Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Restaurant at the End of the Universe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 94 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава XXX

Тази нощ звездите изгряха в пълното си великолепие — ослепително ярки и чисти. Форд и Артър бяха извървели повече мили, отколкото можеха на слука да преброят и накрая се спряха да починат. Нощта беше прохладна, въздухът свеж и ароматен, Суб-Ета Сенс-о-Матикът тънеше в мълчание.

Над целия свят цареше удивително спокойствие. Вълшебният покой, заедно с нежните ухания на горите, приглушеното жужукане на насекомите и ярката светлина на звездите успокоиха изтерзаните им души. Дори Форд Префект, който бе видял повече светове, отколкото можеше да изброи за един дълъг следобед, се запита дали този не е най-красивият от всички, които бе виждал. През целия този ден бяха вървели през редуващи се зелени хълмове и долини, покрити с тучни ливади, дъхави горски цветя, високи шумнати дървета; слънцето ги бе топлило, лек ветрец ги бе разхлаждал и Форд Префект се сещаше все по-рядко да включва Суб-Ета Сенс-о-Матика и все по-слабо го дразнеше продължаващото му мълчание. Започваше да си мисли, че тук му харесва.

Въпреки че нощният въздух бе прохладен, те спаха дълбоко и сладко на открито и се събудиха след няколко часа от падналата лека роса, чувствайки се ободрени и гладни. От Милиуейз Форд бе прибрал няколко малки хлебчета в кожената си чанта и те закусиха с тях, преди да продължат нататък.

Дотук се бяха движили без посока, но сега поеха право на изток, усещайки, че ако ще опознават този свят, трябва да имат ясна представа откъде идват и накъде отиват.

Малко преди обяд се сблъскаха с първия признак, че планетата, на която се бяха приземили, не е необитавана — едно лице, зърнато бегло сред дърветата, което ги наблюдаваше. То изчезна в мига, в който го видяха, но и двамата добиха впечатлението, че това е хуманоидно същество, което ги гледаше с любопитство и без уплаха. След половин час те зърнаха още едно подобно лице, а десет минути по-късно трето.

След минута попаднаха на една широка поляна и се заковаха на място.

Пред тях, насред поляната, стоеше група от двайсетина мъже и жени. Неподвижно и безмълвно, с лице към Форд и Артър. До някои от жените се гушеха малки дечица, а зад групата се виждаха няколко малки паянтови колиби, направени от кал и клони.

Форд и Артър затаиха дъх.

Най-едрият от мъжете беше висок малко над пет фута. Всички бяха леко приведени напред, имаха въздълги ръце и възниски чела и светли, ясни очи, с които гледаха напрегнато чужденците.

Като видяха, че не носят никакви оръжия и не правят опити да се доближат до тях, Форд и Артър се поуспокоиха.

Известно време двете групи се фиксираха с поглед, без нито една от страните да предприеме нещо. Туземците бяха объркани от присъствието на неканените гости и макар да не проявяваха враждебност, ясно личеше че чужденците са нежелани.

Но нищо не се случи.

Минаха още две минути, без да се случи нещо.

След още две минути Форд реши, че нещо трябва да се случи.

— Здравейте — каза той.

Жените придърпаха децата още по-близо до себе си.

Мъжете видимо не се помръднаха, но все пак по израженията им се почувства, че поздравът не е приет добре. Не че им беше кой знае колко неприятен, просто не беше добре приет.

Един от мъжете, който стоеше малко пред групата и който навярно бе техният вожд, пристъпи напред. Лицето му бе спокойно, невъзмутимо, почти ведро.

— Ъггхххъъгггхххрррр ъх ъх ръх ъъргх — каза той тихо.

