Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (25)

Глава XXIV

— Ъъъ, Капитане…

— Да, Първи?

— Току-що пристигна едно рапортче от Втория.

— О, господи!

Високо на мостика на кораба Капитанът впери поглед в безкрайното пространство на Вселената с леко раздразнение. От мястото, където се излежаваше под обширния прозрачен свод, той можеше да наблюдава пред и над себе си необятната панорама на звездите, сред които се движеха — панорама, която значително бе обедняла, откакто бяха тръгнали на път. Като се обърна и погледна назад, отвъд дългото две мили туловище на кораба, той се загледа в далеч по-гъсто разположените звезди зад тях, които сякаш образуваха почти плътна маса. Това беше гледката към Галактическия център, откъдето бяха тръгнали и пътуваха вече от години при скорост, която в момента не можеше да определи, но знаеше, че е ужасно голяма. Тя се доближаваше до скоростта на нещо, а дали пък не беше три пъти по-голяма от скоростта на нещо друго? Във всеки случай беше внушителна. Той се взря в далечното светло пространство, сякаш търсеше нещо. Той правеше това през няколко минути, но досега не бе открил това, което търсеше. Това обаче не го безпокоеше. Учените го бяха уверили, че всичко ще бъде наред при положение, че всички запазят спокойствие и че всеки си изпълнява задълженията стриктно и съвестно.

Той беше напълно спокоен. Ако питаха него, всичко се развиваше чудесно. Той се пресегна и прекара голяма пенеста гъба по рамото си. Една мисъл отново изпълзя в главата му — нещо го бе раздразнило леко. Какво ли бе то? Едно леко прокашляне му припомни факта, че първият офицер на кораба все още стоеше до него.

Добро момче беше Първият. Не беше от най-умните, малко му беше трудно да си връзва обувките, но иначе от най-добро офицерско тесто. Капитанът не беше от хората, които биха сритали човек, който се е навел да си върже обувките независимо от това, колко време ще му отнеме. Не приличаше на онзи противен Втори, който си пъхаше носа навсякъде из целия кораб, все си лъскаше копчетата и през час пускаше рапорти: „Корабът продължава да се движи, Капитане“, „Поддържаме курса, капитане“, „Продължаваме да поддържаме нивото на кислорода, капитане“… „Абе, я ме остави на мира“, си мислеше Капитанът. А, да, сети се какво го бе подразнило. Погледна надолу към Първия.

— Да, Капитане, крещеше нещо за някакви хора, които е пленил…

Капитанът се замисли над това. Изглеждаше му доста невероятно, но нямаше да се опита да попречи на Втория.

— Е, поне ще бъде щастлив известно време — каза той. — Отдавна мечтаеше да има затворници.

 

 

Форд Префект и Артър Дент продължаваха да крачат по безкрайните сякаш коридори на кораба. Вторият вървеше след тях, като от време на време излайваше да не правят излишни движения и да не се опитват да правят глупости. Досега сякаш бяха минали най-малко една миля по коридора с паното от кафяво зебло. Най-сетне стигнаха до голяма стоманена врата, която се отвори при вика на Втория.

Влязоха.

В очите на Форд Префект и Артър Дент най-забележителното нещо от корабния мостик не беше полусферичният купол с диаметър петдесет фута, който го покриваше и през който се виждаха ярко греещите звезди над тях: за хора, които са вечеряли в Ресторант „На края на Вселената“, подобни чудесии са нещо обикновено. Нито пък можеше да ги смае смущаващото многообразие на приборите, с които бе осеяна дългата, заоблена стена. Според Артър един космически кораб би трябвало да изглежда точно така, а според Форд това бе един съвсем остарял модел: това потвърждаваше подозренията му, че черният кораб на Бедствен район ги бе върнал най-малко милион, ако не и два милиона години преди тяхното собствено време.

Не, това, което наистина ги извади от равновесие, беше ваната.

Ваната стоеше върху шестфутов пиедестал от грубо обработен воден кристал и беше в ужасен бароков стил; подобни неща не се срещат често извън залите на Максимегалонския музей за творби на болни мозъци. Във вътрешността на кристала беше разположена в безпорядък една сложна плетеница от тръби, обвити със златен лист — за да изпъкват, вместо да бъдат старателно погребани посред нощ в незнаен гроб; а крановете и душът надминаваха и най-извратената представа за грозота.

