Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (3)

САНСА

Утрото на рождения ден на крал Джофри изгря светло и ветровито, с дългата опашка на голямата комета, провиждаща се зад високите пъплещи облаци. Санса я гледаше от прозореца си на кулата. После дойде сир Арис Оукхарт да я придружи до полето на турнира.

— Какво означава според теб? — попита го тя.

— Слава за вашия годеник — тутакси отвърна сир Арис. — Вижте как пламти на небето днес, на рождения ден на Негова милост, сякаш самите богове са вдигнали знаме в негова чест. Простолюдието я е нарекло „Кометата на крал Джофри“.

Нямаше съмнение, че това са казали на Джофри. Санса не беше толкова сигурна.

— Чух, че слугите я наричат „Опашката на дракона“.

— Крал Джофри седи на трона, на който някога е седял Ерон Дракона, в замъка, построен от неговия син — каза сир Арис. — Той е наследникът на дракона — а пурпурът е цветът на дома Ланистър, още един знак. Тази комета е изпратена да възвести издигането на Джофри на трона, не се съмнявам. Означава, че той ще триумфира над враговете си.

„Наистина ли? — зачуди се тя. — Нима боговете ще са толкова жестоки?“ Майка й сега беше един от враговете на Джофри, брат й Роб — друг. Баща й беше убит по заповед на краля. Трябваше ли Роб и майка й също да умрат след него? Кометата наистина беше червена, но Джофри беше не по-малко Баратеон, отколкото Ланистър, а техният герб беше черен елен на златно поле. Не трябваше ли боговете да изпратят за Джофри златна комета?

Санса затвори дървените капаци и рязко се извърна от прозореца.

— Днес изглеждате прекрасно, милейди — каза сир Арис.

— Благодаря ви, сир. — Знаеше, че Джофри ще държи да присъства на турнира в негова чест, и беше положила грижи за лицето и облеклото си. Беше облякла рокля от светлочервена коприна и си бе сложила мрежичка от лунни камъни на главата — подаръка й от Джофри. Роклята беше с дълги ръкави, за да скриват отоците по ръцете й. Те също бяха подарък от Джофри. Когато разбра, че Роб се е провъзгласил за крал на Севера, той побесня и изпрати сир Борос да я бие.

— Тръгваме ли?

Сир Арис й предложи ръката си и тя се остави да я изведе от стаята. След като беше длъжна да търпи някой от Кралската гвардия да я води на всяка крачка, предпочиташе да е той. Сир Борос беше избухлив, сир Мерин хладен, а сир Престън от своя страна се държеше с нея като с малоумно дете. Арис Оукхарт беше учтив и беше склонен да разговаря сърдечно с нея. Веднъж дори възрази, когато Джофри му заповяда да я удари. Накрая все пак я удари, но не толкова силно, колкото щяха да го направят сир Мерин или сир Борос, и поне беше възразил. Другите се подчиняваха безпрекословно… освен Хрътката, но Джофри никога не искаше от Хрътката да я наказва. За това използваше другите петима.

Сир Арис имаше светлокафява коса и лицето му не беше съвсем неприятно за гледане. Днес бе почти ослепителен с белия си копринен плащ, закопчан на рамото с игла с формата на златен лист; а на гърдите на туниката му с блестящ златен конец беше извезан кичест дъб.

— Кой според вас ще спечели почестите на деня? — попита Санса, докато слизаха по стълбите.

— Аз — отвърна усмихнат сир Арин. — Но се боя, че триумфът ми ще е без вкус. Полето за изява ще бъде малко и жалко. Ще се включат не повече от две двадесетици, включително скуайърите и свободните конници. Не е голяма честта да свалиш от седлото неопитни зелени момчета.

Последният турнир беше по-различен, припомни си Санса. Крал Робърт го беше провел в чест на баща й. От всички предели на кралството бяха дошли висши благородници и рицари с приказни имена, за да се състезават, и целият град се беше стекъл да гледа. Спомни си цялото онова великолепие: полето с павилионите на участниците по речния бряг, с щитовете на рицарите, окачени пред всеки вход, дългите редици копринени вимпели, развени от вятъра, блясъка на слънчевите лъчи по лъскавата стомана и позлатените стремена. Дните кънтяха от ека на тромпетите и тропота на копитата, а нощите бяха изпълнени с викове на пируващи и песни. Бяха най-вълшебните дни от живота й, но сега й приличаха на спомен от предишен век. Робърт Баратеон беше умрял, баща й също, обезглавен като предател на стъпалата на Великата септа на Белор. Сега в земите на някогашно кралство имаше три кралства и оттатък Тризъбеца кипеше война, а градът беше пълен с отчаяни хора. Нищо чудно, че се наложи да проведат турнира на Джоф зад дебелите каменни стени на Червената цитадела.

