Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou I, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 109 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Карл Май. Винету I

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1981

© Любен Зидаров, художник, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 7

Winnetou I

Karl-May-Verlag, Bamberg

Herausgegeben von Dr. E. A. Schmid, 1951

 

Редактор Федя Филкова

Редактор на издателството Жела Георгиева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Антоанета Петрова

Библиотечно оформление Стефан Груев

 

Код № 11 65376 21532 6126-1-81

Издателски № 542.

Дадена за набор 25. XII. 1980 г.

Подписана за печат 27. V. 1980 г.

Излязла от печат 18. VII. 1980 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 28.50 Издателски коли 28.50 УИК 28.26

Цена 2,43 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 1, София, 1981

Печатница „Тодор Трайков“, София, 1981

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от Светослав Иванов

8.
В очакване на апачите

След като поне временно между нас и кайовите зацари разбирателство, Тангуа поиска да се започне голямо съвещание, в което да вземат участие и всички бели. Това никак не ми хареса, защото щеше да забави работата ни, която беше толкова спешна. Затова помолих Сам да се опита да отложи съвещанието за вечерта, тъй като бях чел и слушал, че едно такова съвещание при червенокожите може да продължи безкрайно, ако не съществува непосредствена опасност, която да ги накара да побързат. Хокинс започна да преговаря с вожда и след това ми съобщи:

— Като истински индианец не иска да отстъпи от решението си. Понеже все още не можем да очакваме пристигането на апачите, той настоява съвещанието да се състои и аз да изложа плана си; а след това сигурно ще падне голямо ядене. Имаме достатъчно припаси, а и кайовите докараха няколко коня, натоварени със сушено месо. За щастие успях да го склоня да участват в съвещанието само трима: Дик Стоун, Уил Паркър и аз. Другите имат разрешение да продължат работата си.

— Разрешение ли? — попитах аз, като сбърчих чело. — Да не би да ни е необходимо разрешението на индианците, за да работим?! Ще им покажа с държанието си, че се чувствам абсолютно независим от тях.

— Не ми обърквай плановете, сър! — помоли Сам. — Прави се по-добре, че нищо не забелязваш! Не бива да ги настройваме срещу нас, ако искаме всичко да мине добре.

— Но и аз искам да взема участие в съвещанието!

— Не е необходимо.

— Не е ли? Тъкмо обратното. И аз трябва да знам какво ще бъде решено!

— Ще го научиш веднага.

— Но ако се реши нещо, което не мога да одобря!

— Да одобриш ли? Ти? Я го вижте този грийнхорн! Наистина си е въобразил, че той трябва най-напред да одобри онова което Сам Хокинс вече е решил! Може би трябва да искам разрешение от теб, когато реша да си изрежа ноктите или пък да си закърпя ботушите?

— Нямах това предвид. Искам само да бъда сигурен, че няма да се вземе решение, което би могло да застраши живота на двамата апачи.

— Що се отнася до това, можеш да разчиташ на твоя стар Сам Хокинс. Давам ти думата си, че ще се измъкнат здрави и читави. Стига ли ти това?

— Да Думата ти за мене е сигурна гаранция, защото мисля, че щом си я дал веднъж, ще се стремиш да я удържиш.

— Well! Залавяй се с работата си и бъди сигурен, че нещата ще се развият така, както биха се развили и ако можеше да си напъхаш носа в тях!

Трябваше да се подчиня, защото за мене беше изключително важно да приключим с нашите измервания, преди да се счепкаме с апачите. И така ние се заловихме с още по-голяма енергия да измерваме следващата отсечка и работата ни вървеше извънредно бързо, защото Банкрофт и другите трима земемери не щадяха силите си. Причината за това беше положението, което им бях обрисувал: ако не работехме здравата, апачите щяха да дойдат, преди да сме си свършили работата, и в такъв случай можехме да си изпатим лошо от тях или пък от кайовите. Ако завършехме работата си преди тяхното пристигане, щяхме може би да успеем да си оберем крушите и да се спасим заедно със скъпоценните уреди и чертежи. Бях обяснил всичко това на хората и сега те работеха с такова старание и издръжливост, каквито по-рано никога не можеха да бъдат забелязани у тях. Така постигнах целта си. Все пак дълбоко в себе си не мислех за бягство. Съдбата на Винету ми беше станала близка. Другите можеха да правят каквото си пожелаят, но аз бях решил да не напусна тези места, преди да съм се убедил, че Винету не е застрашен от опасност.

