Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (12) (Мисия в тялото на човека)

Глава 12
БЕЛИЯТ ДРОБ

ЧЕТИРИМАТА — Майкълс, Дювал, Кора и Грант бяха облечени в леководолазни костюми — прилепващи по тялото, удобни и в антисептично бяло. Всеки имаше кислородни бутилки, закрепени на гърба, фенерче на челото, плавници на краката и радиопредавател и приемник съответно на устата и на ухото.

— Всъщност това е форма на подводно плуване — забеляза Майкълс, докато нагласяваше уредите, прикрепени към главата си, — а аз никога не съм го практикувал. Да направиш първият си опит в нечия кръв…

Радиоприемникът на кораба зачука настойчиво.

— Не е ли по-добре да се обадите? — предложи Майкълс.

— И да започнем да разговаряме — каза Грант нетърпеливо. — Ще имаме време за приказки щом приключим. Помогнете ми.

Кора нагласи пластмасовия шлем върху главата на Грант и го закопча.

Гласът на Грант, веднага променен от малкото радио, прозвуча на ухото й.

— Благодаря, Кора.

Тя кимна тъжно към него.

Двама по двама те се измъкнаха през изходната камера, като всеки път, пълнейки камерата с кръвна плазма, губеха по малко от скъпоценния въздух.

Грант откри, че плува в течност, която не беше дори и толкова чиста, колкото водата край средно замърсен плаж. Беше пълно с плаващи отломки, частици и късчета материя. „Протей“ изпълваше половината диаметър на капиляра, а покрай него с мъка преминаваха червени кръвни клетки. По-малките тромбоцити го заобикаляха с лекота.

— Ако тромбоцитите се разрушат от ударите си с „Протей“, можем да причиним образуването на тромб — загрижено каза Грант.

— Можем — съгласи се Дювал, — но тук, в капиляра, той няма да е опасен.

Оуънс се виждаше във вътрешността на кораба. Вдигна глава и се видя, че на лицето му е изписано безпокойство. Кимна и без особен ентусиазъм вдигна ръка, като се стараеше да бъде видян между безкрайния поток преминаващи частици. Сложи на главата си предавателя от своя водолазен костюм и каза:

— Мисля, че успях да го свържа. Във всеки случай, постарах се да го направя по най-добрия начин. Готови ли сте за освобождаването на шнорхела.

— Давай — рече кратко Грант.

Маркучът започна да се измъква от специален отвор като кобра от факирска кошница под звуците на флейтата.

Грант го сграбчи.

— По дяволите — промърмори Майкълс.

След това по-високо и с глас, който звучеше изпълнен с огорчение, каза:

— Забележете колко е тесен отвора на шнорхела. Изглежда дебел колкото човешка ръка, но по нашите мащаби колко е това всъщност?

— И какво от това? — попита в отговор Грант.

Беше стиснал здраво шнорхела и го теглеше към капилярната стена, без да обръща внимание на болките в левия си бицепс.

— Хванете тук, ако обичате и ми помогнете да го издърпам.

— Няма смисъл — продължи Майкълс. — Не разбирате ли? Трябваше да се сетя по-рано, че въздухът няма да мине през това нещо.

— Какво?

— Не и достатъчно бързо. Неминиатюризираните въздушни молекули са доста големи в сравнение с отвора на този шнорхел. Очаквате ли, че въздухът ще премине по тънка тръбичка, едва видима с микроскоп?

— Въздухът ще идва под налягане от белия дроб.

— И какво от това? Чувал ли сте някога за бавни утечки в автомобилните гуми. Дупката, през която въздухът изтича от гумата, е не по-голяма от тази, а налягането е много по-високо, отколкото може да създаде белия дроб, и това е бавна утечка.

Майкълс направи печална гримаса.

— Как не се сетих по-рано?

— Оуънс! — изръмжа Грант.

— Чувам. Няма нужда да пукате тъпанчетата на всички.

— Няма значение дали сте ме чули. Чухте ли Майкълс?

— Да, чух го.

