Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (2) (Мисия в тялото на човека)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фантастично пътешествие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Fantastic Voyage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 17 гласа)

Информация

Източник: http://bezmonitor.com

Copyright 1966 by Bantam Books

 

Издание:

ФАНТАСТИЧНО ПЪТЕШЕСТВИЕ І. Мисия в тялото на човека. 1993. Изд. Бард, София. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Радослав ХРИСТОВ [Fantastic Voyage/ Isaac ASIMOV]. Художествено оформление на корицата: „Megachrom“, Петър ХРИСТОВ. Формат: 84/108/32 (125×195 мм). Офс. изд. Тираж: 10 000 бр. Печат: Полиграфюг, Хасково. Страници: 288. Цена: 26.00 лв.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне на анотация (пратена от hammster)

Глава 2
КОЛАТА

ГРАНТ наблюдаваше бавното приближаване на градските светлини с нарастващо облекчение. Никой не му даде подробности за важността на д-р Бенеш — освен очевидния факт, че той беше учен, притежаващ жизненоважна информация. Бяха му казали, че е най-важния човек в света, а след това пропуснаха да обяснят защо.

Не оказвай натиск, бяха му казали. Не форсирай събитията. Но цялата операция е жизненоважна. Изключително важна.

Спокойно, бяха му казали, но всичко зависи от тебе — твоята страна, света, човечеството.

И ето, беше направено. Може би никога нямаше да успее, ако Те не се страхуваха да не убият Бенеш. Когато Те разбраха, че единственият им изход е да убият Бенеш, беше вече твърде късно и той успя да се измъкне.

Единственото, което Грант можеше да покаже, беше драскотина от куршум по ребрата, за която се погрижи един дълъг бинт.

Сега, обаче, беше изморен, изморен до мозъка на костите си. Физически изморен, разбира се, но също така и уморен от цялата тази лудост. Преди десет години, в колежа, го бяха нарекли гранитния Грант и той, като последен глупак, се опита да го докаже на футболното игрище. Резултатът беше счупена ръка, но поне има късмета да запази носа и зъбите си. Устните му се разтеглиха в безмълвна усмивка.

Оттогава му остана също и навика да не употребява първото си име. Само едносричното изгрухтяване — Грант. Много мъжествено. Много силно.

По дяволите. Какво му даваше това, освен изхабеност и добра перспектива за къс живот. Току-що беше прехвърлил трийсетте и беше време да се върне към първото си име. Чарлз Грант. Може би дори Чарли Грант. Добрият стар Чарли Грант!

Трепна, но се намръщи на себе си. Трябва да стане. Добрият Чарли Грант. Това е. Добрият стар кротък Чарли Грант, който обича да седи в кресло и да се люлее. Здрасти, Чарли, какъв хубав ден. Здравей, Чарли, изглежда, че ще вали.

Намери си тиха работа, добри ми стар Чарли, и избутай до пенсия.

Грант погледна встрани към Ян Бенеш. Дори откри нещо познато в тази шокираща прошарена коса, в лицето с големия, месест нос над рошавите мустаци, които също сивееха. Носът и мустаците биха дали добър материал на аниматорите, но оставаха очите, заобиколени с дребни бръчици и хоризонталните черти, които никога не изчезваха от челото му. Дрехите на Бенеш бяха умерено лошо скроени, но бяха тръгнали набързо, без да имат време за по-добри шивачи. Ученият наближаваше петдесет, но изглеждаше по-стар.

Бенеш се беше наклонил напред и наблюдаваше светлините на приближаващия град.

— Професоре, били ли сте вече в тази част на страната — обади се Грант.

— Никога не съм бил, в която и да е част на вашата страна — отвърна Бенеш — или, може би, това беше въпрос-уловка?

В говора му имаше слаба, но доловима следа от акцент.

— Не. Просто разговарям. Градът пред нас е втория ни по големина. Възможно е да живеете тук. Аз съм от другия край на страната.

— За мене е без значение. Единият край. Другият край. Щом съм тук. Ще бъде … — не завърши думите си, но в очите му се появи тъга.

Трудно е да изоставиш всичко, дори и да чувстваш, че трябва, помисли си Грант.

— Ще се погрижим да не ви остане време за мрачни размисли, професоре. Ще ви намерим работа.

Бенеш остана тъжен.

— Сигурен съм. Очаквам го. Това е цената, която ще платя, нали?

— Предполагам, че е така. Знаете, че ни коствахте известни усилия.

Бенеш сложи ръка на рамото на Грант.

— Рискувахте живота си. Високо ценя това. Можеха да ви убият.

