Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (4) (Мисия в тялото на човека)

Глава 4
ИНСТРУКТАЖЪТ

ГРАНТ усети, че наблюдава с отворена уста схемата на кръвоносната система, окачена в офиса на Майкълс.

— Изглежда ужасна бъркотия, но това е картата на територията — обади се Майкълс. — Всяка линия върху нея е път, всяко свързване — кръстопът. Сложна е като пътната карта на Щатите. Дори повече, защото е тримерна.

— Божичко!

— Стотици хиляди мили^[1] кръвоносни съдове. Сега виждате само една малка част. Повечето са микроскопични и не могат да бъдат забелязани без значително увеличение, но ако ги свържете заедно, те ще стигнат да се обиколи четири пъти Земята или, ако предпочитате, почти на половината път до Луната. Спали ли сте, Грант?

— Около шест часа. В самолета също подремнах. Сега съм в добра форма.

— Това е добре. Ще имате възможност да похапнете и да се избръснете. Иска ми се и аз да бях поспал — вдигна ръка докато казваше това. — Не че съм в лоша форма. Не се оплаквам. Взимали ли сте някога морфоген?

— Дори не съм чувал. Някакво лекарство ли е?

— Да. Сравнително ново. Всъщност човек не се нуждае от самия сън. По време на съня човек не си почива повече, отколкото ако полегне удобно с отворени очи. Това, от което се нуждаем, са сънищата. Трябва да сънуваме, иначе мозъчната координация се нарушава и започвате да халюцинирате и дори може да се стигне до смърт.

— И морфогенът ви кара да сънувате?

— Точно така. Потапя ви за около половин час в сънища, след което сте готови за деня. Послушайте съвета ми и не го използвайте, освен в краен случай.

— Защо? Да не би да ви оставя изморен?

— Не. Не особено изморен. Просто сънищата са лоши. Морфогенът изсмуква мозъка, почиства го от умствените отпадъци, натрупани през деня, а това е доста силно преживяване. Не го правете. Но аз, за съжаление, нямах избор. Тази схема трябваше да бъде приготвена и прекарах цялата нощ над нея.

— Тази карта?

— Това е кръвоносната система на Бенеш до последния капиляр и аз трябваше да науча всичко, което се отнася до нея. Ето тук, разположен в центъра на черепа, почти до хипофизата, се намира тромба.

— В него ли е проблемът?

— Със сигурност. Можем да се справим с всичко останало. Нараняванията и контузиите, шока, сътресението. С тромба, обаче, не бихме могли да се справим без хирургическа намеса. И то бърза.

— Колко време имаме, д-р Майкълс?

— Не мога да кажа с точност. Малко закъснение няма да бъде фатално, надявам се, но мозъчните увреждания ще бъдат толкова лоши, колкото и смъртта. Хората тук очакваха чудеса от Бенеш и сега са силно обезпокоени. Особено за Картър това беше силен удар и той настоя да дойдете.

— Имате предвид — каза Грант, — че очаква Другата страна да опита отново.

— Не го заявява, но подозирам, че се страхува и поради това иска да сте в групата.

Грант се огледа наоколо.

— Има ли причини да се предполага, че са проникнали на това място. Имат ли внедрени агенти тук?

— Не мога да знам, но, във всеки случай, Картър е настроен подозрително. Мисля, че предполага възможността за медицинско убийство.

— Може би Дювал?

Майкълс повдигна рамене.

— Не е много обичан, а инструментите му са такива, че могат да причинят смърт, ако се отклонят дори на косъм встрани.

— Как може да му бъде попречено?

— По никакъв начин.

— Тогава използвайте някой друг. Някой, на когото вярвате.

— Никой друг не притежава необходимите умения. А Дювал е тук, сред нас. Освен това, няма доказателства, че не е напълно лоялен.

— Но аз няма да помогна с нищо, ако застана до Дювал в ролята на медицинска сестра и го наблюдавам отблизо. Няма да знам какво прави, нито дали го прави правилно. Всъщност, трябва да си призная, че щом отвори черепа, ще се махна.

— Няма да отваря черепа — възрази Майкълс. — Тромбът не може да бъде достигнат отвън. Убеден съм в това.

— Но, тогава …

— Ще го достигнем отвътре.

Грант се намръщи. Бавно поклати глава.

