Джордж Р. Р. Мартин
Сблъсък на крале (39)

АРЯ

В замъка цареше суматоха. По фургоните стояха мъже и товареха бурета с вино, чували с брашно и вързопи с нови стрели. Ковачи изправяха мечове, изчукваха брони и подковаваха коне и мулета. Хвърляха плетени ризници в бъчви с пясък и ги търкаляха по двора на Топения камък да им остържат ръждата. Жените на Уизи имаха двадесет плаща за кърпене и още сто за пране. Знатни и низши се трупаха заедно в септата да се помолят. Извън стените прибираха палатки и павилиони. Скуайъри гасяха с вода нощните огньове, а войниците точеха оръжията си. Шумът ехтеше отвсякъде на вълни: цвилеха коне, лордовете крещяха команди, бойци си разменяха ругатни, лагерните повлекани вдигаха кавги.

Лорд Тивин Ланистър най-сетне тръгваше в поход.

От командирите му пръв потегли сир Адам Марбранд, ден преди останалите. Заминаването му беше много пищно — яздеше буен червен дестриер, чиято грива беше със същия меден цвят като дългата коса, сипеща се по раменете на сир Адам. Конят беше с бронзова на цвят сбруя — цвета на плаща на конника, с извезано пламтящо дърво. Някои от жените на замъка захлипаха, като го видяха да тръгва. Уизи каза, че бил велик конник и мечоносец, най-храбрият командир на лорд Тивин.

„Да умре дано — помисли Аря, докато гледаше как излиза през портите с хората си, проточили се в двойна колона. — Всички да измрат дано.“ Знаеше, че тръгват да се бият с Роб. Докато вършеше работата си, се вслушваше в приказките наоколо и беше разбрала, че Роб е спечелил някаква голяма победа на запад. Някои казваха, че опожарил Ланиспорт, или че щял да го направи. Завзел беше Скалата на Кастърли и беше избил всички, или не, обсадил Златния зъб… както и да е, но нещо все пак се беше случило, това поне беше ясно.

Уизи я караше да тича да разнася съобщения от съмване до късен мрак. Някои от тях я отвеждаха дори отвъд стените на замъка, навън сред калта и лагерното безумие. „Мога да избягам — помисли тя, докато един от фургоните трополеше по пътя край нея. — Мога да скоча на задницата на някой фургон и да се скрия, или да тръгна с лагерните курви, никой няма да ме спре.“ Щеше да го направи, ако не беше Уизи. Той неведнъж им беше казал какво ще направи с всяка, която се опита да му избяга.

— Бой няма да има, о, не. Няма да ви пипна. Ще ви запазя за Кохорик, да, за Секача ще ви запазя. Варго Хоут му е името, и като се върне, ще ви отсече краката.

Само като те погледнеше, можеше да подуши какво мислиш, така поне твърдеше.

Уизи обаче не предполагаше, че тя може да чете, и затова не си правеше труд да запечатва съобщенията, които й даваше. Аря винаги надничаше в тях. Все се оказваха безполезни неща, глупости разни, тази кола да се прати в зърнохранилището, онази — в оръжейната. В едно се настояваше да се плати някакъв дълг от комар, но рицарят, на когото го даде, не можеше да чете. Когато му каза за какво е, той посегна да я удари, но Аря се сниши под ръката му, дръпна от седлото му един обкован със сребро рог за пиене и побягна. Рицарят изрева и тръгна след нея, но тя се шмугна между два фургона, провря се в тълпата от стрелци и прескочи трапа на един нужник. В ризницата си той не можа да я догони. Когато даде рога на Уизи, той й каза, че една хитра малка Невестулка като нея заслужава награда.

— Хвърлих око на едно дебело хрупкаво петле за тая вечер. Ще си го поделим двамата. Ще ти хареса.

Където да отидеше, Аря търсеше Джакен Х’гхар да му прошепне още едно име, преди всички, които мразеше, да са се махнали, но сред цялата тази бъркотия лоратският наемник не се мяркаше никакъв. Все още й дължеше две смърти и тя се безпокоеше, че така и няма да си ги получи, ако той тръгне на бой с останалите. Накрая събра кураж да попита един от стражите на портата дали е заминал.

— От хората на Лорч ли е? — каза мъжът. — А, няма да тръгва тогаз. Господарят назначи сир Амори за кастелан на Харънхъл. Цялата им паплач остава тук да пази замъка. И Кървавите глумци ще останат, да събират продоволствието. Оня пръч Варго Хоут има да плюе, двамата с Лорч хич не се обичат.

