Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (13) (Мисия в тялото на човека)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1966 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ І. Мисия в тялото на човека. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage/ Isaac ASIMOV]. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 288. Цена: 26.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от hammster)

Глава 13
ПЛЕВРАТА

— ПОЛУЧАВА се съобщение, Ал — извика Рейд.

— От „Протей“ ли? — Картър изтича до прозореца.

— Е, не е от жена ти.

Картър махна нетърпеливо с ръка.

— По-късно. По-късно. Спести си шегите сега, а после ще ги кажеш всичките наведнъж. Съгласен ли си?

— Сър, „Протей“ съобщава — съобщиха по уредбата: — „ОПАСНА ЗАГУБА НА ВЪЗДУХ. ОПЕРАЦИЯТА ПО ПРЕЗАРЕЖДАНЕТО ПРОВЕДЕНА УСПЕШНО.“

— Презареждане ли? — викна Картър.

— Предполагам, че имат предвид белите дробове — намръщи се Рейд. — В края на краищата те се намират в белите дробове, а това означава кубически метри въздух по техния мащаб. Но…

— Какво но?

— Те не могат да използват този въздух. Той е неминиатюризиран.

Картър погледна полковника с раздразнение.

— Повторете последното изречение от съобщението! — излая той по уредбата.

„ОПЕРАЦИЯТА ПО ПРЕЗАРЕЖДАНЕТО ПРОВЕДЕНА УСПЕШНО.“

— Последната дума „успешно“ ли е?

— Да, сър.

— Свържете се с тях и поискайте потвърждение.

— Ако казват, че е „успешно“ — обърна се той към Рейд, — предполагам, че са се справили.

— „Протей“ има миниатюризатор на борда.

— Тогава ето как са го направили. После ще получим обяснение.

— Съобщението е потвърдено, сър — чу се по уредбата.

— Движат ли се? — попита Картър, след като превключи връзката към друг сектор.

Последва кратка пауза и след това:

— Да, сър. Движат се по края на плеврата.

Рейд кимна. Погледна към циферблата, който сочеше 37 и каза:

— Плеврата е двойна мембрана, която заобикаля белите дробове. Би трябвало да се движат в пространството между мембраните — чист път, всъщност, експресен път, водещ право към шията.

— И ще бъдат там, откъдето започнаха преди половин час — проскърца гласът на Картър. — А след това?

— Могат да се върнат обратно в капилярната система и отново да намерят път към сънната артерия, което ще отнеме много време. Или пък да заобиколят артериалната система, като тръгнат по лимфните съдове, което ще предизвика други проблеми. Майкълс е навигатора и предполагам, че знае какво да прави.

— Не можеш ли да го посъветваш? За Бога, не спазвай протокола.

— Не съм сигурен кой път е най-правилен — поклати глава Рейд, — а освен това той е на място. По-добре би могъл да прецени дали корабът може да издържи отново блъскането на артериалното налягане. Трябва да оставим това на тях, генерале.

— Бих искал да знам какво да правя — каза Картър. — Бога ми, бих поел отговорността, ако знаех какво да направя с достатъчно шансове за успех.

— Точно така се чувствам и аз — рече Рейд, — и поради това се отказвам от отговорност.

* * *

Майкълс разглеждаше схемите.

— Добре, Оуънс. Нямах предвид това място, но ще свърши работа. Вече сме тук, а направихме и отвор. Напред към цепнатината.

— В белите дробове ли? — неуверено попита Оуънс.

— Не. Не — Майкълс скочи нетърпеливо от креслото си и се изкачи по стълбата, така че главата му се показа в кабинката. — Отиваме в плеврата. Вие ще карате кораба, а аз ще ви насочвам.

Кора коленичи до креслото на Грант.

— Как сте?

— Горе-долу. Изплаших се повече пъти, отколкото мога да преброя — аз съм много плашлив — но този път почти поставих рекорд по интензитет на уплахата.