— Кралицата ще присъства ли? — Санса винаги се чувстваше по-сигурно, когато Церсей държеше юздите на сина си.

— Боя се, че не, милейди. Съветът заседава по някакви важни дела. — Сир Арис сниши глас. — Лорд Тивин се е окопал в Харънхъл, вместо да доведе войската си при града, както заповяда кралицата. Нейна милост е побесняла. — Замълча, когато покрай тях премина колона гвардейци на Ланистър в пурпурни плащове и със златните лъвове на шлемовете. Сир Арис обичаше клюката, но само когато беше сигурен, че няма кой да го подслуша.

Дърводелците бяха издигнали галерия с пейки във външния двор. Гледката този път наистина беше жалка и рехавата тълпа заемаше едва половината от местата. Повечето зрители бяха войници в златните плащове на Градската стража или пурпурните на дома Ланистър; лордове и знатни дами се виждаха съвсем рядко — шепата благородници останали в кралския двор. Лорд Джилс Росби с посивялото лице кашляше в квадратно парче розова коприна. Лейди Танда седеше обкръжена от дъщерите си, кротичката и скучна Лолис и Фалайс. Джалабрах Ксхо с абаносовото лице беше изгнаник без никакво друго убежище, лейди Ермесанд — още бебе, седнало в скута на дойката си. Говореха, че скоро щели да я омъжат за някой от братовчедите на кралицата, за да могат Ланистърови да присвоят земите й.

Кралят се бе разположил под заслона на пурпурен балдахин, преметнал небрежно единия си крак върху резбованата дървена облегалка на стола. Зад него седяха принцеса Мирцела и принц Томен. В дъното на кралската ложа пазеше Сандор Клегейн, прав и отпуснал длани върху дръжката на широкия си меч. Белият плащ на Кралската гвардия беше заметнат през рамото му и стегнат с брошка със скъпоценни камъни; чистият като току-що навалял сняг плат изглеждаше някак нелепо върху туниката от груб плат и изтъркания кожен елек.

— Лейди Санса — сухо каза Хрътката, когато я видя. Гласът му прозвуча грубо като стърженето на трион по дърво. От белезите от изгорялото по лицето и врата му устата му сякаш потръпваше, докато говореше.

Принцеса Мирцела кимна в свенлив поздрав, щом чу името на Санса, но пълничкият малък принц Томен скочи възбуден.

— Санса, чу ли? Днес ще изляза на турнир. Мама разреши.

Томен беше едва на осем. Напомняше й за малкия й брат, Бран. Бяха на едни години. Бран си стоеше в Зимен хребет. Сакат, но поне в безопасност.

Санса беше готова да даде всичко, за да е с него сега.

— Опасявам се за живота на противника ви — отвърна тя най-сериозно на Томен.

— Неговият „противник“ ще е натъпкано със слама плашило — каза Джоф и стана.

Кралят беше облечен в позлатен нагръдник с гравиран върху бронята изправен на задни лапи лъв, сякаш очакваше войната да ги погълне всеки миг. Днес ставаше на тринадесет, доста висок за възрастта си, със зелените очи и златната коса на майка си.

— Ваша милост — отговори тя и направи реверанс.

Сир Арис сведе глава.

— Моля да ме извините, ваша милост. Трябва да се снаряжа за двубоите.

Джофри му махна пренебрежително и продължи да оглежда Санса от глава до пети.

— Доволен съм, че си сложила камъните ми.

Значи кралят бе решил днес да бъде галантен. Санса въздъхна облекчено.

— Благодаря ви за тях… и за нежните думи също. Моля се рожденият ви ден да мине щастливо, ваша милост.

— Седни — заповяда Джоф и махна с ръка към празния стол до неговия. — Чу ли вече? Кралят-просяк е мъртъв.

