Включено в книгата
Оригинално заглавие
O původu Hoskovcových psů, (Пълни авторски права)
Превод от чешки
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Ярослав Вайс. Кутията на Пандора

Разкази. Първо издание.

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1988

Съставители: Светослав Славчев, Злата Куфнерова

Превод от чешки: Матилда Бераха-Теофилова

Редактор: Невена Захариева

Редактор на издателството: Гергана Калчева-Донева

Библиотечно оформление: Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Тонка Костадинова

Коректори: Паунка Камбурова, Янка Енчева

 

Чешка, I издание

 

Дадена за набор на 24.11.1988 г.

Подписана за печат на 13.IX.1988 г.

Излязла от печат: месец октомври 1988 г.

Формат 70×100/32. Изд. №2156. Цена 1,50 лв.

Печ. коли 16. Изд. коли 10.36. УИК 11.28

ЕКП 95364 5627-40–88

ДП „Георги Димитров“, София

 

Jaroslav Veis

Experiment pro třetí planetu. Mladá fronta, 1976

Pandořina skříňka. Mlada fronta. 1979

Moře času. Mladá fronta. 1986


Във вторник, малко преди единадесет часа през нощта, доцент доктор Иржи Хосковец, кандидат на науките, реши, че повече няма да се колебае. Всички опити с избраните животински видове, от простите членестоноги до кучето Пишкот, чийто двойник заедно с напълно идентичния му оригинал от известно време измъчваше бедната госпожа Хосковецова, приключиха отлично. Разбира се, може да се възрази, че след кучетата би трябвало да последва опит с животно от рода на маймуните, с някое шимпанзе например, но доцент Хосковец знаеше защо се отказва от него. Първо, беше съвсем сигурен в резултата, второ, не бе застрашен ничий живот, а тъкмо обратното, и трето, да се намери маймуна бе много по-трудно, отколкото да се намери човек.

Доцент Хосковец се усмихна доволен. Най-сетне! След дванадесетгодишна работа — работа ли? каторжен труд! — неговата апаратура е съвършено подготвена за клониране на човек. Разработеният от него метод не го подведе при нито един от опитите. Колко велики мъже са мечтали за този миг! Стюард със своите гигантски морковени клетки. Гурдон и неговите жабешки яйца… Кой и казал, че решението ще се намери тук, в Прага, във Винохради, на третия етаж на Биологичния институт? Някакъв си Хосковец… Но сега трябва да побърза. Ами ако и някой друг е стигнал толкова далеч? Например Визнер, на него никога не му липсват идеи! Научният съвет на института ще се събере след три седмици, дотогава той трябва да приключи. А как ще го назове? Хомункулус! Уф, звучи ужасно. Клоновец? — не, това е още по-лошо. Засега не беше мислил за названието, но то трябваше да звучи хубаво и при това да бъде точно. А също да се произнася лесно от всички.

Той стана и разкопча ризата на врата си. От приятното чувство, че най-сетне е постигнал целта си, се беше разгорещил. Погледна часовника. След десет минути ще стане единадесет и половина, вече трябва да си върви у дома.

Огледа лабораторията. Поне ще му обзаведат както трябва тази бърлога. Славата си е слава. Може би ще му дадат още едно помещение. И инкубатора, за който моли от три години. И преносим микроскоп. И три пъти по-голяма дажба амини. И нуклеинови киселини, които вечно не достигат. И рибози. Ядоса се. „Ако разполагах навреме с всичко, което ми беше нужно, и не трябваше толкова пъти по цели месеци да прекъсвам работата си заради идиотския материал, всичко можеше да стане още преди две години. Или дори по-рано!“

Той смачка цигарата в петриевата паничка и потърси кошчето за боклук. После се сети, че както всяка вечер, чистачката Мразкова го е изнесла пред вратата. Днес това не му пречеше; той отвори прозореца, взе петрито и вместо да го изсипе върху корниза, както правеше обикновено, замахна юнашки и го запрати с все сила в далечината. Почака малко, докато изтрещи, счупеното носи щастие, но чу само леко шляпване. Беше разочарован, но и доволен; виж ти, не е толкова зле, щом все още може да прехвърли бетонния паркинг.

Съблече бялата престилка и небрежно я метна върху облегалката на стола. Взе си чантата и провери дали работят приборите, които не биваше да спират и през нощта. С привично движение напипа в джоба си от връзката ключове точно този, който му трябваше, угаси лампата и излезе. Докато заключваше, си помисли, че все още не знае кого ще клонира.

— Госпожице Бурдова, какво правите в момента?

— Преписвам циркуляра от катедрата, господин доцент. Коштялова е болна, трябваше да я заместя. Но най-късно след час ще приключа… — Тя помълча, после добави: — Необходима ли съм ви?

— Ами, нещо… имам нещо за вас, госпожице. Но ще ви се обадя, когато се освободите.

— Ще ви позвъня сама, господин доцент. Веднага щом се отърва от тази работа.

— Знаете ли какво — каза доцент Хосковец необикновено живо, — не се обаждайте, а елате направо горе. Така ще бъде по-добре.

— Както искате, господин доцент. Веднага щом свърша, ще дойда при вас.

