Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (5) (Мисия в тялото на човека)

Глава 5
ПОДВОДНИЦАТА

НИВОТО на активността в болничната зала беше достигнало визуалния еквивалент на писък. Всички се движеха с бързи стъпки. Само тялото върху операционната маса беше неподвижно. Беше завито с плътно термично одеяло, опасано от многобройни серпантини, през които течеше охладителната течност. А под него се намираше голото тяло, охладено до такава степен, че животът в него приличаше на муден шепот.

Главата на Бенеш сега беше избръсната и маркирана като морска карта с номерирани линии по дължина и ширина. Върху заспалото му лице се четеше тъга, дълбоко замразена в него.

На стената зад него се намираше репродукция на кръвоносната му система, увеличена до такава степен, че гърдите, шията и главата бяха достатъчни за да изпълнят стената от пода до тавана. Приличаше на гора, в която големите кръвоносни съдове бяха с дебелината на човешка ръка, а навсякъде между тях като мъх се промушваха капилярите.

Картър и Рейд наблюдаваха от контролната кула, надвиснала над операционната. Можеха да видят контролните табла, изпълнени с монитори, а пред всяко от тях — техниците, облечени в униформата на ОМОС — една симфония в бяло.

Картър отиде към прозореца, докато Рейд тихо обявяваше по микрофона:

— Вкарайте „Протей“ в миниатюризационната зала.

Беше практика такива заповеди да се издават с тих глас. Тишина цареше и на целия етаж, доколкото отсъствието на шум можеше да се смята за истински критерий. Отчаяно се извършваха последни настройки по термичното одеяло. Всеки от техниците наблюдаваше монитора си, като че ли това беше невестата му, с която най-сетне беше останал насаме. Медицинските сестри кръжаха около Бенеш като огромни пеперуди с колосани криле.

Всички жени и мъже на етажа знаеха, че щом „Протей“ се подготвя за миниатюризация, предстартовото броене е започнало.

Рейд натисна бутон.

— „Сърце“!

Сърдечният сектор се появи с най-големи подробности на екрана, точно пред Рейд. В този сектор преобладаваха електрокардиограмите, а биенето на сърцето звучеше като глухи двойни удари с печално темпо.

— Как е, Хенри?

— Идеално. Поддържа равномерно трийсет и два в минута. Няма отклонения, акустични или електронни. И останалото би трябвало да е така.

— Добре — Рейд му махна с ръка. Какво би могло да бъде зле за човек, занимаващ се със сърцето, щом то е добре?

Обърна се към сектор „Бял дроб“. Картината на екрана се изпълни с параметри на дишането.

— Всичко наред ли е, Джек?

— Да, д-р Рейд. Свалихме честотата на дишането до шест в минута. Не можем повече.

— Не те карам. Поддържай я.

Следващият беше „Хипотермия“. Този сектор беше по-голям от останалите. Занимаваше се с цялото тяло и тук основната тема беше термометъра. Температура на крайниците; в различни точки на тялото; от прецизни датчици разположени на определена дълбочина под кожата. Постоянно се записваше температурата, като всяка от извиващите се линии носеше отделен надпис — „кръвна“, „дихателна“, „сърдечна“, „бъбречна“, „вътрешности“ и т.н.

— Има ли някакви проблеми, Сойер? — попита Рейд.

— Не, сър. Общата температура е двайсет и осем градуса по Целзий или осемдесет и два по Фаренхайт.

— Благодаря ти, но нямаше нужда да ги преобразуваш.

— Слушам, сър.

Рейд почти усещаше хапещия студ на хипотермията. Шестнайсет градуса по Фаренхайт под нормалното. Шестнайсет решителни градуса, забавящи метаболизма до една трета от нормалното, намаляващи нуждата от кислород до една трета, забавящи пулса, скоростта на кръвния поток, степента на жизненост, напрегнатостта на блокирания от тромба мозък. И правещи по-поносимо обкръжението на кораба, който скоро щеше да навлезе в джунглата на човешката вътрешност.

Картър се върна обратно при Рейд.

— Дон, всичко наред ли е?

— Доколкото би могло да бъде, като се вземе предвид, че всичко е импровизирано за една нощ.

— Много се съмнявам в това.

— Какво би трябвало да значи това, генерале! — избухна Рейд.