— Кой? — За миг Санса се уплаши дали няма предвид Роб.

— Визерис. Последният син на Лудия крал Ерис. Скитал е из Свободните градове още преди да се родя и се наричал „крал“. Е, мама казва, че дотраките го короновали най-накрая. С разтопено злато. — Засмя се. — Смешно е, нали? Гербът им бил дракон. Почти толкова хубаво, колкото ако някой вълк беше убил оня изменник, твоя брат. Може да го дам за храна на вълците, като го хвана. Казах ли ти, мисля да го предизвикам на личен двубой.

— Бих искала да видя това, ваша милост. — „Повече, отколкото можеш да си представиш.“ Санса опази тона си хладен и учтив, но въпреки това Джофри присви очи, мъчейки се отгадае дали не му се подиграва. — Днес ще се включите ли? — побърза да добави тя.

Кралят се намръщи.

— Милейди майка ми каза, че е неподходящо, след като турнирът е в моя чест. Иначе аз щях да съм шампионът. Така ли е, куче?

Хрътката изкриви устни.

— Срещу тази гмеж? Защо не?

Той беше шампионът на турнира на баща й, спомни си Санса.

— Днес ще се биете ли, милорд? — попита го тя.

Гласът на Клегейн прозвуча хрипливо от презрението.

— Няма да си струва труда да навличам доспехи. Това е турнир за бълхи.

Кралят се разсмя.

— Моето куче лае жестоко. Може би трябва да го накарам да излезе на двубой с шампиона. До смърт. — Джофри обичаше да кара хората да се бият до смърт.

— Горкият рицар.

Хрътката така и не беше положил рицарска клетва. Брат му беше рицар, а той мразеше брат си.

Затръбиха тромпети. Кралят се отпусна в креслото си и хвана ръката на Санса. Някога от това сърцето й щеше да се разтупти, но то беше преди да й отговори на молбите за милост, показвайки й главата на баща й. Сега докосването му я изпълваше с отвращение, макар тя да се стараеше да не го показва. Стисна мълчаливо зъби и не помръдна.

— Сир Мерин Трант от Кралската гвардия! — възвести херолдът.

Сир Мерин излезе от западната страна на двора, снаряжен в блестяща бяла броня, ецвана със злато, и яхнал млечнобял кон с буйна сива грива. Плащът му се вееше зад него като снежно поле. Носеше дванадесет стъпки дълга пика.

— Сир Хобър Редвин, от Арбор — викна пак херолдът.

Сир Хобър подкара в тръс от изток, яхнал черен жребец с чул с вишневочервен цвят на тъмносини ивици. Пиката му беше нашарена със същите цветове, а щитът му носеше герба с грозда на неговия дом. Близнаците Редвин се бяха оказали гости по неволя на кралицата също като Санса. Тя се зачуди по чия приумица е трябвало да излязат на турнира на Джофри. Реши, че едва ли е по тяхно желание.

По сигнал на водещия съдия съперниците снишиха пиките си и пришпориха конете. Разнесоха се викове от страна на гледащите войници и малобройните благородници в галерията. Рицарите се сблъскаха в средата на двора с трясък на дърво и стомана. Само след секунда бялата пика и пъстрата се пръснаха една в друга. Хобър Редвин залитна от удара, но успя някак да се задържи на седлото. Рицарите свърнаха конете извън полосите, захвърлиха скършените си оръжия и взеха подадените им от скуайърите. Сир Хорас Редвин, близнакът на сир Хобър, извика окуражително на брат си.

Но при второто подминаване сир Мерин извърна върха на пиката, удари сир Хобър в гърдите, свали го от седлото и той рухна с трясък на земята. Сир Хорас изруга и се затича да извлече от терена пребития си брат.

— Жалка езда — вещо заяви крал Джофри.

— Сир Бейлон Суан, от Каменен шлем на Червения страж — чу се викът на херолда. Грамадният шлем на сир Бейлон бе увенчан с широки бели криле и на него се биеха черен и бял лебед. — Морос от дома Слинт, наследникът на лорд Джанос от Харънхъл.

