Дъглас Адамс
Ресторант „На края на Вселената“ (30)

Глава XXIX

На един малък невзрачен свят, забутан кой знае къде — т.е. там, където никой не може да го открие, защото е защитен от обширно Невероятностно поле, за което само шестима мъже в тази Галактика имат ключ, валеше дъжд.

Лееше се като из ведро вече часове наред, плющеше по морската повърхност тъй, че я замъгляваше, шибаше дърветата, разравяше и обливаше една обрасла с храсталаци ивица земя покрай морето, превръщайки я в кална баня.

Дъждът барабанеше и танцуваше по ламаринения покрив на малката колиба, която се намираше в средата на това парче земя, обрасло с храсталаци. Заличи малката неравна пътечка, която водеше от колибата надолу към морето, и разпиля спретнатите купчинки интересни раковини, които бяха наредени по брега.

Шумът от дъжда по покрива на колибата беше оглушителен, но обитателят й почти не го чуваше, защото вниманието му бе заето с нещо друго.

Той беше висок и непохватен мъж, със сламено руса рошава коса, мокра от прокапалия покрив. Дрехите му бяха парцаливи, гърбът му — превит, а очите, макар и отворени, изглеждаха затворени.

В колибата имаше старо очукано кресло, стара надраскана маса, един стар дюшек, няколко възглавнички и една малка, но топла печка.

В колибата имаше и един стар, малко опърпан котарак и тъкмо към него бе насочено вниманието на мъжа в момента. Той преви тромавата си фигура над него.

— Писи, писи, писи — рече мъжът, — маци, маци, маци… писи иска рибка? Много хубава рибка… иска ли писи?

Котаракът сякаш се двоумеше. Побутна с лапичка снизходително парчето риба в ръката на мъжа, след това се залиса по една прашинка на пода.

— Ако писи не изпапка рибката, писи ще отслабне и ще стане болничко, тъй мисля — каза мъжът. В гласа му се прокрадна нотка на съмнение. — Предполагам, че това ще стане — продължи той, — но мога ли да бъда сигурен?

Отново подаде рибата.

— Нека писи реши — каза той — да папка или да не папка рибка. Смятам, че е най-добре да не му се меся.

Въздъхна.

— Мисля, че рибата е хубава, но също мисля, че дъждът е мокър, така че кой съм аз да преценявам тези неща?

Остави рибата на пода до котарака и се оттегли на своя стол.

— А, виждам, че си хапваш — каза той накрая, когато котаракът изчерпа развлекателните възможности на прашинката и се нахвърли върху рибата.

— Доволен съм, че ядеш риба — каза мъжът, — защото според мен ще се поболееш, ако не я ядеш.

Взе от масата един лист и едно моливче. Хвана едното с едната ръка, другото с другата и започна да експериментира различни начини за тяхното свързване. Първо опита да държи молива под листа, после над листа, след това до листа. Опита да увие листа около молива. Опита да потърка листа с тъпия край на молива, а след това опита да потърка листа с острия край на молива. Той остави следа и мъжът много се зарадва на това си откритие, както всеки ден. Взе един друг лист от масата. На него имаше кръстословица. Разглежда я известно време и попълни един-два отговора, преди да загуби интерес към нея.

Опита да стои върху една от ръцете си и остана заинтригуван от усещането на седалищните си кости.

— Рибата идва от много далеч — каза той — или поне така съм чувал. Или си въобразявам, че съм чувал… Когато идват мъжете или когато в моето въображение идват мъжете с техните шест черни, лъскави кораба, те идват ли в твоето въображение? Ти какво виждаш, писи?

Той погледна към котарака, който проявяваше по-жив интерес към това как по-бързо да излапа рибата, отколкото към неговите размишления.

— И когато аз чувам техните въпроси, ти също ли ги чуваш, писи? Какво ти говорят техните гласове? Може би просто ти се струва, че ти пеят песни?

Замисли се над казаното и видя, че в предположението му има слабо място.

— А може би те наистина ти пеят песни, а аз си мисля, че ми задават въпроси.

Отново млъкна. Понякога мълчеше дни наред просто за да види как ще се почувства.

— Мислиш ли, че днес ще дойдат? — попита той. — Според мен да. На пода има кал, на масата цигари и уиски, за теб риба в чинията и споменът за тях — в съзнанието ми. Знам, че това едва ли са неопровержими доказателства, но не са ли всички доказателства косвени? Я виж какво друго са ми оставили.

Той се пресегна към масата и придърпа към себе си някои неща.

— Кръстословици, речници и един калкулатор.

Поигра си с калкулатора около час. През това време котаракът заспа, а дъждът продължаваше да се лее навън. Накрая остави калкулатора настрана.

