Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пътеводител на галактическия стопаджия (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
The Restaurant at the End of the Universe, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 93 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Корекции
gogo_mir (2013)
Източник
bezmonitor.com (през sfbg.us)

Източник: http://sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Допълнителна редакция: sir_Ivanhoe
  3. — Добавяне на анотация
  4. — Добавяне
  5. — Корекции от gogo_mir

Глава XVIII

Централното фоайе на Ресторанта беше почти празно, но въпреки това Форд успя да се провре през него.

Зейфод го хвана здраво за ръцете и го натика в една кабинка, поставена встрани от входа.

— Какво правиш с него? — попита Артър.

— Отрезвявам го — каза Зейфод и пусна една монета в апарата.

Засвяткаха лампички, развихриха се газове.

— Привет — каза Форд, когато след минута изскочи навън, — къде отиваме?

— Слизаме в паркинга. Хайде.

— А защо не използваме системите на персонала за телепортиране във времето — предложи Форд. — Веднага можем да се върнем на „Златно сърце“.

— Да, но нещо охладнях към този кораб. Зарниууп може да си го задържи. Не искам повече да играя по свирката му. Да видим какво ще намерим тука.

Едно щастливо Вертикално превозващо средство на Сириуската кибернетична корпорация ги свали дълбоко под основите на Ресторанта. Със задоволство забелязаха, че злосторници го бяха повредили и не правеше опити да ги ощастливява, докато ги смъква надолу.

В дъното на шахтата вратите на асансьора се отвориха и в лицето ги блъсна струя студен и застоял въздух.

Първото нещо, което видяха, след като излязоха от асансьора, бе една дълга бетонна стена с над петдесет врати — това бяха тоалетните за петдесетте основни форми на живот. И въпреки това, като всеки друг паркинг в Галактиката, в цялата история на паркингите и този миришеше най-вече на липса на търпение.

Завиха покрай един ъгъл и попаднаха върху подвижна пътечка, която пресичаше огромно, разделено на клетки помещение, което се губеше в далечината.

Във всяка клетка се намираше по един космически кораб, собственост на някой от гостите на Ресторанта горе. Някои бяха малки, практични, серийно производство, други бяха огромни, лъскави кораби лимузини, скъпи играчки за богатите.

Очите на Зейфод заблестяха — може би от алчност, а може и от нещо друго, — когато минаваше покрай тях. Всъщност най-добре е да изясним този въпрос — очите му определено блестяха от алчност.

— Ето го — каза Трилиън — Марвин, там долу.

Погледнаха натам, накъдето тя сочеше. Едва различиха малката метална фигура, която вяло търкаше с парцал опашката на грамаден сребрист пътнически звездолет.

На равни интервали от двете страни на движещата се пътека широки прозрачни тръби отвеждаха към партерния етаж на паркинга. Зейфод направи крачка встрани от пътечката към една от тях и се спусна плавно надолу. Останалите го последваха. Когато по-късно си спомняше за този скок, Артър Дент си мислеше, че това е най-приятното преживяване по време на странствуванията му из Галактиката.

— Хей, Марвин — извика Зейфод, крачейки към него. — Хей, много се радваме, че те виждаме, момчето ми.

Марвин се обърна и дотолкова, доколкото едно съвсем неподвижно метално лице е способно да изразява укор, неговото изразяваше точно това.

— Не ви вярвам — каза той, — никой никога не ми се радва.

— Както искаш — каза Зейфод и тръгна да оглежда корабите.

Форд го последва.

Само Трилиън и Артър отидоха при Марвин.

— Не, ние наистина се радваме — каза Трилиън и го потупа по онзи начин, който Марвин страшно мразеше. — Толкова време стоиш и ни чакаш.

— Петстотин седемдесет и шест милиарда три хиляди петстотин седемдесет и девет години — уточни Марвин. — Преброих ги.

— Е, вече сме тука — каза Трилиън, усещайки (съвсем уместно според Марвин), че това, което казва, е малко глупаво.

— Най-трудни бяха първите десет милиона години — каза Марвин. — Вторите десет милиона години също бяха най-тежки. Третите десет милиона години съвсем не бяха приятни. След това тръгнаха надолу.

Направи пауза, продължила точно толкова, колкото е необходимо, за да ги накара да се почувстват задължени да кажат нещо, и тогава ги прекъсна.

— И това, което най-вече потиска човека при тази работа, са хората, които среща покрай нея — каза той и отново млъкна.