— Вижте го тоя трътльо! — ревна Джоф толкова силно, че го чу половината двор. Морос, още скуайър, и при това новопостъпил скуайър, с мъка държеше в ръцете си пиката и щита. Пиката, знаеше Санса, беше рицарско оръжие, а мъжете от рода Слинт бяха с ниско потекло. Лорд Джанос беше само командир на Градската стража преди Джофри да го издигне до титлата владетел на Харънхъл и да го включи в кралския си съвет.

„Да падне дано и да се посрами — помисли тя с горчивина. — Дано сир Бейлон да го убие.“ Когато Джофри обяви смъртта на баща й, тъкмо Джанос Слинт бе сграбчил за косата отсечената глава на баща й и я вдигна да я види тълпата, докато Санса плачеше и пищеше.

Морос носеше плащ на кръстосани квадрати от черно и златно над черна стоманена броня, украсена със златен ец. На щита му се виждаше кървавото копие, което баща му беше избрал за герб на новообявения си владетелски дом. Но изглежда, не знаеше какво да прави с щита, докато пришпорваше коня си, и острието на сир Бейлон удари герба точно в средата. Морос изтърва пиката си, помъчи се да запази равновесие върху седлото и не успя. Единият му крак се закачи в стремето при падането и подгоненият боен кон повлече младежа към края на полосите и главата му заподскача по настилката. Джофри задюдюка подигравателно. Санса се ужаси от мисълта, че боговете са чули мълчаливата й молитва за възмездие. Но когато спряха коня и вдигнаха Морос Слинт, се разбра, че е окървавен, но жив.

— Томен, неподходящ противник ти избрахме — каза кралят на брат си. — Сламеният рицар се бие по-добре от този.

След това дойде редът на сир Хорас Редвин. Той се представи по-добре от брат си, като надви някакъв престарял рицар, чийто кон беше зачулен със сребърни грифони върху синьо-бяло поле. Колкото и великолепно да изглеждаше, старецът едва се държеше и почти не оказа съпротива. Джофри сви устни.

— Гледката е жалка.

— Предупредих ви — каза Хрътката. — Бълхи.

Отегчението на краля нарастваше и Санса се притесни. Сведе поглед и реши да си мълчи, каквото и да става. Когато настроението на Джофри Баратеон помръкнеше, вероятността да излее гнева си върху някого наблизо беше голяма.

— Лотар Брун, свободен конник на служба при лорд Белиш — извика херолдът. — Сир Донтос Червения, от дома Холард.

Свободният конник, дребен мъж в очукана броня, излезе чинно в западния край на полосите, но от противника му нямаше и помен. Най-сетне на арената в лек тръс излезе светлокафяв жребец, зачулен в яркочервена коприна, но сир Донтос не беше върху него. Рицарят се появи миг по-късно: залиташе и сееше проклятия, навлякъл металния нагръдник и шлема си с пера, и без нищо друго. Краката му бяха голи и мършави, а мъжеството му срамно се полюшваше между тях, докато се мъчеше да догони коня. Зрителите зареваха и закрещяха обиди. Най-сетне сир Донтос успя да хване коня за юздата и се опита да се качи, но животното отказа да застане кротко, а рицарят беше толкова пиян, че голото му стъпало все не можеше да улучи стремето.

Тълпата вече виеше от смях… с изключение на краля. В очите на Джофри се четеше нещо, което Санса помнеше добре. Същия поглед като при Великата септа на Белор в деня, в който произнесе смъртната си присъда над лорд Едард Старк. Накрая сир Донтос Червения махна с ръка и се отказа, седна в пръстта и свали шлема с перата.

— Губя — изрева той. — Донесете ми вино!

Кралят стана.

— Бъчва от мазетата! Искам да се удави в нея.

Санса зяпна в ужас и чу собствения си глас:

— Не! Не можеш да го направиш.

Джофри извърна глава.

— Какво каза?

Санса не можеше да повярва, че е проговорила. Полудяла ли беше? Да му каже „не“ пред половината двор? Беше решила твърдо да си мълчи, само че… Сир Донтос беше пиян, глупав и безполезен, но не беше направил нищо лошо никому.

— Каза, че не мога? А, каза ли?

— Моля ви — промълви Санса, — исках само… може да ви донесе лош късмет, ваша милост… да… да убиете човек на рождения си ден.