Артър остана силно изненадан. Вече толкова бе свикнал да получава моментален и несъзнателен превод на всичко чуто с помощта на натиканата в ухото му Вавилонска рибка, че бе престанал да я усеща, и сега бе подсетен за нейното присъствие от факта, че тя сякаш бе спряла да работи. Някакви съвсем смътни, мъгляви представи от чутото се мярнаха на дъното на съзнанието му, но не се появи нищо свързано, което да му подскаже смисъла. Предположи, и то правилно, че речта на тези хора се намира в съвсем начална фаза на развитие и затова Вавилонската рибка е безсилна да му помогне. Погледна към Форд, който имаше далеч по-богат опит в тези неща.

— Мисля — каза Форд с края на устните си, — че ни молят, ако нямаме нищо против, да заобиколим тяхното селище.

След малко един жест на съществото мъж сякаш потвърди казаното от Форд.

— Ръъргггхххх ърргггх; ъргх ъргх (ъх ръх) рръърръъх ъг — продължи съществото мъж.

— Доколкото разбирам — каза Форд, — най-общият смисъл се свежда до това, че сме свободни да продължим пътя си накъдето искаме, но много ще се радват, ако заобиколим селището им, вместо да минем през него.

— Тогава какво ще правим?

— Смятам, че е най-добре да ги зарадваме — каза Форд.

Бавно и много предпазливо те заобиколиха границите на селището им. Това, изглежда, много се хареса на туземците, които им се поклониха леко, след което всеки се залови с работата си.

Форд и Артър продължиха пътя си през гората. На неколкостотин ярда след поляната изведнъж попаднаха на малка купчинка плодове, поставена на пътя им — някакви плодове, които изключително много приличаха на малини и ягоди, и месести зелени плодове, които изключително приличаха на круши.

Дотук се бяха въздържали да ядат от плодовете, които виждаха по пътя си, макар че дърветата и храстите бяха отрупани с тях.

— Ето как стоят нещата — беше му казал Форд Префект, — плодовете на една непозната планета или ще ти помогнат да живееш, или ще ти помогнат да умреш. Следователно трябва да посегнеш към тях едва тогава, когато умираш, ако не го направиш. По този начин ще си една крачка напред. Ако иска да се радва на добро здраве, един стопаджия трябва да се задоволява с по-непретенциозна храна.

Те изгледаха с подозрение купчинката, която лежеше на пътеката. Изглеждаше толкова съблазнителна, че почти им се зави свят от глад.

— Та ето как стоят нещата — каза Форд, — ъъъ…

— Да? — каза Артър.

— Опитвам се да измисля начин да докарам нещата дотам, че да е необходимо да ги изядем.

Минавайки през гъстите листа на дърветата, слънцето огряваше апетитните кори на нещата, които приличаха на круши. А по-зрели и по-сочни неща, които да приличат на ягоди и малини, Артър не бе виждал дори и в телевизионни реклами за плодов сладолед.

— А защо да не ги изядем — каза той, — а да мислим по-късно.

— Може би точно това искат да направим.

— Добре де, ето как стоят нещата…

— Дотук ми харесва, както го каза…

— Сложени са тук, за да ги изядем. Това или е хубаво, или е лошо, или искат да ни нахранят, или искат да ни отровят. Ако са отровни и ние не ги изядем, те ще намерят друг начин да ни уморят. Ако не ги изядем, ние във всички случаи губим.

— Харесва ми начинът, по който мислиш — каза Форд. — А сега изяж един.

Колебливо Артър взе едно от нещата, които приличаха на круши.

— Знаеш ли, това ми напомня онази история с Райската градина — каза Форд.

— Хъ?

— Градината на рая. Дървото. Ябълката. Сещаш ли се?

— Разбира се, че се сещам.

— Онази особа, вашият господ, взема, че туря едно ябълково дърво насред градината и казва: „Правете каквото искате, момчета, но само от ябълките не яжте.“ И не щеш ли — изненада! Те изяждат една ябълка, а той изскача иззад храста и крещи: „Фанах ли ви!“ Нямаше да бъде по-различно и ако не бяха я изяли.

— Защо?