— Защо винаги се опитвате да се изкарате страхливец? В края на краищата, вашата работа…

— Защото съм агент ли? В по-голямата си част това е доста рутинна работа, безопасна, еднообразна и аз се опитвам да я запазя такава. Когато не мога да избегна страховите ситуации, аз се опитвам да ги издържа заради онова, което вярвам, че правя. Мозъкът ми е достатъчно промит за да си въобразя, че върша нещо патриотично по този начин.

— По кой начин?

— По моя начин. В края на краищата не е само тази страна или онази. Далече сме от времето, когато човечеството ще бъде разделено по някакъв разумен начин. Честно вярвам, че нашата политика се стреми да поддържа мира и искам да съм част, макар и малка, от тази поддръжка. Не бях доброволец за тази мисия, но след като съм тук… — Грант повдигна рамене.

— Като че ли се затруднявате да говорите за мир и патриотизъм — каза Кора.

— Предполагам, че е така — съгласи се Грант. — Всички, освен мен, имат някаква специфична мотивация, а не някакви неясни думи. Оуънс изпробва кораба; Майкълс насочва кораба през човешкото тяло; Дювал се възхищава от Божието дело, а вие…

— Да?

— Вие се възхищавате от Дювал.

Кора се изчерви.

— Той заслужава възхищение, повярвайте. Знаете, че по негово предложение осветихме цепнатината с корабните прожектори и по този начин ви сигнализирахме къде се намираме. След това той не направи нищо повече. Не каза нито една дума при завръщането ви. Това е просто неговия начин на държание. Спасява нечий живот, след което случайно се показва неучтив към същия човек и това, с което ще го запомнят ще бъде неучтивостта му, а не спасяването на живота. Но държанието му не променя това, което е всъщност.

— Не. Това е истина, макар и скрита.

— И вашето държание не променя това, което сте. Вие прикривате силната си загриженост за човечеството зад момчешки хумор.

Беше ред на Грант да се изчерви.

— Карате ме да се чувствам като необикновен глупак.

— За вас може би е така. Във всеки случай не сте страхливец. Но сега трябва да се заема с лазера.

Кора хвърли бърз поглед към Майкълс, който се връщаше в креслото си.

— Лазерът ли? Мили Боже, бях забравил. Е, ще се опитате да разберете дали не е фатално повреден, нали?

Оживлението, което беше я обзело по време на предишния разговор, изчезна веднага.

— О, само да можех!

Тя се насочи към задната част на кораба. Майкълс я проследи с поглед.

— Какво става с лазера? — попита той.

— Ще провери сега — кимна с глава Грант.

Майкълс се поколеба преди следващата си забележка. Поклати леко глава. Грант го наблюдаваше без да каже нищо.

Майкълс се настани в седалката си и накрая каза:

— Какво мислите за сегашната ситуация?

Грант, който до този момент беше погълнат от Кора, погледна през прозореца. Движеха се между две паралелни стени, почти докосващи „Протей“, които блестяха жълтеникаво и бяха изградени от успоредни нишки, подобни на огромни дървени трупи, наредени един до друг.

Течността около тях беше бистра, без клетки или някакви други обекти, почти без никакви парчета материя. Приличаше на море при пълно безветрие и „Протей“ цепеше водите му с равномерно, бързо движение, нарушавано единствено от приглушеното Брауново движение.

— Брауновото движение се засили — каза Грант.

— Течността тук е с по-малка плътност, отколкото кръвната плазма, поради което движението на молекулите не е толкова забавено. Но няма да сме тук за дълго.

— Доколкото разбрах, вече не сме в кръвта.

— Прилича ли ви на нея? Това е пространството между слоевете на плевралната мембрана, която обхваща белите дробове. От тази страна мембраната е закрепена към ребрата. Всъщност, би трябвало да видим големи плавни издутини, когато минаваме край тях. Другата мембрана е закрепена към белите дробове. Ако искате конкретни имена, те се наричат съответно париетална и висцерална плевра.

— Всъщност, не държа да ги знам.

— Така си и мислех. В момента се намираме в слоя от смазваща течност на плеврата. Когато дробовете се разширяват при вдишването и свиват при издишването, те се придвижват спрямо ребрата и тази течност смекчава, и изглажда движението. Този слой е толкова тънък, че е прието да се счита, че в здравото тяло двете мембрани се допират. Поради микроскопичните ни размери ние можем да се придвижим между двете ципи, през слоя течност.