Трилиън се прокашля.

— А това…

— Най-интересния си разговор проведох преди около четиридесет милиона години — продължи Марвин.

Отново замълча.

— О, и…

— И то с един автомат за кафе.

Поизчака малко.

— Това е…

— Не ви е приятно да разговаряте с мен, нали? — заяви Марвин с глух, отчаян глас.

Трилиън му обърна гръб и заговори с Артър.

 

 

По-надолу в залата Форд Префект откри нещо, което веднага му грабна сърцето. Всъщност това бяха няколко такива неща.

— Зейфод — обади се тихо той, — погледни ги само тези малки звездни плъзгачи…

Зейфод ги погледна и хареса това, което видя.

Корабът, който в момента оглеждаха, в действителност беше доста малък, но необикновен — създаден най-вече за забавление на богатите хлапаци. Външно не представляваше кой знае какво. Много приличаше на хартиена стреличка, дълга около двадесет фута и направена от много тънко, но изключително здраво метално фолио. На опашката се намираше малка, хоризонтално разположена двуместна кабина. Оборудван бе с миниатюрен двигател с магическа тяга, който не можеше да развива големи скорости. Но това, което го правеше необикновен, беше неговият поглъщател на топлина.

Поглъщателят на топлина има маса от около две хиляди милиарда тона и е инсталиран в черна дупка, затворена в електромагнитно поле. Този поглъщател на топлина, който е поставен в средната част на кораба, му позволява да се доближи на разстояние около пет мили до което и да е жълто слънце, където улавя някоя изригваща от повърхността му вълна и се понася върху нея.

Космическият сърфинг е един от най-екзотичните и вълнуващи спортове и тези, които се осмеляват и могат да си позволят да го практикуват, са сред най-прославените и фаворизирани мъже в Галактиката.

Разбира се, това е същевременно и един изумително опасен спорт — онези, които не загиват, докато летят, неизменно умират от сексуално изтощение по време на разгулните сбирки, организирани в клуб „Дедал“ веднага след завръщането им.

Форд и Зейфод позяпаха малко и отминаха нататък.

— Ами този хубавец — каза Форд, — виж го това звездно бъги с цвят на мандарин и с изрисуваните върху него черни слънца…

Звездното бъги също е малък кораб — всъщност името му е съвсем неудачно, защото изобщо не е пригодено да покорява междузвездни пространства. Служи предимно за прескачане от една планета на друга, но му е придаден спортен вид и е издокарано тъй, че да изглежда това, което не е. Но като форма беше много добре. Отминаха нататък.

Следващият беше един доста голям, дълъг тридесет метра кораб лимузина, очевидно създаден с една-единствена цел — да накара всеки, който го види, да се поболее от завист. И боядисването, и допълнителните украшения недвусмислено говореха: „Не само съм достатъчно богат да си го позволя този кораб, но съм и достатъчно богат, за да не го приемам сериозно.“ Той беше удивително грозен.

— Погледни го само — каза Зейфод. — Мултиструен кварков двигател, перспулексови стъпала… Трябва да е правен от Лазлар Лирикон по поръчка.

Огледа го инч по инч.

— Да — каза той, — ето я емблемата. Инфрарозов гущер върху неутроновата защитна обвивка на двигателя. Фабричната марка на Лазлар. Този човек няма срам.

— Веднъж ме изпревари един от тези кучи синове някъде към Мъглявината Аксел — каза Форд. — Движех се с пълна скорост, а това чудо просто прелетя край мен, като двигателят му едва се чуваше. Просто невероятно.

Зейфод подсвирна одобрително.

— След десет секунди — продължи Форд — се блъсна право в третата луна на Джаглан Бета.

— Не думай!

— Иначе е страшен кораб. Прилича на риба, движи се като риба, управлява се като крава.

Форд заобиколи, за да го огледа и от другата страна.

— Хей, ела тука — извика той. — На тази страна е изрисувана голяма фреска. Избухващо слънце — емблемата на Бедствен район. Това трябва да е корабът на Хотблек. Голям щастливец излезе, старият му глупак. Нали знаеш, имат една ужасна песен, която завършва с това, че един специално построен за случая кораб се блъска в слънцето. Казват, че е поразително зрелище. Но сигурно скъпо им излизат тези кораби за еднократна употреба.

Вниманието на Зейфод обаче бе насочено другаде. Бе изцяло насочено към кораба, който се намираше до лимузината на Хотблек Десиато. И двете му уста зееха отворени.