Доцент Хосковец подържа още малко слушалката до ухото си. Впери невиждащ поглед в бюрото пред себе си, на което имаше лист хартия, изписан със ситни букви. Само имена — от горе до долу. От ранна сутрин ги оглеждаше, обмисляше всички „за“ и „против“ и едно подир друго ги зачеркваше, докато накрая остана едно-единствено име в тройна рамка. Бурдова, вътрешен номер 165.

Въздъхна уморено и погледна към парка пред сградата на института. Бетонният паркинг беше дълъг трийсет-трийсет и пет метра. Добре че снощи не улучи с глупавото петри някоя от колите, които остават там и през нощта.

Не беше никак лесно да избере подходящ кандидат. Осъзна го още сутринта. Разбира се, най-просто ще бъде да клонира себе си. Но ако иска да представи резултата пред обществеността, не може да избере този път.

Седеше сам в малкия си кабинет до лабораторията, беше изгонил своя асистент в Медицинската библиотека. Едва по пладне му стана съвсем ясно, че обект на заключителния експеримент може да бъде единствено госпожица Бурдова, секретарката на отдела — негова и на колегите Визнер и Киселак.

Доцент Хосковец познаваше госпожица Бурдова, откакто започна да работи върху проблемите на клонирането: от времето, когато веднага след матурата тя постъпи за една година в института като помощна сила в администрацията. Имаше амбицията да следва английска филология и на другата година отново се яви на приемните изпити във факултета. Не можеше да се каже, че знае английски по-зле от останалите кандидатки, но на това момиче щастието някак му изневеряваше и като не я приеха и втория, и третия път, тя предпочете да не прави повече опити. Яви се на държавен изпит в езикова школа и след като окончателно реши да остане в института, бе повишена от помощна сила в администрацията в секретарка на отдела. Биологията, химията или физиката не я интересуваха, но тя свикна с хората около себе си, а и те с нея.

Същите трудности като в университета госпожица Бурдова срещаше и във всичко останало. Може би се беше родила под някоя съвсем обикновена звезда, та при кръщението си бе получила най-незначителни дарове. Не беше нито умна, нито глупава, нито красива, нито грозна, нито висока, нито ниска… и това изброяване можеше да продължи до безкрайност. Ако имаше нещо съвършено в нея, то беше тъкмо нейната незабележимост. И въпреки че никога не си гризеше ноктите и държането й не беше предвзето или непоносимо, тя не успя да се омъжи и изобщо не умееше да примамва мъжете. Това дълго не й правеше впечатление, но когато наближи тридесетте, доцент Хосковец долови по-скоро с шестото си чувство, отколкото от самата нея, че самотата започва да й тежи. „Отсега нататък работите ти ще вървят все по-зле — помисли си той тогава — и как ли ще се справиш?“ После я забрави, защото главата му беше пълна със съвсем други неща и в нея не беше останало място нито за млади, нито за остаряващи момичета. Такъв си беше доцент Хосковец; сухата наука му се струваше по-разбираема и по-важна от хората.

Сега обаче госпожица Бурдова се оказа много подходяща. Преди всичко нямаше съпруг и деца, за които клонирането й би могло да бъде неприятно, а доколкото знаеше, родителите й бяха починали преди няколко години. Но предимствата на госпожица Бурдова не се състояха само в това. Тя работи в самия институт, един етаж по-надолу — мислеше си доцент Хосковец, — следователно на никого няма да прави впечатление, че прекарва при него часовете, необходими, за да вземе клетки от отделните й тъкани. Още повече — тя ще бъде на разположение през всичкото време, докато трае опитът, за да може той да сравнява, коригира, преценява. Не е приказлива.

Решително нищо лошо няма да стане — приключи разсъжденията си той, — ако именно тази съвсем приятна тридесетгодишна жена се появи на света още веднъж. Накратко казано — ще се появи още една госпожица Бурдова и отделът ще разполага с две секретарки, които ще имат по-малко работа. А може би другата ще бъде по-щастлива и ще я приемат да следва английска филология, поне задочно. Или ще се омъжи.

Сега оставаше само да я убеди. И тук доцент Хосковец не се съмняваше в успеха си. Нали през всичките тези години тя никога нищо не му бе отказала — независимо дали ставаше дума да препише на машина цяла грамада негови драсканици (за утре до девет часа!), да му приготви специалната тонизираща смес от кафе и чай (две минути след като е свършило работното й време), или да изпълни некавалерската му молба да изтича до магазина под аркадата (сто и петдесет грама мортадела, две хлебчета и бутилка дванайсетпроцентова бира, не се сърдете, госпожице, но нямам време). Понякога двамата разговаряха, той снизходително и разсеяно, тя с определено почитание към учения и началника. При това той вече не е някой развейпрах, така че може би й импонира и като мъж.

Той стана от бюрото си и мина в съседната лаборатория. Взря се в неясното си изображение в стъклото на дайджестъра. Малко е напълнял и косите му отстъпват назад към темето, но все още не изглежда чак толкова зле.

Погледна часовника. Ако госпожица Бурдова приключи до два и половина, ще могат да започнат още днес.

 

Госпожица Бурдова седеше на самия край на кръглата лабораторна табуретка и гледаше ту дъгичките на ноктите си, ту върховете на обувките си. „Не изглежда зле“ — помисли си доцент Хосковец.