— Когато дробовете се придвижват в гръдния кош, това не ни ли въздейства?

— Това движение периодично ни ускорява и задържа. Всъщност не е толкова значимо.

— Ха — подвикна Грант. — Да не би тези мембрани да имат нещо общо с плеврита?

— Определено. Когато плеврата е инфектирана и възпалена, всяко дишане се превръща в агония, а кашлицата…

— Какво ще се случи ако Бенеш се разкашля?

— При сегашното ни положение — повдигна рамене Майкълс — предполагам, че ще бъде фатално. Ще се разбием. Но няма причини за кашляне. Той е в състояние на хипотермия и под упойка, и неговата плевра, повярвайте ми, се намира в добро състояние.

— Но ако я раздразним…

— Прекалено сме малки за да го направим.

— Сигурен ли сте?

— Можем да говорим само за вероятности. Вероятността за кашлица сега е твърде малка, за да се безпокоим за нея — каза с напълно спокоен глас Майкълс.

— Разбирам — рече Грант и се обърна за да види какво прави Кора.

Тя и Дювал бяха в работилницата, приведени и двамата над тезгяха.

Грант тръгна към тях, а Майкълс го последва.

Лазерът беше разглобен върху плот от матово стъкло, осветено отдолу, така че всяка част се виждаше ясно.

— Какви са повредите? — попита строго Дювал.

— Само тези части, докторе, а също и този проводник. Това е всичко.

Дювал замислено разгледа частите, докосвайки всяка от тях с деликатните си пръсти.

— В такъв случай най-важната повреда е този разбит транзистор. Това означава, че не можем да възбудим лазера и той е неизползваем.

— Нямате ли резервни части? — прекъсна го Грант.

Кора вдигна глава към него и виновно отмести очи от твърдия му поглед.

— Нищо, което да е подходящо. Трябваше да вземем втори лазер, но кой можеше да знае… Ако не се беше разхлабил…

— Сериозно ли говорите, д-р Дювал? — попита мрачно Майкълс. — Наистина ли този лазер е неизползваем?

По лицето на Дювал пролази нетърпение.

— Винаги съм сериозен. А сега не ме безпокойте.

Изглеждаше потънал в мисли.

Майкълс повдигна рамене.

— В такъв случай, това е края. Преминахме през сърцето, заредихме въздушните си резервоари в белия дроб, но всичко е било напразно. Не можем да продължим.

— Защо да не можем? — попита Грант.

— Разбира се, че можем да продължим, като физическа възможност. Но просто няма смисъл, Грант. Без лазера не можем да направим нищо.

— Д-р Дювал — каза Грант, — има ли някаква възможност да осъществим операцията без лазера?

— Мисля по този въпрос — сопна се Дювал.

— Ами тогава споделете мислите си — сопна се Грант в отговор.

— Не, няма начин да извършим операцията без лазера.

— Но векове наред операциите са били извършвани без лазери. Срязахте стената на белия дроб с ножа си и това беше операция. Не можете ли да нарежете тромба с ножа си?

— Разбира се, че мога, но не и без да повредя нерва и да изложа целия мозък на опасност. Лазерът е невероятно по-деликатен от ножа. В този конкретен случай, употребата на ножа ще прилича на клане в сравнение с лазера.

— Но нали можете да спасите живота на Бенеш с ножа си?

— Предполагам. Но не знам дали ще успея да спася ума му. Всъщност, склонен съм да мисля, че ако използвам нож за да оперирам, Бенеш ще получи сериозни мозъчни увреждания. Това ли искате?

Грант потърка брадата си.

— Ще ви кажа нещо. Тръгваме към съсирека. Щом стигнем там, ако всичко, което имаме е един нож, вие ще използвате нож, Дювал. Ако изгубим ножовете си, ще използвате зъбите си. Ако вие не искате, ще го направя аз. Можем да загубим, но няма да се откажем. Между другото, нека да погледна…

Бутна се между Дювал и Кора и взе транзистора, който се събра на върха на показалеца му.