Всъщност моята работа се разделяше на две задачи: първо, трябваше да измервам и, второ, да водя дневника и да правя чертежите. Винаги изработвах чертежите с копие. Главният инженер получаваше оригинала, защото беше началник на групата, а копието оставаше у мене. Това ставаше тайно от другите и щеше да бъде необходимо в случай на беда. Намирахме се в опасно положение и тази предпазна мярка ми се струваше напълно оправдана.

Съвещанието трая наистина до вечерта, както бях очаквал. То приключи тъкмо тогава, когато тъмнината ни принуди да прекратим нашата работа. Кайовите се намираха в чудесно настроение, защото Сам Хокинс беше извършил грешката (или пък умния ход) да им даде всичкото бренди, което беше останало. Дори и през ум не му беше минало преди това да попита Банкрофт дали е съгласен. Бяха запалени няколко огъня, около които червенокожите седяха и ядяха. Наблизо пасяха конете им, а по-надалеч извън лагера в тъмнината стояха постовете, които сам вождът беше подредил.

Седнах до Сам и неговите неразделни другари Стоун и Паркър, започнах да ям вечерята си и очите ми зашариха из лагера, който ми предлагаше непозната дотогава гледка, защото бях новак в Запада. Видът на лагера беше повече от войнствен. Като разглеждах лицата на индианците едно подир друго, не можах да открия нито едно лице, което да издаде с изражението си, че някой от тях би могъл да изпита някакво съчувствие към враговете си. Всеки кайова беше получил по пет-шест глътки бренди, нямахме повече. Следователно между тях нямаше пияни, но аз все пак забелязах възбуждащото въздействие на огнената вода, защото те имаха твърде рядко възможността да я пият. Движенията им бяха много по-оживени, а разговорите им се водеха на много по-висок глас, отколкото това беше обичайно за тях.

Попитах Сам за резултата от съвещанието.

— Можеш да си доволен — каза ми той. — Нищо лошо няма да се случи на двамата ти любимци.

— Но ако се защитават? — подхвърлих аз.

— Изобщо няма да имат тази възможност. Съпротивата им ще бъде сломена и ще се намерят завързани, преди изобщо да им е минала през главата мисълта, че нещо такова е възможно.

— Така ли? Как си представяш тази работа, Сам?

— Много просто. Апачите ще се придвижат по един определен път. Можеш ли да отгатнеш кой ще е той?

— Да. Най-напред ще се отправят към онова място, където се срещнаха с нас, а оттам ще следват вече дирите ни.

— Правилно! Наистина не си толкова глупав, колкото изглеждаш на пръв поглед. Значи първото нещо, което трябва да знаем, ни е вече известно, а това е посоката, от която ще дойдат. Второто по важност нещо е времето, когато ще пристигнат.

— То не може да се изчисли толкова точно, но може да се предположи.

— Да, този който има пипе в главата си, може приблизително да го определи. Но само едно предположение не ни върши много работа. Онзи, който се намира в положение като нашето и постъпва само според някакви предположения, рискува главата си. Необходима ни е единствено сигурност и нищо друго.

— Можем да я имаме, само ако изпратим срещу тях разузнавачи, а тъкмо това ти искаше да се избегне, драги Сам. Беше на мнение, че техните следи ще ни издадат.