— Струваше ми се, че знаете повече за това, което се върши в института — каза почти строго той. — Та вие, госпожице, работите тук над десет години.

Тя сви рамене и вдигна поглед към него.

— Защо трябва да се интересувам? Никой никога не разговаря с мен за работата в института. Аз само преписвам на машината каквото трябва, обслужвам телефона и се грижа за пощата, варя кафе. На пръв поглед като че ли не правя нищо, но опитайте и вие и ще видите, че няма да се спрете целия ден. Толкова неща трябва да помня, че като чуя нещо в повече, с удоволствие го забравям.

— Е, да — каза доцент Хосковец неопределено. Не беше помислил за подобно усложнение. Наивно предполагаше, че най-напред ще помоли госпожица Бурдова за пълна дискретност, а после с няколко изречения ще я запознае с проблематиката на своите опити. Тя ще бъде изумена, че ще сътрудничи при такъв важен експеримент, ще позволи да й вземе образци от тъканите и след един ден ще се срещнат, за да продължат. Но засега се беше изпълнила само първата точка. Госпожица Еурдова обеща, че ще мълчи, без и да подозира за какво.

— Значи вие не знаете абсолютно нищо за клонирането? — Доцент Хосковец примирено се отпусна на разклатения стол до старата мивка.

Тя завъртя глава.

Почти отчаян, той погледна към тавана.

— Вижте какво, госпожице, клонирането е… в известна степен става дума за определена форма на размножаване… но на безполово размножаване, да сме наясно.

Госпожица Бурдова се изчерви леко.

„Май не започнах много добре“ — помисли си Хосковец.

— Госпожице Бурдова, моля ви! Обяснявам на най-Строг научен език. И подчертавам, че става дума за безполово размножаване. Биолозите отдавна са установили, че като се вземе цвекло… — Той се сепна. Примерът му се стори толкова глупав, колкото и този с пеперудите.

Изкашля се нервно. „Да опитаме отново.“ Обърна се заедно със стола си към прозореца, за да не трябва да гледа госпожица Бурдова.

— Разбирате ли малко от градинарство? Ако е така, сигурно знаете какво значи вегетативен метод при отглеждането на цвекло. Взема се късче, да речем, от цвекловата грудка, засажда се и от резенчето израства ново цвекло. А сега си представете същото с живо същество. Или дори с човек. Сравнението наистина не е най-точно, но става дума за нещо подобно.

Той огледа госпожица Бурдова. Тя седеше на табуретката и притискаше с ръце коленете си. Приличаше или поне успешно се преструваше на прилежна ученичка.

— По време на Втората световна война някой си професор Стюард започва да прави опити с клетки от морков. Поставя ги в хранителен разтвор и наблюдава какво ще стане. Като прибавя в разтвора кокосово мляко, клетките изведнъж започват да растат необикновено бързо и да се размножават. Стюард продължава опитите и в резултат освен множеството странни изроди се появява и малък морковен ембрион. Просто от една клетка израстват много други, съвършени моркови, точно такива, каквито е можел да отгледа по обикновен начин в градината си. Разбирате ли?

Тя кимна. Да, наистина е мълчалива.

— Естествено, опитите на Стюард са само началото. Като него започват да експериментират цяла редица учени. Опитват се вегетативно да размножават не само растителните, но и несравнимо по-сложните животински тъкани. Знаете ли каква е била тяхната цел? Един ден да постигнат това чудо и с човека.

Госпожица Бурдова май вече започваше да разбира.

— С течение на времето са открити редица неща. Например: че всяка клетка, макар и да е само безкрайно малка частица от високоспециализирана тъкан, успява по някакъв начин да запази в себе си всички необходими данни за целия сложен организъм. Така че проблемът бе как да се застави клетката да върви по обратния път — от специализация към универсалност, да се получат от нея всички възможни информации, а след това да бъде оставена да се размножи в цяла редица специфични клетки. Беше необходимо да се създаде среда, в която клетката да предприеме този сложен път и да освободи информацията така, че накрая от нея да възникне самостоятелен индивид или евентуално неограничен брой индивиди, които ще принадлежат към една група, тоест клон. Членовете на този клон са абсолютно еднакви — винаги и във всичко, като еднояйчни близнаци. Знаете ли колко си приличат еднояйчните близнаци?

Тя кимна и се усмихна.

— Разбира се, господин доцент. Аз съм единствено дете на родителите си и като малка много исках да имам сестра, която толкова да прилича на мен, че хората да не ни различават.

Той едва не се разтрепери от радост, но не се издаде. Сякаш самото провидение му беше изпратило госпожица Бурдова.

— Така че вие сте идеален материал за експеримент — подхвана той, но тутакси се сепна: — Исках да кажа, че с вас отлично ще си сътрудничим, госпожице.

Тя поклати глава.

— Няма, господин доцент. На вас ви е необходимо опитно зайче, а това задължение не е предвидено в трудовия ми договор. — С енергично движение тя придърпа полата си на коленете, стана и се запъти към вратата. — А сега моля да ме извините, имам още много работа. Ако се нуждаете от нещо, нещо, което наистина мога да направя за вас, ще го сторя с удоволствие.