— Този ли е счупен?

— Да — потвърди Кора.

— Ако го поправим или заменим, ще успеете ли да поправите лазера?

— Да, но това е невъзможно.

— Да предположим, че имате друг транзистор с подобни размери и мощност, а също и достатъчно тънък проводник. Ще успеете ли да го сглобите?

— Не мисля, че ще успея. Изисква се абсолютна точност.

— Може би вие не можете, но какво ще кажете вие, д-р Дювал? Пръстите ви на хирург може би ще успеят да го направят, въпреки Брауновото движение.

— Бих опитал с помощта на мис Питърсън. Но ние нямаме тези части.

— Напротив, имаме ги — възрази Грант. — Аз ще ви ги доставя.

Хвана една масивна отверка и се насочи обратно към предната част. Отиде при радиото и без колебание започна да сваля панела му.

— Грант, какво правите? — попита го Майкълс, като го хвана за лакътя.

Грант се освободи с едно движение.

— Вадя му карантиите.

— Искате да кажете, че ще разглобите радиото?

— Нуждая се от транзистор и жица.

— Но ние ще загубим връзката си с външния свят.

— Е, и?

— Когато дойде време да ни вадят от Бенеш… Грант, чуйте…

— Не — нетърпеливо каза Грант. — Могат да ни следват по радиоактивността ни. Радиото служи само за празни приказки и можем да минем и без него. Всъщност, налага се. Трябва да избираме между радиомълчанието и смъртта на Бенеш.

— Тогава се обадете на Картър и го предупредете.

Грант се замисли.

— Ще му се обадя. Но само за да му кажа, че няма да има други съобщения.

— Ако ви нареди да се приготвим за изтегляне.

— Ще откажа.

— Но ако ви нареди…

— Може да ни изтегли със сила, но без моето съдействие. Докато сме на борда на „Протей“ аз взимам важните решения. Преживяхме твърде много за да се откажем точно сега, така че — напред към съсирека, каквото и да се случи, и каквото и да заповяда Картър.

* * *

— Повторете последно съобщение — изкрещя Картър.

„ЩЕ РАЗРУШИМ РАДИОТО ЗА ДА ПОПРАВИМ ЛАЗЕРА. ТОВА Е ПОСЛЕДНОТО СЪОБЩЕНИЕ.“

— Прекъсват връзката — безучастно каза Рейд.

— Какво се е случило с лазера? — попита Картър.

— Защо питаш мене.

Картър се стовари в креслото си.

— Би ли се обадил да ни донесат кафе, Дон. Ако бях сигурен, че ще ми помогне, щях да поискам двоен скоч със сода, а след това още два. Не ни върви.

Рейд поръча да донесат кафе.

— Може би е било саботаж.

— Саботаж ли?

— Да и не се прави на невинен, генерале. От самото начало си предвиждал тази възможност, иначе нямаше да изпратиш Грант.

— След това, което се случи с Бенеш по пътя насам…

— Знам. И не вярвам особено нито на Дювал, нито на онова момиче.

— Не са те — намръщи се Картър. — Не би трябвало да бъдат. Нито пък някой друг тук. Невъзможно е да се направи по-сигурна сигурността.

— Правилно. Никоя осигурителна процедура не дава абсолютна сигурност.

— Всички тези хора работят тук.

— Не и Грант — възрази Рейд.

— Е, и?

— Грант не работи тук. Той е външен.

— Той е правителствен агент — усмихна се насила Картър.

— Знам. А агентите могат да играят двойна игра. Качи Грант на „Протей“ и започна поредица от неудачи, или поне приличат на такива…

Пристигна кафето.

— Глупаво е — рече Картър. — Познавам този човек.

— Кога го видя за последен път? Какво знаеш за живота му?

— Остави това. Не е възможно — Картър разбърка кафето си с подчертана загриженост.

— Е, просто разсъждавах на глас.

— Все още ли са в плеврата?

— Да.

Картър погледна брояча, който показваше 32 и разочаровано поклати глава.

