Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (7) (Мисия в тялото на човека)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1966 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ І. Мисия в тялото на човека. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage/ Isaac ASIMOV]. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 288. Цена: 26.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от hammster)

Глава 7
ПОТАПЯНЕТО

НУЛЕВИЯТ модул бавно започна да се издига над пода — гладка шестоъгълна колона, с червен връх и бели стени. На върха й се намираше големия един инч „Протей“. Когато горната част достигна четири фута над земята, движението спря.

— Готови сме за Втора фаза, сър — обади се един от техниците.

Картър хвърли поглед към Рейд, който кимна утвърдително.

— Втора фаза — обяви Картър.

Един панел се отмести встрани и се подаде манипулатор — гигантски „уолдо“ — задвижван безшумно върху въздушна възглавница. Картър си спомни нечие обяснение, че е бил наречен на името на герой от фантастична книга[1] от четиридесетте години от някой от първите ядрени техници. Беше висок четиринайсет фута и представляваше система от скрипци, закрепени върху триножник. Скрипците контролираха вертикален лост, закрепен върху хоризонтален механизъм. Вертикалния лост беше телескопичен, като всяка следваща степен беше по-къса и по-малка от предишната. В случая, лостът се състоеше от три степени, като най-малката, дълга два инча, беше снабдена със стоманени челюсти, дебели четвърт инч и изкривени така, че краищата им да съвпадат точно.

Върху основата на устройството беше изписано ОМОС, а под него — „ПРЕЦИЗЕН МАНИПУЛАТОР“.

Заедно с манипулатора бяха влезли и трима техници, а след тях — униформена медицинска сестра, която чакаше с видимо нетърпение. Кестенявата й коса под касинката изглеждаше неподредена, което говореше, че са я вълнували други мисли.

Двама от техниците настроиха лоста на „уолдо“-то точно над смаления „Протей“. Три тънки като косъм лъча се спуснаха от основата на лоста до повърхността на Нулевия модул. Разстоянието на всеки лъч от центъра на модула бе превърнато в интензитет на светлината от кръгъл сензор, разделен на три сегмента.

Светлинните интензитети, очевидно неравни, бяха настроени от третия техник. За няколко секунди трите интензитета умело бяха изравнени — достатъчно, за да изчезне разликата между тях. След това техникът фиксира позицията на „уолдо“-то. Центриращите лъчи изгаснаха, а вместо тях се включи по-широк сноп насочваща светлина, която освети „Протей“ посредством непряко отражение.

Последва натискане на друг бутон и лостът започна да се спуска към „Протей“. Със затаен дъх, бавно и нежно, техникът го спусна надолу. Вероятно беше манипулирал повече миниатюризирани обекти от всеки друг в страната, може би дори и в света. Никой, разбира се, не знаеше в подробности какво става от Другата страна, но този случай беше безпрецедентен.

Щеше да вдигне нещо с нормална маса, превишаваща многократно всичко, с което беше работил досега, а освен това съдържаше пет живи човешки същества. Дори и най-малкото, едва забележимо трепване можеше да се окаже достатъчно да ги убие.

Щипците се разтвориха и бавно пропълзяха под „Протей“. Техникът спря и се опита с очи да се увери, че това, което му казваха инструментите, е вярно. Щипците бяха центрирани правилно. Бавно, милиметър по милиметър, те се приближиха, докато се сключиха под кораба и образуваха преплетена, прецизно настроена люлка.

След това Нулевия модул се спусна и остави „Протей“ в люлката.

Нулевия модул не спря движението си на нивото на пода, а продължи да потъва. Под окачения кораб се образува широк отвор.

От празнината, оставена от Нулевия модул започнаха да се издигат отвесни стъклени стени. Когато прозрачната цилиндрична стъклена стена достигна височина фут и половина, се показа съд, пълен с бистра течност. Щом Нулевия модул достигна нивото на пода, върху него се намираше цилиндър с диаметър един фут и висок четири фута, пълен две трети с течност. Цилиндърът беше разположен върху кръгла коркова подложка с надпис „ФИЗИОЛОГИЧЕН РАЗТВОР“.

Лостът на „уолдо“-то, който не беше помръднал по-време на тази операция, започна да се спуска над разтвора. Корабът се намираше над горната част на цилиндъра, на около един фут над нивото на разтвора.