Доцент Хосковец се оказа по-бърз от нея. С три младежки скока той стигна до вратата, хвана здраво дръжката, бръкна в джоба си и светкавично измъкна връзката ключове. С ловко движение пъхна в бравата точно този, който му трябваше, превъртя го и победоносно пусна отново връзката в джоба си. Едва след това се свлече на пода, болката в глезена му беше прекалено остра.

В погледа на госпожица Бурдова имаше страх, примесен със съчувствие. Доцент Хосковец почти патетично протегна ръце към нея:

— Не, трябва да ме изслушате докрай. Клонирането не е нещо извратено, госпожице. То е осъществената мечта на хората за сътворяване на човек! — Докато говореше, той се опита да стане. Изсъска от болка и веднага се хвана за най-близкия пулт с апаратура. — Изкълчих си крака. Проклет глезен, ужасно ме боли.

— Сигурно е кръвоизлив — каза госпожица Бурдова. — Трябва да ви види лекар. Ще извикам някого.

— За бога, недейте! — задържа я той. — Трябва да ме изслушате докрай. — Като стенеше силно, подскачайки на един крак, той стигна до стола и внимателно се отпусна на него. — Поне сега няма да се страхувате от мен. — После му хрумна дали госпожица Бурдова не смята, че се преструва. — Вижте, наистина ме боли — каза той и повдигна крачола на панталона си… Глезенът здравата беше отекъл.

— Много неприятно — заяви уклончиво госпожица Бурдова.

— Искам да ви кажа още, че върху проблема за клонирането в института се работи през цялото време, откакто сте при нас. А също, че сме отишли дяволски напред. Първи сме в света. — Той си пое дъх. — Знаете ли, преди време ми хрумна идея, която изглеждаше безсмислена, но аз опитах. И се оказа, че това е била последната структурна частица, която ни липсваше. Не ме питайте защо не съм го обявил — не бих могъл да ви дам разумен отговор. Най-вероятно защото ме бе обзело желанието да довършва всичко сам, със собствени сили, както старите откриватели и изобретатели, които са работили върху своето дело сами и докрай. Не можете да си представите колко усилия ми бяха необходими, за да запазя всичко в тайна. Но сега вече постигнах целта. Разработих не само собствен метод за клониране, но и начин за многократно ускоряване на процеса. Имам хранителен разтвор, в който клетките се развиват по-добре, отколкото в нормална среда. Конструирах апарат, който работи не с една-единствена или няколко еднакви клетки, а култивира независимо една от друга тъкани, взети от десетки най-различни части на тялото, така че в резултат се получава многократно коригиран и абсолютно безпогрешен изходен ембрион на изкуствен организъм, напълно еднакъв с оригиналния образец. Аз мога да размножа ембриона в безброй екземпляри, мила госпожице Бурдова, всичко това — и той гордо разпери ръце, — цялата лаборатория и още нещо там зад стената, представлява моят апарат.

Тя се огледа, но металните шкафове, стъклените съдове, плетениците от тръби и кабели, екраните и всевъзможните таблици, изглежда, не й говореха много.

— Искате ли да имате куче? — попита неочаквано доцентът.

— Не — каза тя. — Живея сама. Няма кой да го извежда на разходка.

— Жалко. Ако поискате, за два дни ще ви го приготвя. — После самокритично се поправи. — За четири. За Пишкот ми беше необходима седмица, но сега ще успея за четири дни.

Тя го погледна с недоумение и леко отвращение.

— Пишкот е моето куче, нали знаете? Черен помияр, с бял нагръдник. Приготвих му, искам да кажа, създадох му толкова точен двойник, че и аз не ги различавам. А мога да направя същото и с човек. Така че с вас бихме могли… — И той вдигна умолителен поглед към нея.

— Съжалявам, господин доцент, но на мен това не ми харесва. Опитайте с някой друг.

Той въздъхна.

— А аз толкова разчитах на вас. Вие сте моята най-добра, най-добра сътрудничка. — „Трябва да опитам да подходя по женски“ — хрумна му изведнъж. — Помислете за хората, госпожице. В моя апарат могат да се култивират не само цели организми, но и отделни части от тях. Знаете ли колко хора ще бъдат спасени от смърт по този начин? Неизлечимо болни, тежко ранени… Всеки ден по света умират хиляди пациенти, защото престават да работят техните бъбреци, сърце, дробове. Този апарат ще им направи сърце, ръце, всичко, каквото им е нужно. Не е ли чудо? И не е ли чудо цялата бъдеща епоха на наново сътворени хора, избрани измежду най-красивите и най-съвършените? Ами безсмъртието? — Той се хвана за мивката и снижи гласа си до поверителен шепот. — Аз ви предлагам безсмъртие, госпожице Бурдова. Вие никога няма да умрете, защото вечно ще живеете във втори, трети или по-нататъшен екземпляр. Ще бъдете клонирана до безкрай в качеството си на първия човек на Земята, открил пътя на новата епоха. Боже господи, никога не съм бил толкова словоохотлив. Ще бъдете като онова средство… — Името някак изхвръкна от главата му.

— Като средството Макропулос[1] — каза госпожица Бурдова. Тези неща пък тя ти разбираше по-добре.

— Да, Макропулос. И така, искате ли?

— Емилия Марти е била нещастна заради своето безсмъртие, господин доцент. Не искам.

Той се натъжи.

