Айзък Азимов
Фантастично пътешествие (3) (Мисия в тялото на човека)

Глава 3
ЩАБЪТ

ГРАНТ чу в просъница думкането. С мъка се надигна и потътри крака към вратата, като се прозяваше.

— Идвам …

Чувстваше се упоен и искаше да се чувства така. С течение на времето беше свикнал да се събужда от всеки странен шум. Незабавно заставаше нащрек. Вземете малко сън, добавете щипка думкане с юмруци и ще получите незабавен цъфтеж на такъв хубав живот.

Но сега беше свободното му време и не искаше да го безпокоят.

— Какво искате?

— Полковникът ме изпраща, сър — чу се от другата страна на вратата. — Отворете веднага.

Против волята си, Грант се разсъни напълно. Пристъпи отстрани на вратата и се прилепи до стената. Отвори вратата, колкото позволяваше веригата и каза:

— Пъхнете личната си карта.

Отвън подадоха картата, той я взе и я отнесе в спалнята. Потърси портфейла си и измъкна идентификатора си. Вкара картата и прочете резултата върху прозрачния екран.

Върна я обратно и откачи веригата — въпреки всичко готов за появата на оръжие или някаква друга проява на враждебност.

Младият човек, който влезе, изглеждаше напълно безопасен.

— Трябва да дойдете с мене в щаба, сър.

— Колко е часа?

— Около шест и четиридесет и пет, сър.

— Сутринта?

— Да, сър.

— За какво съм им потрябвал по това време?

— Не знам, сър. Изпълнявам заповед. Ако обичате елате с мене. Съжалявам. Аз също не исках да ставам, но се наложи — младежът се опита да придаде ирония на думите си.

— Имам ли време да се избръсна и да взема един душ?

— Ами…

— Добре тогава, имам ли време да се облека?

— Да, сър. Но бързо!

Грант потърка с пръсти четината по лицето си и си помисли доволен, че поне вечерта беше взел душ.

— Дайте ми пет минути да се приготвя.

— За какво става дума? — провикна се откъм банята.

— Не знам, сър.

— В кой щаб отиваме?

— Не мисля …

— Няма значение — звукът на течаща вода направи невъзможен по-нататъшния разговор.

Грант се появи, чувствайки се поне малко по-цивилизован.

— Но все пак отиваме в щаба, нали?

— Да, сър.

— Добре, синко — каза кротко Грант. — Но ако усетя, че се опитваш да ме изиграеш, ще те нарежа на парчета.

— Да, сър.

* * *

Грант се намръщи при спирането на колата. Утрото беше сиво и влажно. Щеше да вали, районът представляваше смесица от разнородни складове, а преди четвърт миля бяха преминали покрай зона, заградена с въжета.

— Какво е ставало тук? — попита Грант и спътникът му показа обичайната си неосведоменост.

Сега бяха спрели и Грант внимателно постави ръка върху ръкохватката на револвера си.

— По-добре ми кажи какво следва.

— Пристигнахме. Това е секретен държавен обект. Не прилича на такъв, но е.

Младият мъж излезе от колата, последван от шофьора.

— Мистър Грант, моля, останете в колата.

Двамата се отдалечиха на стотина фута^[1], докато Грант се оглеждаше внимателно наоколо. С внезапно трепване колата се задвижи и за част от секундата той изгуби контрол над себе си. Овладявайки се, опита да отвори вратата на колата, след това се поколеба, наблюдавайки учудено как гладките стени се издигат навсякъде около него.

Трябваше му малко време за да разбере, че се спуска заедно с колата и че колата е стояла върху асансьорна шахта. Когато го осъзна беше вече твърде късно да напусне колата.

Капакът се затвори над него и Грант остана в пълна тъмнина. Включи фаровете на колата, но те безполезно плиснаха светлина в заоблената крива на издигащата се стена.

Не можеше да направи нищо друго, освен да изчака няколко мъчителни минути, докато накрая колата спря.

Отвориха се две широки врати и мускулите на Грант се напрегнаха, готови за действие. Наложи си да се отпусне. Очакваше го двуместен мини-автомобил, управляван от военен полицай — истински военен полицай с напълно редовна военна униформа. На каската му бяха изписани буквите ОМОС. Върху мини-автомобила се виждаше същия надпис.