— Следите на червенокожите съгледвачи, отбележи си добре, на червенокожите, сър! Апачите знаят, че ние се намираме из тези места и ако се натъкнат на следата на някой бял, това няма да събуди подозренията им. Но ако открият стъпките на индианци, това би било съвсем друго нещо. Така ще бъдат предупредени и ще внимават много. Тъй като ти си една изключително умна глава, можеш да предположиш какво ще си помислят те.

— Че кайовите са наблизо!

— Да, ама ти наистина позна! Ако не бях принуден да пазя толкова много старата си перука, бих свалил сега шапката си пред тебе от най-голямо уважение. Приеми с тези мои думи, че все едно съм го сторил!

— Благодаря, Сам! Надявам се, че това уважение няма да се изпари безследно. Но по-нататък! Ти си на мнение, че срещу апачите трябва да изпратим не червенокожи, а бели съгледвачи?

— Да, но само един.

— Не е ли малко?

— Не, защото този разузнавач е човек, на когото може да се има доверие. Впрочем той се казва Сам Хокинс, ако не се лъжа, и яде полски мишки, хи-хи-хи-хи! Да познаваш случайно този човек?

— Да — кимнах аз. — Щом той се заема с тази работа, можем да бъдем спокойни. Той няма да се остави на апачите да го пипнат.

— Няма да се остави да го пипнат, но ще се остави да го видят.

— Какво? Да те видят ли?

— Разбира се — увери ме Сам настойчиво.

— Тогава ще те хванат и ще те убият! — казах аз загрижено.

Но дребният трапер се усмихна хитро и махна пренебрежително с ръка.

— Няма и да помислят за това. Не са толкова глупави. Ще направя така, че непременно да ме забележат. И докато се разхождам най-спокойно пред очите им, ще си помислят, че ние се чувстваме в безопасност, като че ли от много дълго време цари мир. Няма да ми сторят абсолютно нищо, защото вие ще се усъмните, ако не се върна в лагера. Те са убедени, че и без това няма къде да им избягам.

— Но, Сам, не е ли възможно да те видят, преди ти да си ги забелязал?

— Сър — престори се Сам на разгневен, — ако искаш да ми зашлевиш такъв шамар, тогава между нас всичко ще бъде свършено! Аз да не ги забележа! Очичките на Сам Хокинс са малки, но виждат отлично. Вярно е, че апачите няма да се зададат на тълпи в хаотичен безпорядък, а най-напред ще изпратят няколко разузнавачи. Но и те няма да ми се изплъзнат, защото ще заема такава позиция, че ще ги видя на всяка цена. Знаеш ли, има места, из които и най-ловкият скаут не може да намери прикритие и се вижда принуден да се покаже на открито. Човек трябва да си избере някое такова място, когато реши да наблюдава разузнавачи. Щом ги съзра, ще ви съобщя, за да се държите най-непринудено, докато те обикалят тайно около лагера ни.

— Но нали тогава те ще забележат кайовите и това ще бъде съобщено на техния вожд?

— Кого ще забележат? Кайовите? Човече, грийнхорне и уважаеми младежо, да не мислиш, че Сам Хокинс има памук вместо мозък или пък попивателна, а? Дотогава аз ще съм се погрижил, щото те да не видят нито един кайова, нито някоя следа от тях. Ясно ли е? Тези многообичани приятели, кайовите, ще се прикрият добре, за да могат после изведнъж да изскочат в подходящия момент. Съгледвачите на апачите не бива да забележат нито един човек, който не е бил в лагера ни, когато при нас се появиха Винету и баща му.

— Аха, това наистина е вече друго нещо!

— Нали? Ще оставим съгледвачите на апачите спокойно да си пълзят около нас. Така ще се уверят, че нищо не подозираме. А когато си тръгнат, аз ще ги последвам, за да мога да наблюдавам приближаването на основния отряд. Но той няма да се появи през деня, а през нощта, като индианците ще се опитат да се промъкнат до лагера ни колкото е възможно по-близо. След това храбрите апачи ще ни връхлетят.

— И ще ни пленят и ще ни избият, ще убият поне неколцина от нас!

— Слушай, сър — усмихна се Сам, — направо ми е жал за тебе! Мислиш се за образован човек, а още дори не знаеш, че когато някой не иска да го хванат, трябва да избяга! Това е известно на всеки заек, та дори и на онова малко черно хапливо насекомо, което скача на разстояние, шестстотин пъти по-голямо от дължината на собственото си тяло. А ти, само ти не знаеш това! Хмм, нима по този въпрос не е писано нищо в многото книги, които си прочел?

— Не, защото един храбър уестман не бива да скача толкова надалече, колкото онова насекомо, за което ми говориш. Но шегата настрана! Значи смяташ, че трябва да напуснем лагера?

— Да, ще запалим лагерен огън, за да могат неприятелите ни добре да ни забележат. Докато огънят гори, апачите сигурно няма да се покажат. Ние ще го оставим да угасне и щом се стъмни, ще офейкаме, за да доведем кайовите бързо и незабелязано. Апачите ще се нахвърлят върху лагера ни и… няма да намерят жив човек, хи-хи-хи-хи! Ще се учудят и ще разпалят отново огъня, за да ни потърсят. Тогава ние ще можем да ги виждаме ясно, както преди това те нас, и листът ще се обърне: сега ще бъдат нападнати те. Как ще се изплашат! Уверявам те, че това е такъв номер, за който още дълго време ще има да се говори. И при това всеки ще казва: Сам Хокинс беше онзи, който скрои цялата работа, ако не се лъжа!

— Да, би било хубаво, ако стане така, както си го представяш, а не иначе.

— Така ще стане, така. Аз ще се погрижа за това.

— А после? — продължих да го разпитвам аз. — После ще освободим тайно апачите, нали?

— Поне Инчу-чуна и Винету.

— А другите?

— Ще освободим и от тях толкова, колкото можем, без да се издадем.

— А какво ще се случи с останалите?

— Нищо лошо, сър. Гарантирам ти. В първия момент кайовите няма да мислят за останалите пленници, а за това, как отново да хванат бегълците. Но ако решат да се покажат кръвожадни, тогава Сам Хокинс ще се намеси. А изобщо не трябва да си блъскаме главите отсега над това, какво щяло да става после. Поне ти можеш да използваш главата си за нещо по-добро. Преди всичко трябва да намерим някое място, което да е подходящо за изпълнение на нашия план. За това ще се погрижа утре рано сутринта. Днес приказвахме достатъчно. От утре започваме да действаме.

Сам имаше право. Сега беше излишно да се говори и да се коват по-нататъшни планове. Не можехме да направим нищо друго, освен да изчакаме развоя на събитията.

Настъпилата нощ бе доста неприятна. Беше излязъл вятър, който постепенно премина в буря, а към сутринта настъпи студ, какъвто бе рядкост за тези места. Намирахме се приблизително на географската ширина на Дамаск, но въпреки това студът ни събуди. Сам огледа небето изпитателно и каза:

— Днес ще се случи вероятно нещо доста рядко за този район, а именно — ще вали, ако не се лъжа. А това ще е твърде изгодно за плана ни.

— Защо?

— Не можеш ли да се сетиш? Я се огледай колко много е изпотъпкана тревата наоколо! Ако апачите минат оттук, сигурно веднага ще забележат, че на това място е имало повече хора и коне, отколкото се намират в лагера всъщност. Но ако завали дъжд, тревата бързо ще се изправи, докато в противен случай следите от лагера ще се забелязват и след три и четири дни все още. Ще гледам да тръгна с кайовите колкото се може по-скоро.

— За да изберете място за нападението ли?

— Да. Кайовите биха могли да останат още известно време, но колкото по-рано се махнат оттук, толкова по-бързо ще изчезнат и следите. Вие можете междувременно спокойно да продължавате работата си.

Сам съобщи намеренията си на вожда и Тангуа се съгласи с него. Скоро Сам потегли с двамата си приятели и индианците. Тук ще отбележа още, че мястото, което искаше да избере, трябваше да се намира по трасето, предстоящо за измерване.

Ние се придвижвахме след тази група бавно, с темпото, което ни позволяваше работата. Към обяд предсказанието на Сам се изпълни: заваля дъжд, и то така, както може да вали само в онези географски ширини. Изглеждаше, като че ли от небето се излива водопад.

Сам, Дик и Уил се върнаха точно по времето на този порой. Успяхме да ги забележим едва когато бяха вече може би на дванадесет или петнадесет крачки от нас — толкова силно валеше. Бяха намерили подходящо място. Паркър и Стоун щяха да ни го покажат. Сам обаче въпреки лошото време тръгна веднага на път, след като се запаси с провизии за да влезе в ролята си на разузнавач. Беше решил да изпълни задачата си пешком, защото така можеше да се крие по-добре, отколкото, ако беше с мулето си. Когато той изчезна зад непрогледната завеса на дъжда, имах чувството, че съдбоносната развръзка започва да се приближава към нас с бързи крачки.

Водната стихия беше колкото силна, толкова и краткотрайна. Небето изчерпа водните си запаси изведнъж и слънцето почна да пече също така силно, както вчера. Можехме пак да продължим прекъснатата си работа.

Намирахме се сред една равна, средно голяма савана, оградена от три страни с гора; тук-там по нея се виждаше някой храст. На такъв терен се работеше лесно и затова ние напредвахме бързо. Тук успях да установя, че сутринта Сам Хокинс беше предрекъл вярно последиците от дъжда: кайовите бяха яздили точно по тази линия, по която работехме сега, и въпреки това не се забелязваше никакъв отпечатък от конско копито. Когато апачите тръгнеха по дирите ни, нямаше никога да предположат, че имаме наблизо двеста съюзници.

Щом започна да се смрачава и ние прекратихме измервателните работи, научихме от Стоун и Паркър, че се намираме близо до мястото, определено за предполагаемите бойни действия. Много ми се искаше да го огледам, но вече беше станало твърде късно.

На следното утро бяхме работили известно време, когато стигнахме до един поток, образуващ доста голям воден басейн, приличен на изкуствено езеро, което, изглежда, имаше винаги вода, докато коритото на потока сигурно често оставаше сухо. Сега обаче то беше изпълнило бреговете си догоре — последица от вчерашния дъжд. До този басейн водеше тясна ивица от саваната, оградена отляво и отдясно с дървета и храсталак. Навътре във водата се проточваше полуостров, по който също растяха храсти и дървета. На мястото, където полуостровът се свързваше със сушата, той беше тесен, а после се разширяваше дотолкова, че придобиваше почти формата на окръжност. Можеше да се сравни с тиган, обърнал дръжката си към сушата. От другата страна на водния басейн се издигаше полегато възвишение, което беше покрито с гъста гора.

— Това е мястото, което избра Сам — обясни Стоун и се огледа наоколо като познавач. — Наистина, едва ли бихме могли да намерим по-подходящо кътче за нашия план.

Тези думи ме накараха да се огледам на всички страни.

— Но къде са кайовите, мистър Стоун? — попитах аз.

— Скрили са се, много добре са се скрили — каза той с хитра усмивка. — Можеш да търсиш колкото си искаш и пак няма да забележиш никаква следа от тях, макар че те могат да ни наблюдават много добре.

— Е, къде са тогава?

— Почакай малко, сър! Трябва най-напред да ти обясня защо Сам, хитрецът, избра това място. Саваната, която прекосихме, е осеяна с единични храсти. Това улеснява съгледвачите на апачите и те могат да ни следват незабелязано, защото намират прикритие зад храстите. А сега погледни тясната ивица от саваната, която води насам! Като запалим един огън тук, той ще освети ивицата и част от саваната, по която ще се приближат враговете ни. Огънят ще подмами апачите и те ще могат много удобно да се приближат към лагера ни, като се прикриват зад храстите и дърветата от двете страни на тревистата ивица. Аз ви казвам, мешърс, че не беше възможно да намерим по-подходящо място, за да бъдем нападнати от червенокожите.

