Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (3)

Глава II

Като всички останали кораби на вогоните, и този имаше вид по-скоро на съсирек, отколкото на нещо ръкотворно. Противните жълти подутини и израстъци, които стърчаха от него във всички посоки, биха загрозили външния вид на почти всеки кораб, но в случая за жалост това бе невъзможно. И по-отвратителни неща са били съглеждани в небесата, но не и от свидетели, заслужаващи доверие.

Но ако държите да видите нещо много по-отвратително от един вогонски кораб, ще трябва да влезете в него и да погледнете някой вогон. Ако имате обаче капка разум, никога няма да сторите това, защото типичният вогон не ще се подвоуми да ви направи нещо толкова абсурдно и ужасно, че ще ви се прииска изобщо да не сте се раждали — или пък (ако сте склонен да разсъждавате по-логично) вогонът изобщо да не се е раждал.

Всъщност на типичния вогон и през ум няма да му мине да се замисли. Те са плиткоумни, бикоглави същества с тромави мозъци и не ги бива много по разсъжденията. Анатомическият анализ на вогона показва, че мозъкът му първоначално е представлявал силно деформиран, не на място поставен, страдащ от диспипсия, черен дроб. Най-доброто нещо, което може да се каже за тях след всичко това, е, че те знаят какво искат, и това, което искат, е най-често свързано с причиняването на болка на хората и — когато това е възможно — с изпадането в силен гняв.

Едно от нещата, които никак не обичат, е да оставят една работа незавършена — особено пък този вогон и особено, по ред причини, тази работа.

Този вогон беше капитан Простетник вогон Джелтц от Галактическия хиперкосмически планов съвет и именно на него бе възложено да разруши така наречената „планета“ Земя.

Той размърда изключително гнусното си тяло в неудобния си мазен стол и се зазяпа в екрана на монитора, на който постоянно следяха полета на звездолета „Златно сърце“.

Него никак не го интересуваше, че „Златно сърце“ с Безкрайно невероятностния си двигател бе най-красивият и модерен кораб, който никога е бил построяван. Естетиката и технологията бяха затворена книга за него и — ако зависеше от него — изгорена и заровена при това.

Още по-малко го интересуваше фактът, че Зейфод Бийблброкс беше на борда му. Сега Зейфод Бийблброкс бе бивш президент на Галактиката и при все че и той, и корабът, който бе откраднал, бяха плътно преследвани от цялата галактическа полиция, нашият вогон не го беше грижа за това.

Сега имаше по-важна работа.

Известно е, че вогоните не стоят над подкупничеството и корупцията, тъй както и морето не стои над облаците, и това важеше без съмнение и за този вогон. Като чуеше думите ПОЧТЕНОСТ и ВИСОКА НРАВСТВЕНОСТ, той посягаше към речника, а като чуеше, че става дума за много пари, посягаше към Правилника и го захвърляше възможно по-далече.

В неумолимия си стремеж да унищожи Земята и всичко принадлежащо към нея, той се бе ръководил от подбуди, стоящи над и встрани от непосредствените му служебни задължения. Дори имаше известни съмнения дали гореспоменатият околовръстен път изобщо щеше да бъде построен, но на тези слухове не се даде гласност.

Чу се доволното му грухтене.

— Компютър — изграчи той, — свържи ме с моя специалист по поддръжка на мозъка.

След няколко секунди на екрана се появи лицето на Гаг Халфрънт, усмихващо се с усмивката на човек, който знае, че се намира на девет светлинни години от вогона, чието лице виждаше пред себе си. Скътана някъде в ъгълчето на тази усмивка, личеше и искрица ирония. Въпреки че вогонът неизменно го наричаше „моят личен специалист по поддръжка на мозъка“, той нямаше кой знае колко мозък за поддържане и в действителност работодателят беше Халфрънт, а не вогонът. Плащаше му страшно много пари, за да върши някои много мръсни работи. Сам един от най-видните и преуспяващи психиатри на Галактиката, той и един консорциум от негови колеги нямаха нищо против да му дават страшно много пари, щом цялото бъдеще на психиатрията беше поставено на карта.

— И така — каза той, — здравейте, капитане на вогоните Простетник. Как се чувстваме днес?

Капитанът на вогоните отвърна, че през последните няколко часа е ликвидирал половината от екипажа си с цел да затегне дисциплината.