— Лъжеш — прекъсна я Джофри. — Би трябвало и теб да удавят, щом толкова държиш на него.

— Изобщо не държа на него, ваша милост — възкликна отчаяно тя. — Удавете го или заповядайте да му отсекат главата, само… убийте го утре, ако искате, но моля ви… не днес, не на рождения си ден. Няма да го понеса, ако ви донесе беда… ужасна беда носи дори за кралете, певците го казват…

Джофри се намръщи. Знаеше, че го лъже, Санса го виждаше в очите му. Кръв щеше да й изкара заради това.

— Момичето говори истината — изхриптя гласът на Хрътката. — Това, което човек посее на рождения си ден, ще го жъне през годината. — Гласът му беше съвсем спокоен, сякаш изобщо не го интересуваше дали кралят му вярва, или не. Възможно ли беше да е истина?

Санса не знаеше. Просто й беше хрумнало в последния миг на отчаяние, за да избегне боя.

Сърдит, Джофри помръдна в креслото си и махна към сир Донтос.

— Махнете го. Ще наредя да го убият утре този глупак.

— Прав сте — каза Санса. — Наистина е глупак. Колко умно от ваша страна, че го забелязахте. Той е по-подходящ за дворцов глупак, отколкото за рицар, нали? Би трябвало да го облечете в пъстри дрехи и да го направите свой шут. Той не заслужава милостта на бързата смърт.

Кралят я изгледа за миг.

— Май не си толкова тъпа, колкото казва майка ми. — Обърна се и извика: — Чу ли какво каза милейди, Донтос? От днес ще бъдеш новият ми шут. Можеш да спиш при Лунното момче и се облечи шарено.

Сир Донтос, набързо отрезвял от нечакания допир със смъртта, запълзя на колене.

— Благодаря, ваша милост. И на вас, милейди. Благодаря ви.

Докато двама от гвардейците на Ланистър го отвеждаха, съдията пристъпи към кралската трибуна.

— Ваша милост, да призова ли нов съперник за Брун, или да продължа със следващия двубой?

— Стига. Това са бълхи, никакви рицари не са. Всички трябва да ги пратя на смърт, само че днес е рожденият ми ден. Турнирът приключи. Да не ги виждам повече.

Съдията на турнира се поклони, но принц Томен не прояви същото покорство.

— Аз трябваше да изляза срещу сламения човек.

— Не днес.

— Но аз искам да се бия!

— Не ме интересува какво искаш.

— Мама каза, че мога да изляза.

— Наистина го каза — подкрепи го принцеса Мирцела.

— Мама каза! — присмя се Джоф. — Не се дръжте като деца.

— Ние сме деца — възрази самоуверено Мирцела. — И би трябвало да се държим като деца.

— Хвана ви — засмя се Хрътката.

Джофри се оказа победен.

— Е, добре. Дори брат ми не може да се катурне по-зле от тези бълхи. Съдия, изкарай плашилото, Томен иска да е бълха.

Томен изрева от радост и хукна да се приготви, топчестите му къси крачета затопуркаха по дъсчения подиум.

— Успех! — извика след него Санса.

Закрепиха плашилото в далечния край на полосите, докато оседлаваха понито на принца. Противникът на Томен представляваше „войник“ от кожа с ръст на дете, напълнен със слама и окачен на въртяща се дървена ос, с щит в едната ръка и увит с парцали боздуган в другата. Някой беше поставил върху „рицарската“ глава два еленови рога. Санса си спомни, че бащата на Джофри крал Робърт носеше рога на шлема си… но също и чичо му лорд Ренли, братът на Робърт, който се оказа изменник и се самопровъзгласи за крал.

Двама скуайъри облякоха малкия принц в пищните му доспехи от сребро и пурпур. От гребена на шлема му се спускаше дълъг кичур червени пера, а на щита му подскачаха на задните си лапи лъвът на Ланистър и коронованият елен на Баратеон. Скуайърите му помогнаха да се качи на седлото и сир Ейрон Сантагар, учителят по оръжие в Червената цитадела, пристъпи и му връчи дълъг сребърен меч със затъпено острие и с дръжка с листовидна форма, изработен като за ръка на осемгодишен рицар.

Томен вдигна високо меча.