— Прав ли е? Вие сте най-сведущ по миниатюризацията от всички нас. Прав ли е?

— И да, и не — отвърна Оуънс.

— И какво означава това.

— Означава: да, въздухът ще се движи по шнорхела много бавно, докато не е миниатюризиран и не, няма защо да се безпокоим, ако успея да го миниатюризирам. Мога да разширя полето през шнорхела и да миниатюризирам въздуха от другата му страна и след това да го изтегля през…

— А това поле няма ли да ни въздейства? — обади се Майкълс.

— Не, защото аз ще го регулирам на определен максимум на миниатюризацията, а ние вече сме под него.

— А какво ще стане с околната кръв и белодробните тъкани? — попита Дювал.

— Избирателността на полето, която мога да задам, е ограничена — каза Оуънс. — Това е само един малък миниатюризатор, но все пак мога да го огранича само за газ. Сигурно ще има някакви повреди, но се надявам да не са твърде големи.

— Трябва да рискуваме и да опитаме — рече Грант. — Нека да започваме. Не можем вечно да отлагаме.

Шнорхелът, хванат от четири чифта ръце и задвижван от четири чифта крака, достигна бързо до капилярната стена.

За момент Грант се поколеба.

— Ще трябва да я срежем. Дювал!

Устните на Дювал се разтегнаха в усмивка.

— Няма нужда да търсите хирург. На това микроскопично ниво и вие можете да се справите. Не са необходими никакви умения.

Измъкна нож от малката ножницата, закрепена на кръста си и го огледа.

— Несъмнено има миниатюризирани бактерии по него. Те ще се деминиатюризират в кръвта, но белите кръвни клетки ще се погрижат за тях. Във всеки случай, надявам се, че няма нищо патогенно.

— Моля ви, докторе, започвайте — каза настойчиво Грант.

Дювал бързо направи разрез с ножа между две от клетките, които изграждаха капиляра. Появи се чист разрез. Макар и дебелината на стената да беше една десетохилядна от инча, в техният миниатюризиран мащаб тя се простираше на няколко ярда^[1]. Дювал пристъпи в разреза и си запробива път, като се промъкваше между клетъчните стени и режеше напред. Накрая стената беше пробита и клетките се разтвориха като ръбовете на рана.

През раната се виждаше друга мрежа от клетки, които Дювал започна да разрязва с точни движения.

— Отворът е микроскопичен — каза Дювал след като се върна. — И дума не може да става за кървене.

— Няма да има загуби — каза категорично Майкълс. — Изтичането е в другата посока.

Наистина, на отвора се появи мехурче въздух. То се изду още малко и спря.

Майкълс натисна мехурчето с ръка. Част от повърхността се огъна, но ръката му не премина.

— Повърхностно напрежение — каза той.

— Сега пък какво? — запита Грант.

— Казвах ви, повърхностно напрежение. Върху всяка течна повърхност се наблюдават подобни повърхностни ефекти. За нещо толкова голяма като човека — имам предвид неминиатюризирания човек — ефекта е твърде слаб за да бъде забелязан, но поради него насекомите могат да ходят по повърхността на водата. При нашите размери ефектът е дори още по-силен. Възможно е да не успеем да преминем бариерата.

Майкълс измъкна ножа си и замахна към мехурчето по същия начин, по който преди това Дювал беше оперирал клетките. Повърхността се огъна, след което ножът потъна навътре.

— Като че ли режа тънка гума — задъхано рече Майкълс.

Направи разрез до долу и отвора се появи за миг, след което мехурчето се затвори отново.

Грант опита същото нещо, като промуши ръката си преди процепа да се е затворил. Трепна при затварянето на водните молекули.

— Здрави стиска.

Дювал каза мрачно:

— Ако пресметнете размера на тези водни молекули по нашата скала ще бъде изненадан. Можете да ги видите с обикновена лупа. Всъщност…

— Всъщност — прекъсна го Майкълс — съжалявате, че не сте взели лупа. Имам добри новини за вас, Дювал — нямаше да видите много. С лупата бихте увеличили не само вълновите свойства на атомите, но и свойствата им като частици. Всичко, което щяхте да видите, дори в отразената миниатюризирана светлина, щеше да е твърде мъгляво, за да разберете нещо.