Автоматично Грант се опита да разчете съкращението.

— Обединени морски осигурителни сили — промърмори той. — Организация на младите образовани скаути.

— Какво? — каза той на глас. Не беше чул забележката на полицая.

— Бихте ли се качили, сър — повтори сковано полицаят, като посочи празната седалка.

— Разбира се. Доста просторно е тук.

— Да, сър.

— Колко е голям този обект?

Преминаваха през голям зала, покрай чиито стени бяха наредени камиони и мотокари с надпис ОМОС.

— Доста голям е — отвърна военният полицай.

— Ето това харесвам на всички тук — заяви Грант. — Пълни са с безценна информация.

Автомобилът се изкачи гладко по наклонена рампа на по-горно и доста по-населено ниво. Униформени мъже и жени се движеха делово, а наоколо се усещаше неопределено, но безспорно вълнение.

Грант се улови, че следи стъпките на забързано момиче, облечено в униформа на медицинска сестра. Върху извивката на едната й гърда спретнато беше изписано ОМОС. Спомни си за плановете, които кроеше предишната вечер.

Ако това е нова задача …

Автомобилът зави рязко и спря пред едно бюро.

— Чарлз Грант, сър — смутолеви военният полицай.

Служителят зад бюрото остана неподвижен при тази информация.

— Име? — попита той.

— Чарлз Грант — отговори Грант, — както каза добрия човек.

— Картата ви, моля.

Грант я подаде. Служителят бегло погледна релефния номер, гравиран върху нея. Пъхна я в идентификатора, поставен на бюрото му, докато Грант гледаше без всякакъв интерес. Функционално, той беше същия като джобния му идентификатор, но прекалено голям и неудобен. Върху сивия, безличен екран се появи неговия собствен портрет — в профил и анфас. Изглеждаше така, както на Грант винаги му се беше струвало — мрачен и по гангстерски заплашителен.

Къде беше открития, честен поглед? Къде беше чаровната усмивка? Къде бяха трапчинките на бузите, които подлудяваха момичетата? Ясно се виждаха само тези тъмни, навъсени вежди, които му придаваха такъв гневен вид. Щеше да бъде чудо, ако някой го разпознаеше.

Служителят успя да го направи и то очевидно без усилие — един поглед към снимката, един поглед към Грант. Измъкна картата, подаде му я и му махна, че може да продължава.

Автомобилът зави надясно, мина под един свод и пое по дълъг коридор, с пътна маркировка и с по две ленти във всяка посока. Движението беше доста натоварено, а Грант — единственият неуниформен.

Вратите се повтаряха почти с хипнотична последователност от двете страни на коридора. Покрай стените имаше пешеходни пътеки, по които се движеха сравнително малко хора.

Автомобилът наближаваше друг свод, над който беше написано „медицински отдел“.

Дежурният военен полицай, застанал в кабина, подобна на тези на пътните полицаи, натисна бутон. Тежките стоманени врати се отвориха, мини-автомобилът се промуши между тях и спря.

Грант се зачуди под коя ли част на града се намираха в момента.

Мъжът в генералска униформа, който приближаваше с бърза крачка, изглеждаше познат. Грант се обади преди още да са се приближили достатъчно, за да си подадат ръка.

— Картър, ако не греша? Срещнахме се на Междуконтиненталния преди няколко години. Тогава не бяхте униформен.

— Здравейте Грант. О-о, зарежете униформата. Нося я тук само за авторитет. Това е единствения начин, по който могат да се издават заповеди. Елате с мене. Гранитния Грант, нали така ви наричаха?

— Е-е … да.

Влязоха в помещение, което очевидно беше операционна зала. Грант погледна през панорамния прозорец и видя облечните в бяло мъже и жени, които се суетяха, заобиколени от метални инструменти, остри и хладни. Всичките изглеждаха дребни поради изобилието на електронна апаратура, която беше превърнала медицината в клон на инженерството.

Вкараха операционна маса. Върху бялата възглавница ясно се виждаха рошавите прошарени коси.

— Бенеш ли е? — прошепна Грант.

— Бенеш — потвърди мрачно генерала.

— Какво се е случило с него?