— Знаете ли какво. Не разбирам за какво говорите.

— Мистър Грант — каза Майкълс спокойно, — всички участници в проекта са запознати със задълженията си и разбират какво точно правят. Вие сте външен човек и за мене е доста трудна задача да се занимавам с образованието ви. Но щом трябва, значи трябва. Възнамерявам да ви запозная с някои от теоретичните разработки, направени в този институт.

Грант направи гримаса.

— Извинявайте, докторе, но току що употребихте лоша дума. В колежа предпочитах да се занимавам с футбол и, на второ място, с момичета. Не си губете времето с мене.

— Видях досието ви, мистър Грант, и фактите в него не съвпадат напълно с това, което казвате. Обаче, независимо от това, че сме само двамата, няма да ви отнема мъжествеността, като ви обвиня в явна интелигентност и образованост. Ще ви обясня същината на онова, което трябва да узнаете, без да ви занимавам с теория. Предполагам, че сте видели надписите ОМОС?

— Да, разбира се.

— Имате ли представа какво значат?

— Опитах няколко варианта. Като например: Обединение на Марсианските Олигофрени и Смотаняци. Сетих се и за по-добър вариант, но не ми е удобно да го кажа.

— Съкращение е от: Обединени Миниатюрни Отбранителни Сили.

— Това е по-безсмислено дори и от моето предположение — додаде Грант.

— Ще ви обясня. Чувал ли сте за спора около миниатюризацията?

Грант се замисли за момент.

— По това време бях в колежа. Занимавахме се няколко часа с него в часовете по физика.

— Между мачовете?

— Да. Всъщност, през ваканцията. Доколкото си спомням, група физици заявили, че могат да намалят размера на обектите произволен брой пъти и били обвинени в измама. Е, може би не измама, а грешка. Спомням си, че обсъдихме няколко аргумента, доказващи защо е невъзможно да се намали размера на човек до размерите на мишка, например, и при това да остане човек.

— Сигурен съм, че същото е било направено във всички колежи в страната. Спомняте ли си какви точно бяха възраженията?

— Мисля, че да. Ако искате да намалите размерите, можете да го направите по два начина. Можете да приближите отделните атоми по-близо един до друг или можете изобщо да махнете част от тях. Да се приближат атомите означава да се преодолеят междуатомните сили на отблъскване, което би породило огромно налягане. Налягането в центъра на Юпитер би било недостатъчно да се свие човек до размерите на мишка. Прав ли съм дотук?

— Ясен сте като бял ден.

— А дори и да успеете да го направите, налягането би убило всичко живо. Освен всичко това, обект, намален по размери посредством сближаване на атомите, би запазил първоначалната си маса. Боравенето с обект, който има маса на човек и размер на мишка, ще бъде трудно.

— Забележително, мистър Грант. Вероятно с часове сте забавлявали приятелката си с такива романтични разговори. А другия метод?

— Другият метод е да се махат атоми в подходящо съотношение, така че масата и размера на обекта да намаляват, докато връзките между останалите части остават непроменени. Само че, ако намалите човек до размерите на мишка, би останал само един атом от приблизително седем хиляди. Ако направите това с мозъка, това, което ще остане, едва ли ще е много по-сложно от мозъка на мишка. Освен това, как ще възстановите размерите на обекта, както твърдят, че могат, въпросните физици? Как ще върнете обратно атомите на местата им?

— Точно така, мистър Грант. Но как тогава някои известни физици са започнали да мислят, че миниатюризацията е осъществима?

— Не знам, докторе, но не можах да разбера нищо повече.

— Отчасти защото колежите свършиха такава внимателна работа, по заповед, разбира се — да ви втълпят, че е невъзможно. Методът беше засекретен и тук, и от Другата страна. Минахме под земята. Тук — Майкълс тупна почти със страст по бюрото. — И се налага да организираме специални курсове по миниатюризация за завършили физици, които не могат да го научат никъде другаде, освен тук и в аналогичните училища от Другата страна. Миниатюризацията е напълно възможна, но не и с методите, които описахте. Виждали ли сте увеличена фотография, мистър Грант? Или пък намалена до размерите на микрофилм?

— Да, разбира се.