— Не бяха необходими никакви импровизации. За мене не е тайна, че подготвяхте планове за биологични експерименти с миниатюризация. Планирахте ли изследване на човешкото кръвообращение?

— Конкретно — не, но екипът ми работеше по подобни проблеми като част от плана. Това им е работата.

— Дон… — генерал Картър се поколеба, след което продължи решително. — Ако се провалим, ще е необходима нечия глава за правителствената стая с трофеи, а най-подходяща ще бъде моята. Ако успеем, ти и твоите хора ще бъдете обсипани с цветя. Не се опитвай да стигнеш твърде далеч благодарение на това.

— Военните все още ще имат решаващия глас, нали? Да не искаш да ми кажеш да стоя настрана?

— Може би ще е по-разумно. И още нещо. Какво не е наред с момичето, Кора Питърсън?

— Нищо особено. Защо?

— Гласът ти беше доста силен. Чух те преди да вляза в заседателната зала. Имаш ли някакви основания тя да не бъде на борда?

— Тя е жена. Възможно е да се провали в критична ситуация. Освен това…

— Да?

— Ако искаш да чуеш истината, Дювал възприе обичайния си подход „държавата — това съм аз“ и аз автоматично му възразих. Доколко вярвате на Дювал?

— Какво имате предвид с това „вярвате“?

— Каква е истинската причина да изпратиш Грант с тях? Кого трябва да държи под око?

— Не съм му възлагал да следи никого — каза Картър с пресипнал глас. — Трябва да са вече в стерилизационния коридор.

* * *

Грант сбърчи нос заради леката медицинска миризма във въздуха, но беше благодарен за възможността да се избръсне. Нямаше причина да не е в най-добрия си вид, щом на борда щеше да има дама. Униформата на ОМОС не беше лоша — странна смесица от практичност и елегантност. Дрехата, която му дадоха, го стягаше малко под мишниците, но щеше да я носи само един час.

В колона по един той и останалите от екипажа преминаха по мрачен коридор, осветен с богата на ултравиолетови лъчи светлина. Всички бяха с тъмни очила, за да предпазят очите си от радиацията.

Кора Питърсън вървеше точно пред Грант и той безмълвно прокле тъмнината на стъклата пред очите си, които му пречеха да наблюдава интересната й походка.

— Мис Питърсън, дали тази разходка наистина е достатъчна за да ни стерилизира? — опита се да завърже разговор Грант.

Тя го погледна през рамо и отвърна:

— Мисля, че можете да си спестите мъжествените тревоги.

Грант стисна устни. Беше си го изпросил.

— Подценявате наивността ми, мис Питърсън, и се отнасяте несправедливо към мене от позицията на вашите знания.

— Не исках да ви оскърбя.

Вратата в края на коридора се отвори автоматично и Грант, също толкова автоматично, избърза и й подаде ръка. Тя го пренебрегна и пристъпи напред, следвайки Дювал по петите.

— Не искам да обвинявам никого — заяви Грант, — но, според мене, всъщност не сме стерилни. Имам предвид микробите. В най-добрия случай сме стерилни само повърхностно. Вътрешно гъмжим от микроби.

— Всъщност — отговори Кора, — Бенеш също не е стерилен. Имам предвид микробите. Но всеки микроб, който убием, е един по-малко от онези, които ще внесем. Нашите микроби ще бъдат миниатюризирани заедно с нас, а ние не знаем как такива миниатюризирани микроорганизми ще въздействат на човек, ако бъдат внесени в кръвта. От друга страна, след един час всички миниатюризирани микроби ще възвърнат нормалния си размер и това може да се окаже вредно. Колкото по-малко излагаме Бенеш на неизвестни фактори, толкова по-добре — тя поклати глава. — Толкова много неща не знаем. Това наистина не е най-подходящия начин за провеждане на експерименти.

— Но, мис Питърсън, нали нямаме друга възможност? И мога ли да ви наричам Кора, докато работим съвместно?

— За мене е без значение.

Влязоха в голяма кръгла зала, остъклена отвсякъде. Подът беше изцяло покрит с шестоъгълни плочки, изработени от млечнобял стъклен материал, приблизително три фута широки, с повърхност, награпена от полукръгли мехурчета. В центъра на залата имаше една плочка, която се различаваше от останалите по тъмночервения си цвят.