— Значи вие не ми вярвате. Но почакайте, аз ще ви убедя. Само да ви покажа как се прави.

Опита се да стане, но лицето му се изкриви от болка.

— Бъдете така добра да бръкнете в бокса вляво. Там имам някои клетки от Пишкот.

Тя не се и помръдна и той трябваше да откуцука сам до апарата. Сръчно отчупи гърлата на няколко ампули и с помощта на стола с голямо усилие се премести на другия край на своя лабиринт от стъкло и метал. Госпожица Бурдова не можеше да види иззад гърба му какво прави там, но след малко дочу слабото бръмчене на някакво моторче. Една от високите метални кутии започна бързо да вибрира.

— Виждате ли?

Тя не виждаше нищо освен блестящия екран, на който се движеха няколко черни точки.

— Тръгна вече! — извика радостно доцентът. Ръцете му се движеха бързо по панела на компютъра, той настройваше секторите един подир друг. — Вече се готви! Бедната Анежка ще получи трето куче.

В този миг някой силно разтърси дръжката на вратата и в ключалката издрънча ключ. Двамата се вкамениха. На прага застана асистентът Чижек.

— Ооо — каза той глупаво. — Случайно да е бил тук колегата Дворжак?

Колегата Дворжак само преди месец беше заминал на шестмесечен стаж в Ленинград, така че Чижек дори не почака за отговор и се изпари.

— Няма що, чудесно ме подредихте — каза сърдито госпожица Бурдова. — Чижек ходи с Елишка от шестия етаж. Утре целият институт ще знае, че съм била заключена тук с вас! — И тя тресна вратата след себе си.

Доцент Хосковец с огорчение си спомни, че в своите обяснения беше пропуснал един много важен факт — за безболезнения метод на вземане на клетките, който му струваше толкова труд.

 

Госпожица Бурдова беше права. Още същата вечер по телефона Чижек разказа всичко на своята бъбрива Елишка, която едва дочака утрото, за да може да сподели с многобройните си приятелки още топлата новина за това, как стояха работите със старомоминството на госпожица Бланка Бурдова и почтеността на улегналия шестдесетгодишен доцент Индржих Хосковец.

Доцентът докуцука в института едва по обяд. Кракът му до коляното бе стегнат в гипс, а като ходеше, се опираше на здрав бастун, с който му бяха услужили в хирургическото отделение и който трябваше да върне след три седмици, когато щяха да му свалят гипса. Мисълта за госпожица Бурдова и за това, как да я убеди да се подложи на експеримента не му излизаше от главата.

С известна горчивина стигна до извода, че явно не знае как да се държи с жените. Изведнъж му хрумна, че тогава, преди години, очевидно не той се бе оженил за Анежка, а тя за него. Този факт го изпълни с плахо объркване. Разбира се, по въпросите, отнасящи се до жените, той можеше с доверие да се обърне към асистента Чижек, когото много пъти се канеше да упрекне за прекаления му интерес към така наречения нежен пол. Ала Чижек беше последният човек, комуто доцент Хосковец можеше да се довери, макар и по толкова дребен проблем.

Следващите дни нанесоха нов удар на доцент Хосковец и госпожица Бурдова. Защото новината, че доцентът е женкар, който кара втора младост и се затваря в лабораторията си със странната секретарка Бурдова, стигна и до самите тях. Гласът народен вече бе успял да се раздели на два лагера. Първият, представляван предимно от научните кадри, следователно от мъжете, намираше, че доцентът всъщност е юначага и защо пък да не е. Другият, защитаван по-специално от административните служители, шумно съжаляваше госпожа Хосковецова и осъждаше ужким младата Бурдова, която се примирява да ходи с един стар плешив козел. И така, тяхната връзка, макар и в действителност отчайващо неуспешна, бе здраво запечатана от околните.

Ни най-малко не помагаше фактът, че госпожица Бурдова уплашено бягаше настрана винаги щом чуеше някъде на другия край на коридора глухото почукване на бастуна на доцента. Ни най-малко не помагаше и, това, че доцентът хладнокръвно се преструваше, че никога не я вижда. Всичко се приемаше като доказателство за необикновената лукавост, с която укриват пред останалите своята връзка. Дискусиите на тази тема приятно освежаваха скуката на работния ден. Мъжете, които преди при среща едва поздравяваха госпожица Бурдова, сега предизвикателно я гледаха право в очите, сякаш искаха да доловят в тях поне следа от страстта, разпалена от доцента. Госпожица Бурдова, която не беше свикнала на такова внимание, свеждаше поглед и още по-бързо се устремяваше към своята самота.

Но след преживяната криза упоритият доцент скоро си възвърна равновесието. Заради някакви си клюки все пак няма да погребе дванадесетгодишния си непосилен труд! Тъй като не можеше по друг начин, той се обаждаше на госпожица Бурдова по телефона на вътрешен номер 165 отново да обмисли неговото предложение. Покани я да дойде и да види забележителния екземпляр на Пишкот, който междувременно се беше родил в неговия апарат, но госпожицата не прие. Тогава той отведе кучето при Анежка у дома, а на госпожица Бурдова анонимно изпрати копие от няколко свои труда и старата Халданова философска студия за предимствата и рисковете на клонирането. Всичко му беше върнато обратно. На госпожа Бурдова й бе дошло до гуша от срама, който той й бе причинил.