— Защото ако си имаш работа с такива типове, на които им доставя удоволствие да оставят на тротоара шапки с тухли под тях, можеш да бъдеш абсолютно сигурен, че няма да се откажат. В последна сметка все ще те хванат.

— Какво искаш да кажеш?

— Няма значение. Яж!

— Знаеш ли, това място много ми прилича на райска градина.

— Яж!

— А и ти ми говориш като змията.

Артър отхапа от нещото, което приличаше на круша.

— Круша е — каза той.

След няколко минути, когато бяха изяли всичко, Форд Префект се обърна и извика.

— Благодаря ви! Много ви благодаря! — провикна се той. — Много сте мили.

И продължиха по пътя си.

 

 

През следващите петдесет мили от пътуването си те непрекъснато намираха поредния дар от плодове и въпреки че веднъж или два пъти мярваха някакво същество — мъж сред дърветата, повече не влязоха в директна връзка с тях. Решиха, че са им много симпатични тези същества, които недвусмислено показват, че са благодарни само затова, задето ги оставят на мира.

След петдесет мили плодовете секнаха, защото от там започваше морето.

И тъй като нямаха никакви други належащи задачи, те си построиха сал и прекосиха морето. То бе относително спокойно, само шестнадесетина мили широко, и пътуването беше доста приятно, накрая пристигнаха в една страна, която бе поне толкова красива, колкото и онази, която бяха напуснали.

С една дума, животът им бе смешно лесен и поне известно време успяваха да се справят с проблемите, произтичащи от изолацията и безцелността, като просто не им обръщаха внимание. Когато жаждата за общуване с други хора станеше прекалено силна, знаеха къде да ги намерят, но за момента бяха доволни от факта, че голгафринчънците са на стотици мили зад тях.

И все пак Форд Префект отново започна да се сеща за Суб-Ета Сенс-О-Матика, и то доста често. Един-единствен път успя да улови сигнал, но беше толкова слаб и идваше от толкова далече, че му подействува по-потискащо, отколкото тишината в ефира дотогава.

По някое време им скимна да тръгнат на север. След няколкоседмично вървене стигнаха до едно друго море, построиха си нов сал и го прекосиха. Но сега пътят им беше по-труден, климатът ставаше все по-студен. Артър започна да подозира, че във Форд е заложена някаква мазохистична черта — нарастващите трудности при пътуването сякаш го зареждаха с решителност и целеустременост, които дотогава не личаха. Той неумолимо крачеше все по-нататък и по-нататък.

Пътят им на север ги изведе до стръмна планинска местност, изумително обширна и красива. Назъбените, шеметно високи, покрити със сняг върхове им взеха ума. Студът започна да прониква чак до мозъка на костите им.

Те се увиха с животински кожи, с които Форд Префект се сдоби, прилагайки една техника, която бе усвоил навремето от двама бивши монаси пралити, собственици на школа по психосърфинг в планините на Хуниан.

Галактиката е пълна с бивши монаси пралити, ударили го на печалбарство, защото способностите им за психоконтрол, които Орденът развива у тях като част от религиозното им обучение, са направо удивителни и огромен брой монаси напускат ордена веднага след като са приключили с религиозното си обучение и малко преди да дадат обет да останат заключени в малки метални кутии до края на живота си.

Способността на Форд се свеждаше главно до това, че умееше известно време да стои неподвижно и да се усмихва.

Не след дълго някакво животно, може би сърна, се показваше иззад дърветата и започваше предпазливо да го гледа. Форд продължаваше да му се усмихва, погледът му омекваше и грейваше и той сякаш излъчваше дълбока и всеобхватна любов, любов, която се простираше над целия всемир. Едно чудно спокойствие лягаше над цялата околност, покой и безметежност се излъчваха от този преобразен мъж. Животното бавно го наближаваше, крачка по крачка и малко оставаше да потърка муцунка о него, точно в този момент Форд протягаше ръка над него и му счупваше врата.

— Въпрос на феромонен контрол — обясни той, — просто трябва да знаеш как да произведеш нужната миризма.