— Скалата на Кастърли! — извика Томен с тънкото си момчешко гласче и пришпори понито си по отъпканата пръст към въртящата се мишена. Лейди Танда и лорд Джилс нададоха самотни окуражителни викове, гласът на Санса се присъедини към техните. Кралят мълчеше и се мръщеше.

Томен свирепо размаха меча и когато стигна до сламеното плашило, удари с все сила по рицарския щит. Дървената ос се завъртя, увитият в парцали боздуган налетя и цапардоса принца по тила. Томен се люшна от седлото, срина се на земята и новите му доспехи издрънчаха като чувал счупени гърнета. Мечът изхвърча от ръката му, понито затича през двора и по седалките избухна бурен смях. Най-гръмко и с най-голяма злоба се смееше крал Джофри. Принцеса Мирцела извика, скочи от трибуната и се затича към братчето си. А Санса се почувства обладана от странна, замаяла разума й смелост.

— Трябва да отидеш с нея — каза тя на краля. — Брат ти може да е пострадал.

Джофри сви рамене.

— И да е пострадал, какво от това?

— Трябва да му помогнеш и да го похвалиш колко добре язди. — Санса не можеше да се спре.

— Събориха го и той падна в прахта — изтъкна кралят. — Това не е добра езда.

— Вижте — прекъсна ги Хрътката. — Момчето има кураж. Ще опита отново.

Помагаха на принц Томен да яхне понито. „Защо Томен не беше по-големият вместо Джофри — помисли Санса. — Не бих имала нищо против да се омъжа за Томен.“

Шумът откъм портата ги изненада. Веригите задрънчаха и желязната решетка започна да се издига. Грамадните обковани криле на портата се разтвориха с шумно скърцане на железните панти.

— Кой им е казал да отварят? — запита с яд Джофри. След настъпилите вълнения в града портите на Червената цитадела от няколко дни стояха непрекъснато залостени.

Под железния портикул се появи колона ездачи, съпроводена от дрънчене на стомана и тропот на копита. Клегейн пристъпи плътно до краля с ръка на дръжката на дългия си меч. Влизащите бяха изнурени и прашни, но знамето, което носеха, беше с лъва на Ланистър, златен върху пурпурното поле. Неколцина от тях носеха пурпурните плащове и ризници на бойците на Ланистър, но повечето бяха свободни конници и наемници, снаряжени кой от кого по-странно и въоръжени до зъби с остра стомана… а с тях имаше и други, чудовищни на вид диваци, излезли като от някоя приказка на баба Нан, от страшните, които Бран най-много обичаше. Бяха облечени в рунтави животински кожи и щавена овча кожа, с дълги коси и страховити рошави бради. Някои бяха с окървавени превръзки на челата или ръцете, на други липсваха било око, било ухо или пръсти.

А сред цялата тази нелепа гмеж, на едър червен кон в странно високо седло, което го люлееше като в бебешка люлка, яздеше братът на кралицата, джуджето Тирион Ланистър, онзи, когото наричаха Дяволчето. Беше си пуснал брада, която покриваше изпитото му лице, рошава, жълто-черна, корава като тел четина. На гърба му се вееше като сянка наметало от черна кожа на бели петна. Държеше юздите в лявата си ръка, а дясната му беше стегната в превръзка от бяла коприна, но иначе изглеждаше също толкова нелеп, колкото Санса го помнеше от гостуването му в Зимен хребет. С изпъкналото си чело и двете разноцветни очи Тирион си оставаше най-грозният човек, когото бе виждала.

Въпреки това Томен пришпори понито и препусна в галоп през двора с радостни викове. Един от диваците, грамаден и тромав мъж, толкова космат, че лицето му не се виждаше зад мустаците и брадата, надигна момчето от седлото с бронята и всичко, и го постави на земята до вуйчо му. Несекващият смях на Томен отекна от стените на цитаделата, щом Тирион го потупа по гърба на бронята, и Санса се стъписа, разбрала, че двамата са на върха на радостта. Мирцела дотича след брат си, джуджето я вдигна за кръста, завъртя я и тя заквича от възторг.

След като я пусна на земята, дребосъкът я целуна по челото и се заклатушка през двора към Джофри. Последваха го двама от спътниците му: чернокос и черноок наемник, който се движеше като дебнещ див котарак, и някакъв висок мършав младеж със зейнала кухина на мястото на едното око. Томен и Мирцела тръгнаха след тях.