Когато най-сетне подир три седмици доцент Хосковец, вече без гипс и бастун, седеше на заседанието на научния колегиум, където според първоначалния си проект възнамеряваше да изнесе доклад за великолепното си откритие, в главата му се породи съвсем нов план. През всичките три часа той упорито мълчеше и гледаше пред себе си. Беше го правил и преди, но сега всички предположиха, че мълчи и гледа замечтано в далечината, тъй като го занимава мисълта за нещо друго, а не за наука. Предположението беше вярно само отчасти, защото никой от членовете на колегиума не знаеше в какво всъщност се изразява връзката му с госпожица Бурдова, както и никой не предполагаше за какво мисли доцентът през всичкото това време.

 

Той се сгуши до глоговия храст край самата пътечка, която служителите на института бяха отъпкали в тревата между дърветата, за да съкратят пътя си до автобусите за Дяблице и Страшнице. Мракът тук беше непрогледен, откъм близките клозети идваше неприятна миризма и човек трябваше да стъпва внимателно. Доцент Хосковец бе прекарал в храстите две вечери. Но и вчерашния и миналия ден госпожица Бурдова бе минала оттук в неподходящ момент. Първия път на паркинга някой запали фаровете на колата си и освети великолепно сцената на замисленото действие, а втория — на близкото дърво се опря любовна двойка и се задържа там дълго след като госпожица Бурдова мина и се качи на своя автобус. Доцент Хосковец се боеше да помръдне, да не би да го помислят за крадец, и трябваше да остане в храстите, докато двамата си отидат.

Днес отново беше готов да се мъчи и нямаше да се откаже нито утре, нито вдругиден: ще идва търпеливо тук, докато не настъпи желаният миг. Тогава ще изскочи от храстите, ще размаха торбата с добре трамбован пясък (беше я ушил у дома от груб плат и я бе натъпкал на детската площадка пред блока) и заплашително ще каже: „Стой! Сега, госпожице, с добро или със зло, ще дойдете с мен. Ще ви взема образци и толкоз. Изобщо не боли. Някога ще ми бъдете благодарна.“ А ако не го послуша, ще я удари с торбата по тила, но внимателно, за да не я убие, а само да я замае. Тя ще падне на земята, той ще я замъкне в храсталака, а после заднишком през малката вратичка при парниците где я отнесе в института. Щом в лабораторията й вземе образци от тъканите, ще я пренесе в кабинета си и там милата госпожица Бурдова ще стои затворена през всичките четиринадесет дни, докато в апарата расте нейната двойница. Както сам си признаваше, за тази фаза неговият план губеше точните си очертания, но все пак доцентът беше сигурен, че успешното начало на акцията ще отстрани всички трудности.

В далечината дочу как по цимента почукват дамски токчета; беше се научил отлично да ги различава от мъжките обувки. Надзърна внимателно от укритието си и отново се притули. Все още не беше госпожица Бурдова. Представяше си я как сега си сваля бялата работна престилка, умива си ръцете и ги изтрива в кърпата с размазания печат на института; после се сресва пред огледалото и слага на очите си модерните сенки, взема от окачалката палтото си с астраганена яка, плетената шапчица и изважда ръкавиците от чантата си. Изведнъж си даде сметка, че доста много неща знае за нея. В продължение на десет години я беше смятал за съставна част от пишещата машина и за полезна помощничка при неприятни положения. Сега изведнъж се оказа, че знае как тя се облича, какви цветове предпочита, какви шапки носи. „Вглеждам се в нея повече, отколкото трябва — каза си той. — Веднъж да мине този експеримент.“ Стисна по-здраво торбата с пясъка и пробно се удари с нея по бедрото.

В светлата ивица пред входа на института се появи силует, който той веднага позна. Госпожица Бурдова. Наоколо цареше тишината на големия град. Сърцето му заби силно, настъпваше решителният миг.

Доцент Хосковец разгърна голите клонки на храста, изскочи на пътечката и с приглушен глас каза заплашително:

— Стой! А сега, госпожице, ще дойдете с мен…

Не можа да изрече нищо повече, защото госпожица Бурдова облещи очи като побъркана и изпищя пронизително:

— Аааааааааа!!!

Той вдигна ръка с торбата, та според плана да я удари по тила, преди да е станало късно.

— Аааааааа!!! — викаше отчаяно госпожица Бурдова. — Помоооощ!!!

И с един скок изчезна в парка.

Той се спусна след нея. Възрастта и оздравяващият крак му пречеха, но бегълката беше още по-зле, защото носеше модерни обувки с масивни подметки и десетсантиметрови токове. Тя се препъваше в тъмния парк, блъскаше се в дърветата, оплиташе се в храстите. С развят балтон доцент Хосковец стремително тичаше след нея. Когато най-сетне я сграбчи за ръкава, изпусна торбата с пясъка. Тя се мъчеше да се отскубне. Той с все сила я привлече към себе си. Пое си дъх, за да довърши изречението, но и сега не успя.

Неочаквано госпожица Бурдова леко и отстъпчиво се отпусна в прегръдките му. Изгуби съзнание.

Така ги намери след по-малко от минута милиционерският патрул, призован от вика на госпожица Бурдова.