Лостът продължаваше да се спуска, все по-бавно и по-бавно. Спря в момента, когато „Протей“ се намираше почти на нивото на разтвора, след което започна да се движи със скорост, редуцирана десет хиляди пъти. Ръката на техника въртеше бързо задвижващото колело, докато корабът се спускаше със скорост, невидима за човешкото око.

Контакт! Корабът продължи да се снижава, докато беше полупотопен. Техникът спря за момент, след което бавно, както винаги, освободи щипците и, след като се увери, че всяка от челюстите е освободила кораба, ги издигна над разтвора.

— Хей-хо! — тихо подвикна той, издърпа лоста и освободи „уолдо“-то.

— Да се махаме оттук — обърна се той към другите двама техници, а след това, спомнил си внезапно, извика с променен, официален тон:

— Сър, корабът е в ампулата!

— Добре! Свържете се с екипажа!

* * *

Прехвърлянето от Модула в ампулата беше достатъчно изящно от гледна точка на нормалния свят, но изглеждаше съвсем различно от вътрешността на „Протей“.

Грант предаде по радиото „ВСИЧКО Е НАРЕД“ и, след като преодоля гаденето при неочакваното движение на Нулевия модул нагоре, попита:

— А сега какво? Отново ли ще ни миниатюризират? Някой знае ли?

— Трябва да се потопим пред следващия етап на миниатюризацията — поясни Оуънс.

— Къде да се потопим? — запита Грант, но не получи отговор. Погледна отново мъглявата вселена на миниатюризационната зала и съзря великаните.

Това бяха хора, които се придвижваха към тях — хора-кули в мътната външна светлина, изкривени напред и настрани, като че ли гледани в гигантско криво огледало. Токата на колана изглеждаше като лист метал. Обувката, далече долу, можеше да бъде вагон. Далече над тях на главата се извисяваше чудовищния нос, заобиколен от двата тунела на ноздрите. Те се придвижваха нелепо бавно.

— Усещането за време — промърмори Майкълс. Беше се вторачил нагоре, след това погледна часовника си.

— Какво? — попита Грант.

— Още едно от предположенията на Белински — че усещането за време се променя с миниатюризацията. Обикновеното време се удължава и сега пет минути изглеждат десет, бих казал. Ефектът става по-силен с увеличаване на степента на миниатюризация, но не мога да кажа какво е точното съотношение. Белински се нуждае от експериментални данни, които сега можем да му дадем. Вижте! — той показа часовника си.

Грант погледна първо неговия, а след това и своя. Секундната стрелка като че ли се влачеше. Долепи часовника до ухото си. Чуваше се слабо цъкане, но звукът изглеждаше по-нисък.

— Това е добре — заяви Майкълс. — Имаме един час, но може да ни се стори като няколко. Едно по-добро число.

— Имате предвид, че ще се движим по-бързо?

— От наша гледна точка ще се движим нормално, но подозирам, че на наблюдател от външния свят ще му се струва, че се движим бързо — че извършваме повече движения за единица време. Което, разбира се, би било добре, като се има предвид ограниченото ни време.

— Но…

Майкълс поклати отрицателно глава.

— Моля ви! Не мога да го обясня по-добре. Мисля, че мога да разбера биофизиката на Белински, но математиката му е над моите способности. Вероятно Оуънс може да ви каже.

— Ще го попитам после — каза Грант. — Ако, разбира се, има после.

Корабът отново потъна в светлина — обикновена бяла светлина. Грант усети някакво движение и погледна нагоре. Нещо се спускаше — гигантски щипци се движеха към кораба от двете му страни.

— Всички да проверят коланите си! — подвикна Оуънс отгоре.

Грант не се помръдна. Усети подръпване зад себе си и автоматично се извърна, доколкото позволяваше колана.

— Проверявах дали сте здраво завързан — каза Кора.

— Само от колана — каза Грант, — но все пак благодаря.

— За мене беше удоволствие.

След това, като се извърна надясно, Кора каза загрижено:

— Д-р Дювал, колана ви.

— Наред е. Благодаря.

Кора беше разхлабила колана си за да може да достигне Грант. Успя да го стегна почти в последния момент. Щипците се бяха скрили от погледа им и се сключваха като гигантски унищожителни челюсти. Грант автоматично се стегна. Те спряха, задвижиха се отново и се събраха.