Усмивката на Халфрънт изобщо не трепна.

— Ами аз смятам — каза той, — че това е нормално поведение за един вогон. Нормално и здравословно е да се насочват агресивните инстинкти към извършването на безсмислени жестокости.

— Все това ми повтаряте — избоботи вогонът.

— В това няма нищо лошо — каза Халфрънт. — Смятам, че това е напълно нормално поведение за един психиатър. Хубаво. Очевидно днес и двамата сме в отлично психическо състояние. А сега ми кажете докъде стигнахте с поставената ви задача.

— Установихме къде се намира корабът.

— Чудесно — каза Халфрънт, — чудесно! А пътниците?

— Землянинът е вътре.

— Прекрасно! А…?

— И една жена от същата планета. Тези са последните.

— Добре, много добре — засия Халфрънт. — Други има ли?

— Оня тип Префект.

— Други?

— И Зейфод Бийблброкс.

За миг усмивката на Халфрънт трепна.

— Мда — каза той, — очаквах това. Много жалко.

— Да не ви е близък приятел? — попита го вогонът, който бе чул някъде този израз и сега искаше да го изпробва.

— А, не — отговори Халфрънт, — нашата професия, нали знаете, не ни позволява да имаме лични приятели.

— Аха — изгрухтя вогонът, — професионално безпристрастие.

— Не — каза Халфрънт весело, — просто не го умеем.

Замисли се. Устните му продължиха да се усмихват, но очите му леко помръкнаха.

— Но видите ли — продължи той, — Бийблброкс е един от най-доходоносните ми пациенти. Има проблеми с раздвоената си личност, които са мечтата на всеки психоаналитик.

Поигра си малко с тази идея, преди да я отхвърли неохотно.

— Но както и да е — каза той. — Готови ли сте да изпълните задачата?

— Да.

— Добре. Веднага унищожете кораба.

— А Бийблброкс?

— Знаете ли — каза Халфрънт бодро, — каквото ще да става с този Зейфод.

И се изгуби на екрана.

Капитанът на вогоните натисна едно копче и влезе във връзка с останалата част от екипажа си.

— Огън! — каза той.

 

 

Точно в този момент Зейфод Бийблброкс се намираше в кабината си и ругаеше гръмогласно. Преди два часа бе заявил, че ще отидат да похапнат набързо в ресторант „На края на Вселената“, но след една ужасна разправия с корабния компютър се отправи побеснял към кабината си, крещейки, че и на ръка може да изчисли фактора Невероятност.

Невероятностният двигател на „Златно сърце“ го правеше най-мощният и непредсказуем кораб във Вселената. Нямаше нещо, което да не можеше да направи, при положение че знаеш точно колко невероятно е да стане това, което искаш от него да направи.

Зейфод го откраднал в деня, когато в качеството си на президент трябваше да го открие. Не му беше съвсем ясно защо го открадна — знаеше само, че много му харесва.

Не му беше съвсем ясно защо стана президент на Галактиката — знаеше само, че ще му бъде приятно.

Но му беше съвсем ясно, че трябва да има по-сериозни причини от тези, но че те бяха погребани в един тъмен и здраво заключен участък на двата му мозъка. Щеше му се този тъмен, здраво заключен участък в двата му мозъка изобщо да го няма, защото понякога изплуваше за миг на повърхността и внушаваше странни мисли на ведрите, жизнерадостни участъци на мозъците му и се опитваше да го отклони от това, което той считаше основно задължение в живота си, а именно — да се забавлява чудесно.

В момента не се забавляваше чудесно. И търпението, и моливът му се бяха свършили, и беше страшно гладен.

Точно в този момент Форд Префект се намираше във въздуха. Не защото се бе случило нещо с изкуственото гравитационно поле на кораба, а защото се спускаше по шахтата за свободно падане към личните кабини на кораба. Тъй като падаше от голяма височина, се приземи доста тежко, загуби равновесие, изправи се, хукна стремглаво по коридора, изкара акъла на два робота от прислугата, плъзна се покрай ъгъла, влетя в кабината на Зейфод и му съобщи тревогата си.

— Вогони! — каза той.

Малко преди това Артър Дент бе излязъл от кабината си, за да потърси чаша чай. Не хранеше големи надежди, че мисията му ще се увенчае с успех, защото знаеше, че единственият източник на горещи напитки на целия кораб бе един загубен автомат, произведен от Сириуската кибернетична корпорация. Наричаше се Синтезатор на питателни питиета и Артър вече бе имал вземане-даване с него.