Разположената в центъра на мостика вана изглеждаше съвсем не на място и с горчивото чувство, че това е така, Вторият се приближи към нея.

— Здравейте, сър! — извика той със стиснати зъби — трудно беше за изпълнение, но той го усъвършенстваше от години.

Едно голямо добродушно лице и една добродушна, покрита с пяна ръка се показаха над ръба на чудовищната вана.

— А, здравейте, Втори — каза капитанът, като помаха сърдечно с гъбата, — доволен ли сте от днешния ден?

Вторият капитан се изпъна дори повече отпреди.

— Доведох двамата пленници, които открих в хладилно отделение номер седем, сър! — изджавка той.

Форд и Артър се изкашляха смутено.

— Ъъъ… здравейте — казаха те.

Капитанът им се усмихна лъчезарно. Значи Вторият наистина бе докарал пленници. Браво на него, помисли си капитанът, приятно е да видиш човек, който върши работата, за която най го бива.

— О, здравейте, момчета — каза им той. — Извинете, че не ставам. В момента се къпя. Ще пиете по един джинс-тоникс, нали? Погледнете в хладилника. Първи.

— Слушам, сър.

Интерес представлява фактът — макар и засега да не е известно доколко е важен, — че някъде към 85 процента от всички познати светове в Галактиката, били те примитивни или високо развити, са изобретили едно питие, наречено джинс-тоникс, или джии-Н-С-Т’Н-икс, или джинс-о-никс, или… — вариациите на същата фонетична тема са повече от хиляда. Самите питиета не си приличат и варират между Сиволвианския чианитомнигс, който представлява най-обикновена вода с температура малко над стайната и Гаграканския цджинс-тони-кс, който може да убие вол от сто метра разстояние. Всъщност единственото нещо, което е общо за всички тези питиета, като изключим факта, че звучат еднакво, е това, че са били изобретени и назовани ПРЕДИ съответните светове да установят контакт с други светове.

Как можем да го изтълкуваме този факт? Никак, защото той си остава в пълна изолация. И все пак той съществува, въпреки че не се вписва в ни една от теориите на структуралната лингвистика. Старите лингвисти-структуралисти много се ядосват, когато млади лингвисти-структуралисти започнат да го чоплят. А младите лингвисти-структуралисти много обичат да се занимават с него и будуват до късно през нощта, убедени, че са пред прага на някакво изключително важно откритие, и в последна сметка се превръщат в преждевременно остарели лингвисти-структуралисти, които ги е много яд на младите. Структуралната лингвистика е една злощастна, разделена на два враждуващи лагера дисциплина и мнозина от тези, които се занимават с нея, най-често прекарват нощите си в опити да удавят грижите си в Уисгис Зода.

Вторият стоеше пред ваната на Капитана и трепереше от разочарование.

— Не желаете ли да разпитате задържаните, сър? — изквича той.

Капитанът го изгледа слисано.

— А за какъв дявол ми е притрябвало да ги разпитвам? — попита той.

— За да разследвате случая, сър! Да откриете с каква цел са дошли тук!

— О не, не, не — каза Капитанът. — Предполагам, че просто са отскочили, за да пийнем по един джинс-тоникс, не смяташ ли?

— Но, сър, те са мои пленници! Аз трябва да ги разпитам!

Капитанът ги измери с колеблив поглед.

— Е, добре — каза той, — щом трябва. Попитай ги тогава какво искат да пият.

В очите на Втория се появи студено злобно пламъче. Той се приближи бавно към Форд Префект и Артър Дент.

— Е добре, нищожества — изръмжа той, — отрепки такива…

Ръгна Форд Префект със Смърт-О-Запния пистолет.

— По-спокойно, Втори — предупреди го кротко Капитанът.

— КАКВО ИСКАТЕ ДА ПИЕТЕ?!! — изкрещя Вторият.

— Ами с удоволствие бих пийнал един джинс-тоникс — каза Форд. — А ти, Артър?

Артър премига няколко пъти.