— Това — каза той, — това… е вредно за очите…

Форд погледна нататък. Той също остана изумен.

Това бе кораб с изчистени, класически линии. Приличаше на сплескана сьомга, беше двадесет ярда дълъг, идеално лъснат и гладък. Имаше едно нещо обаче, което го правеше забележителен.

— Толкова е… ЧЕРЕН! — промълви Форд Префект. — Очертанията му едва личат… светлината сякаш просто потъва в него!

Зейфод не реагира. Той просто се бе влюбил.

Чернотата на кораба бе толкова дълбока, че беше почти невъзможно да прецениш на какво разстояние се намираш от него.

— Очите ти просто се плъзгат по него… — изуми се Форд.

Мигът бе вълнуващ. Форд прехапа устни.

Зейфод се приближи към него бавно, като човек, обладан от силно чувство — или по-точно, като човек, който силно желае да обладае нещо. Ръката му се протегна напред, за да го погали. Ръката му се спря. Ръката му отново се протегна напред, за да го погали. Ръката му отново се спря.

— Ела да прокараш ръка по тази повърхност — каза той с приглушен глас.

Форд се опита да прокара ръка по нея. Ръката му се спря.

— Не… не мога… — каза той.

— Видя ли — каза Зейфод, — липсва каквото и да е триене. Каква ли скорост развива…

Обърна се към Форд и го изгледа сериозно. Всъщност една от главите му направи това — другата продължи да съзерцава кораба със страхопочитание.

— Какво мислиш, Форд? — попита той.

— Искаш да кажеш… ъъъ — Форд погледна назад през рамо, — искаш да кажеш, можем ли да си тръгнем с него? Смяташ ли, че е редно?

— Не.

— И аз не смятам.

— Но ще го направим, нали?

— А имаме ли друг избор?

Погледаха още малко, докато Зейфод рязко се окопити и настрои за действие.

— Да се размърдаме — каза той. — След една-две минути Вселената ще избухне и всички гадняри ще се юрнат долу да си търсят буржоазо-мобилите.

— Зейфод — обади се Форд.

— Да?

— Как ще го направим?

— Много лесно — рече той и се обърна. — Марвин! — извика.

Бавно, мъчително и с милион малки подрънкващи и скрибуцащи звуци, които се бе научил да имитира, Марвин се завъртя, за да се отзове на повикването.

— Ела тука — каза Зейфод. — Имаме една работа за тебе.

Марвин се затътри към тях.

— Няма да ми достави никакво удоволствие — заяви той.

— Ще видиш, че ще ти достави — каза Зейфод възторжено. — Пред теб се открива един съвсем нов живот.

— Ох, още един ли? — простена Марвин.

— Млъкни и слушай! — сопна му се Зейфод. — Този път наистина ще има и силни усещания, и приключения, и фантастични преживявания.

— Звучи ужасно — каза Марвин.

— Марвин! От теб искам само…

— Предполагам, че искате да ви отворя този кораб?

— Какво? Ъъъ… да. Точно така — промълви Зейфод неспокойно. Най-малко три от очите му бяха вече приковани върху входа. Нямаше никакво време за губене.

— По-добре направо да ми бяхте заповядали, вместо да се опитвате да ме ентусиазирате — рече Марвин, — защото не можете.

След това се приближи до кораба, докосна го и един от люковете се отвори.

Форд и Зейфод втренчиха поглед в отвора.

— Не ми благодарете — каза Марвин. — О, ама вие и не възнамерявате.

И той се затътри обратно към мястото си.

Артър и Трилиън ги заобиколиха.

— Какво става? — попита Артър.

— Погледни това — каза Форд. — Погледни вътрешността на този кораб.

— Става все по-странно и по-странно — прошепна Зейфод.

— Всичко е черно — каза Форд. — Всичко в него е съвършено черно.

 

 

В Ресторанта нещата бързо наближаваха онзи миг, след който нямаше да има други мигове.

Всички очи бяха вперени в купола, освен тези на телохранителя на Хотблек Десиато, които бяха вторачени в Хотблек, и тези на самия Хотблек Десиато, които телохранителят бе затворил от уважение към него.

Телохранителят се наведе напред през масата. Ако Хотблек Десиато беше жив, навярно щеше да сметне, че това е удобен момент да се облегне назад или дори да отиде на една кратка разходка. Телохранителят му не беше от хората, които стават по-симпатични отблизо. Поради злополучното си състояние обаче Хотблек Десиато не се помръдна от мястото си.