 

— Значи вие, госпожице, твърдите, че този гражданин, заловен в момента, когато с физическо насилие ви е пречел да се движите свободно, при което сте загубили съзнание, не ви е нападнал, така ли?

Госпожица Бланка Бурдова, вече умита, но все още със следи от преживените мигове по лицето, седеше на твърдия дървен стол пред бюрото на разследващия случая старшина от милицията.

— Д-да. Ние имахме там… среща.

Той я погледна строго.

— Нима на срещите се вика за помощ? Госпожице, вие викахте така, че се чуваше едва ли не и тук, в участъка.

— Това беше… това беше само една шега, другарю милиционер. За да стане весело. Виках на шега. Като че ли за да… за да…

— Какво за да?

— За да… Не знам, аз…

— Е добре, само да не ми се разплачете тук. Знаете ли какво ще ви струва вашата шега?

Тя поклати глава.

— Глоба от шестдесет крони.

Госпожица Бурдова въздъхна облекчено.

— Но все пак трябва да съставим протокол — Той стана и отвори вратата към съседното помещение. — Извикайте тук гражданина… — напразно се помъчи да си спомни името му, — е, този, дето е нападнал госпожицата.

— Не ме е нападал — подчерта тя.

— Добре, добре — кимна той.

Видът на доцент Хосковец беше още по-жалък от тоя на госпожица Бурдова; живо доказателство за това, че задържаните престъпници се чувствуват много по-зле от техните жертви. Все още не му бяха разрешили да се измие. Изведнъж се беше състарил и грохнал, сякаш цялото бреме на случилото се преди малко и на годините напрегнат труд се бе стоварило върху него в този миг. Госпожица Бурдова не можеше да откъсне поглед от трагичната му физиономия.

— Седнете — покани го старшината.

Доцент Хосковец може би не го чу или просто не посмя да седне. Остана прав.

„Да не вземе да хвърли топа — помисли си старшината. — Откачено старче, гони се с момичетата из парка, а после едва не го сваля инфаркт. Пък и тая стара мома; най-напред крещи като луда, а сега го гледа, сякаш е икона. Странно нещо е еротиката.“

— Е, да съставим протокола — каза той. И бавно и прилежно започна да пише.

 

Излязоха навън и тръгнаха покрай редицата овехтели ниски жилищни сгради на границата между Винохради и Вършовице. Без дори да го осъзнава напълно, доцент Хосковец изпращаше госпожица Бурдова до дома й. Не можеше да се съсредоточи, само с невиждащ поглед, вперен напред, механично местеше крака по тротоара. Изведнъж чу, че госпожица Бурдова каза нещо.

Трепна и я погледна.

— Извинете, бях се замислил… — Но веднага се засрами, моментът не бе подходящ за плоски лъжи. Поправи се: — Всъщност изобщо не мога да мисля. — Той спря и смело погледна госпожица Бурдова в очите: — Моля ви, всъщност защо постъпихте така? Защо не им казахте истината?

Тя не отговори, само сви рамене.

Хосковец си пое дъх и с голямо усилие отново прояви малко мъжественост:

— Знаете ли, трудно бих понесъл мисълта, че сте го направили от състрадание.

— Но, господин доцент, не бъдете толкова чувствителен — каза спокойно и трезво госпожица Бурдова. — Просто го направих. А и как другояче можех да постъпя? Кой щеше да довърши вашите опити? — Тя се засмя. — Интересува ме как продължавате. Намери ли се вече някой кандидат за безсмъртие във ваша интерпретация?

— С такива неща шега не бива, госпожице — каза доцентът, като се стараеше да говори с достойнство. — Науката не го допуска… науката е прекалено сериозно нещо и не е уместно тук…

— Не е уместно ли? — учуди се тя. — Че нали заради нея двамата се озовахме в участъка. Така че май е уместно. А освен това, ако искате да знаете, вашето клониране сериозно ме заинтересува.

Някъде дълбоко в душата на Хосковец трепна искрица надежда.

— Но защо да говорим за това тук, на улицата — каза госпожица Бурдова. — Няма ли да отидем някъде на кафе?

Намериха маса без покривка в ъгловата кръчма „Под дъгата“. Доцент Хосковец си поръча халба бира, а госпожица Бурдова кафе и сладък вермут. Наистина имаше какво да си кажат.

 

Дебелият кръчмар хвърли върху тезгяха бялата салфетка в знак, че приключва, и редовните посетители започнаха да напускат. Доцент Хосковец и госпожица Бурдова продължаваха спокойно да седят. „Ако можех да стана отново млад — мислеше си доцентът. — Анежка нямаше да се омъжи за мен, а аз щях да се оженя за такава госпожица. Жалко, на шестдесет години любовта е фактор, пренебрегнат от статистиката.“

— Знаете ли, Бланка (обръщаше се към нея така от мига, в който чукнаха чашите си), че никога не съм мислил за тези неща? Искрено казано, изглежда, аз самият не съм го допускал. Мислех как моето откритие ще помогне на хората, какво приложение ще намери в медицината, как поне отчасти ще донесе безсмъртие на този, който държи на него или който го заслужи. Но това, което казвате… Не, никога не бих го позволил.