Славеше се с това, че произвежда всички възможни видове питиета, специално съобразени с личните предпочитания и метаболизма на всеки, който пожелае да се възползва от услугите му. В действителност обаче неизменно доставяше пластмасова чашка, пълна с някаква течност, която ако не съвсем, то почти нямаше нищо общо с чая.

Артър се опита да влезе в спор с това чудо.

— Чай — каза той.

— Пий и пей — отвърна автоматът и му приготви поредната чаша с противната течност.

Изхвърли я.

— Пий и пей — повтори автоматът и му приготви още една чашка.

„Пий и пей“ е официалният девиз на преуспяващия „Отдел жалби“ при Сириуската кибернетична корпорация. Тази служба сега заема повърхността на три средно големи планети и е единствения клон на корпорацията, който през последните години носи постоянни печалби.

Девизът е изписан — по-точно, беше изписан — със светещи, дълги по три мили букви край космодрума на „Отдел жалби“ на Иъдракс. За нещастие буквите се оказаха толкова тежки, че малко след като бяха издигнати, почвата под тях се продъни и те потънаха в нея почти до половината, като минаха през канцелариите на много талантливи млади служители на отдела — вече покойници.

Стърчащите над повърхността половинки от буквите, които на местния език означават нещо като „ходи си заври главата в свинско шкембе“ — вече не се осветяват, освен по време на особено важни тържества.

Артър изхвърли шестата чаша със същата течност.

— Слушай, автомат такъв — каза той — щом твърдиш, че можеш да синтезираш всички съществуващи питиета, защо ми пускаш все същата противна гадост?

— Високо хранителна и доставяща истинско удоволствие — изкъркори автоматът. — Пий и пей.

— Има отвратителен вкус!

— Ако това питие ви е доставило удоволствие, защо не го препоръчате на вашите приятели?

— Защото — каза Артър злъчно — искам да си ги запазя. Няма ли да разбереш най-сетне какво ти казвам? Това питие…

— Това питие — продължи автоматът с ласкав глас — е специално приготвено лично за вас, за да ви достави удоволствие и всички необходими хранителни вещества.

— Аха — каза Артър, — значи съм мазохист на диета, тъй ли?

— Пий и пей.

— О, я да млъкнеш.

— Това ли е всичко?

Артър реши да се предаде.

— Да — отвърна той.

Но след това си каза защо пък, по дяволите, трябва да се предавам.

— Не — каза той. — Слушай, не е никак трудно… Искам само една чаша чай. И ти ще ми я приготвиш. Сега мълчи и слушай.

Седна. Разказа на Синтезатора за Индия, разказа му за Китай, разказа му за Цейлон. Разказа му за листенцата, които съхнат на слънце. Разказа му за сребърните чайници. Разказа му за летните следобеди на моравата пред къщата. Разказа му за това, че млякото се сипва преди чая, за да не се пресече. Дори му разказа (накратко) историята на Източноиндийската компания.

— Това ли било? — отбеляза Синтезаторът, когато той свърши.

— Да — каза Артър, — точно това искам.

— Предпочиташ вкуса на изсушени листа, сварени във вода?

— Ъъъъ, да. С мляко.

— Издоено от крава?

— Е, предполагам, че и така може…

— Ще ми е нужна помощ за тази работа — каза автоматът със сериозен тон, веселите нотки бяха изчезнали от гласа му и сега явно говореше делово.

— Готов съм да ти помогна с каквото мога — каза Артър.

— Вече направи повече от достатъчно — заяви Синтезаторът.

После повика корабния компютър.

— Привет вам — поздрави корабният компютър.

Синтезаторът му обясни за чая. Компютърът се изуми, свърза логическите си вериги със Синтезатора и двамата заедно потънаха в мрачно мълчание.

Артър изчака да види какво ще стане, но нищо повече не се случи.

Тресна го веднъж, но пак нищо не се случи.

Накрая се предаде и се помъкна към мостика.

Някъде в необятната космическа пустош „Златно сърце“ висеше неподвижно. Около него сияеха безбройните светлинки на Галактиката. А към него се плъзгаше бавно грозната жълта грамада на кораба на вогоните.