— Заради това ли нищо не изглежда остро? — попита Кора. — Мислех, че е заради кръвната плазма, през която гледаме.

— Плазмата също е фактор. Но в добавка, общата зърнеста структура на вселената става по-едра с намаляването ни. Прилича на разглеждане отблизо на стара фотография. Виждате точките по-ясно и картината се замъглява.

Грант не обръщаше внимание на разговора. Ръката му беше от другата страна на повърхността и с нея се опитваше да направи място за другата си ръка и за главата си.

В един момент течността се сключи около шията му и Грант усети, че се задушава.

— Бихте ли задържали краката ми? — повика той.

— Държа ги — каза Дювал.

Половината му тяло беше отвъд и можеше да погледне през цепнатината, която Дювал беше направил в стената.

— Добре. А сега ме издърпайте обратно.

Стъпи на краката си и повърхността се затвори след него с пукащ звук.

— А сега да видим какво можем да направим с шнорхела. Хей-хо!

Беше напълно безполезно. Тъпият край на шнорхела не остави и следа върху здравата кожа от водни молекули на въздушното мехурче. Ножовете разрязваха ципата, така че част от шнорхела влизаше навътре, но в момента, в който повърхността биваше оставена на спокойствие, повърхностното напрежение се увеличаваше и шнорхелът изскачаше обратно.

Майкълс се запъхтя от усилията.

— Мисля, че няма да се справим.

— Трябва — рече Грант. — Вижте, аз ще отида от другата страна. Когато избутате шнорхела през повърхността, ще го хвана и ще дърпам. Между бутането и дърпането…

— Не можете да отидете там, Грант — възрази Дювал. — Ще бъдете всмукан и ще се изгубите.

— Можем да използваме осигурително въже — предложи Майкълс. — Ето това, Грант.

Майкълс посочи стегнато навитото въже върху левия хълбок на Грант.

— Дювал, вземете този край и го привържете към кораба, а след това ще помогнем на Грант да премине от другата страна.

Дювал колебливо взе подадения му край и заплува обратно към кораба.

— Но как ще се върнете обратно — попита Кора. — Да речем, че не успеете отново да преодолеете повърхностното напрежение?

— Ще успея. Освен това, нека не изпреварваме събитията, като се заемаме с втория проблем, преди първия да е решен.

Оуънс напрегнато наблюдаваше Дювал от кораба.

— Нуждаете ли се от още един чифт ръце?

— Не мисля — отвърна Дювал. — Освен това, вие сте необходим при миниатюризатора.

Завърза осигурителното въже към малък пръстен, стърчащ върху металната кожа на кораба и махна с ръка.

— Грант, готово е.

Грант му махна в отговор. Второто му проникване през мембраната беше по-бързо поради придобития опит. Първо разрез, след това едната ръка — ох, наранения бицепс — след това другата, замахване с плавниците и той изскочи, като динена семка, метната с палец и показалец.

Озова се между двете лепкави стени на междуклетъчния разрез. Погледна надолу към лицето на Майкълс, което се виждаше ясно, но беше изкривено от извивката на мехурчето.

— Избутайте го, Майкълс.

През ципата се виждаше помахването на плавниците и замахването на ръка, държаща нож. След това тъпият метален край на шнорхела се подаде. Грант коленичи и го хвана. Опря гръб в едната стена на цепнатината, запъна с крака в насрещната стена и задърпа. Повърхността се придвижи заедно с шнорхела, оставайки цяла. Грант се премести нагоре и прошепна задъхано:

— Бутайте! Бутайте!

Накрая успяха да го издърпат. Във вътрешността на тръбата имаше малко течност, която стоеше неподвижно.

— Ще го издърпам нагоре, в алвеолата — заяви Грант.

— Внимавайте щом стигнете до алвеолата! — предупреди го Майкълс. — Не знам как ще ви въздействат вдишването и издишването, но е възможно да се озовете в ураган.