По-голямата част от залата беше заета от бял плавателен съд, дълъг около петдесет фута, с форма на подкова. Полусферичната му горна част беше остъклена отпред, а най-отгоре се намираше по-малка, напълно прозрачна полусфера. В момента корабът се придвижваше към центъра на залата с помощта на хидравличен подемник.

Майкълс застана до Грант.

— „Протей“. Нашият дом, далече от дома, през следващия час.

— Залата е огромна — отбеляза Грант, като се оглеждаше наоколо.

— Това е миниатюризационната зала. Беше използвана за миниатюризация на артилерийски установки и малки атомни бомби. Може да служи също и за съхранение на деминиатюризирани насекоми, например мравки, увеличени до размерите на локомотив, за по-лесно изучаване. Такива био-експерименти все още не са разрешавани, въпреки че постигнахме едно-две постижения в тази насока. В момента поставят „Протей“ над Нулевия модул — онзи, червения. След това, предполагам, ще се качим на борда. Нервен ли сте, мистър Грант?

— И още как! А вие?

— И още как! — кимна Майкълс в мрачно съгласие.

„Протей“ вече беше поставен на подпорите си и хидравличният подемник се изтегляше встрани. От едната страна беше поставена подвижна стълба, водеща към входа.

Корабът блестеше от чистота от тъпия си нос до двата реактивни двигателя и вертикалното витло, разположени в задната част.

— Ще се кача пръв — каза Оуънс. — Когато подам сигнал, ще влязат и останалите.

Той се насочи към стълбата.

— Това е негов кораб — промърмори Грант. — Защо не?

След това се обърна към Майкълс.

— Изглежда по-нервен от нас.

— Такъв е винаги. През цялото време изглежда нервен. И има причина за това. Той има жена и две малки дъщери. Дювал и асистентката му нямат семейства.

— Аз също — допълни Грант. — А вие?

— Разведен съм. Нямам деца. Така че виждате разликата.

Оуънс сега се виждаше ясно в кабината на върха. Изглеждаше погълнат от устройствата пред него. След това им махна с ръка да влизат. Майкълс му махна в отговор и се насочи към стълбата. Дювал го последва. Грант пропусна Кора пред себе си.

Всички бяха заели местата си, когато Грант се промуши през малката едноместна камера, разположена на входа. Най-отгоре Оуънс седеше сам пред пулта за управление. В долната част имаше още четири места. Двете задни места, разположени от двете страни на кораба, бяха заети от Кора и Дювал — Кора отдясно, близо до стълбата, която водеше към командната кабина, Дювал отляво.

В заоблената предна част имаше още две седалки, разположени една до друга. Майкълс вече беше заел лявата. Грант седна до него.

От двете страни имаше маси с предмети, приличащи на спомагателни устройства. Под седалките имаше шкафове. В задната част бяха разположени две помещения, едното — малка работилница, а другото — пригодено за склад.

Все още вътре беше тъмно.

— Ще ви намерим работа, Грант — каза Майкълс. — При обикновени условия бихме имали човек, отговарящ за свръзката вместо вас — имам предвид на вашето място. Тъй като имате опит в тази област, ще се занимавате с радиото. Надявам се, че няма да има проблеми.

— Не го виждам много добре…

— Какво става при вас, Оуънс — подвикна нагоре Майкълс. — Как е захранването?

— В изправност. Проверявам някои дреболии.

— Не вярвам да има нещо необичайно в него — Майкълс отново се обърна към Грант. — Това е единственото устройство на борда, което не е с атомно захранване.

— Не очаквам да има проблеми.

— Добре! Отпуснете се тогава. Все още има няколко минути, преди да започне миниатюризацията. Останалите са заети и, ако не възразявате, аз ще говоря.

— Давай.

Майкълс се намести по-удобно.

— Всички имаме специфична реакция на нервността. Някои пушат — между другото, пушеното на кораба е забранено…

— Не пуша.

— Някои пият, други си гризат ноктите. Аз говоря — спокойно, разбира се, без да се задъхвам. В момента се намирам някъде между спокойния говор и задъхването. Питахте ме за Оуънс. Безпокоите ли се за него?

— А трябва ли?