— Възможността да ме убият е нещо нормално за мене. Рискове на професията. За това ми плащат. Не чак толкова, колкото ако свирех на китара или играех бейзбол, но приблизително толкова, колкото чувстват, че струва живота ми.

— Не можете да продължавате така.

— Трябва. Моята служба ме задължава. Когато се върна ще има ръкостискания и едно притеснено „добра работа“. Нали знаете, мъжествена сдържаност и други такива. А след това „А сега следващата задача, но освен това трябва да приспаднем разходите за този бинт. Разходите трябва да се следят.“

— Вашият цинизъм не може да ме заблуди, млади човече.

— Той трябва да заблуди мене, професоре, или ще трябва да се откажа — Грант беше почти изненадан от неочакваната горчивина в гласа му. — Затегнете колана си, професоре. Тази летяща развалина сигурно има проблеми с кацането.

* * *

Въпреки предсказанията на Грант, самолетът се приземи гладко и, като направи завой, спря.

Хората на Сикрът Сървис се приближиха. От камионите наскачаха войници и образуваха кордон около самолета, като оставиха път за моторизираната стълба.

Трите лимузини спряха до самата стълба.

— Наблягате на сигурността, полковник — подметна Оуънс.

— По-добре прекалено, отколкото недостатъчно.

Оуънс забеляза удивен, че устните му зашепнаха безмълвна молитва.

— Радвам се, че вече е тук — добави Оуънс.

— Не чак толкова, колкото мене. И преди самолетите са били унищожавани посред полет.

Вратата на самолета се отвори и веднага се появи Грант. Той се огледа и им помаха.

— Поне той изглежда невредим. Къде ли е Бенеш? — каза полковник Гондър.

Като че ли в отговор на въпроса му, Грант се отдръпна встрани, за да пропусне Бенеш. За миг усмихнатият Бенеш остана неподвижен. След това пъргаво изприпка по стълбата, като държеше в ръка очукан куфар. Грант го последва. След тях вървяха пилота и помощника му.

Полковник Гондър го чакаше на най-долното стъпало.

— Професор Бенеш. Радвам се да ви видя тук! Казвам се Гондър. От този момент, аз ще отговарям за вашата безопасност. Това е Уйлям Оуънс. Мисля, че го познавате.

Очите на Бенеш светнаха. Пусна куфара и разтвори ръце. Полковник Гондър незабелязано го вдигна.

— Оуънс! Да, разбира се. Една нощ се напихме заедно. Добре си спомням. Една дълга и досадна следобедна сесия, където всичко, което беше интересно не можеше да се каже, така че отчаянието ме беше покрило като сиво одеяло. С Оуънс се срещнахме на вечеря. С него имаше петима негови колеги, които не си спомням много добре. Оуънс и аз, обаче, отидохме в един малък клуб, с джаз и танци, и пихме шнапс, а Оуънс беше много любезен с едно от момичетата. Оуънс, помните ли Ярославич?

— Колегата ви, който беше с вас? — опита се да си спомни Оуънс.

— Точно така. Обичаше шнапса, повече от допустимото, но не му беше позволено да пие. Трябваше да остане трезвен. Такива бяха строгите заповеди.

— За да ви наблюдава ли?

Бенеш изрази съгласието си с едно дълго вертикално движение на главата си и със сериозно издаване напред на долната си устна.

— Продължавах да му предлагам ликьор. Казах му: Милан, прашното гърло е вредно за мъжа, но трябваше да продължи да отказва, въпреки, че очите му щяха да изтекат. Не беше хубаво от моя страна.

Оуънс се усмихна и кимна.

— Да се качваме в лимузината и да тръгваме към щаба. Първо ще трябва да ви покажем на всички, че сте тук. След това ви обещавам, че ще спите двайсет и четири часа преди да ви зададем какъвто и да е въпрос.

— Предполагам, че шестнайсет ще са достатъчни. Но преди това — той се огледа неспокойно. — Къде е Грант? А, ето го.

Спусна се към младия агент с протегната ръка.

— Грант! Довиждане. Благодаря ви. Много ви благодаря! Ще ви видя отново, нали?

— Възможно е — отвърна Грант. — Лесно е да ме откриете. Просто се огледайте за някоя гнила работа и аз ще съм там, на самия връх.

— Радвам се, че успяхте да се справите с тази гнила работа.

Грант се изчерви.

— Тази гнила работа беше важна, професоре. Радвам се, че успях да помогна.

— Знам. Довиждане! Довиждане!

Бенеш му помаха с ръка и се върна към лимузината.

Грант се обърна към полковника.