Грант се придвижваше нагоре, теглейки шнорхела, като търсеше в меката податлива тъкан опора за сграбчващите си пръсти и ритащите си крака.

Главата му се показа през стената на алвеолата и изведнъж се озова в друг свят. Светлината от „Протей“ проникваше през дебелите тъкани, но беше силно приглушена, а алвеолата приличаше на огромна пещера, чиито стени блестяха влажно в далечината.

Около него имаше скали и камъни с различни размери и окраска, които искряха във всички цветове на дъгата, отразявайки миниатюризираната светлина, която им придаваше лъжлив блясък. Можеше да се види, че ръбовете на скалите остават замъглени дори и в отсъствието на бавно движеща се течност, която да предизвика този ефект.

— Това място е пълно със скали — заяви Грант.

— Прах и песъчинки, предполагам — чу се гласът на Майкълс. — Прах и песъчинки. Следствие от цивилизования живот и дишането на нефилтриран въздух. Белите дробове са еднопосочни — можем да поемем прах, но не е възможно да го изкараме отново навън.

— Опитайте се да държите шнорхела над главата си — намеси се Оуънс. — Не искам в него да влиза течност. Започваме.

Грант го вдигна високо.

— Оуънс, кажете ми, когато приключите — изпъшка той.

— Ще ви кажа.

— Работи ли?

— Със сигурност. Избрал съм импулсно поле, което действа на бързи тласъци към… Всъщност, няма значение. Същността е в това, че полето не е достатъчно дълго за да въздейства върху течности или твърди вещества, но миниатюризира газовете с голяма скорост. Разширил съм полето извън Бенеш, в атмосферата на операционната зала.

— Безопасно ли е? — попита Грант.

— Това е единствения начин да си набавим достатъчно въздух. Необходим ни е хиляди пъти повече въздух, отколкото съдържат изобщо дробовете на Бенеш. Дали е безопасно? Боже мой, човече. Та аз го всмуквам през тъканите на Бенеш дори без да наруша дишането му. Ех, само да имах по-дълъг шнорхел.

Гласът на Оуънс звучеше възбудено като на младеж, който е на първата си любовна среща.

— Как ви въздейства дишането на Бенеш? — каза в ухото му гласът на Майкълс.

Грант огледа бързо алвеоларната мембрана. Изглеждаше разтегната и опъната, така че предположи, че наблюдава бавния край на вдишване. Бавно по няколко причини — забавено заради хипотермията, а също и поради изкривяването на времето, предизвикано от миниатюризацията.

— Всичко е наред — каза той. — Не забелязвам нищо особено.

Но в този момент чу глухо стържене. Звукът бавно се засилваше и Грант разбра, че започва издишването. Стъпи по- здраво и хвана шнорхела.

— Работи чудесно — каза ликуващо Оуънс. — Досега не е правено нищо подобно.

Грант усети движението на въздуха около себе си, докато белите дробове продължаваха своето бавно, но ускоряващо се свиване и шумът от издишването ставаше все по-силен. Краката му се отлепиха от пода на алвеолата. В нормален мащаб въздушният поток в алвеолите беше незабележимо слаб, но по миниатюризираната скала изглеждаше като торнадо.

Грант отчаяно сграбчи шнорхела, като го обхвана с двете си ръце и с двата си крака. Тръбата се повдигана нагоре, а с нея и той самия. Самите скали — песъчинки-скали — се разклатиха и затъркаляха.

Със спирането на издишването вятърът бавно спря и Грант с облекчение пусна шнорхела.

— Напредва ли, Оуънс? — попита той.

— Почти е готово. Можете ли да изчакате още няколко секунди?

— Добре.

Започна да брои наум — двайсет, трийсет, четиридесет. Започваше вдишването и въздушните молекули го притиснаха. Стената на алвеолата се разтягаше и Грант падна на колене.

— Резервоарът е пълен! — обяви Оуънс. — Връщайте се.

— Издърпайте шнорхела — викна Грант. — Бързо. Преди да е започнало другото издишване.