— Мистър Десиато? Сър? — прошепна телохранителят.

Колчем проговореше, мускулите от двете страни на устата му сякаш се покатерваха един върху друг, за да не възпрепятстват процеса на говорене.

— Мистър Десиато? Чувате ли ме?

Съвсем естествено Хотблек Десиато нищо не отговори.

— Хотблек? — изсъска телохранителят.

И отново съвсем естествено Хотблек Десиато нищо не каза. Свръхестествено обаче все пак реагира.

На масата пред него една винена чаша започна да звънти и една вилица се издигна около инч, и почука по чашата. След това отново се върна на масата.

Телохранителят изгрухтя доволно.

— Време е да тръгваме, мистър Десиато — измърмори телохранителят. — Не ми се ще да се блъскаме в навалицата, особено във вашето състояние. Трябва да сте свеж и отпочинал за следващия си концерт. Имаше страшно много публика за него. Една от най-добрите. На Какрафон. Преди петстотин седемдесет и шест милиарда и два милиона години. Нали чакаш с огромно нетърпение да беше излязъл на сцената?

Вилицата отново се надигна, спря се, заклати се нерешително и пак се върна на мястото си.

— Хайде де — подкани го телохранителят, — доколкото си спомням, ще бъде страшен концерт. Направо ги уби.

Ако можеше да го чуе, д-р Дан Стрийтменшънър щеше да получи апоплектичен удар.

— Номерът с черния кораб, който се забива в слънцето, винаги ги шашва, а новият е истински красавец. Яд ме е, че трябва да загине. Като слезем долу, ще включа черния кораб на автопилот, а ние ще си тръгнем с лимузината. Окей?

Вилицата чукна по чашата в знак на съгласие, а виното в нея тайнствено изчезна.

Телохранителят изкара количката с мистър Хотблек Десиато от Ресторанта.

— А сега — извика Макс от средата на сцената — настъпва мигът, който всички ние очакваме! — и вдигна ръцете си нагоре.

Зад него оркестърът съвсем побесня — тимпаните лудо забиха, синтострунните инструменти нададоха вой. Макс се бе скарал с тях по този повод, но те твърдяха, че според техния договор точно това трябва да правят. Импресариото му трябваше да уреди този въпрос.

— Небесата започват да врат! — крещеше той. — Всемирът пропада в нищото с кански писък! След двадесет секунди само ще настъпи краят на цялата Вселена! Ето, светлината на безкрая вече не връхлита!

Около тях разрухата бушуваше с грозна сила — в този момент едва доловимо се чу далечен, идещ сякаш от безкрая глас на тромпет. Макс се обърна и хвърли злобен поглед на оркестъра. Ни един от тях обаче не свиреше на тромпет. Изведнъж на сцената до него се изви и заблещука струйка дим. Сега прозвучаха повече тромпети. Над петстотин пъти Макс бе участвал в този спектакъл, но досега нищо подобно не се беше случвало. Дръпна се уплашено назад, но още докато правеше това, в струйката дим съвсем бавно се появи някаква фигура — фигурата на един прастар мъж, с дълга брада, облечен и обвит със светлина. В очите му грееха звезди, а на главата си имаше златна корона.

— Какво е това? — промълви Макс, ококорил безумни очи. — Какво става?

В дъното на Ресторанта групата богомолци с каменни лица от църквата на Второто пришествие на Великия пророк Заркуон скочиха възторжено на крака, като пееха псалми и плачеха.

Макс примигна от учудване. Протегна ръце към публиката.

— Овации, дами и господа — изрева той, — за Великия пророк Заркуон! Той дойде! Во истина дойде!

Избухнаха бурни овации, когато Макс прекоси сцената и поднесе микрофона на пророка.

Заркуон се прокашля. Погледът му обходи многобройната публика. Звездите в очите му запремигаха неспокойно. Въртеше притеснено микрофона в ръцете си.

— Ъъъ… — рече той, — здравейте. Ъъъ, съжалявам, че малко закъснях. Беше страшно напрежение, все нещо изникваше в последния момент.

Изглеждаше скован от настъпилата очаквателна, изпълнена със страхопочитание тишина. Прочисти си гърлото.

— Ъъъ, как сме с времето? — попита той. — Имам ли една мин…

И в този момент настъпи краят на Вселената.