— Какво? О, ъъъ, да — рече той.

— СЪС ИЛИ БЕЗ ЛЕД?! — изрева Вторият.

— О, със, ако обичате — каза Форд.

— ЛИМОН??!!

— Да, ако обичате — каза Форд. — А да имате от ония малки бисквитки? Нали ги знаете, онези с вкус на сирене?

— ТУК АЗ ЗАДАВАМ ВЪПРОСИТЕ!!! — нададе вой Вторият, като целият се тресеше от едва сдържан бяс.

— Ъъъ, Втори… — каза меко Капитанът.

— Сър?!

— Бъди добро момче и се разкарай оттука, ако обичаш. Поне във ваната ме остави да си почина.

Очите на Втория се свиха и заприличаха на две — както им викат в средите на Крещящите и Убийците — студени цепки. Вероятно това се прави с цел противникът да остане с впечатлението, че си изгубил очилата или че се мъчиш да не заспиш, но защо в това трябва да има нещо заплашително е въпрос, който все още няма отговор.

Направи крачка-две към капитана. Устата му (на Втория) — една твърда, тънка рязка. И отново, трудно е да се разбере защо, това се тълкува като войнствено държане. Ако по време на разходките си из джунглите на Траал случайно попаднеш на легендарния Кръвожаден звяр Бъгблатер, имаш сериозни основания да се радваш, ако устата му представлява тънка, твърда рязка и не е както обикновено зейнала паст с остри, олигавени зъби.

— Позволете да ви напомня, сър — изсъска Вторият на Капитана, — че лежите в тази вана от повече от ТРИ ГОДИНИ?!

И като нанесе този последен удар, Вторият се завъртя на пети и се оттегли гордо в един ъгъл, за да се упражнява в мятането на гневни погледи срещу огледалото.

Капитанът се въртеше смутено във ваната. Усмихна се притеснено на Форд.

— Ами човек трябва хубаво да си почине при такава напрегната работа като моята — каза той.

Форд си смъкна бавно ръцете. Това не предизвика никаква реакция. Артър също свали своите.

Пристъпвайки много бавно и внимателно, Форд се приближи до пиедестала на ваната. Потупа го с ръка.

— Красиво нещо — излъга той.

Чудеше се дали ще стане нещо, ако се усмихне. Много бавно и внимателно той се усмихна. Нищо не се случи.

— Ъъъ… — каза той на Капитана.

— Да? — каза Капитанът.

— Ами имате ли нещо против — каза Форд, — ако ви попитам в какво именно се състои вашата работа.

Една ръка го потупа по рамото. Обърна се рязко.

Беше първият офицер.

— Вашите питиета — каза той.

— О, благодаря ви — каза Форд.

Двамата с Артър взеха по един джинс-тоникс. Артър отпи от своя и с изненада откри, че много прилича на уиски със сода.

— Искам да кажа, нямаше как да не забележа — рече Форд, като също отпи една глътка — труповете в трюма.

— Трупове ли? — изненада се Капитанът.

Форд замълча и се замисли. Човек не бива да прави прибързани заключения, каза си той. Възможно ли беше Капитанът да не знае, че на кораба му има петнадесет милиона мъртъвци?

Капитанът му кимаше весело с глава. И като че ли си играеше с едно гумено пате.

Форд се огледа. Вторият го наблюдаваше в огледалото, но веднага отмести поглед — очите му бяха в постоянно движение. Първият офицер просто стоеше с таблата в ръка и се усмихваше благо.

— Труповете ли? — повтори Капитанът.

Форд облиза устни.

— Да — каза той, — всички онези мъртви телефонни хигиенисти и специалисти счетоводители, нали разбирате, долу в трюма.

Капитанът го гледаше втренчено. Изведнъж метна глава назад и се изсмя.

— О, ама те не са мъртви — каза той. — Боже мили, не са, разбира се, те са само замразени. По-късно ще бъдат съживени.

Форд направи нещо, което правеше много рядко — премигна.

Артър сякаш се пробуждаше от някакъв транс.

— Искате да кажете, че трюмовете ви са пълни със замразени фризьори? — попита той.