„Протей“ се разтресе и завибрира. Всички на борда бяха тласнати рязко надясно, след това, по-плавно, наляво. Дрезгав, отекващ звън изпълни кораба.

След това настана тишина и последва ясното усещане за увисване над празно пространство. Корабът се залюля и леко потрепера. Грант погледна надолу и видя как някаква огромна червена повърхност потъва и става неясна и тъмна, докато съвсем изчезна.

Нямаше представа какво е разстоянието до пода по сегашната им скала, но се чувстваше, като че ли се беше надвесил от прозореца на двайсететажна сграда.

Вероятно нещо толкова малко като корабът им нямаше да претърпи сериозни повреди, ако паднеше от това разстояние. Съпротивлението на въздуха щеше да забави движението им. Разбира се, ако малкият им размер беше единствения фактор.

Но Грант имаше жив спомен от забележката на Оуънс по време на инструктажа. В момента той беше направен от толкова атоми, колкото и човек с нормални размери, а не с толкова малко, колкото би бил обект с действително такъв размер.

Той беше съответно по-чуплив, а също и корабът. Падането от такава височина щеше да унищожи кораба и да убие екипажа.

Погледна към люлката, която държеше кораба. Грант не преставаше да обмисля как ли изглеждат щипците на нормалните хора. За него те бяха изкривени стоманени колони, дебели десет фута, преплетени в метална люлка. Почувства се в безопасност за момента.

Оуънс извика с глас, изтънял от вълнение:

— Започват!

Грант погледна бързо във всички посоки, преди да разбере какво точно започва.

Светлината се отразяваше от гладката прозрачна повърхност на кръгла стъклена стена, достатъчна да заобиколи цяла къща. Движеше се равномерно и бързо, а далече долу — точно под тях — блестеше и преливаше във всички цветове на дъгата, отразената от водна повърхност светлина.

„Протей“ висеше над езеро. Стъклените стени на цилиндъра се издигаха от всички страни и сега повърхността на езерото не беше по-далеч от петдесет фута под тях.

Грант се отпусна в креслото си. Разбра, какво следва. Беше подготвен и не усети гадене, когато седалката като че ли пропадна под него. Подобно усещане беше изпитал веднъж, по време на курса по пикиране над океана. Самолетът беше пригоден за подобни маневри, но не и „Протей“, който изведнъж се беше превърнал във въздушна подводница.

Грант напрегна мускулите си, след това опита да се отпусне, за да остави удара на колана, вместо на костите си.

Те се удариха и зъбите му почти изпадаха от сътресението.

Грант очакваше да види стена от вода, която се издига високо нагоре. Вместо това видя големи, заоблени възвишения, които мазно се отдалечаваха. А след това, докато продължаваха да потъват, още и още.

Щипците се разтвориха и корабът се разтресе лудо, след което постепенно се успокои, като се въртеше бавно.

Грант бавно изпусна дъх. Бяха на повърхността на езеро, но такова нещо никога не беше виждал.

— Може би очаквахте вълни, мистър Грант? — обади се Майкълс.

— Да, така беше.

— Трябва да призная, че и аз го очаквах. Човешкият ум, мистър Грант, е интересно нещо. Винаги очаква да види това, което е наблюдавал в миналото. Бяхме миниатюризирани и поставени в малък съд с вода. Понеже ни се струва като езеро, очаквахме вълни, пяна, прибой, кой знае още какво. Но на каквото и да ни прилича, това не е езеро, а просто малък контейнер с вода. Колкото и да го увеличаваме, няма да видим истински вълни.

— Все пак е доста интересно — възрази Грант.

Дебелите валяци от течност, които по нормална скала бяха просто гънки върху водната повърхност, продължаваха да се отдалечават. Отразени от далечната стена, те се връщаха и интерферираха, като се разбиваха на отделни хълмове, по които „Протей“ се изкачваше и спускаше в бърз ритъм.

— Интересно ли? — възмути се Кора. — Това ли е всичко, което можете да кажете? Просто е великолепно.

— Неговото дело — добави Дювал — е величествено при всякакво увеличение.

— Добре — рече Грант. — Съгласен съм. Великолепно и величествено. Отбелязвам си. Само че причинява и морска болест.