Продълговатото, слабо, загрубяло от вятър и дъжд лице на Дик буквално засия от удоволствие при тези думи. Главният инженер обаче в никой случай не споделяше възхищението му. Той поклати глава и каза:

— Що за човек сте, мистър Стоун! Как може да се радвате, че ще ви нападнат така прекрасно! Казвам ви, аз се радвам толкова малко на това нападение, че ще си плюя на петите!

— За да попаднете толкова по-сигурно в ръцете на апачите! — добави Дик Стоун с непоклатимо спокойствие. — Хич не мислете за такива неща, мистър Банкрофт! Не мога да не се радвам на това място, защото, ако то улеснява апачите да ни заловят, то след това на нас ще ни бъде още по-удобно да ги спипаме. Погледнете отвъд водната площ! Оттатък на склона сред дърветата са се скрили кайовите! Съгледвачите им седят по върховете на най-високите дървета и сигурно са забелязали нашето пристигане. Те ще забележат също така и появяването на апачите, защото отгоре погледите им достигат надалеч в саваната.

— Но — обади се главният инженер — каква ще ни е ползата в момента на нападението, че оттатък езерото сред дърветата се намират кайовите?

— Те ще се крият там само на първо време, защото иначе ще бъдат открити от разузнавачите на апачите — продължи да обяснява Дик. — Когато разузнавачите на неприятеля се върнат, тогава те ще слязат от височината и ще се присъединят към нас, като се скрият на полуострова, където няма да бъдат забелязани.

— А ако разузнавачите се промъкнат и дотам?

— Биха могли, но няма да им позволим.

— В такъв случай ще трябва да ги прогоните, а нали не биваше да се издаваме, че сме забелязали тяхното присъствие. Как ще обясните това противоречие, мистър Стоун?

— Много лесно. Наистина, ние трябва да се преструваме, че не подозираме нищо за тяхната близост и затова няма как да им забраним да стъпят на полуострова, ала ивицата земя, която го свързва със сушата, е широка само тридесет крачки и ние ще я препречим с конете си.

— Коне в ролята на барикада? Нима е възможно?

— Разбира се. Ще завържем там конете си за дърветата. После можем да бъдем уверени, че никой индианец няма да смее да се приближи до тях, защото те биха го издали с пръхтенето си. И така нека съгледвачите се приближат спокойно и се огледат наоколо. На полуострова те няма да стъпят. А щом се оттеглят, за да доведат останалите воини, ще пристигнат кайовите, както вече споменах, и ще се укрият на полуострова. После всички апачи ще се промъкнат до лагера ни и ще зачакат да заспим.

— А ако не искат да чакат толкова дълго? — прекъснах го аз. — В такъв случай няма да можем да се оттеглим!

— И в този случай не ни застрашава опасност — отвърна той, — понеже кайовите веднага биха ни се притекли на помощ.

— Но няма да мине без кръвопролитие, а нали точно това искахме да избегнем.

— Да, сър, ала тук на Запад няколко капки кръв нямат значение. Но не се безпокойте! Същите съображения ще възпрат апачите да ни нападнат, докато сме още будни. Те сигурно ще си кажат, че ние ще се защитаваме и макар че сме само двадесетина души, положително от техните хора ще паднат мнозина, преди да им се удаде да ни обезвредят. Не, те щадят кръвта и живота си също както и ние. Затова ще изчакат, докато легнем да спим, а ние пък ще оставим огъня бързо да изгасне и ще се оттеглим на полуострова.

— А какво ще правим дотогава? Можем ли да работим?

— Да. Само трябва в уречения час да сте тук.

— Тогава да не губим време. Елате, мешърс, нека свършим още малко работа!

