Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (21)

Глава XX

Ресторантът продължаваше да съществува, но всичко останало бе изчезнало. Темпоралната реластатика го държеше и съхраняваше в нищото, което не беше просто вакуум, а наистина нищо — не съществуваше вече нищо, в което да се каже, че има вакуум.

Куполът от силово поле отново бе станал непрозрачен, програмата беше свършила, гостите на Ресторанта си тръгваха, Заркуон бе изчезнал заедно с Вселената, турбините на Времето се готвеха да дръпнат Ресторанта отсам крайния предел на времето, за да бъде почистен и нагласен за обедното представление, а Макс Куордълплийн се бе завърнал в своята малка завесена гримьорна и се опитваше да се свърже по телефона със своя импресарио.

На паркинга черният кораб стоеше на мястото си затворен и безмълвен.

В паркинга влезе покойният мистър Хотблек Десиато, тикан по подвижната пътека от своя телохранител.

Двамата се спуснаха долу по един от улеите. Когато приближиха до кораба лимузина, от едната му страна се отвори падащ люк, захвана колелетата на количката и я издърпа вътре. Телохранителят я последва и след като се увери, че шефът му е надеждно включен към системата за поддържане на смъртта, продължи нататък към пилотската кабина. Тук той включи системата за дистанционно управление, която задейства автопилота на черния кораб, паркиран до лимузината, доставяйки по този начин огромно облекчение на Зейфод Бийблброкс, който повече от десет минути вече се опитваше да го подкара.

Черният кораб се плъзна плавно напред, излезе от клетката си, зави и безшумно се понесе по централната алея. Като достигна края и, набра скорост, влетя в камерата за прехвърляне във Времето и потегли по дългия път назад към далечното минало.

 

 

Обедното меню на Милиуейз цитира, с разрешение, един пасаж от ПЪТЕВОДИТЕЛ НА ГАЛАКТИЧЕСКИЯ СТОПАДЖИЯ. Пасажът е следният:

ИСТОРИЯТА НА ВСЯКА ВЕЛИКА ГАЛАКТИЧЕСКА ЦИВИЛИЗАЦИЯ ПРЕМИНАВА ПРЕЗ ТРИ РАЗЛИЧНИ И ЯСНО ОЧЕРТАНИ ПЕРИОДА: ОЦЕЛЯВАНЕ, ЛЮБОЗНАТЕЛНОСТ И ИЗТЪНЧЕНОСТ, ИЗВЕСТНИ СЪЩО И КАТО ПЕРИОДИТЕ НА „КАК“, „ЗАЩО“ И „КЪДЕ“.

НАПРИМЕР ПЪРВИЯТ ПЕРИОД БИ МОГЪЛ ДА СЕ ХАРАКТЕРИЗИРА С ВЪПРОСА „КАК ДА СЕ НАХРАНИМ?“, ВТОРИЯТ С ВЪПРОСА „ЗАЩО СЕ ХРАНИМ?“, А ТРЕТИЯТ С ВЪПРОСА „КЪДЕ ЩЕ ОБЯДВАМЕ?“.

 

 

По-нататък в менюто се намеква, че Милиуейз, Ресторантът „На края на Вселената“ предлага много изискан, задоволяващ всякакви вкусове отговор на третия от горните въпроси.

В него не е казано нищо за това, че докато на една голяма цивилизация обикновено са й необходими много хилядолетия, за да премине през периодите Как, Защо и Къде, някои малки социални групировки са способни при стресови ситуации да ги преминат изключително бързо.

— Как вървят нещата? — попита Артър Дент.

— Зле — отвърна Форд Префект.

— Къде отиваме? — попита Трилиън.

— Не знам — каза Зейфод Бийблброкс.

— Защо не знаеш? — пожела да разбере Артър Дент.

— Затваряй си устата — предложиха Зейфод Бийблброкс и Форд Префект.

— Всъщност искате да кажете — продължи Артър Дент, игнорирайки предложението, — че загубихме управление.

Корабът отвратително се тресеше и клатеше, докато Форд и Зейфод се опитваха да изтръгнат управлението от ръцете на автопилота. Двигателите ревяха и виеха като изморени деца в супермаркет.

— Тази идиотска цветова гама ще ме побърка — каза Зейфод, чиято любов към този кораб бе продължила три минути след излитането му. — Всеки път, когато се опиташ да включиш някой от тези дяволски черни прибори с черни указания на черен фон, една малка черна лампичка светва с черна светлина, за да ти покаже, че си го направил. Какво е това?! Да не е някаква нова галактическа суперкатафалка?

Стените на люлеещата се кабина също бяха черни, таванът беше черен, седалките — които бяха само загатнати, защото единственият полет, заради който бе построен този кораб, се предвиждаше да бъде непилотиран — бяха черни, контролното табло беше черно, приборите бяха черни, малките винтчета, с които бяха закрепени, бяха черни, тънката гофрирана найлонова подова настилка беше черна и когато повдигнаха единия й край, видяха, че дунапреновата подложка също е черна.

— Изглежда оня, който го е проектирал, има очи, които реагират на други дължини на светлинните вълни — предложи Трилиън.

— Или пък му липсва въображение — промърмори Артър.

— Възможно е — каза Марвин — да се е чувствал много потиснат.

Всъщност, макар че нямаше как да знаят за това, цветовото оформление бе подбрано в памет на прискърбното, печално и необлагаемо с данъци състояние на собственика.

Корабът се разтърси по особено отвратителен начин.

— По-леко, де — примоли се Артър, — ще ме хване космическа болест.