— Без да теоретизирам, ще ви кажа, че същият процес е възможен и с тримерни обекти, дори с хора. Миниатюризацията се извършва не точно със самите обекти, а с тяхно изображение — тримерно изображение, манипулирано извън пространството и времето в нашата вселена.

— Последното беше само думи, учителю — усмихна се Грант.

— Да, но вие не искахте теория, нали? Преди десет години физиците откриха използването на хиперпространството — пространство, което е с повече от три измерения. Самата концепция е трудна за схващане, математиката й е почти неразбираема, но забавното е, че може да бъде направено. Обектите могат да бъдат миниатюризирани. Нито махаме атоми, нито ги сближаваме. Просто намаляваме размерите на атомите, намаляваме всичко и масата намалява автоматично. Можем да възстановим размера, щом пожелаем.

— Звучите напълно сериозен — вмъкна Грант. — Нима наистина твърдите, че можете да намалите човек до размерите на мишка?

— По принцип можем да намалим човек до размерите на бактерия, на вирус, на атом. Не съществува теоретична граница за степента на миниатюризация. Можем да свием една армия, с всичките й хора и оборудване, до размерите на кибритена кутийка. По принцип, след това можем да пренесем тази кутийка, където е необходимо и да възстановим армията в пълния й размер.

— Доколкото разбрах — каза Грант — Другата страна също може да го направи.

— Сигурни сме, че могат. Но за съжаление, събитията се развиват, а разполагаме с ограничено време. Елате с мене, Грант.

* * *

Последваха „елата с мене“ тук, „елате с мене“ там. Откакто стана сутринта, Грант не беше оставал на едно място за повече от петнайсет минути. Това го дразнеше, но не можеше да направи нищо. Не беше ли това преднамерен опит да не му оставят време за мислене? Какво се канеха да му стоварят?

Двамата с Майкълс се качиха в мини-автомобила. Майкълс управляваше като опитен шофьор.

— Щом и Ние, и Те притежаваме метода, то тогава се неутрализираме взаимно — каза Грант.

— Така е — съгласи се Майкълс, — но това не ни помага много. Методът има едно слабо място?

— Наистина ли?

— От десет години работим върху по-голямото намаляване на размерите; върху интензивността на миниатюризацията, а също и на увеличаването — просто като се обърне посоката на хипер-полето. За съжаление в тази посока достигнахме до теоретичните граници.

— И какви са те?

— Не са много благоприятни. Намесва се принципа на неопределеността. Степента на миниатюризация, умножена по продължителността й, като се използват съответните единици, е равна на израз, съдържащ константата на Планк. Ако човек бъде намален наполовина, той може да остане с тези размери векове. Ако е намален до размерите на мишка — няколко дни. А ако е намален до размерите на бактерия — само няколко часа. След това отново се увеличава.

— Но след това може отново да бъде миниатюризиран.

— Само след значителен промеждутък. Искате ли да чуете някои от математическите аргументи?

— Не. Приемем думите ви за истина.

Спряха до някакъв ескалатор. Майкълс се измъкна от колата с изморено пъхтене. Грант изскочи от другата страна.

— И какво знае Бенеш? — облегна се той на парапета на ескалатора, докато се изкачваха бавно.

— Твърдят, че може да се справи с принципа на неопределеността. Предполага се, че знае как да задържи миниатюризацията безкрайно дълго.

— Като че ли не сте напълно убеден.

— Настроен съм скептично — повдигна рамене Майкълс. — Ако увеличаваме едновременно интензивността на миниатюризацията и нейната продължителност, това може да бъде само за сметка на нещо друго, но за нищо на света не мога да си представя какво би могло да бъде това. Може би това просто означава, че аз не съм Бенеш. Във всеки случай, той твърди, че може да го направи и не можем да рискуваме да не му повярваме. Нито пък Другата страна, така че се опитаха да го убият.

Стигнаха до горния край на ескалатора и Майкълс спря за момент за да завърши мисълта си. След това продължиха с друг ескалатор към следващия етаж.

— Сега можете да разберете какво трябва да направим — да спасим Бенеш. Защо трябва да го направим — заради информацията, която притежава. И как ще го направим — посредством миниатюризация.

— Защо посредством миниатюризация?

— Защото тромбът в мозъка не може да бъде достигнат отвън. Вече ви казах това. Така че ще миниатюризираме една подводница, ще я инжектираме в артерията и с капитан Оуънс на кормилото, и с мен като навигатор, ще стигнем до съсирека. Там Дювал и неговата асистентка, мис Питърсън, ще го оперират.