— О-о, мистър Грант — каза Кора. — Способен сте да развалите всичко.

— Извинявайте.

Радиото записука и Грант изпрати отговор „ВСИЧКО Е НАРЕД“. Въздържа се да изпрати „Всички са болни от морска болест“.

Все пак, дори и Кора показваше признаци на прилошаване. Може би не трябваше да и споменава тази мисъл.

— Трябва да потопим подводницата ръчно — каза Оуънс. — Грант, махнете колана си и отворете клапаните едно и две.

Грант стана неуверено, очарован от възможността да почувства дори ограничената свобода на ходенето и се насочи към клапана с надпис на корпуса си „ЕДНО“.

— Аз ще се заема с другия — заяви Дювал.

Погледите им се срещнаха за миг и Дювал, като че ли смутен от внезапното осъзнаване на присъствието на друг човек, се усмихна колебливо. Грант също му се усмихна и си помисли възмутено: Как Кора би могла да стане сантиментална пред такова количество безразличие?

Заобикалящата ги течност нахлу през отворените вентили в съответните камери на кораба и течността започна да се издига, все по-високо и по-високо.

Грант се изкачи донякъде по стълбата, водеща към кабината на Оуънс и попита:

— Какво е положението, капитан Оуънс?

— Трудно е да се каже — поклати глава Оуънс. — Показанията на уредите са безсмислици. Проектирани са за работа в истински океан. Проклятие, никога не съм проектирал „Протей“ за такива цели.

— Майка ми също не ме е проектирала за такива цели, щом стана дума — каза Грант.

Сега бяха напълно потопени. Щом слязоха под повърхността, неравномерното издигане и спускане по водната повърхност изчезна, и настъпи благословена неподвижност.

* * *

Картър се опита да отпусне юмруците си. Всичко вървеше нормално досега. Получиха „ВСИЧКО Е НАРЕД“ от кораба, който сега представляваше малка капсула, блестяща във физиологичния разтвор.

— Трета фаза — обяви той.

Миниатюризаторът, чийто блясък беше отслабнал по време на втората фаза, засвети отново с бял ореол, но този път само в централната част на пчелната пита.

Картър наблюдаваше загрижено. Отначало беше трудно да се каже дали това, което вижда е обективна истина или приумица на мозъка му. Не — наистина отново се смаляваше.

Буболечката, голяма един инч, намаляваше размерите си, а вероятно и водата край нея. Фокусът на миниатюризиращия сноп беше тесен и точно насочен, и Картър отново си пое дъх с облекчение. Всеки етап криеше специфични опасности.

Представи си какво би станало, ако снопът беше по-неточен, ако половината от „Протей“ се миниатюризираше по-бързо, докато другата половина, засегната само от периферията на снопа, се миниатюризираше по-бавно или пък изобщо не беше променена. Но това не се случи и той се помъчи да го изкара от ума си.

Сега „Протей“ беше смаляваща се точка, по-малка, още по-малка, едва видима. Отново целият миниатюризатор засвети силно. Нямаше смисъл да се опитват да го фокусират върху нещо, което беше твърде малко за да се види.

Добре, добре, помисли си Картър. А сега да завършим цялата работа.

Сега целият цилиндър се смаляваше все по-бързо, докато се превърна в ампула, висока два инча и половин инч дебела, а някъде в миниатюризираната течност се намираше свръхминиатюризираният „Протей“, не по-голям от размерите на голяма бактерия. Миниатюризаторът потъмня отново.

— Свържете се с тях — нареди рязко Картър. — Накарайте ги да се обадят.

Сдържа дъха си докато отново се получи съобщението „ВСИЧКО Е НАРЕД“. Четирима мъже и една жена, които до преди няколко минути стояха пред него в цял ръст, сега бяха мънички късчета материя в микроскопичния кораб — все още живи.

Протегна ръце с длани надолу.

— Махайте веднага миниатюризатора.

Последната неясна светлина на миниатюризатора загасна, докато бързо го изтегляха настрани.

Циферблатът на стената над главата на Картър застана на цифрата 60.

— Поемай командването, Рейд — кимна му Картър. — Имаме шейсет минути.

Бележки

[1] Става дума за „Waldo and Magic,inc“ — роман от Р. Хайнлайн — Б. пр.