— Вие сте смешен — каза госпожица Бурдова. — Нима някой ще ви пита? Ще наименуват на ваше име най-малко двеста площада, но с откритието ви ще правят каквото си искат. Трябва повече да четете Чапек. — Тя отпи от вермута и го погледна някак особено. — Ако във вашия апарат може да се създаде цяло човечество от безсмъртни Айнщайновци и вечно млади двойнички на Бриджит Бардо, тогава защо да живеем на този свят и ние? Нима ще заслужаваме някой да ни клонира?

— Защо ще живеем ние ли? — повтори удивен доцент Хосковец.

— Затваряме, господа — извика им кръчмарят по-високо, отколкото бе нужно.

На автобусната спирка госпожица Бурдова се разсмя.

— А какво става с вашите кучета? Колко казахте, че сте сътворили досега?

— Три — отвърна с виновен тон доцентът. — Миналата седмица направих още едно. Просто по навик. Така че заедно с истинския Пишкот са четири.

Не искаше да си представи какво го очаква вкъщи. Предпочиташе да мисли колко хубаво би било, ако все пак някога осъществи опита с госпожица Бурдова. Достатъчно беше само да поизмени малко апарата. Най-напред ще сътвори нея, после себе си, и двамата, по-млади, за да има много романтика в тях. По-младият Хосковец ще се влюби в по-младата Бурдова и двамата ще се вдигнат и ще заминат някъде надалеч, където никой никого не клонира. А двамата стари… тях спокойно ще ги оставят тук, за да продължат да си живеят и никой да не бъде възмутен. Кой знае, може пък Бланка да се съгласи на това.

Но не се осмели да я попита.

Анежка още не беше си легнала. Даже не посмя да попита къде е бил толкова до късно. Четирите черни едри кучета с бели нагръдници, напълно еднакви, весело подскачаха край нея и лаеха колкото им позволяваха техните съвършени гърла.

— Индржих — оплака се Анежка, — тези кучета някой ден май ще ни съборят къщата.

— Прочете ли това, Бланка? — каза снажният, в най-хубавите си години мъж на младоликата жена, която наблюдаваше през прозорчето линията на крайбрежието, пробляскваща под крилото на самолета.

Тя вдигна към него очи, отразяващи необикновената синева.

— Какво да прочета, Индржих?

Той й подаде вестника и показа заглавието, което изпълваше повече от половин страница:

Нашият кореспондент разговаря с челни работници от Биологичния институт на академик Хосковец
БИОЛОГИЧНАТА РЕВОЛЮЦИЯ ОЩЕ НЕ Е ПРИКЛЮЧИЛА

Тя взе вестника и се зачете.

„В института на академик проф. д-р Индржих Хосковец, д-р н., лауреат на Нобелова награда, бащата на едно от най-големите открития на нашия век — метода за култивиране на органи от клетки на донорски организъм, — се работи върху нови забележителни изследователски задачи. Безспорно най-интересно е изследването, ръководено от доцент Ярослав Чижек, к.н., който развива по-нататък идеите на своя учител академик Индржих Хосковец. От клетки на човешкото тяло ще могат да се сътворят не само вече постоянно използваните днес т.нар. Хосковецови органични протези, но и нови индивиди, способни на самостоятелен живот. Хилядолетната мечта за създаване на изкуствен човек ще бъде осъществена в най-близките години, ако не и месеци. По молба на ръководството на Биологичния институт, изразена пред нашия кореспондент от доцент Чижек, вестникът ни обявява публичен читателски конкурс за най-добро наименование на изкуствения клониран човек. «Това е единственият проблем, с който засега се провалихме» — заяви доцент Чижек, к.н., за когото всички негови колеги единодушно твърдят, че наред с научната му ерудираност чувството за хумор е най-ценното му качество.“

— Виж го ти Чижек… Неговите шегички винаги ми лазеха по нервите…

— Прочети и това, останалото е чиста скука.

„На нашия кореспондент беше оказана също честта да бъде приет за малко от академик Хосковец, който е известен с това, че по всевъзможен начин избягва популярността и неохотно дава интервюта. Академик Хосковец се извини; не бил запознат обстойно с работата на екипа на доцент Чижек, тъй като многобройните му официални задължения и ръководенето на института сега му отнемат прекалено много време. Той заяви, че доцент Чижек е един от най-добрите му ученици и има пълно доверие в него. Академик Хосковец отказа да дискутира проблема за клониране на човека.“

— Видя ли тази снимка? Не тая на Чижек с апарата, а другата, горе. Добре изглеждат, нали?

„Нашият фоторепортер засне академик Хосковец на разходка в парка пред Биологичния институт. Както обикновено той бе придружен от дългогодишната си секретарка госпожица Бланка Бурдова и създадените от него кучета от нова порода, чието признаване тъкмо се обсъжда от Международната киноложка организация. Подробно описание и цветни снимки на кучето от породата, временно обозначена като «Хосковецов пишкот», ще ви предложим в предпразничното си издание.“

Тя остави вестника на масичката между креслата. Погледна през прозорчето. Самолетът започна да се спуска, земята се приближаваше.

Взе колана и го закопча.

Бележки

[1] „Средството Макропулос“ — пиеса от Карел Чапек Б.пр.

Край
Читателите на „Произходът на Хосковецовите кучета“ са прочели и: