Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (10) (Мисия в тялото на човека)

Глава 10
СЪРЦЕТО

В КОНТРОЛНАТА кула настана тих хаос. Положението на мигащата светлинка върху екрана се беше променило незначително, но имаше отклонение от предварително избраните координати.

Картър и Рейд се обърнаха при сигнала към монитора.

— Сър — лицето на екрана изглеждаше възбудено, — „Протей“ е извън маршрута. Приемаме сигнал от квадрат 23, ниво Б.

Рейд се спусна към прозореца за да погледне към залата с картите. Разбира се, от това разстояние не можеше да се види нищо, освен глави, приведени над схемите в напълно очевидно съсредоточение.

— Не ми пробутвайте тези координатни глупости — изръмжа Картър. — Къде са те?

— В югуларната вена, сър, и се насочват към горната празна вена.

— Във вена!

За момент вените на самия Картър изпъкнаха обезпокоително.

— Какво, за Бога, правят те във вена? Рейд! — прогърмя гласът му.

Рейд побърза да се приближи.

— Да, чух.

— Как са попаднали във вена?

— Заповядах на хората при картите да потърсят артерио-венозна фистула. Те са редки и не се откриват лесно.

— И какво…

— Представлява микроскопична връзка между малка артерия и малка вена. Кръвта се просмуква от артерията във вената и…

— Не са ли знаели за нея?

— Очевидно не. Още нещо, Картър…

— Какво има?

— Възможно е да е било доста разтърсващо при техните размери. Може би не са оцелели.

Картър се обърна към пулта пред телевизионните екрани. Натисна съответния бутон и каза:

— Има ли някакви съобщения от „Протей“?

— Не, сър — беше бързия отговор.

— Тогава свържи се с тях, човече! Разбери нещо за тях! И ми докладвай веднага.

Последва агонизиращо изчакване и Картър сдържа дъха си за времето на три или четири нормални вдишвания.

Най-сетне последва отговор.

— „Протей“ докладва, сър.

— Благодаря ти, Боже — промърмори Картър. — Какво е съобщението?

— Мина ли са през артерио-венозна фистула, сър. Не могат да се върнат и не могат да продължат. Искат да бъдат изтеглени навън, сър.

Картър стовари юмруците си върху бюрото.

— Не! Гръм и мълнии, не!

— Но, генерале, те са прави — обади се Рейд.

Картър погледна към брояча на времето. Показваше 51.

— Имат петдесет и една минути — думите се процедиха през треперещите му устни — и те ще стоят петдесет и една минути. Когато това нещо там покаже нула, тогава ще ги извадим. Нито минута по-рано, освен ако не са приключили мисията.

— Но това е безнадеждно. Бог знае в какво състояние е кораба. Ще убием петима човека.

— Може би. И те, и ние поехме този риск. Но ще бъде ясно отбелязано, че не сме се предали, докато е оставала и най-малката математическа възможност за успех.

Очите на Рейд гледаха студено, а мустаците му стърчаха заплашително.

— Генерале, ти мислиш за собствения си доклад. Ако те умрат, аз ще свидетелствам, че ненужно си ги задържал.

— Аз също ще приема тази възможност — отвърна Картър. — А сега ми кажи като шеф на медицинската секция, защо не могат да продължат?

— Те не могат да се придвижат срещу течението обратно през фистулата. Независимо колко заповеди ще издадеш, това е физически невъзможно. Кръвното налягане не е под контрола на армията.

— И защо не могат да намерят друг път?

— При сегашното им положение всички пътища водят през сърцето. Ако преминат през него, турбулентността на потока ще ги смачка веднага, а ние не можем да поемем този риск.

— Ние…

— Не можем, Картър. Не само заради живота на петимата, макар и това да е достатъчна причина. Ако корабът се разбие, няма да успеем да извадим всичките отломки, а щом тези фрагменти се деминиатюризират, те ще убият Бенеш.

— Това е безнадеждно.

— Не чак толкова, колкото сегашното положение.

Картър се замисли за момент.

— Полковник Рейд, за колко време можем да спрем сърцето на Бенеш, без да причиним смъртта му?

— Не за дълго — погледна го озадачено Рейд.

— Знам това. Питам за конкретната стойност.

— Е, при неговото коматозно положение и при хипотермичното охлаждане, но като се отчете и сътресението на мозъка, бих казал за не повече от шейсет секунди. Най-много.

— „Протей“ може да се промъкне през сърцето за по-малко от шейсет секунди, нали? — запита Картър.

— Не знам.

— Тогава ще трябва да опитат. Онова, което остава, щом елиминираме невъзможното, колкото и рисковано да е, колкото и слаба надежда да е, ще бъде това, което ще опитаме. Какви са проблемите със спирането на сърцето?

— Никакви. Може да бъде направено с просто шило, както казва Хамлет. Номерът е да го накараме да заработи отново.

— Това, многоуважаеми полковнико, ще бъде твой проблем и твоя отговорност.

Картър погледна към циферблата, който сочеше 50.

— Губим време. Да започваме. Обясни задачата на твоите хора, а аз ще инструктирам екипажа на „Протей“.

* * *

Вътрешното осветление на „Протей“ беше включено. Разчорлените Майкълс, Дювал и Кора се бяха скупчили около Грант.

— Това е — каза Грант. — С помощта на електрически шок ще спрат сърцето на Бенеш, когато се приближим и ще го пуснат отново, щом излезем от него.

— Ще го пуснат отново! — избухна Майкълс. — Да не са луди? Бенеш не може да го понесе при сегашното си състояние.

— Подозирам — рече Грант, — че са счели това за единствената възможност да се доведе мисията до успех.

— Ако това е единствената възможност, то ние сме се провалили.

— Имам опит в сърдечната хирургия, Майкълс — намеси се Дювал. — Възможно е да се направи. Сърцето е по-издръжливо, отколкото си мислим. Оуънс, колко време ще ни отнеме, за да минем през сърцето?

Оуънс погледна надолу от кабинката.

— Точно това пресмятах, Дювал. Ако не се забавим, можем да го направим за петдесет и пет до петдесет и седем секунди.

— Имаме три секунди резерва — повдигна рамене Дювал.

— Тогава да се залавяме за работа — подхвърли Грант.

— В момента се носим по течението право към сърцето — поясни Оуънс. — Ще включа двигателите на пълна мощност. И без това трябва да ги изпробвам. Понесоха доста сътресения.

Постепенно приглушеното бучене се извиси и чувството за движение напред надделя над еднообразното трептене от Брауновото движение.

— Ще загася светлините — каза Оуънс, — а вие по-добре си починете, докато достигнем сърцето.

Щом светлините загаснаха, всички отново застанаха до прозорците, дори и Майкълс.

Светът около тях беше напълно променен. Все още плаваха в кръв. Все още съдържаше всичките парчета и части, всичките фрагменти и молекулни съединения, тромбоцитите и червените кръвни клетки, но каква разлика, каква разлика…

Намираха се в горната празна вена — главната вена, идваща от главата и шията. Целият кислороден запас на кръвта беше изконсумиран. Кислорода на червените кръвни телца беше отнет и сега те съдържаха хемоглобин, а не оксихемоглобин — това яркочервено съединение на хемоглобина и кислорода.

Самият хемоглобин беше синьо-лилав и при моментните проблясъци на миниатюризираните светлинни вълни от кораба, всяка клетка просветваше в синьо и зелено, с отсенки на лилаво. Всичко останало имаше окраската на тези лишени от кислород клетки.

Покрай тях се плъзгаха тромбоцити, а на два пъти кораба премина на безопасно разстояние от замислените грамади на белите кръвни клетки, които сега имаха зеленикав оттенък.

Грант отново се загледа в профила на Кора, която се взираше навън с почти набожна почит и сама изглеждаше безкрайно загадъчна на мрачносинята светлина. Тя беше снежната царица на полярно царство, осветена от синьо-зелената зора, помисли си по донкихотовски Грант и изведнъж почувства пустота и копнеж.

— Великолепно! — промълви Дювал, но забележката му не беше предизвикана от вида на Кора.

— Оуънс, готов ли сте? — попита Майкълс. — Ще ви насочвам през сърцето.

Отправи се към плота с картите и включи малка настолна лампа, която веднага разсея мрачната синева, която изпълваше „Протей“ със загадъчност.

— Оуънс — каза той — схема на сърцето А-2. Приближаване. Дясното предсърдие. Намерихте ли го?

— Да, открих го.

— В сърцето ли сме вече? — запита Грант.

— Ослушайте се — каза раздразнено Майкълс. — Не гледайте! Слушайте!

Всички в „Протей“ притаиха дъх.

Можеха да го чуят — подобно на далечна артилерийска стрелба. Беше само ритмично потрепване на пода на кораба, бавно и отмерено, но ставащо все по-силно. Тъп тътен, последван от още един, малко по-слаб. След това повторение, по-силно, още по-силно.

— Сърцето — каза Кора. — То е.

— Точно така — потвърди Майкълс, — но много забавено.

— А ние не го чуваме точно — каза Дювал недоволно. — Звуковите вълни са твърде големи, за да въздействат на ушите ни. Те пораждат вторични вибрации в кораба, но усещането не е същото. При едно истинско изследване на тялото…

— Някога в бъдещето, докторе — прекъсна го Майкълс.

— Звучи като оръдие — обади се Грант.

— Което стреля преграден огън — допълни го Майкълс. — Два милиарда удара за седемдесет години. Дори повече.

— И всеки удар — каза Дювал — е тънката преграда, която ни отделя от вечността и ни дава време да намерим спокойствие…

— Специално тези удари — прекъсна го Майкълс — ще ни изпратят направо във вечността и няма да ни дадат никакво време. Млъквайте всички! Готов ли сте, Оуънс?

— Да. Поне съм на управлението, а картите са пред мене. Но как ще намеря пътя си през тази плетеница?

— Не можем да се изгубим, дори и да се опитаме. Сега сме в горната празна вена, в точката на свързването и с долната празна вена. Намерихте ли го?

— Да.

— Добре. След няколко секунди ще навлезем в дясното предсърдие, първата камера на сърцето и ще бъде добре ако отвън спрат сърцето. Грант, предайте им координатите ни.

Грант се взираше занесено, очарован от гледката пред тях. Празната вена беше най-голямата вена в човешкото тяло и в последния си участък приемаше цялата кръв от тялото, освен кръвта от дробовете. С наближаването на предсърдието тя премина в огромна отекваща камера, чиито стени се губеха в мрака и „Протей“ изглеждаше изгубен в тъмен, безмерен океан. Ударите на сърцето се бяха превърнали в бавен, ужасяващ гръм и при всеки тътен корабът подскачаше и се тресеше.

При второто повикване на Майкълс, Грант се сепна и се обърна към радиопредавателя.

— Трикуспидалната клапа пред нас — извика Оуънс.

Останалите погледнаха напред. Можеха да я видят в края на дълъг, дълъг коридор. Три искрящи червени плочи, които се разделяха и разтваряха, отдалечавайки се от кораба. Появи се отвор, който се увеличаваше с раздалечаването на върховете на клапата. Отвъд беше дясната камера, едната от двете главни камери.

Кръвта се втурна в кухината, като че ли някаква могъща сила я всмукваше. „Протей“ се понесе заедно с нея, а отворът приближаваше и се увеличаваше с ужасяваща скорост. Течението беше спокойно и корабът се носеше по него с едва забележими вибрации.

След това се чу гръмотевичното бумтене на камерите, главните мускулести кухини на сърцето, докато те се свиха в систолата. Частите на трикуспидална клапа се издигнаха към кораба, бавно се затвориха с мек, мляскащ звук, като издигнаха пред кораба набраздена вертикална преграда.

От другата страна на затворената клапа лежеше дясната камера. При свиването на камерите кръвта не можеше да се върне обратно в предсърдието, а вместо това беше изтласкана в белодробната артерия.

— Съобщават, че следващият удар ще е последен, преди да го спрат — опита се да надвика отекващото бумтене Грант.

— Дано да е така, защото иначе ще бъде и последния удар на нашите сърца — вмъкна Майкълс. — Оуънс, щом клапата се отвори отново, минете с пълна скорост през нея.

Грант забеляза, че на лицето му е изписана твърда решителност и никакъв страх.

* * *

Детекторите на радиоактивността, които бяха струпани около шията и главата на Бенеш, сега бяха преместени над гръдния му кош, над област, от която беше отметнато термичното одеяло.

Схемите на кръвообращението на стената сега показваха сърдечната област и по-точно част от нея — дясното предсърдие. Светлинката, която отбелязваше положението на „Протей“, беше се придвижила равномерно по празната вена в предсърдието, което се разшири при навлизането им, а след това се сви.

С един скок корабът премина почти цялата дължина на предсърдието до трикуспидалната клапа, която се затвори точно пред тях. Всеки удар на сърцето се превръщаше от осцилоскопите в трептящ електронен лъч, който се наблюдаваше внимателно.

Електрошоковата апаратура беше приготвена, а електродите поставени на гърдите му.

Започна последния удар на сърцето. Електронният лъч на осцилоскопа започна да се придвижва нагоре. Лявата камера на сърцето се отпускаше за ново всмукване на кръв и при отпускането й трикуспидалната клапа щеше да се отвори.

— Сега! — извика техникът при сърдечния индикатор.

Двата електрода се спуснаха върху гръдния кош и незабавно стрелката на индикатора на сърдечната дейност премина в червения сектор, а аларменият звънец бръмна настойчиво. Изключиха го. Показанието на осцилоскопа беше права линия.

Съобщението дойде до контролната кула с цялата си простота:

— Сърдечната дейност спряна.

Картър мрачно натисна бутона на хронометъра и секундите потекоха непоносимо бавно.

* * *

Пет чифта очи гледаха към трикуспидалната клапа. Ръцете на Оуънс бяха готови да ускорят кораба. Камерата се отпускаше и, там някъде, в началото на белодробната артерия, полулунната клапа трябваше да се затваря. В камерата не можеше да се върне кръв от артерията — клапата подсигуряваше това. Звукът от затварянето й изпълни въздуха с непоносимо трептене.

И докато камерата продължаваше да се отпуска, кръвта трябваше да навлезе от друга посока — откъм дясното предсърдие. Трикуспидалната клапа, намираща се от тази страна, започна да отваря.

Голямата неравна пукнатина пред тях започна да се разширява, да образува коридор, по-голям коридор, огромно отвърстие.

— Сега! — изкрещя Майкълс. — Сега! Сега!

Думите му се изгубиха в шума на сърцето и в нарастващия вой на двигателите. „Протей“ се метна напред, през отвора, към камерата. След няколко секунди тази камера щеше да се свие и в яростната турбулентност, която щеше да последва, корабът щеше да бъде разбит като кибритена кутийка и всички щяха да бъдат мъртви, а след три четвърти час — и Бенеш.

Грант затаи дъх. Диастоличния удар отшумя и след това — нищо!

Спусна се мъртва тишина.

— Нека да погледна! — викна Дювал.

Изкачи се по стълбата и подаде глава в кабината — единственото място в кораба, от което имаше пряка видимост назад.

— Сърцето е спряло — извика той. — Елате и вижте.

Кора зае мястото му, след това и Грант.

Трикуспидална клапа висеше полуотворена. По вътрешната й повърхност бяха разположени огромни мускулни влакна, които я свързваха с вътрешната повърхност на камерата — влакна, които издърпваха листата на клапата, когато камерата беше в отпуснато положение и ги държаха здраво затворени по време на свиването й, предпазвайки същите тези листа от разтваряне и образуване на отвор.

— Архитектурата е прекрасна! — възкликна Дювал. — Би било великолепно да се види затварянето на клапата от този ъгъл, придържана от живи подпори, създадени да вършат работата си едновременно с деликатност и сила, които човекът, при цялата си ученост, не може да възпроизведе.

— Ако ви се отдаде така възможност, докторе — каза Майкълс — това ще е последното, което ще видите. Пълен напред, Оуънс, и дръжте вляво, към полулунната клапа. Имаме трийсет секунди за да се измъкнем от този смъртоносен капан.

Ако това беше смъртоносен капан, а той несъмнено беше такъв, то той все пак притежаваше някаква мрачна красота. Стените бяха подпрени с могъщи влакна, които се разклоняваха в корени, здраво закрепени за далечната стена. Като че ли наблюдаваха гигантска гора от чворести безлистни дървета, които се извиваха и разцепваха в сложна структура, укрепваща и поддържаща най-важния мускул в човешкото тяло.