— А аз? — разтвори широко очи Грант.

— Вие ще участвате като член на екипажа. Очевидно за общ надзор.

— В никакъв случай — каза рязко Грант. — Не желая да участвам в такова нещо. Дори и за миг.

Обърна се и се насочи към ескалатора. Майкълс го последва.

— Вашата работа е да поемате рискове, нали?

— Рискове по мой собствен избор. Рискове, на които съм привикнал. Рискове, за които съм подготвен. Дайте ми толкова време за размисъл за миниатюризацията, колкото сте имали вие и аз ще поема този риск.

— Драги Грант, не става дума да участвате като доброволец. Доколкото разбирам, вие сте определен за тази задача. Току що ви обясних нейната важност. В края на краищата, аз също ще участвам, а нито съм млад като вас, нито съм бил футболен играч. Всъщност, разчитах на вас да събера кураж от присъствието ви, доколкото смелостта е част от работата ви.

— В такъв случай, аз съм отвратителен специалист в моята област — промърмори Грант. След това добави почти сприхаво — Искам кафе.

Застана неподвижно и се остави на ескалатора да го носи нагоре. Близо до горния му край имаше врата с табела „Заседателна зала“. Влязоха вътре.

* * *

Грант не успя да обхване залата с един поглед. Първото, което видя, беше дълга маса, разположена в центъра на залата, с машина за кафе в единия край, а до нея — поднос със сандвичи.

Придвижи се бързо към тях и едва след като преполови чаша горещо черно кафе, последвана от голяма хапка сандвич, забеляза присъствието на другите.

Там беше асистентката на Дювал — „Не се ли казваше мис Питърсън?“ — която го гледаше в устата. Забеляза, че е много красива, но стоеше ужасно близко до Дювал. Помисли си, че сигурно ще му е много трудно да хареса хирурга, а след това се зае с огледа на останалата част от залата.

В единия край на масата седеше полковникът, който изглеждаше обезпокоен. С едната си ръка си играеше с пепелника, докато пепелта от цигарата му падаше по пода.

— Мисля, че заявих становището си напълно ясно — каза той натъртено на Дювал.

Грант позна капитан Оуънс, който стоеше под портрета на президента. Енергичността и усмивките, които видя на летището бяха изчезнали, а върху едната му скула имаше синина. Изглеждаше нервен и разстроен, и Грант усети съчувствие към него.

— Кой е полковника? — Грант попита тихо Майкълс.

— Доналд Рейд, играчът от отбора на военните с моя номер.

— Като че ли е раздразнен от Дювал.

— Постоянно. А има и много съмишленици. Малцина го харесват.

Грант понечи да отговори. Тя изглежда го харесваше, но мисълта му прозвуча дребнаво и я премълча. Господи, колко е привлекателна. Какво му харесва на този надут касапин.

Рейд говореше тихо, като внимателно подбираше думите си.

— Освен това, докторе, какво прави тя тук?

— Мис Кора Питърсън — процеди Дювал — е моя асистентка. Там, където отивам професионално, тя също ме придружава професионално.

— Това е опасна мисия…

— А мис Питърсън е доброволец и разбира напълно опасностите й.

— Няколко мъже, напълно квалифицирани, за да окажат помощ, също изявиха желание. Нещата ще бъдат много по-прости ако един от тях ви придружи. Аз ще ви посоча кой.

— Никого няма да ми посочвате, полковник, защото ако го направите, аз няма да отида и няма сила, която да ме накара. Мис Питърсън е моята трета и четвърта ръка. Тя знае изискванията ми толкова добре, че не е необходимо да й давам инструкции, намира се, където е необходимо, преди да съм я повикал и знае какво трябва да приготви, без да съм й казвал. Не искам да взимам непознат, на когото ще трябва да крещя. Не мога да гарантирам успех ако загубя дори една секунда заради техника. Няма да участвам и няма да приемам задачи, в които нямам свободна ръка, за да организирам нещата по начина, който ще ни даде най-големи шансове за успех.

Грант отново премести погледа си към Кора Питърсън. Изглеждаше силно смутена, но все пак се взираше в Дювал с такова изражение, каквото Грант веднъж видя в очите на куче, посрещащо собственика си — момче, завръщащо се от училище.

Гласът на Майкълс прекъсна спора, точно когато разяреният Рейд ставаше на крака.

— Дон, бих предложил, след като ключът към успеха на цялата операция е в ръцете на д-р Дювал и след като на практика не можем да му диктуваме, да се съгласим с него, без предразсъдъци за последствията от това действие. Аз поемам отговорността за това.

Предлагаше на Рейд такъв изход от спора, какъвто би му спестил загубата и той, като пухтеше мрачно, трябваше да се съгласи.

Рейд тупна с длан по масата.

— Добре. Нека да се запише в протокола, че съм възразил срещу това.

Седна обратно с треперещи устни.

Дювал също седна с безразличен вид. Грант се забърза, за да предложи стол на Кора, но тя се самообслужи преди той да стигне до нея.

— Д-р Дювал — започна Майкълс, — това е Грант, човекът, който ще ни придружава.

— Като бияч, докторе — обади се Грант. — Моята единствена квалификация.

Дювал хвърли бегъл поглед. Поздравът му беше незначително кимване в посока към Грант.

— И мис Питърсън.

Грант се усмихна широко.

— Здравейте — усмихна му се вежливо тя.

— Здрасти — отвърна Грант и погледна към остатъка от втория си сандвич, но го остави щом забеляза, че никой друг не яде.

В този момент с бърза стъпка влезе Картър и кимна неопределено наляво и надясно. Седна и каза:

— Бихте ли седнали при нас капитан Оуънс? Грант?

Оуънс се приближи с неохота към масата и седна срещу Дювал. Грант седна през няколко стола и откри, че, гледайки към Картър, може да съзерцава профила на Кора.

Дали работата ще е изцяло неприятна, щом тя ще участва в нея?

Майкълс, който седна до него се наклони и му прошепна на ухо:

— Всъщност не е лоша идея да има жена с нас. Може би мъжете ще имат повече кураж в нейно присъствие. А освен това ще ми е приятно.

— Затова ли се застъпихте за нея?

— Всъщност не. Дювал е напълно сериозен. Той няма да тръгне без нея.

— Толкова ли е зависим от нея?

— Може би не. Но той преднамерено се държи по този начин. Особено по отношение на Рейд. Не се обичат много.

— Да пристъпим към работа — започна Картър. — Можете да се храните или да пиете, докато разговаряме. Някой иска ли да каже нещо неотложно?

— Не съм искал да бъда доброволец, генерале — неочаквано каза Грант. — Отказвам се от поста си и предлагам да ми намерите заместник.

— Вие не сте доброволец, Грант, и вашият отказ се отхвърля. Господа и мис Питърсън, мистър Грант бе избран да придружи експедицията по ред причини. На първо място, той доведе Бенеш в тази страна, като се справи умело със задачата си.

Всички погледи се насочиха към Грант, който трепна при моментното усещане, че ще последват ръкопляскания. Слава Богу, такива нямаше и той си отдъхна.

— Той е специалист по комуникации и отличен плувец. В досието му е записано, че е находчив и гъвкав, и по професия е способен да взима бързи решения. По тази причина, щом пътуването започне, той ще бъде упълномощен да взима решения при промяна в ситуацията. Ясно ли е?

Като че ли беше така и Грант, като се взираше с досада в пръстите си, каза:

— Очевидно, всеки от вас ще си върши работата, докато аз ще поема грижата за непредвидените ситуации. Съжалявам, но искам да заявя за протокола, че не се считам за подходящ за този пост.

— Записано е — рече Картър, без никакво смущение, — а ние продължаваме. Капитан Оуънс е създал експериментална подводница за океански изследвания. Не е напълно подходяща за предстоящата задача, но е под ръка, а други подобни съдове нямаме. Самият Оуънс, разбира се, ще управлява подводницата — „Протей“. Д-р Майкълс ще бъде навигатора. Той е приготвил и изучил карта на системата на кръвообращението на Бенеш, която ще обсъдим накратко. Д-р Дювал и асистентката му ще бъдат отговорни за самата операция — премахването на тромба.