Планината обаче щеше да тръгне с лорд Тивин. Щеше да командва авангарда в битката, което значеше, че Дънсън, Поливър, Раф и всички останали щяха да й се изплъзнат между пръстите, освен ако не намереше Джакен и не го накараше да убие един от тях преди да тръгнат.

— Невестулке — каза й същия следобед Уизи. — Бягай до оръжейната да кажеш на Лукан, че сир Лаянъл си е нащърбил меча при упражненията и му трябва нов. Ето му бележката. — Подаде й сгънат лист. — И да побързаш, че той ще тръгва със сир Кеван Ланистър.

Аря взе бележката и побягна. Оръжейната се намираше до ковашката работилница на замъка, дълга като тунел сграда с висок покрив, с двадесет вградени в стените ковачници и дълги каменни корита с вода за каляването на стоманата. Когато влезе, половината ковачници работеха. Стените кънтяха от ударите на чуковете. Видя Джендри — голите му гърди бяха плувнали в пот, но сините му очи под гъстата черна коса гледаха точно толкова упорито, колкото ги помнеше. Аря не беше сигурна дали иска да говори с него. В края на краищата заради него ги плениха.

— Кой е Лукан? — викна тя. — Трябва да получа нов меч за сир Лаянъл.

— Сир Лаянъл го остави! — Джендри я хвана за ръката и я дръпна настрана. — Снощи Горещата баница ме попита дали съм чул да викаш „Зимен хребет“ при оная твърдина, когато се биехме по стената.

— Не съм!

— Викаше. Аз също те чух.

— Всеки викаше нещо — помъчи се да се оправдае Аря. — Горещата баница викаше: „Гореща баница“. Сигурно го извика сто пъти.

— Въпросът е не дали викаше, а какво. Казах на Горещата баница, че изобщо не си викала нищо. Ако те попита, няма да е зле да му кажеш същото.

— Ще му кажа — обеща тя, макар че това й се стори много глупаво. От друга страна, не смееше да каже на Горещата баница коя е. „Може би трябва да кажа неговото име на Джакен.“

— Ще доведа Лукан — каза Джендри.

Лукан изпръхтя над писмото (макар Аря да беше сигурна, че не можа да го прочете) и измъкна един дълъг тежък меч.

— От мен да му кажеш, че е прекалено добър за простак като него — каза й той, докато й го подаваше.

— Ще му кажа — излъга го тя. Ако го направеше, Уизи щеше да я пребие. Лукан да си ги казва обидите сам.

Мечът се оказа много по-тежък от Игла, но допирът му се хареса на Аря. Тежестта на стоманата в ръцете й я накара да се почувства по-силна. „Може да не съм още танцуваща по водата, но и мишка не съм. Мишката не може да върти меч, а аз мога.“ Портите бяха разтворени широко, влизаха и излизаха войници, волски коли изтрополяваха край нея празни или излизаха със скърцане, огънати под товара си. Тя си помисли дали да не отиде до конюшните и да не каже, че сир Лаянъл има нужда от нов кон. Имаше бележката, конярчетата нямаше да могат да я прочетат повече от Лукан. „Мога да взема коня и меча и да избягам. Ако стражите се опитат да ме спрат, ще им покажа бележката и ще кажа, че нося всичко на сир Лаянъл.“ Но нямаше никаква представа нито как изглежда този сир Лаянъл, нито къде ще го намери. Ако я разпитаха, щяха да разберат, а после Уизи… Уизи…

Докато дъвчеше устна, мъчейки се да не мисли как ще се чувства, ако й отрежат краката, край нея премина група стрелци в кожени елеци и с железни шлемове, преметнали лъкове на раменете си. Аря чу откъслеци от разговора им.

— …гиганти ви казвам, довел е гиганти отвъд Вала, двайсет стъпки високи, като кучета го следват…

— …неестествено, да им скочат толкоз бързо, нощем и таквоз. Той е повече вълк, отколкото човек, всички Старки са…

— Да ви сера и на вълците, и на гигантите ви, момчето ще се напикае в гащите, ако разбере, че идем. Не му стискаше да тръгне накъм Харънхъл, нали? От другата страна мина, нали? Сега ще побегне, ако има ум в главата.

— Ти тъй казваш, ама момчето може да знае нещо, дето ние го не знаем, може пък ние да трябва да бягаме…

„Да — помисли Аря. — Да, вие трябва да бягате. Вие и лорд Тивин, и Планината, и сир Адам и сир Амори, и тъпият сир Лаянъл, който и да е той, най-добре е да бягате, че брат ми ще ви избие, Старк е той, той е повече вълк, отколкото човек, и аз също.“

— Невестулке! — Гласът на Уизи изплющя като бич. Не беше го видяла откъде дойде, но изведнъж изникна пред нея. — Дай ми го това. Много се забави. — Дръпна меча от пръстите й и я зашлеви. — Другия път да бързаш.