* * *

Грант беше разпръснал частите на радиото пред себе си. Кора оглеждаше един по един транзисторите, обръщаше ги и ги преценяваше, като че ли искаше да надникне в тях.

— Може би този ще свърши работа — каза тя несигурно, — но този проводник е прекалено дебел.

Дювал постави въпросната жица върху матовото стъкло редом с повредения проводник, сравнявайки ги с мрачен поглед.

— Няма нищо по-подходящо — каза Грант. — Ще трябва да използвате тази.

— Лесно е да се каже — възрази Кора. — Можете да ми заповядвате, но не можете да заповядате на проводника. Няма да заработи независимо от това колко силно крещите.

— Добре, добре.

Грант се опита да измисли нещо, но не стигна доникъде.

— Почакайте — рече Дювал. — С малко късмет може би ще успея да я изстържа достатъчно тънко. Мис Питърсън, подайте ми скалпел номер единадесет.

Постави жицата от някогашния апарат на Грант между две скоби и закрепи над него лупа. Посегна за скалпела, който Кора веднага постави в ръката му и бавно започна да стърже.

Без да вдига глава, каза:

— Бъдете любезен да седнете на мястото си, Грант. Не можете да ми помогнете като пръхтите над главата ми.

Грант понечи да отвърне, но видя умолителния поглед на Кора. Без да каже нищо се върна на мястото си.

Майкълс, който вече беше седнал в креслото си, го посрещна без особено настроение.

— Хирургът се залови за работа. Скалпелът е в ръката му и веднага темперамента му се прояви с пълна сила. Не си губете времето да се ядосвате заради него.

— Не съм ядосан — отвърна Грант.

— Разбира се, че сте — възрази Майкълс, — освен ако не сте решили да се разграничите от човешката раса. Дювал притежава дарба, дар Божий, както би казал той, да отблъсква хората с една единствена дума, жест, поглед. А ако това не е достатъчно, в добавка имаме и младата дама.

— Какво искате да кажете за младата дама? — Грант припряно се обърна към Майкълс.

— Е, хайде, Грант. Нали не искате лекция за момиченцата и момченцата?

Грант се намръщи и се извърна настрани.

— Имате затруднение с нея, нали? — каза Майкълс тъжно.

— Какво затруднение?

— Тя е симпатично момиче и е много привлекателна. Но все пак вие сте подозрително настроен по професия.

— И какво още?

— И какво още? Какво се случи с лазера? Случайност ли беше?

— Възможно е.

— Да, възможно е — гласът на Майкълс премина в шепот. — Но дали наистина е било случайност?

Грант, след бърз поглед през рамото си, също прошепна:

— Обвинявате ли мис Питърсън, че е искала да саботира мисията?

— Аз. Разбира се, че не. Нямам никакво доказателство. Но подозирам, че вие я обвинявате мислено, а това не ви харесва. Оттук идва и затруднението ви.

— Но защо точно мис Питърсън?

— Защо не. Никой не би й обърнал внимание, ако я види, че си играе с лазера. Той е в нейната област. А ако е възнамерявала да саботира мисията, тя естествено е била привлечена от онова, което чувства най-познато — лазера.

— Което незабавно и автоматично стоварва подозренията върху нея, както очевидно става — допълни Грант, който малко се беше поразгорещил.

— Разбирам. Вие сте ядосан.

— Вижте. Намираме се на относително малък кораб и може би си мислите, че всеки от нас е под непрестанното наблюдение на останалите, но това не е вярно. Бяхме толкова погълнати от онова, което ставаше навън, че всеки от нас е могъл да отиде в склада и да направи каквото иска с лазера, без да бъде забелязан. Могли сме да го направим аз или вие. Аз не бих ви видял. Вие не бихте ме видели.

— Или Дювал?

— Или Дювал. Не го изключвам. Или просто е било случайност.

— А развързването на осигурителното ви въже? Друга случайност ли беше?

— Да не се каните да предположите нещо друго?

— Не, не. Но мога да ви посоча някои неща, ако сте в подходящо настроение.