Той натисна надолу, а от другата страна задърпаха. Трудност се появи само веднъж — когато края на шнорхела наближи повърхността. За момент се задържа като притиснат в менгеме и след това премина, съпроводен от трясъка на сключващите се повърхности.

Грант закъсня с преминаването си. Щом шнорхелът изскочи от другата страна, той понечи да се гмурне през цепнатината, но началото на издишването предизвика вятър, който го събори. За миг се озова притиснат между две прашинки-скали и докато се опитваше да се измъкне, удари пищяла си. Да си нараниш пищяла в частица прах със сигурност беше нещо, което заслужаваше да се разказва на внуците.

Къде се намираше? Разтърси осигурително въже за да го освободи от един камък и го дръпна здраво. Щеше да бъде по-лесно да го следва до цепнатината.

Въжето се извиваше над върха на скалата и Грант, запъвайки се с крака в нея, се заизкачва бързо нагоре. Засилващото се издишване му помагаше и не му бяха необходими почти никакви усилия за да се изкатери. Знаеше, че процепа е от другата страна на скалата и можеше да я заобиколи. Издишването правеше пътя отгоре по-лесен, а и по-вълнуващ, честно казано.

В най-силната част на издишването камъкът се претърколи под краката му и Грант изхвърча. За миг се озова високо във въздуха, точно над цепнатината, точно там, където беше предположил, че се намира. Трябваше да изчака една-две секунди да отслабне вятъра и щеше бързо да се мушне през цепнатината в кръвта и оттам — в кораба.

Докато си го мислеше, усети, че издишването го всмуква нагоре, а осигурителното въже го следва свободно и в следващия миг изгуби процепа от погледа си.

* * *

Шнорхелът беше издърпан от алвеолата и Дювал го влачеше обратно към кораба.

— Къде е Грант? — нетърпеливо попита Кора.

— Там, горе — отвърна Майкълс, като се взираше.

— Защо не идва?

— Ще дойде. Ще дойде. Предполагам, че има някаква пречка.

Взря се отново нагоре.

— В момента Бенеш издишва. Щом свърши, няма да има никакъв проблем.

— Дали не трябва да го издърпаме с осигурителното въже.

Майкълс вдигна ръка за да й попречи.

— Ако го дръпнем надолу, докато започва вдишването, можем да го нараним. Ще ни каже ако се нуждае от помощ.

Кора погледна неспокойно и след това се насочи към въжето.

— Не — настоя тя. — Аз искам да…

В този момент осигурителното въже потрепна и се изви нагоре, краят му прелетя край тях и се измъкна през отвора.

Кора изпищя и заплува отчаяно към цепнатината.

Майкълс я последва.

— Не можете да направите нищо — запъхтяно каза той. — Не бъдете глупава.

— Но ние не можем да го оставим там. С какво можем да му помогнем?

— Ще ни каже по радиото.

— Може да е развалено.

— А трябва ли да бъде?

Дювал се присъедини към тях.

— Развърза се пред очите ми — изпъшка той. — Не мога да повярвам.

Тримата се загледаха нагоре безпомощно.

Майкълс се опита да се свърже по радиото.

— Грант! Грант! Чувате ли ме?

* * *

Грант се премяташе и извиваше из въздуха. Мислите му бяха толкова объркани, колкото и линията на полета му.

Няма да успея да се върна, помисли си той. Няма да успея. Дори и да съм в непрекъсната радиовръзка, не мога да следвам сигнала.

Или може и да успее?

— Майкълс? — повика той. — Дювал?

Отначало нямаше нищо, а след това се чу слаб пукащ шум — изкривено грачене, което приличаше на „Грант!“.

Опита отново.

— Майкълс! Чувате ли ме? Чувате ли ме?

Отново грачене. Нищо не можеше да се разбере.

Някъде в напрегнатия му ум премина спокойна мисъл, като че ли интелектът беше намерил време за да направи една вярна забележка. Макар миниатюризираните светлинни вълни да бяха по-проникващи от обикновените, при миниатюризираните радиовълни изглежда беше обратното.