— О, да — отговори Капитанът. — Долу има милиони фризьори, изморени телевизионни продуценти, застрахователни агенти, чиновници, служители от охраната, говорители на разни организации, експерти по организацията на труда и какви ли не още. Ще колонизираме нова планета.

Форд се олюля леко.

— Интересно е, нали? — каза Капитанът.

— Какво? С онези там долу ли? — попита Артър.

— Не ме разбрахте правилно — каза Капитанът. — Ние сме само единият от корабите на Флотилия „Ноев ковчег“. Този е Ноев ковчег B, нали разбирате. Извинете, мога ли да ви помоля да пуснете още малко топла вода?

Артър изпълни молбата му и във ваната се изля цял потоп пенеста розова вода. Капитанът въздъхна от удоволствие.

— Много ви благодаря, скъпи друже. Моля ви, сипете си още пиене.

Форд изпи на един дъх своята чаша, взе бутилката от подноса на първия офицер и пак я напълни догоре.

— Какво представлява — попита той — Ноев ковчег B?

— Това, което виждате — отговори Капитанът, като плискаше весело по пенестата вода с патето.

— Да — каза Форд, — но…

— Ами виждате ли, всичко започна с това — каза Капитанът, — че нашата цивилизация, планетата, от която идваме, беше, така да се каже, обречена.

— Обречена?

— О, да. Затова всички решиха, че ще е най-добре да натоварим цялото население на гигантски космически кораби и да отидем да се заселим на някоя друга планета.

На това място прекъсна разказа си и се отпусна назад с доволно грухтене.

— Навярно на някоя по-малко обречена планета — подсказа му Артър.

— Какво казахте, драги?

— Някоя по-малко обречена планета. На която сте щели да се заселвате.

— Да, ще се заселим. И така, взе се решение да се построят три кораба, три космически Ноеви ковчега, нали разбирате, и… да не би да ви отегчавам?

— Не, не — заяви Форд твърдо, — страшно е интересно.

— Знаете ли, много е приятно — замислено каза Капитанът, — да поприказваш с някой друг за разнообразие.

Очите на Втория се стрелнаха трескаво из стаята и отново се спряха върху огледалото, като две мухи, отклонили за миг вниманието си от любимото парче тримесечно месо.

— Проблемът при продължителни пътувания като нашето — продължи Капитанът — е, че човек в последна сметка започва да разговаря предимно със себе си, а това е ужасно скучно, защото половината от репликите ти са предварително известни.

— Само половината ли? — попита Артър учудено.

Капитанът се замисли секунда-две.

— Да, горе-долу половината, струва ми се. Както и да е… къде ми е сапунът?

Заопипва из ваната и го откри.

— Да, както и да е — продължи той. — Идеята беше, че в първия кораб, кораб „А“, ще бъдат всички велики ръководители, учените, знаменитите хора на изкуството, с една дума, преуспелите; а с третия, кораб „С“, трябваше да тръгнат всички онези, които вършат истинската работа, хората, които произвеждат, създават благата; с кораб „В“ — т.е. с нас — тръгнаха всички останали, тези от сферата на услугите, нали разбирате.

Усмихна им се блажено.

— И ние бяхме първите, които изпратиха — завърши той и започна да си тананика една весела песничка за баня.

Веселата песничка за баня, която беше написана специално за него от един от най-интересните и плодовите композитори на забавна музика (понастоящем спящ в трюм номер тридесет и шест, на около деветстотин ярда зад тях), запълни паузата, в която иначе щеше да настъпи неловко мълчание. Форд и Артър запристъпваха от крак на крак и правеха отчаяни опити да не срещат погледите си.

— Ъъъ… — най-сетне продума Артър — какво по-точно й имаше на вашата планета?

— О, както казах, тя беше обречена — отговори Капитанът. — Щеше да се блъсне в слънцето или нещо подобно. Или пък Луната щеше да се блъсне в нея. Нещо от този род. Във всеки случай заплашваше я нещо страшно.

— О — неочаквано се обади първият офицер, — аз пък си мисля, че се очакваше нашествие от грамадни, дълги дванайсет фута месоядни пчели. Не беше ли това?

Вторият се обърна рязко към тях. В очите му гореше онази студена, сурова светлина, която идва само след дълги и търпеливи упражнения.