— Добраха се до него, в края на краищата. Грешката е наша. Живеем в електронен век, Грант. Всичко, което правим, е с помощта на нашите транзисторни слуги. Отблъскваме всичките си врагове като манипулираме потоци електрони. Бяхме обезопасили целия маршрут, но само срещу врагове, снабдени с електроника. Не бяхме предвидили кола с човек на кормилото и пушки с хора на спусъците.

— Предполагам, че не сте хванали нито един жив.

— Никой. Човекът в колата загина на място. Другите бяха убити от нашите куршуми. Ние също загубихме няколко човека.

Грант отново погледна надолу. Лицето на Бенеш беше пребледняло, като от успокоително.

— Предполагам, че е жив, така че все още има надежда.

— Жив е. Но няма много надежда.

— Някой успя ли да поговори с него? — попита Грант.

— Капитан Оуънс, Уйлям Оуънс. Познавате ли го?

Грант поклати глава.

— Бегло си го спомням от летището, понеже Гондър го извика по име.

— Оуънс е говорил с Бенеш, но не е получил важна информация. Гондър също е говорил с него. Вие сте говорили с него повече от всеки друг. Каза ли ви нещо?

— Не, сър. А и не бих го разбрал. Моята мисия беше да го доведа тук и това е всичко.

— Разбира се. Но сте говорили с него и може би е казал повече, от това, което е имал намерение да каже.

— Ако го е направил, пропуснал съм го. Но не мисля, че е казал нещо. Като живееш от Другата страна се научаваш да си държиш устата затворена.

Картър се намръщи.

— Не е необходимо да бъдете надменен, Грант. По същия начин се научаваш да се държиш и от тази страна. Ако не знаете това… Извинявайте, не беше необходимо.

— Няма нищо, генерале — Грант повдигна рамене.

— Проблемът е там, че не е говорил с никого. Беше изваден от строя преди да успеем да се доберем до това, което искахме от него. По-добре да не беше напускал Другата страна.

— Докато идвах, минах покрай място, обградено с…

— Там се случи. Още пет преки и щяхме да сме тук, в безопасност.

— Какво му е сега?

— Мозъчна травма. Ще трябва да го оперираме и поради това се нуждаем от вас.

— От мене? — каза неразбиращо Грант. — Чуйте ме, генерале, в мозъчната хирургия аз съм дете.

Картър не реагира на думите му и те прозвучаха кухо и за самия Грант.

— Елате с мене — рече Картър.

Грант го последва през една врата, по къс коридор, до друга стая.

— Централната наблюдателна зала — поясни кратко Картър. Стените бяха покрити с телевизионни екрани. Креслото в центъра беше заобиколено с полукръгъл, наклонен пулт, отрупан с превключватели.

Картър седна, а Грант остана прав.

— Нека ви обясня накратко ситуацията. Разбирате, че Ние и Те се намираме в равновесно положение.

— И сме така от доста време. Разбира се.

— Все пак, равновесието не е лошо нещо. Състезаваме се, тичаме изплашени през цялото време и успяваме да направим доста по този начин. И двете страни. Но ако равновесието трябва да се наруши, то това трябва да стане в наша полза. Разбирате, нали?

— Мисля, че да, генерале — сухо се съгласи Грант.

— Бенеш представлява възможността за такова нарушение. Ако можеше да ни каже това, което знае …

— Мога ли да задам един въпрос, сър?

— Да, разбира се.

— Какво знае той? От какъв характер е информацията му?

— Не още. Не още. Изчакайте малко. Точният характер на информацията е без значение в момента. Нека да продължа… Ако можеше да ни каже това, което знае, тогава равновесието се нарушава в наша полза. Ако умре, или дори ако се възстанови, но без да е способен да ни даде информацията, поради мозъчно увреждане, тогава паритета остава.

— Като изключим човешката тъга поради загубата на един велик ум, може да се каже, че поддържането на равновесието не е толкова лошо нещо — вмъкна Грант.

— Да, ако ситуацията е такава, каквато я описах. Но е възможно и да не е такава.

— Как можете да го разберете?

— Да вземем като пример Бенеш. Известен е като сдържан и нямаме данни да е имал проблеми с властите. Четвърт век се е показвал лоялен и към него са се отнасяли добре. А сега той внезапно избягва…

— Защото иска да разруши равновесието в наша полза.