— Мисля, че съм прав, като си мисля, че ми задават въпроси — каза той. — Да дойдат толкова отдалече и да оставят всички тези неща просто заради удоволствието да ти попеят песни, би било твърде нелепо от тяхна страна. Или поне на мен така ми се струва. Но кой знае как е, кой знае как е.

Взе една цигара от масата и я запали с огънче от печката. Пое дълбоко дим и се отпусна назад.

— Днес като че ли видях един друг кораб в небето — рече той накрая, — един голям бял кораб. Никога не съм виждал голям бял кораб, само шестте черни. И шестте зелени. И онези другите, дето казаха, че идат много отдалече. Но никога голям бял. Може би шест малки при дадени обстоятелства могат да заприличат на един голям и бял… Може би една чаша уиски ще ми се отрази добре. Да, това е доста по-вероятно.

Той стана и намери една чаша, която лежеше на пода до неговия дюшек. Напълни я догоре с уиски и отново седна.

— Може би идват да ме посетят други хора — каза той.

На около стотина ярда, шибан от проливния дъжд, се бе приземил „Златно сърце“.

Изходният му люк се отвори и отвътре излязоха три фигури, сгушили глави в яките си, за да скрият лицата си от дъжда.

— Тука ли е? — извика Трилиън, опитвайки се да надвие шума на дъжда.

— Да — каза Зарниууп.

— В тази барака?

— Да.

— Странно — каза Зейфод.

— Но тук е страшна пустош — каза Трилиън. — Трябва да сме сбъркали адреса. Вселената не може да се управлява от една колиба.

Забързаха през проливния дъжд и пристигнаха мокри до кости пред вратата. Почукаха. И тримата трепереха.

Вратата се отвори.

— Какво обичате? — каза мъжът.

— Извинете — започна Зарниууп, — но имам основание да вярвам…

— Вие ли управлявате Вселената? — прекъсна го Зейфод.

Мъжът му се усмихна.

— Опитвам се да не го правя — каза той. — Мокри ли сте?

Зейфод го изгледа удивено.

— И питате още! — извика той. — Не ни ли личи, че сме мокри?

— И на мен така ми се струва — каза мъжът, — но вашето становище по този въпрос може да е съвсем различно. Ако смятате, че топлината ще ви изсуши, заповядайте вътре.

Те влязоха вътре.

Заразглеждаха малката колиба — Зарниууп с леко отвращение, Трилиън с интерес, Зейфод с удоволствие.

— Хей, ъъъ… — каза Зейфод — как се казвате?

Мъжът ги изгледа колебливо.

— Не знам. Защо, смятате ли, че трябва да имам име? Струва ми се неоправдано да се дава име на едно случайно струпване на съмнителни сетивни възприятия.

Покани Трилиън да седне в креслото. Той самият се настани на ръба на креслото, Зарниууп се подпря сковано на масата, а Зейфод се излегна на дюшека.

— Аууу! — каза Зейфод. — Седалището на властта! — Започна да си играе с котарака.

— Вижте — каза Зарниууп, — трябва да ви задам няколко въпроса.

— Добре — каза учтиво мъжът, — но ако желаете, можете да попеете на котарака ми.

— Ще му бъде ли приятно? — попита Зейфод.

— По-добре питайте него — каза мъжът.

— Може ли да говори? — каза Зейфод.

— Нямам спомен някога да е говорил — каза мъжът, — но аз не съм достоверен източник.

Зарниууп извади от джоба си някакви бележки.

— И така — каза той, — вие сте човекът, който управлява Вселената, така ли?

— Как мога да знам това? — отговори мъжът.

Зарниууп отметна един от въпросите върху листа.

— Откога се занимавате с тази дейност?

— Аааа — каза мъжът, — този въпрос се отнася за миналото, нали?

Зарниууп го изгледа учудено. Това не беше според неговите очаквания.

— Да — каза той.

— Как мога да знам — подзе мъжът, — че миналото не е една илюзия, предназначена да обясни несъответствието между моите непосредствени физически усещания и душевното ми състояние?

Зарниууп втренчи поглед в него. От прогизналите му дрехи започна да се издига пара.

— И на всички ли въпроси отговаряте по този начин? — каза той.

Мъжът веднага отговори.

— Казвам това, което ми идва да кажа, когато ми се стори, че чувам някой да казва нещо. Повече нищо не мога да кажа.

Зейфод се изсмя доволно.

— Да пийнем по този повод — каза той и измъкна бутилка Джанксова ракия. Скочи на крака и подаде бутилката на властелина на Вселената, който я пое с удоволствие.