— Сигурен съм, че Картър очаква това от вас. Този Картър е подозрителен човек. Склонен е към параноя. Предполагам, че Картър се е замислил над факта, че Оуънс беше в колата на Бенеш по време на катастрофата.

— И на мене ми се мярна тази мисъл — заяви Грант. — Но какво би значило това? Ако намеквате, че Оуънс е организирал катастрофата, то за него е било лош избор да бъде в същата кола.

— Не казвам нищо подобно — възрази енергично Майкълс. — Опитвам се да осмисля аргументацията на Картър. Да предположим, че Оуънс е таен вражески агент, привлечен на Тяхна страна по време на едно от презокеанските си пътувания за участие в научни конференции…

— Колко драматично — сухо го прекъсна Грант. — Някой друг на борда да е присъствал на такива конференции?

Майкълс се замисли за момент.

— Всъщност, всички сме били. Дори момичето участва миналата година в една кратка среща, на която Дювал представи свой доклад. Но да предположим, че Оуънс е бил завербуван. Да кажем, че му е било възложено да организира убийството на Бенеш. Може би се е наложило да рискува живота си. Шофьорът на колата, която се блъсна, е знаел, че ще умре. Петимата мъже с пушките също са знаели, че ще умрат. Изглежда тези хора нямат нищо против смъртта.

— И Оуънс може би е решен по-скоро да умре, отколкото да ни позволи да успеем? Затова ли сте нервен?

— О-о, не. Това, което предположихте сега, е напълно невероятно. Мога да си представя, че Оуънс може да пожертва живота си за някакъв идеал, но не и че ще жертва престижа на кораба си, като провали първата му голяма задача.

— В такъв случай той отпада и можем да забравим за възможността от произшествия на кръстовищата.

— Разбира се — засмя се Майкълс. — Но се обзалагам, че Картър е обмислил всеки от нас. А също и вие.

— Например Дювал? — предположи Грант.

— Защо не? Всеки би могъл да бъде от Другата страна. Може би не за пари. Сигурен съм, че никой тук не би могъл да бъде купен, но е възможно да го направи заради фалшив идеализъм. Например миниатюризацията в момента е предимно военно оръжие и много от хората тук са твърдо против този неин аспект. Преди няколко месеца до президента бе изпратена подписана петиция в тази насока — молба да се спре надпреварата в минитюризацията и да се създаде съвместна програма с участието на други страни за използването й за мирни изследвания в биологията, и в медицината в частност.

— Кои участваха в това движение?

— Доста. Дювал беше един от най-активните участници. Всъщност и аз подписах петицията. Уверявам ви, че всички подписали бяха искрени. Аз бях и съм. Могат да се изтъкнат аргументи, че методът на Бенеш за неограничена продължителност на миниатюризацията ще увеличи опасността от война и анихилация. В такъв случай, може да се предположи, че Дювал и аз бихме искали да видим Бенеш мъртъв, преди да е проговорил. За себе си отхвърлям подобна мотивация. Във всеки случай, не съм склонен на такава крайност. Що се отнася до Дювал, неговият голям проблем е неприятната му личност. Мнозина биха желали да го заподозрат в каквото и да е — Майкълс се размърда в креслото си. — А също и онова момиче.

— Тя също ли подписа?

— Не, петицията беше само от името на старшия персонал. Но защо тя е тук?

— Защото Дювал настоя. Бяхме там, когато се случи.

— Да, но защо ще го подпомага. Тя е млада и доста привлекателна. Той е двайсет години по-стар от нея и не се интересува от нея — нито пък от някого другиго. Дали желае да дойде заради Дювал или заради някаква друга политическа причина?

— Ревнувате ли, д-р Майкълс? — попита Грант.

Майкълс се сепна. След това бавно се усмихна.

— Знаете ли, никога не съм мислил за това. Обзалагам се, че е така. Не съм по стар от Дювал и ако тя наистина се интересува от по-възрастни мъже, би ми било по-приятно да предпочете мен. Но дори и да съм предубеден, все пак мотивите й са неясни.

Усмивката на Майкълс се стопи и той отново стана мрачен.