— Не, не съм, но все пак кажете ги.

— Осигурителното въже беше завързано от Дювал.

— Очевидно е направил слаб възел — каза Грант. — Все пак въжето понесе значително натоварване. Значително.

— Един хирург би трябвало да прави хубави възли.

— Това са безсмислици. Хирургическите възли нямат нищо общо с морските.

— Може би. От друга страна, възможно е възелът нарочно да е бил завързан така, че да се разхлаби. Или може би е бил развързан от нечия ръка.

— Добре. Но, отново всички бяха съсредоточени върху онова, което ставаше. Вие или Дювал, или мис Питърсън сте могли да се върнете бързо до кораба, да развържете възела и да се завърнете незабелязано. Предполагам, че дори Оуънс е могъл да напусне кораба с тази цел.

— Да, но Дювал имаше най-добрата възможност. Точно преди да се изгубите, той се върна при кораба с шнорхела. Каза, че въжето се е развързало пред очите му. От самопризнанието му знаем, че е бил на най-подходящото място в подходящото време.

— И все пак остава възможността да е било случайност. Какъв е бил мотива му? Лазерът вече беше повреден, така че всичко, което е щял да постигне, като развърже осигурителното въже, е да ме постави в опасност. Ако целта му е била да провали мисията, защо ще се захваща с мене?

— О, Грант, Грант! — Майкълс се усмихна и поклати глава.

— Добре, говорете. Недейте само да грухтите.

— Да предположим, че младата дама се е погрижила за лазера. И, да предположим, че Дювал е бил заинтересован специално от вас. Да предположим, че е искал да се отърве от вас, което неизбежно би навредило на мисията.

Грант го гледаше безмълвно.

— Може би Дювал не е чак толкова погълнат от работата си — продължи Майкълс, — че да не забележи интереса, който асистентката му проявява към вас. Грант, вие сте млад мъж с приятната външност, а освен това я предпазихте от сериозни наранявания във водовъртежа, може би дори спасихте живота й. Дювал видя това и трябва да е видял и реакцията й.

— Това не беше реакция. Тя не се интересува от мене.

— Видях я, когато се бяхте изгубили в алвеолата. Тя беше обезумяла. Това, което тогава беше очевидно за всички, вероятно е станало ясно на Дювал много по-бързо — че вие я привличате. Поради това може да е решил да се отърве от вас.

Грант прехапа замислено долната си устна и след това каза:

— Добре. А загубата на въздух. Не беше ли случайност?

— Не знам — вдигна рамене Майкълс. — Подозирам, че ще предположите, че Оуънс е отговорен за това.

— Може би. Той познава кораба. Проектирал го е. Най-добре познава управлението му. И само той проверява за нередности.

— Така е, така е.

— И, като сме започнали — продължи Грант с нарастващ гняв, — какво ще кажете за артерио-венозната фистула? Случайност ли беше или знаехте, че е там?

Майкълс се отпусна в креслото си и го погледна озадачено.

— Мили Боже, не бях помислял за това. Честна дума, Грант, седях тук и си мислех, че нищо от случилото се не би могло да сочи към мене. Осъзнавам, че тайно съм могъл да повредя лазера или да развържа осигурителното въже, или да повредя клапата на въздушната камера, когато никой не ме гледа — или и трите. Но при всеки случай беше много по-вероятно да го е направил някой друг. При фистулата, признавам, не би могъл да бъде никой друг освен мене.

— Точно така.

— Освен, разбира се, че не знаех, че е там. Но не мога да го докажа, нали?

— Не, не можете.

— Четете ли криминални романи, Грант.

— Преди години прочетох няколко.

— Професията ви разваля удоволствието. Да, мога да си го представя. Но знаете, че в криминалните романи всичко е толкова просто. Някаква тънка улика сочи към една единствена личност и никой друг не я вижда, освен самия детектив. Изглежда, че в истинския живот уликите сочат навсякъде.

— Или никъде — каза твърдо Грант. — Би могло просто да бъде поредица от случайности и неудачи.

— Би могло.

Но нито единия не звучеше много убедително. Или убедено.