Джуджето се поклони пред краля.

— Ваша милост.

— Ти… — промълви Джофри.

— Аз — съгласи сте Дяволчето. — Макар че може би ми се полага по-вежливо посрещане, като за вуйчо и по-възрастен.

— Казаха, че си умрял — изхриптя гласът на Хрътката.

Джуджето го изгледа. Едното му око беше зелено, другото — черно; и двете бяха ледени.

— Говорех с краля, а не с палето му.

— Аз се радвам, че не си умрял — каза принцеса Мирцела.

— Споделяме мнението ти, мило дете. — Тирион се обърна към Санса. — Милейди, съжалявам за скръбната ви загуба. Боговете наистина са жестоки.

Санса не можа да измисли какво да отговори. Как можеше да съжалява за загубата й? Подиграваше ли се? И не боговете бяха жестоки, а Джофри.

— И за твоята загуба съжалявам, Джоф — каза джуджето.

— Каква загуба?

— За вашия баща, краля. Един такъв едър, с рошава черна брада. Ще си го спомниш, ако се понапънеш. Беше крал преди теб.

— А, за него ли. Да, тъжно е. Един глиган го уби.

— Така ли ви казват „те“, ваша милост?

Джофри се намръщи. Санса почувства, че трябва да каже нещо. Какво я беше учила септа Мордейн? „Бронята на една дама е нейната вежливост.“ Навлече си бронята и промълви:

— Съжалявам, че лейди майка ми ви взе в плен, милорд.

— Доста хора вече съжаляват за това — отвърна Тирион, — и докато приключа с темата, някои ще съжалят много повече… но все пак благодаря за споделеното чувство. Джофри, къде бих могъл да намеря майка ти?

— Тя е със съвета ми — отговори кралят. — Вашият брат Джайм продължава да губи битки. — Изгледа Санса сърдито, сякаш тя беше виновна. — Старките са го пленили, изгубихме Речен пад, а сега глупавият й брат се е обявил за крал.

Джуджето се усмихна криво.

— Напоследък какви ли не хора се обявяват за крале.

Джофри не знаеше как да приеме намека. Изгледа го подозрително и не каза нищо.

— Да. Ами… Е, доволен съм, че не си умрял, вуйчо. Донесе ли ми подарък за рождения ми ден?

— Да. Ума си.

— Бих предпочел да беше главата на Роб Старк — рече Джоф и погледна с яд Санса. — Томен, Мирцела, хайде.

— На твое място бих си държал езика зад зъбите, дребосък — изръмжа Сандор Клегейн на Тирион и закрачи след господаря си.

Санса я оставиха с джуджето и чудовищните му спътници. Тя се опита да измисли какво още да му каже.

— Ръката ви е пострадала — успя да промълви накрая.

— Един от вашите северняци ме цапардоса с боздуган в битката на Зелената вилка. Спасих се, като паднах от коня си. — Усмивката му се смекчи, докато оглеждаше лицето й. — Скръбта за лорд баща ви ли ви прави толкова тъжна?

— Баща ми беше предател — отвърна Санса. — И моят брат, и лейди майка ми също са предатели. Аз съм вярна на своя любим Джофри.

— Не се съмнявам. Вярна като сърна, обкръжена от вълци.

— Лъвове — прошепна тя, без да мисли. Огледа се нервно, но наблизо нямаше друг, който да чуе.

Ланистър посегна, хвана ръката й и я стисна.

— Аз съм само едно малко лъвче, детето ми, и се заклевам, че няма да те разкъсам. Сведе глава и добави: — Но сега трябва да ме извиниш. Имам бърза работа с кралицата и съвета.

Санса мълчаливо го изгледа, докато се отдалечаваше с клатушкащата си се походка, като смешно, уродливо същество, показвано по панаирите. „Говори по-нежно от Джофри — помисли тя. — Но и кралицата ми говореше нежно. Все пак е Ланистър, неин брат и вуйчо на Джоф, и не е приятел.“

Някога беше обичала принц Джофри с цялото си сърце и се възхищаваше и се доверяваше на майка му, кралицата. За тази любов и доверие й платиха с главата на баща й. Санса нямаше да допусне повече тази грешка.