— Всички осъзнавате — продължи той — изключителната важност на мисията. Надяваме се, че операцията ще бъде успешна и че ще се завърнете невредими. Има възможност Бенеш да умре по време на операцията, но, ако не предприемем мисията, това е сигурно. Има възможност да загубим кораба, но страхувам се, че при тези условия, тази цена е оправдана. Възможната цена е голяма, но печалбата, към която се стремим — нямам предвид само ОМОС, а цялото човечество — е огромна.

— Какъв отбор! — промърмори Грант.

Кора го чу и го погледна пронизващо изпод тъмните си мигли. Грант се изчерви.

— Майкълс, покажете им схемата — каза Картър.

Майкълс натисна един бутон на таблото пред себе си и на стената се появи тримерната карта на кръвообращението на Бенеш, която Грант беше видял в кабинета му. Като че ли схемата се втурна към тях и се уголеми, щом Майкълс промени увеличението. Това, което остана от цялата мрежа, ясно очертаваше главата и шията.

Кръвоносните съдове изпъкваха с почти флуоресцентен блясък, а след това към схемата се прибави и координатна мрежа. Върху картината се появи малка тъмна стрелка, насочвана от оптичната показалка в ръката на Майкълс. Майкълс остана седнал в креслото си, вдигнал едната си ръка зад главата си.

— Тромбът — каза той — се намира тук.

Грант не го беше забелязал, докато не беше посочен, но след като черната стрелка внимателно очерта границите му, успя да го види — малък, плътен възел, запушващ тънка артерия.

— Не представлява незабавна опасност за живота, но тази част от мозъка — стрелката направи кръг — страда от натиска и може би вече се е увредила. Д-р Дювал ми каза, че след по-малко от дванадесет часа ефектите могат да бъдат необратими. При опит за операция по стандартния начин, черепът може да бъде срязан на тези три места. Във всеки от тези три случая, неизбежните увреждания ще бъдат големи, а резултатите — съмнителни. От друга страна, можем да опитаме да достигнем до тромба по кръвен път. Ако навлезем в сънната артерия тук, в шията, ще бъдем на приемливо прав път към нашата цел.

Движението на стрелката по червената артерия, преминаваща през синевата на вените, го правеше да изглежда много лесно.

— Ако „Протей“ и екипажът му — продължи Майкълс — бъдат миниатюризирани и инжектирани…

— Почакайте — прекъсна го Оуънс. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Колко ще бъдем намалени?

— Трябва да бъдем достатъчно малки, за да избегнем активирането на биологичните защитни сили. Цялата дължина на кораба ще бъде три микрона.

— Колко прави това в инчове^[2]? — намеси се Грант.

— Малко по-малко от една десетохилядна от инча. Корабът ще бъде приблизително с размерите на голяма бактерия.

— Добре, тогава — каза Оуънс. — Ако навлезем в артерията, ще бъдем изложени на цялата сила на артериалното налягане.

— Не повече от миля в час — изсумтя Картър.

— Не споменавайте милите в час. Ще се придвижваме около 100000 дължини на кораба

в секунда. Това ще бъде еквивалентно на движение със скорост около 200 мили в секунда при нормални условия. На нашия миниатюризиран кораб ние ще се движим десет пъти по-бързо, от който и да е космонавт досега. Поне.

— Несъмнено — съгласи се Картър, — но какво от това? Всяка червена кръвна клетка в кръвта се движи също толкова бързо, а корабът е построен много по здраво от нея.

— Не, не е — възрази разпалено Оуънс. — Червените кръвни телца са изградени от милиарди атоми, но в „Протей“ ще са събрани милиарди милиарди милиарди атоми в същия обем — миниатюризирани атоми, да бъдем точни, но какво от това. Ние ще сме изградени от много повече частици, отколкото червената кръвна клетка и ще бъдем по-уязвими по тази причина. Нещо повече, червеното кръвно телце е заобиколено от атоми, равни по размер на тези, които го изграждат, а ние ще бъдем в обкръжение, изградено от атоми, които ще бъдат за нас чудовищни.

— Можете ли да отговорите на това, Макс — каза Картър.

— Не претендирам да съм такъв експерт по проблемите на миниатюризацията като капитан Оуънс. Предполагам, че има предвид доклада на Джеймс и Шварц за увеличаването на крехкостта с нарастване на миниатюризацията.

— Точно така — потвърди Оуънс.