— А освен това, безопасността на кораба зависи не само от нас самите, но и от тези, които отвън оказват някакъв контрол върху нас. Полковник Рейд беше не по-малко благоразположен към петицията, макар и, като военен, да не може да участва в политическа дейност. Въпреки че името му отсъстваше от петицията, той беше на наша страна. Двамата с Картър се скараха по тази причина. Преди това бяха добри приятели.

— Твърде лошо — рече Грант.

— И самият Картър. Той е параноик. Работата тук е свързана с напрежение, което може да направи лабилни и най-уравновесените хора. Можем ли да бъдем напълно сигурни, че Картър не е малко откачил…

— Мислите ли, че е така?

— Не, разбира се, не — вдигна ръце Майкълс. — Казах ви, това е терапевтичен разговор. Бихте ли предпочели да седя и просто да се потя или да скимтя тихо?

— Не, предполагам, че не. Всъщност, продължавайте. Докато ви слушам, няма да ми остане време да изпадна в паника. Струва ми се, че споменахте всички.

— Всъщност не. Умишлено оставих последен най-малко подозрителния. На практика, можем да обобщим, че привидно най-малко подозрителното действащо лице е задължително виновно.

— Очевидно — съгласи се Грант. — И кое е това най-малко подозрително лице? Или в този момент изгърмява изстрел и вие падате на пода, преди да сте успели да назовете името на този зъл дух?

— Като че ли никой не се цели в мене — каза Майкълс. — Мисля, че ще имам време. Най-малко подозрителното лице очевидно сте вие, Грант. Кой би могъл да привлече по-малко подозрения от проверен агент, назначен да следи за безопасното изпълнение на мисията? Може ли наистина да ви се вярва, Грант?

— Не съм сигурен. Имате само моята дума, но какво струва тя?

— Точно така. Вие сте били от Другата страна, били сте там по-често и при по-неясни обстоятелства, отколкото всеки друг на кораба. Да предположим, че по един или друг начин, вие сте бил купен.

— Да предположим, възможно е — съгласи се спокойно Грант, — но аз доведох тук Бенеш невредим.

— Направихте това защото може би сте знаели, че ще се погрижат за него на следващия етап, като ви оставят неопетнен и в подходящи позиции за изпълнение на по-нататъшните ви задачи.

— Мисля, че сте убеден в това — каза Грант.

Майкълс поклати глава.

— Не, не съм. И се извинявам, че започнах да ставам настъпателен — той подръпна носа си и каза. — Иска ми се да започват вече миниатюризацията. След това ще имам по-малко време да мисля.

Грант се почувства объркан. Щом Майкълс свали добродушната си маска, на лицето му ясно се изписа страх.

— Какво става, капитане? — подвикна той нагоре.

— Всичко е готово. Всичко е готово — долетя суровия метален глас на Оуънс.

Светлините се включиха. Дювал веднага издърпа няколко схеми и започна да ги разглежда. Кора внимателно проверяваше лазера.

— Мога ли да се кача горе, Оуънс? — попита Грант.

— Можете да си ударите главата, ако се качите — отвърна Оуънс. — Няма място за втори човек.

Грант каза тихо:

— Спокойно, д-р Майкълс. Аз ще се върна след няколко минути, а междувременно можете да треперите, ако искате, без да бъдете наблюдаван.

Гласът на Майкълс прозвуча сухо, а думите излизаха с труд.

— Вие сте внимателен човек, Грант. Ако бях се наспал както трябва…

Грант се изправи и се насочи ухилен към Кора, която се отдръпна от пътя му. След това отиде до стълбата, погледна нагоре и подвикна:

— Как ще знаете накъде да карате?

— Имам картите на Майкълс тук — отговори Оуънс. Той натисна един бутон и незабавно на екраните пред него се появи копието на кръвоносната система, което Грант вече беше виждал няколко пъти.

Оуънс докосна друг бутон и част от картите се осветиха в жълточервено.

— Това е нашия предполагаем маршрут — поясни той. — Майкълс ще ме насочва, когато е необходимо, а тъй като сме с ядрено гориво, Картър и другите ще могат точно да ни следват. Те ще могат да ни насочват, ако се погрижите за връзката по радиото.

— Управлението изглежда доста сложно.

— Наистина е така — съгласи се Оуънс с нескрита гордост. — По един бутон за всичко, така да се каже. Подводницата щеше да се използва за дълбоководна работа.