За миг отново беше станала вълк, но шамарът на Уизи й отне всичко и я остави само с вкуса са собствената й кръв в устата. Мразеше го за това.

— Още един ли искаш? — скръцна й Уизи със зъби. — И него ще получиш. Тоя нагъл поглед няма да го търпя. Марш в пивоварната и кажи на Тъфълбъри, че имам за него дузина бъчви, но да прати момчетата си да ги вземат, че да не му ги вземе някой друг. — Аря тръгна, но не достатъчно бързо за Уизи. — Тичай, ако искаш да ядеш тая вечер — викна той, забравил вече обещанията за тлъстото петле. — И да не ми се помайваш пак, че ще те пребия!

„Няма да ме пребиеш — помисли Аря. — Никога вече.“ Но затича. Старите богове на севера сигурно я пазеха, докато тичаше, та не се препъна. По средата на пътя за пивоварната, докато минаваше под каменния мост между Вдовишката кула и Кралската клада, чу дрезгав, груб мъжки смях. От един ъгъл се появи Рордж с трима други мъже, със знака на мантикората на сир Амори над сърцата им. Щом я видя, спря и се ухили — видяха се кривите му кафяви зъби.

— О, путчицата на Йорен — извика той. — Май се сещаме защо онова дърто копеле искаше точно теб на Вала, нали? — Другите също се разсмяха. — Къде ти е оная пръчка? — изръмжа изведнъж Рордж и усмивката изчезна от лицето му толкова бързо, колкото се бе появила. — Май бях обещал да те начукам с нея. — Пристъпи към нея и Аря се дръпна назад. — Не си толкова смела, колкото докато бях в окови, нали?

— Аз те спасих! — Отстъпи още една крачка, готова да побегне, бърза като змия, ако й посегнеше.

— Май ти дължа още едно чукане за това. Оня Йорен писанката ли ти тъпчеше, или по̀ ти харесваше стегнатото малко дупенце?

— Търся Джакен — каза тя.

Рордж спря. Нещо в очите му… възможно ли беше да го е страх от Джакен Х’гхар?

— В къпалнята е. Хайде изчезвай!

Аря се извъртя и побягна, бърза като сърна, стъпалата й полетяха по камъните чак до къпалнята. Намери Джакен да се кисне в една каца, от него се вдигаше пара, а едно слугинче изливаше гореща вода на главата му. Дългата му коса, червена от едната страна и бяла от другата, падаше по раменете му мокра и натежала.

Тя се промъкна, тиха като сянка, но той въпреки това отвори очи.

— Промъква се на малки миши лапички, но човек чува — каза той. „Как можа да ме чуе“ — зачуди се тя, а той като че ли и това чу. — Кожа по камък пее силно като боен рог за човек с отворени уши. Умни момичета ходят боси.

— Имам съобщение. — Аря изгледа колебливо слугинчето. След като разбра, че не се кани да си ходи, се наведе, докато устните й почти не докоснаха ухото му. — Уизи — прошепна тя.

Джакен Х’гхар отново притвори очи и се отпусна, сякаш дремеше.

— Кажи на лорд човек отиде при него на вечеря. — Ръката му изведнъж се задвижи, плесна гореща вода към нея и Аря трябваше да отскочи, за да не я опръска.

Когато съобщи на Тъфълбъри какво е казал Уизи, пивоварят изръмжа:

— А ти му кажи на Уизи, че момците ми си имат друга работа, и му кажи освен това, че е гадно пъпчиво копеле, и че по-скоро седемте ада ще замръзнат преди той да получи и един рог ейл от мене. До час да ми се донесат буретата, че инак ще чуе самият лорд Тивин, пък тогава да видим.

Уизи също изруга, когато Аря му върна съобщението, макар тя да пропусна частта за гадното пъпчиво копеле. Запухтя и взе да сипе закани, но накрая събра шестима души и ги прати с ръмжене да занесат буретата в пивоварната.

Вечерята беше блудкава яхния с ечемик, лук и моркови, с тънко резенче черен хляб. Една от жените беше приела да легне с Уизи, за което получи и едно парче зряло синьо сирене, както и крилце от петлето, за което Уизи спомена заранта. Той изяде останалото сам, мазнината потече през мехурите в единия ъгъл на устата му. Птицата беше почти свършила, когато той вдигна очи и видя, че Аря го гледа втренчено.

— Невестулке, я ела тук.

На едната кълка бяха останали още няколко къса тъмно месо. „Беше забравил, но си спомни“ — каза си Аря. И се почувства гузна, че бе казала на Джакен да го убие. Стана и отиде до него.