— Нарастването е слабо, ако си спомняте и Джеймс и Шварц е трябвало да направят някои предположения в процеса на техния анализ, които, може би, ще се окажат не напълно верни. В края на краищата, когато увеличаваме обекти, те определено не стават по-малко крехки.

— О-о, не говорете така. Ние никога не сме увеличавали някакъв обект повече от сто пъти — каза Оуънс презрително, — а тук говорим за миниатюризация на кораб около един милион пъти в линейни размери. Никой досега не е отивал толкова далеч или поне приблизително, в която и да е посока. Истината е, че никой не може да предположи колко крехки ще станем или как ще понесем ударите на кръвния поток, или пък как бихме могли да отговорим на реакциите на белите кръвни телца. Така ли е, Майкълс?

— Е, да — съгласи се Майкълс.

Картър се намеси с нарастващо нетърпение.

— Изглежда, че все още не са провеждани експерименти, водещи до толкова драстична миниатюризация. За съжаление не разполагаме с време за осъществяването на такава експериментална програма, така че ще поемем рисковете. А ако корабът не оцелее…

— Това ме окуражава — промърмори Грант.

Кора Питърсън се наклони напред и прошепна строго:

— Моля ви, мистър Грант, не сте на футболното игрище.

— О-о, вие сте се запознали с досието ми?

— Ш-шт!

— Взимаме всички предпазни мерки, на които сме способни — каза Картър. — Бенеш ще бъде в дълбока хипотермия заради неговата собствена безопасност. Като го охладим, ще намалим кислородните изисквания на мозъка. Това означава драстично намаляване на пулса и на скоростта на кръвта.

— Дори и така — вмъкна Оуънс — аз се съмнявам, че можем да издържим турбулентността на …

— Капитане — обади се Майкълс, — ако стоите надалеч от стените на артерията, ще се намирате в област на ламинарен поток — какво остава да говорим за турбулентност. Ще бъдем в артерията само няколко минути. Щом веднъж навлезем в по-малките съдове, няма да имаме проблеми. Единственото място където няма да можем да избегнем убийствената турбулентност ще бъде в самото сърце и трябва да избягваме да се доближаваме до него. А сега, мога ли да продължа?

— Ако обичате — каза Картър.

— Веднъж достигнали до тромба, той ще бъде унищожен с лазерен лъч. Миниатюризирани, лазерът и неговият лъч няма да причинят повреди на мозъка и дори на кръвоносните съдове, ако се използват както трябва, а това е така със сигурност в ръцете на Дювал. Нито пък е необходимо да разрушаваме всяка следа от тромба. Ще бъде достатъчно да го разбием на късове. Белите кръвни телца ще се погрижат за останалото. Веднага ще напуснем тази област и по вените ще се върнем до основата на шията, където ще бъдем изтеглени от югуларната вена.

— Как ще знаят къде и кога се намираме? — попита Грант.

— Майкълс ще ви насочва и ще следи да сте на правилното място през цялото време — поясни Картър. — Ще бъдете във връзка с нас с помощта на радиото …

— Не се знае дали ще работи — прекъсна го Оуънс. — Има проблеми с адаптирането на радиовълните през миниатюризационната зона, а никой досега не е изпробвал връзката през толкова широка зона.

— Така е, но ние ще опитаме. Освен това, „Протей“ е с атомен двигател и ще можем да следим радиоактивността му, също през зоната. Господа, ще разполагате с шейсет минути.

— Имате предвид, че трябва да изпълним задачата и да сме навън за шейсет минути? — попита Грант.

— Точно шейсет. Размерът ви ще е така избран, че това време трябва да ви бъде достатъчно. Ако останете по-дълго, ще започнете автоматично да се увеличавате. Не можем да ви задържим повече. Ако разполагахме със знанията на Бенеш, можехме да ви задържим неограничено време, но ако имахме тези знания…

— Това пътуване нямаше да е необходимо — иронично го допълни Грант.

— Точно така. А ако започнете да се увеличавате в тялото на Бенеш, ще станете достатъчно големи за да привлечете вниманието на защитните сили на тялото, а скоро след това ще убиете Бенеш. Погрижете се това да не се случи.

— Други забележки? — Картър се огледа. — В такъв случай, започвайте приготовленията. Бихме искали да осъществим навлизането в Бенеш колкото се може по-скоро.