Очевидно за миниатюризираното състояние беше известно твърде малко. Бедата на „Протей“ и екипажа му беше там, че бяха пионери в царството на неизвестното — едно истинско фантастично пътешествие.

И в това пътуване Грант попадна в свое малко фантастично пътешествие — беше отнесен на мили разстояние в микроскопична въздушна камера в белия дроб на един умиращ.

Движенията му се забавиха. Достигна горната част на алвеолата и навлезе в тръбичката, от която тя започваше. Далечната светлина на „Протей“ се виждаше смътно. Дали не можеше да я следва? Не можеше ли да се движи в посоката, в която тя се вижда по-силно.

Докосна стената на тръбичката и се залепи за нея като муха за мухоловка. Отначало започна да се извива с не повече мисли отколкото една муха.

Двата му крака и едната му ръка бяха залепнали за стената. Спря и се помъчи да мисли. Издишването беше завършило, но щеше да започне вдишването. Въздушният поток щеше да го придвижи обратно. Трябваше да го изчака.

Почувства, че вятърът започва и чу засилващия се шум. Бавно издърпа залепналата си ръка и изправи тялото си срещу вятъра. Той го натисна надолу и краката му също се освободиха.

Падаше като камък от височина, която при миниатюризирания му размер беше колкото на планина. Вероятно от неминиатюризирана гледна точка той падаше като перце, но усещането му беше, че пада прекалено бързо. Падането беше равномерно, без ускорение, тъй като големите въздушни молекули трябваше да се отдръпнат настрани, докато падаше и това отнемаше енергията, която иначе би се превърнала в ускорение.

Бактерия с неговите размери би могла безопасно да падне от тази височина, но той, миниатюризирания човек, беше изграден от петдесет милиарда клетки и тази сложност го правеше извънредно крехък, може би достатъчно за да се разбие на миниатюризирани частици.

Автоматично вдигна ръце за да се предпази, щом стената на алвеолата се приближи с главозамайваща бързина. Усети мек удар. Стената поддаде и той отскочи. Наистина скоростта на падането му е била забавена.

Отново долу. Някъде настрани премигна малко петънце светлина. Задържа погледа си върху нея с дива надежда.

Все още надолу. Зарита с крака за да избегне стърчащите прашинки-скали, премина близо край тях и отново попадна на гъбеста повърхност. Отново отскок и падане. Замята се диво в желанието си да се придвижи към светлинката докато пада и му се стори, че може и да успее по някакъв начин. Не беше сигурен.

Претърколи се по склона на алвеоларната стена. Преметна осигурителното въже около една скала и с мъка успя да се задържи.

Светлинката се засили до слаб блясък, на около петдесет фута от него. Това беше прорезът. Макар и близо до него, нямаше да успее да го намери ако не беше светлината.

Изчака вдишването да спре. В краткия интервал преди издишването трябваше да се добере дотам.

Преди вдишването да е спряло напълно, вече пълзеше и се влачеше натам. Алвеоларната мембрана се изпъна максимално в края на вдишването и, като остана една-две секунди в това положение, започна да губи напрегнатостта си в първите мигове на издишването.

Грант се хвърли в цепнатината, която грееше в светлина. Ритна повърхността на мехурчето, която отскочи като гумена. Показа се нож, който я проряза и през прореза се промуши ръка, която здраво го сграбчи за глезена. Усети дърпането надолу в момента, когато започна да чува в ушите си шума на вятъра.

Още няколко ръце го хванаха за краката и той се озова отново в капиляра. Пое няколко дълги, треперещи глътки въздух. Накрая успя да каже:

— Благодаря! Следвах светлината. Иначе нямаше да успея.

— Не успяхме да се свържем по радиото — рече Майкълс.

— Идеята беше на д-р Дювал — усмихна му се Кора. — Той предложи да докараме „Протей“ точно срещу прореза и да го освети с прожекторите си. А също направи и по-широк прореза.

— Да се връщаме на кораба — каза Майкълс. — Изгубихме почти всичкото време, което можем да си позволим.