Този мускул, сърцето, представлява една двойна помпа, която бие от преди раждането до последния миг преди смъртта и прави това с постоянен ритъм и неотслабваща сила, при всякакви условия. Няма по-голямо сърце от човешкото в цялото животинско царство. Сърцето на нито един друг бозайник не бие повече от милиард пъти преди далечната смърт, но дори и след един милиард удара, то е просто на средна възраст, в разцвета на силата си. Мъжете и жените съществуват достатъчно дълго за да преживеят повече от три милиарда удара.

— Д-р Майкълс, имаме само деветнайсет секунди — чу се гласът на Оуънс. — Все още не виждам клапата.

— Продължавайте в същата посока. Насочили сте се право към нея. И ще бъде по-добре, ако е отворена.

— Ето я — каза напрегнато Грант. — Не е ли тя? Онзи тъмен процеп.

Майкълс вдигна поглед от картите си и хвърли бегъл поглед.

— Да, това е. А също е и достатъчно отворена за нас. Систоличният удар е бил в началото си, когато сърцето беше спряно. А сега, всички се завържете здраво. Ще се промъкнем през отвора, но ударът на сърцето ще последва веднага и когато дойде до нас…

— Ако дойде — додаде меко Оуънс.

— Когато дойде — повтори Майкълс — ще има ужасен прилив на кръв. Трябва да се отдалечим колкото е възможно повече.

Оуънс с отчаяна решителност насочи кораба към малкия отвор в центъра на полукръглата пукнатина и по тази причина наричана „полулунна“, бележеща затворената клапа.

* * *

Операционната зала беше потопена в напрегнато мълчание. Хирургическият екип, наобиколил Бенеш, беше толкова неподвижен, колкото и самия той. Студеното му тяло и спряното му сърце излъчваха мъртвешка аура, която тегнеше над цялата зала. Единствено неуморните трепкащи сензори даваха признаци на живот.

В контролната зала Рейд каза:

— Засега, очевидно, са в безопасност. Преминаха през трикуспидалната и сега се насочват по дъга към полулунната клапа. Това е съзнателно, целенасочено движение.

— Да — съгласи се Картър, без да вдига агонизиращ поглед от хронометъра си. — Остават двайсет и четири секунди.

— Почти достигнаха.

— Петнайсет секунди — каза неумолимо Картър.

— Близо са до полулунната клапа.

— Шест секунди. Пет. Четири…

— Преминават през нея.

Докато казваше това забръмча алармения звънец, зловещ като смъртта.

— Възстановете сърдечната дейност — чу се по говорителите.

Съответният техник веднага натиснат един червен бутон. Влезе в действие пейсмейкъра^[1] и на екрана се появи пулсираща светлинка, отразяващата ритъма на потенциала.

Осцилоскопът, регистриращ сърдечната дейност, оставаше мъртъв. Импулсите на пейсмейкъра бяха увеличени. Всички наблюдаваха напрегнато.

— Трябва да заработи — каза Картър, чието тяло се беше стегнало и наклонило напред.

* * *

„Протей“ навлезе в отвора, който изглеждаше като едва раздалечените устни на гигантска усмивка. Здравата мембрана под и над тях опря в кораба и за момент движението им спря, а двигателите извисиха бръмченето си в напразен опит да освободят кораба от лепкавата прегръдка. Накрая успяха и корабът се втурна напред.

— Извън камерата сме — каза Майкълс, като потри с длан челото си, а след това погледна ръката си, която беше се намокрила — и сега сме в белодробната артерия. Продължавайте с пълна скорост, Оуънс. Пулсът ще се възстанови след три секунди.

Оуънс погледна назад. Само той можеше да направи това, понеже останалите бяха завързани в креслата си и можеха да виждат единствено напред.

Полулунната клапа се отдалечаваше и оставаше все още затворена. Виждаха се мускулните влакна, които, здраво закрепени в околната тъкан, я задържаха в това положение. С нарастване на разстоянието клапата ставаше все по-малка и все още затворена.

— Все още няма удар. Все още… — мърмореше Оуънс. — Почакайте, почакайте. Ето го!

Двете части на клапата се раздалечаваха. Влакната се разтегляха и техните напрегнати корени се набръчкваха и отпускаха.

Процепът се разтваряше, потокът от кръв наближаваше и ги връхлиташе с гигантското „бр-р-рум-м“ на систолата.

Приливната вълна вдигна „Протей“ и го понесе напред с главоломна скорост.