— Браво на вас, велики управнико — каза той, — добре го рекохте.

— Не, не, чакайте малко — каза Зарниууп, — хората идват при вас, нали? С кораби…

— Мисля, че да — отговори мъжът и подаде бутилката на Трилиън.

— И ви молят — каза Зарниууп — да вземате решения вместо тях, нали? Например за живота на хората, за световете, за икономиките, за войните, за всичко, което става около нас във Вселената?

— Около нас? — каза мъжът. — Къде около нас.

— Около нас! — каза Зарниууп и махна с ръка към вратата.

— Откъде знаете, че около нас има нещо! — попита мъжът учтиво. — Вратата е затворена.

Дъждът продължаваше да плющи по покрива. Вътре в колибата беше топло.

— Но вие знаете, че около нас има цяла Вселена! — извика Зарниууп. — Не можете да избягате от задълженията си, като се преструвате, че те не съществуват!

Властелинът на Вселената мисли дълго време, докато Зарниууп се тресеше от гняв.

— Вие сте прекалено категоричен в твърденията си — каза той накрая. — Не мога да се доверя на съжденията на човек, който приема Вселената, ако тя съществува, за даденост.

Зарниууп все още трепереше, но не каза нищо.

— Аз мога да решавам само въпросите на моята си Вселена — тихо продължи мъжът. — Моята Вселена са моите очи и моите уши. Всичко останало е догадки.

— Но вие в нищо ли не вярвате?

Мъжът сви рамене и вдигна котарака си.

— Не разбирам какво искате да кажете — заяви той.

— Не разбирате ли, че това, което решавате в тази ваша колиба, засяга живота и съдбите на милиони хора? Но това е чудовищно!

— Не съм много сигурен. Аз изобщо не познавам хората, за които говорите. А предполагам, че и вие не ги познавате. Те съществуват само в думите, които чуваме. Глупаво е да твърдите, че знаете какво става с другите хора. Това само те, ако съществуват, знаят. Те си имат свои собствени Вселени от очи и уши.

Трилиън каза:

— Мисля да отскоча за малко навън.

Тя ги остави и излезе на дъжда.

— Вярвате ли, че съществуват други хора? — упорстваше Зарниууп.

— Нямам мнение по въпроса. Откъде мога да знам.

— Я по-добре да отида да видя какво става с Трилиън — каза Зейфод и се измъкна.

Отвън той й каза:

— Мисля, че Вселената се намира в много добри ръце, нали?

— Много добри — каза Трилиън.

Двамата тръгнаха под дъжда.

Вътре Зарниууп продължаваше да упорства.

— Но не разбирате ли, че има хора, чийто живот или смърт зависи от вашата дума?

Властелинът на Вселената мълча дотогава, докато беше възможно. Когато чу далечния шум от запалените корабни двигатели, той заговори, за да го заглуши.

— Аз не съм отговорен за това — каза той. — Аз не се меся в хорските работи. Господ ми е свидетел, че не съм жесток човек.

— Аха — изръмжа Зарниууп, — казвате „господ“. Значи вярвате в нещо!

— В моя котарак — каза мъжът благо, като го взе в ръце и започна да го гали. — Аз му викам Господ. И съм добър с него.

— Добре — каза Зарниууп, като извади най-силния си коз, — а откъде знаете, че той съществува? Откъде знаете, че той знае, че вие сте добър с него или пък му допада това, което си мисли, че е вашата добрина?

— Не знам — отговори мъжът с усмивка. — Изобщо нямам представа. Просто ми харесва да се държа по определен начин с това, което мисля, че е котарак. Вие по различен начин ли се държите? Сега бихте ли ме извинили, струва ми се, че съм изморен.

Зарниууп въздъхна съвсем недоволно и се огледа.

— Къде са другите двама? — попита той внезапно.

— Кои други двама? — каза властелинът на Вселената, като се отпусна назад в креслото и напълни чашата си с уиски.

— Бийблброкс и момичето! Двамата, които бяха тука!

— Никого не помня. Миналото е илюзия, която обяснява…

— Я си го натикай… — озъби му се Зарниууп и изтича навън под дъжда.

Кораба го нямаше. Дъждът продължаваше да шиба калта. Нямаше и следа от мястото, където се бе намирал корабът. Той нададе рев в дъжда. Обърна се и се затича обратно до колибата, но я намери заключена. Властелинът на Вселената дремеше в своето кресло. След малко отново се заигра с молива и хартията и много се зарадва, когато откри, че едното оставя следи върху другото. Отвън се чуваха най-различни звуци, но той не знаеше дали са истински или не. След това в продължение на една седмица разговаря с масата си, за да види как ще реагира.