— Ще наруша ли сигурността ако си тръгна веднага, шефе.

— Върви … И, между другото, Грант …

— Да, сър?

— Добра работа!

— Правилният израз, сър, е „Голямо шоу“. Не отговарям на нищо друго.

Докосна язвително с пръсти слепоочието си и си тръгна.

Грант напуска, помисли си той, а след това — влиза Добрия Стар Чарли!

Полковникът се обърна към Оуънс.

— Влезте при Бенеш и поговорете с него. Аз ще съм в първата кола. Щом пристигнем в щаба искам да сте готов с твърдо потвърждение, ако сте открили такова или с твърдо отрицание. Не желая нищо друго.

— Той си спомни епизода с пиянството — каза Оуънс.

— Точно така — недоволно отвърна полковникът. — Той си го спомни прекалено бързо и твърде подробно. Поговорете с него.

Всички се бяха качили и колоната потегли, набирайки скорост. Грант ги наблюдаваше отдалеч, след това им помаха, без да има предвид някого.

Щеше да има свободно време, а той знаеше как точно щеше да го прекара след една нощ сън. Усмихна се, предвкусвайки приятните изживявания.

* * *

Колоната напредваше предпазливо. Шумът и спокойствието в града се променяха в различните квартали през различните часове, а обичайните за тази част на града и за този час бяха добре известни.

Колите с бучене преминаваха покрай наредените един до друг складове. Мотоциклетите се движеха напред. В първата лимузина полковникът отново се мъчеше да предположи реакцията на Другите срещу успешния удар.

Саботажът в щаба беше винаги възможен. Не можеше да се сети за някаква предпазна мярка, която да не беше взета, но в неговата работа беше аксиома, че никакви предпазни мерки не са достатъчни.

Светлина?

За момент му се стори, че в една от сградите, които приближаваха, проблесна светлина. Грабна телефона за да предупреди мотоциклетния ескорт.

Говореше бързо и ожесточено. Един от мотоциклетите се откъсна напред.

В същия миг, някъде напред и встрани, приглушено изрева автомобилен двигател и миг по-късно самият автомобил се появи стремглаво от една тясна уличка.

Фаровете му бяха загасени и при внезапната му поява никой не разбра точно какво се случва. По-късно никой не успя да опише точно събитията.

Колата-торпила, насочила се право към средната лимузина, в която се намираше Бенеш, се сблъска с отиващия напред мотоциклет. При последвалия удар, мотоциклета бе размазан, а мотоциклетиста — отхвърлен мъртъв настрани. Колата-бомба се отклони и само закачи задницата на лимузината.

Последваха още няколко сблъсъка. Неуправляемата кола се завъртя и след като се блъсна в една телефонна кабина, спря. Колата-камикадзе, също станала неуправляема, се удари в една тухлена стена и избухна в пламъци.

Лимузината на полковника спря. Мотоциклетите с писък спираха и се насочваха обратно към тях.

Гондър изскочи, втурна се към разбитата кола и отвори вратата й.

Оуънс, пораздрусан, с кървяща драскотина на едната скула попита:

— Какво стана?

— Няма значение. Как е Бенеш?

— Ранен е.

— Жив ли е?

— Да. Помогнете ми.

Двамата заедно повдигнаха и издърпаха Бенеш от колата. Очите на Бенеш бяха отворени, но гледаха със стъклен поглед, а от устните му се чуваха несвързани слаби звуци.

— Как сте, професоре?

— Главата му се удари силно в дръжката на вратата — поясни тихо Оуънс. — Предполагам, че е получил сътресение. Но той е Бенеш. Сигурен съм.

— Сега вече знаем това, ти … — изкрещя Гондър, като с мъка преглътна последните думи.

Вратата на първата лимузина беше отворена. Двамата повдигаха Бенеш, за да го поставят на седалката, когато се чу изстрел от пушка. Гондър се хвърли в колата върху Бенеш.

— Да се махаме оттук — викна той.

Колата и половината от мотоциклетния ескорт тръгнаха. Другите останаха назад. Полицаите се втурнаха към сградата, от която се чу изстрелът. Гаснещата светлина на горящата кола-камикадзе придаваше адски оттенък на сцената.

В далечината се чуваше шума на тълпата, която започваше да се събира.

Гондър държеше главата на Бенеш в скута си. Ученият беше изпаднал в безсъзнание, дишането му беше забавено, а пулсът — слаб.

Гондър се загледа мрачно в човека, който може би щеше да умре, преди колата да стигне до целта си и отчаяно промърмори:

— Почти бяхме стигнали! Почти!