— Хронологическата болест — поправи го Форд. — Носим се назад във времето.

— Благодаря — каза Артър, — сега наистина ще ми стане лошо.

— Хайде, давай — каза Зейфод, — тъкмо ще стане малко по-шарено.

— И на това му викате възпитан разговор след вечеря, така ли? — възмути се Артър.

Зейфод остави Форд да се мъчи с приборите и залитна към Артър.

— Слушай, землянино — каза той с яд, — ти още не си свършил работата си, нали така? Въпросът на Окончателния отговор, забрави ли?

— А, това ли? — каза Артър — Мислех, че сме го забравили.

— Не и аз, сладур. Както казаха мишките, има хора, които биха дали страшно много пари за него. А той си стои заключен в твоята тъй наречена глава.

— Да, но…

— Никакво но! Напрегни си малко мозъка. Смисъла на Живота! Ако сложим ръка на това, всички луди доктори в Галактиката могат да бъдат изнудвани, а от това ще паднат страшно много пари. Аз на моя дължа цяло състояние.

Артър въздъхна дълбоко без особено въодушевление.

— Добре де — каза той, — но откъде да започнем? Аз откъде да знам? Казват, че Окончателният отговор, или каквото му викат там, е Четиридесет и две, а откъде мога аз да знам какъв е въпросът? Всякакъв може да бъде. Например колко е шест по седем?

Зейфод го гледа напрегнато известно време. След това очите му светнаха възторжено.

— Четиридесет и две! — извика той.

Артър прекара длан по челото си.

— Да — каза той търпеливо, — знам това.

Лицата на Зейфод се удължиха.

— Исках просто да кажа, че въпросът може да бъде всякакъв — продължи Артър, — и не виждам защо аз трябва да го знам.

— Защото — тросна му се Зейфод — ти си бил там, когато твоята планета хвръкна във въздуха.

— На Земята ние имаме… — започна Артър.

— Имахте — поправи го Зейфод.

— … нещо наречено такт. Но както и да е. Слушай, аз просто не знам.

Един приглушен глас прозвуча тихо в кабината.

— Аз знам — каза Марвин.

Форд извика откъм приборното табло, с което продължаваше да води обречена на неуспех битка.

— Не се меси в тази работа, Марвин — рече той. — Това е разговор между живи организми.

— Закодиран е в мозъчните вълни на землянина — продължи Марвин, — но не ми се вярва, да имате голямо желание да го научите.

— Искаш да кажеш — рече Артър, — искаш да кажеш, че можеш да четеш в мозъка ми?

— Да — отвърна Марвин.

Артър го изгледа изненадано.

— И…? — смотолеви той.

— Учудвам се как можеш да живееш с нещо толкова малко.

— Аха — каза Артър, — обиждаш.

— Да — потвърди Марвин.

— Ооо, я не му обръщай внимание — обади се Зейфод, — просто си измисля.

— Измислям ли? — каза Марвин, като въртеше глава, пародирайки учудване. — Каква полза имам да измислям нещо? Животът си е достатъчно лош и без да го доизмислям.

— Марвин — каза Трилиън с любезен и благ глас, с какъвто единствено тя все още успяваше да разговаря с това сбъркано същество, — ако си знаел през цялото време, защо тогава не си ни казал?

Главата на Марвин се извърна към нея.

— Защото не сте ме питали — отговори просто той.

— Е, сега те питаме, железни човече — каза Форд, обръщайки глава към него.

В този момент корабът изведнъж спря да се тресе и люлее, шумът на двигателите утихна и се установи в равномерно бръмчене.

— Хей, Форд — каза Зейфод, — сега ми звучат добре. Да не си се научил да боравиш с приборите на това корито?

— Не — отвърна Форд, — просто спрях да ги бърникам. Смятам, че най-добре е да отидем там, където този кораб ни откара, и бързо да го зарежем.

— Ами добре тогава — каза Зейфод.

— Знаех си, че няма да проявите интерес — промърмори Марвин на себе си и като се тръшна в един ъгъл, се самоизключи.

— Бедата е там — каза Форд, — че единственият прибор на целия кораб, който отчита някакви данни, ме плаши. Ако е това, което си мисля, че е, и ако отчита това, което си мисля, че отчита, то ние вече сме се върнали прекалено назад във Времето. Може би цели два милиона години преди нашето собствено време.

Зейфод сви рамене.

— Празна работа е времето — рече той.

— Интересно на кого принадлежи този кораб — каза Артър.

— На мен — каза Зейфод.

— Не. На кого наистина принадлежи?

— Наистина на мен — настоя Зейфод. — Слушай, собствеността е кражба, нали така? Следователно кражбата е собственост. Следователно този кораб е мой. Окей?

— Това го кажи на кораба — отвърна Артър.

Зейфод пристъпи към приборното табло.

— Слушай, кораб — каза той, като удари с юмрук по приборите, — говори ти твоят нов стопанин, чу…

Не успя да продължи. Няколко неща се случиха едновременно.

Корабът изпадна от тунела на Времето и отново се появи в реалното пространство.

Всички прибори, които бяха изключени, докато траеше пътуването във Времето, изведнъж проработиха.

Един голям видеоекран премигна и оживя, разкривайки широка панорама на звездното небе и едно-единствено огромно слънце право пред тях.

Ни едно от тези неща обаче не може да обясни факта, че Зейфод в същия този момент бе запратен назад към дъното на кабината заедно с всички останали.

Те бяха запратени назад от оглушителния трясък, който прогърмя от високоговорителите, разположени около видеоекрана.