— Видях, че ме гледаш. — Уизи отри мазните си пръсти в предницата на ризата й. После я сграбчи за гърлото с една ръка и я плесна през лицето с другата. — Какво ти казах? — Отново я зашлеви, този път с опакото. — Тия очи си ги дръж за тебе, че другия път ще ти ги извадя с лъжицата и ще нахраня с тях кучката си. — Бутна я и тя залитна към пода. Пешът на дрехата й се закачи в един пирон на пейката и се съдра, докато падаше. — Това ще си го закърпиш преди да си легнеш — каза Уизи, докато дояждаше последния къс от петлето. Щом свърши, облиза пръстите си и хвърли кокалите на гадната си петниста кучка.

— Уизи — прошепна Аря същата нощ, наведена над скъсаното на ризата си. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура — каза тя, изричайки по име при всеки бод с костената игла в бозавата вълна. — Веселяка и Хрътката. Сир Грегър, сир Амори, сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей. — Зачуди се колко ли дълго щеше да включва Уизи в молитвата си, после се унесе и засънува, че на заранта, щом се събуди, Уизи ще е мъртъв.

Но както винаги я събуди острият нос на ботуша на Уизи. Главната сила на войската на лорд Тивин щяла да тръгне днес, каза им той, докато закусваха с клисавите овесени питки.

— И да не си помисля някой колко лесничко ще стане тука, като си замине милорд Ланистър — предупреди той. — Замъкът няма да стане по-малък, това ви го обещавам, само дето ръцете, които ще се грижат за него, ще станат по-малко. Сега ще разберете, пасмина мързелива, какво значи работа, да.

„Но не от теб.“ Аря отчупи от овесената питка. Уизи я изгледа намръщено, сякаш надуши тайната й. Тя бързо сведе поглед към храната си и не посмя да вдигне повече очи.

Бледа светлина беше изпълнила двора, когато лорд Тивин Ланистър потегли от Харънхъл. Аря гледаше от един прозорец на Кулата на плача. Атът му беше заметнат с чул от люспи с пурпурен емайл, самият лорд Тивин носеше хермелинов плащ. Пред него яздеха четирима снажни знаменосци с огромни пурпурни пряпорци с извезания на тях златен лъв. Зад Ланистърите поеха великите им лордове и пълководци. Знамената им се вееха и плющяха в пищно многоцветно шествие: червен бик и златна планина, пурпурен еднорог и пъстър петел, окована мечка и язовец, сребрист пор и шут в пъстри дрехи, звезди и слънчеви изгреви, паун и пантера, остра кама, черна гугла, син стършел и зелена стрела.

Най-последен премина сир Грегър Клегейн със сивата си броня, възседнал зъл също като него жребец. Поливър яздеше до него с щандарта на черното псе в ръка и с рогатия шлем на Джендри на главата. Беше висок мъж, но приличаше на недорасло момче, яздещо в сянката на господаря си.

Тръпки полазиха по гърба на Аря, докато гледаше как преминават под грамадните решетки на портикула на Харънхъл. И тя изведнъж осъзна, че е направила ужасна грешка. „Колко съм тъпа“ — помисли тя. Уизи беше без значение, също както и Чизуик. Това бяха хората, които имаха значение, тяхната смърт трябваше да поиска. Предната нощ можеше да прошепне името на всекиго от тях, за да умре, ако не беше дотолкова обезумяла от това, че Уизи я удари и я излъга за петлето. „Лорд Тивин, защо не казах лорд Тивин?“

Може би все още не беше късно да промени решението си. Уизи все още не беше убит. Ако успееше да намери Джакен, да му каже да…

Бързо затича надолу по виещите се стъпала, забравила за работата си. Чу стърженето на веригите, докато решетката бавно се смъкваше, шиповете й затънаха дълбоко в земята… а после — още един звук, писък на болка и страх.

Аря се промуши напред в навалицата. Уизи лежеше на каменните плочи с раздрано гърло и очите му зееха незрящи към сивите облаци. Грозната му петниста кучка стоеше на гърдите му и ближеше кръвта, лееща се на тласъци от шията му. Накрая някой извади арбалет и застреля кучката, докато ръфаше едно от ушите на Уизи.

— Проклета твар — чу тя да казва някой. — А той я гледаше тая кучка още от пале.

— Мястото е проклето — каза мъжът с арбалета.

— Духът на Харън е, от мене да знаете — каза стопанката Амабел. — Казвам ви, тук няма да мигна повече.

Аря вдигна очи от мъртвеца и мъртвото му псе. Джакен Х’гхар се беше облегнал на стената на Кулата на плача. Когато видя, че го гледа, той вдигна ръка към лицето си и небрежно опря два пръста на бузата си.