— Съвсем не! — изсъска той. — Командирът на моята част ми каза, че цялата планета е застрашена от непосредствената опасност да бъде изядена от един огромен астрокозел мутант!

— О, така ли… — каза Форд Префект.

— Да! Едно чудовищно изчадие от глъбините на ада с остри, дълги десет хиляди мили зъби, с дъх, от който океаните завират, с нокти, способни да изтръгнат континентите, с хиляди жежки като слънцето очи, с широки един милион мили челюсти, изобщо един звяр, какъвто никога… никога… ама никога не сте…

— И успяха да ви убедят, че именно вашата група трябва да тръгне първа, така ли? — запита Артър.

— О, да — каза Капитанът, — всички ни уверяваха, според мен много учтиво, че за да имат останалите висок дух и самочувствие, много е важно да знаят, че ще пристигнат на планета, където ще могат да се подстрижат прилично и където телефоните ще бъдат добре почистени.

— О, да — съгласи се Форд, — разбира се, че е много важно. А другите два кораба, ъъъ… те дали са тръгнали след вас?

Известно време Капитанът нищо не отговори. Усука се във ваната и се загледа назад, отвъд огромното туловище на кораба, към сияйния галактически център. Присви очи и се взря в невъобразимите далнини.

— Хъ, знаете ли, вашият въпрос е много странен — каза той, като си позволи да се намръщи леко на Форд, — защото, колкото и да е странно, от тях не сме чули и едно пиукане дори, откакто тръгнахме преди пет години… Но трябва да са някъде зад нас.

И отново впери поглед в далечината.

Погледът на Форд също се насочи нататък и той се намръщи замислено.

— Разбира се — рече той тихо, — ако не ги е изял козелът…

— А, да… — каза Капитанът с глас, в който бе започнала да се прокрадва едва доловима нотка на колебание — козелът…

Очите му обходиха масивните очертания на приборите и компютрите, подредени край стените на мостика. Те продължаваха да примигват невинно срещу него. Отправи взор нагоре към звездите, но ни една от тях не проговори. Обърна поглед към първия и втория офицер, но в момента и двамата сякаш бяха потънали в своите собствени мисли. Погледна към Форд Префект, който на свой ред повдигна вежди.

— Знаете ли, може да ви се стори малко особено — заговори накрая Капитанът, — но сега, като започнах да разказвам тази история на друг човек… искам да кажа, не ви ли се струва странна тази работа, Първи?

— Ъъъъъъъъъъъ… — каза първият офицер.

— Е, добре — каза Форд, — виждам, че има доста неща, за които искате да си поприказвате, затова бих желал да ви благодаря за питиетата и да ви помоля да ни свалите на първата планета, край която минем…

— О, знаете ли, това няма да е много лесно — каза Капитанът, — защото онова нещо, дето определя курса на полета, беше програмирано, преди да напуснем Голгафринчъм. Струва ми се, донякъде и заради това, че не ме бива много в сметките…

— Да не искате да кажете, че не можем да напуснем този кораб? — извика Форд, изведнъж загубил търпение. — Кога трябва да достигнем на планетата, която трябва да колонизирате?

— О, почти пристигнахме, струва ми се — каза Капитанът, — след някоя и друга секунда. Може би е време да излизам от тази вана. Всъщност не знам защо пък да ставам точно когато ми е най-приятно.

— Значи все пак след малко кацаме? — попита Артър.

— Ами, няма да е точно КАЦАНЕ, всъщност не става дума за кацане, о не… ъъъ…

— Какви ги говорите? — попита Форд рязко.

— Ами — каза Капитанът, като подбираше думите си много внимателно, — струва ми се, ако не греша, че сме програмирани да се разбием върху нея.

— Да се разбием? — извикаха Форд и Артър.

— Ъъъ, да — каза Капитанът, — да, мисля, че това също влиза в плана. Имаше някаква важна причина, но в момента не мога да си я спомня. Нещо във връзка с това, че… ъъъ…

Форд избухна.

— Вие сте шайка гадни, ненужни идиоти! — изкрещя той.

— Да, точно така — ухили се Капитанът, — тази е причината.