— А дали е така? Или пък е разкрил достатъчно от работата си, преди да разбере напълно значението й и е дал на Другите ключа към разрешението на проблема. Възможно е след това да е осъзнал, че непреднамерено е дал в ръцете на собствената си страна доминиращо положение в света и може би не е бил достатъчно убеден в желанието на своята страна да се задоволи само с това. Поради това ида при нас за да се запази равновесието.

— Имате ли някакви доказателства за това, сър?

— Ни едно късче — отвърна Картър. — Но предполагам, разбирате, че е възможно и схващате, че няма нито едно доказателство за противното.

— Продължавайте.

— Ако оживяването или смъртта на Бенеш означаваха избор между пълна победа или продължаване на равновесието — е, щяхме да се справим. Щеше да бъде голям срам да пропуснем шанса си за пълна победа, но утре може би ще има друг шанс. Обаче, това което ни чака е, може би, избор между равновесието и пълната загуба. В такъв случай едната алтернатива е напълно неприемлива. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— В такъв случай ви е ясно, че ако има дори и най-малка възможност смъртта на Бенеш да ни доведе пълно поражение, тогава тази смърт трябва да бъде предотвратена на всяка цена, при какъвто и да е риск.

— Разбирам, че последното изречение е за моя сметка, генерале, защото се каните да ме накарате да направя нещо. Случвало се е да рискувам живота си, за да предотвратя събития, които могат да доведат до пълното поражение. Да ви призная, никога не ми е допадало, но го правех. Обаче какво бих могъл да направя в операционната? Когато преди няколко дни се нуждаех от превръзка, Бенеш я направи вместо мене. А сравнено с останалите ми медицински способности, аз съм много добър при поставянето на бинтове.

Картър не реагира на думите му.

— Гондър ви препоръча за тази задача. Той смята, че сте забележително способен човек. Същото мисля и аз.

— Генерале, нямам нужда от ласкателства. Намирам ги за дразнещи.

— По дяволите. Не ви лаская. Обяснявам ви нещо. Гондър смята, че като цяло сте способен, но счита, че вашата мисия е останала неизпълнена докрай. Трябвало е да доведете Бенеш при нас невредим, а това не е било направено.

— Той беше невредим, когато го оставих в ръцете на Гондър.

— Въпреки това, сега не е.

— Професионалната ми чест ли се опитвате да засегнете, генерале?

— Ако така звучи по-добре.

— Добре. Ще държа скалпелите. Ще бърша потта от челото на хирурга. Дори ще намигам на сестрите. Мисля, че това е пълен списък на всичко, което мога да направя в операционната зала.

— Няма да бъдете сам. Ще сте част от екип.

— Очаквах това — каза Грант. — Някой друг ще държи скалпела и ще реже. Аз само ще държа инструментите върху табла.

Картър превключи няколко бутона със сигурни движения. На един от екраните се появиха две тъмни фигури. Бяха приведени над лазер, излъчващ тънък като конец сноп червена светлина. Светлината загасна и те свалиха очилата си.

Картър поясни:

— Това е Питър Дювал. Чувал ли сте за него?

— Съжалявам, не.

— Той е най-добрия мозъчен хирург в страната.

— Кое е момичето?

— Тя е асистентката му.

— А-ха!

— Не бъдете тесногръд. Тя е изключително компетентен специалист.

— Сигурен съм в това — посърна Грант.

— Казахте, че сте видели Оуънс на летището?

— Съвсем за малко, сър.

— Той също ще бъде с вас. А също и шефът на медицинския отдел. Той ще ви разясни всичко накратко.

Отново няколко манипулации с бутоните, но този път телевизионното изображение беше съпътствано от ниско бръмчене, което придружаваше двустранната връзка.

Появи се симпатична плешива глава на фона на сложни схеми на кръвоносна система, които изпълваха стената зад нея.

— Макс! — каза Картър.

Майкълс вдигна поглед. Очите му се присвиха. Изглеждаше доста уморен.

— Да, Ал.

— Грант е готов за вас. Побързайте. Нямаме много време.

— Така е. Ще дойда да го взема — за момент Майкълс погледна Грант и добави бавно — Надявам се, че сте подготвен, мистър Грант, за най-необикновените събития в живота ви. А и не само във вашия.