Грант се завъртя отново и отново Кора му направи път. Беше се съсредоточила над лазера, като работеше с инструменти, подобни на часовникарски.

— Изглежда доста сложно — каза Грант.

— Рубинов лазер — отвърна Кора кратко, — ако знаете какво означава това.

— Знам, че излъчва тесен сноп кохерентна монохроматична светлина, но нямам никаква представа как работи.

— В такъв случай, предлагам да се върнете на мястото си и да ме оставите да си върша работата.

— Да, мадам. Но ако има някоя футболна топка за вкарване, обадете ми се. Ние, физически силните, сме добри в подобни дейности, които не изискват голяма сръчност.

Кора остави настрани малката отверка, преплете пръстите на ръцете си, облечени в гумени ръкавици и каза:

— Мистър Грант?

— Да, мадам?

— Възнамерявате ли да направите цялото рисковано начинание отвратително с вашите шеги?

— Не, но… Е, добре, как трябва да разговарям с вас?

— Като член на екипажа.

— Но освен това вие сте и млада жена.

— Знам това, мистър Грант, но това какво ви засяга? Не е необходимо с всяка забележка и жест да показвате, че осъзнавате пола ми. Това е изморително, а и не е необходимо. След като всичко приключи, ако все още се чувствате задължен да спазите ритуалите, каквито и да са те, които трябва да изпълните пред една млада жена, аз ще ви обърна внимание по начина, който смятате, че е подходящ, но за сега…

— Добре. Това е уговорка за среща за по-късно, нали?

— Още нещо, мистър Грант.

— Да?

— Не се извинявайте с това, че някога сте били футболен играч. Това наистина не ме засяга.

Грант преглътна и каза:

— Нещо ми говори, че ритуалите ми ще бъдат игнорирани, но…

Кора се беше обърнала към лазера и не му обърна повече внимание. Грант, поставил ръце върху масата, не можеше да откъсне поглед от прецизните движения, с които тя извършваше настройките.

— О-о, ако бяхте поне малко лекомислена — въздъхна той и за щастие тя не го чу или поне не го показа.

Изведнъж тя постави ръката си върху неговата и Грант усети, че трепери леко от докосването на топлите й пръсти.

— Извинете ме — каза тя и отмести ръката му настрана. Почти веднага натисна спусъка на лазера и тънък като косъм лъч червена светлина удари металния диск, върху който току- що беше ръката му. Незабавно се появи малка дупчица и се разнесе слаб мирис на изпарен метал. Ако Грант беше останал на мястото си, дупчицата щеше да бъде в пръста му.

— Можехте да ме предупредите! — възкликна Грант.

— Нямате причина да стоите тук, нали? — възрази Кора.

Тя вдигна лазера и, като пренебрегна предложената й помощ, се насочи към склада.

— Да, госпожице — смирено каза Грант. — Отсега нататък, когато съм близо до вас, ще внимавам къде поставям ръката си.

Кора го погледна сепнато или по-скоро неуверено. След това се усмихна за миг.

— Внимателно — каза Грант. — Да не ви се напукат бузите.

Усмивката й изчезна веднага.

— Обещахте нещо — каза тя ледено и влезе в работилницата.

Отгоре се чу гласът на Оуънс.

— Грант! Проверете радиото.

— Добре — извика Грант. — Ще се видим, Кора. По-късно.

Седна отново на мястото си и за първи път погледна радиото.

— Изглежда, че това устройство работи с морзов код.

Майкълс го погледна. Лицето му не беше вече толкова бяло.

— Да, технически е трудно да се предаде глас през миниатюризационната зона. Предполагам, че знаете кода.

— Разбира се — той предаде бързо съобщение. След кратка пауза високоговорителите в миниатюризационната зала заговориха достатъчно силно, за да се чуе звукът в „Протей“.

— Съобщението прието. Потвърждение. Съобщението гласи: „МИС КОРА СЕ УСМИХНА“.

Кора, която току-що беше седнала на мястото, погледна обидено и каза:

— Направихте ме за смях.

Грант се наведе над радиото и предаде: „ПРАВИЛНО!“.

Отговорът този път беше кодиран. Грант го изслуша, след което извика:

— Прието съобщение отвън: „ПРИГОТВЕТЕ СЕ ЗА МИНИАТЮРИЗАЦИЯ“.