Другите последваха подканата ми, въпреки че едва ли им беше до работа. Убеден съм, че всички биха офейкали с най-голямо удоволствие, но тогава работата ни щеше да остане непривършена и според договора в такъв случай никой нямаше да си получи парите. А те не искаха да ги загубят. Но и ако въпреки това някой се беше опитал да избяга, апачите бързо щяха да открият следите му. Не, всички разбираха, че тук сигурността им беше относително по-голяма и затова никой не избяга.

Аз също не можех да бъда безразличен към събитията, които ни очакваха. Бях изпаднал в едно такова състояние, което приличаше на трескавото напрежение на войниците преди сражение. Но това не беше страх, о, не, защото, ако става въпрос за страх, то трябваше да го изпитам по-скоро при срещата си с бизоните, а и после, когато нападнах мечката! Днес ставаше въпрос за хора! Точно това не ми даваше спокойствие. Не се боях толкова за собствения си живот. Все някак си щях да се защитя. Но Инчу-чуна и Винету! През последните дни бях мислил за Винету толкова много, че го чувствах вътрешно някак още по-близък. И странното е, както успях да разбера по-късно от него, че по това време и неговите мисли са били заети с моята личност така често, както и моите с него.

Дори и работата не бе в състояние да ме освободи от вътрешното ми безпокойство, но бях уверен, че то щеше да изчезне изведнъж в решителните мигове. Тъй като те неизбежно щяха да настъпят, аз започнах да ги очаквам дори с нетърпение. А те не бяха много далече, защото още рано следобед забелязахме Сам Хокинс, който се приближаваше към нас. Дребното човече беше видимо изморено, ала хитрите му очички сияеха весело над гъстата растителност, покрила долната част на лицето му.

— Всичко наред ли е? — попитах го аз. — Просто ти личи, че е така, драги Сам.

— Тъй ли? — засмя се той. — Но къде е написано? На носа ми или само във въображението ти?

— Какво ти въображение? Pshaw! Всеки, който ти види очите, ще каже същото без колебание.

— Значи моите очи ме издават. Добре, за в бъдеще ще знам. Но имаш право. Имах по-голям успех, отколкото можех да се надявам.

— Тогава си видял разузнавачите?

— Разузнавачите? Да съм ги видял? Много повече! Видях не само разузнавачите, а и целия отряд. И не само ги видях, ами ги и чух. Подслушах ги.

— Подслуша ли ги? Ах, казвай бързо тогава, какво успя да научиш!

— Не сега и не тук. Събери си нещата и се прибери в лагера! Идвам след тебе. Преди това се налага да отскоча до кайовите, за да им кажа какво съм научил и как трябва да се държат.

Той закрачи нагоре покрай езерото, стигна до потока, прескочи го и изчезна между дърветата в гората. Ние си събрахме партакешите и се прибрахме в лагера, където зачакахме връщането на Сам. Нито видяхме, нито чухме идването му — той изникна изведнъж между нас и каза надменно:

— Ето ме, господа! Нямате ли очи и уши? Вие можете да бъдете изненадани и от някой слон, чиито стъпки се чуват от четвърт час разстояние!

— Във всеки случай ти не се приближи като слон — засмях се аз.

— Прав си. Исках само да ви покажа как може да се приближите до хора, без те да ви забележат. Седяхте си спокойно и не разговаряхте. Бяхте съвсем тихи и кротки и все пак не чухте, че се промъквам насам. Ето така беше и вчера, когато припълзях близо до апачите.

— Хайде, Сам, разкажи ни!

— Well, сега ще научите как стана това. Но ще трябва да седна, защото съм много изморен. Краката ми са привикнали на ездата и сега отказват да ходят. А и по-изискано е да се числиш към конницата, отколкото към пехотата, ако не се лъжа. — Той седна близо до мене, огледа ни всички един по един с присвити очи и после кимна многозначително:

— И така тази вечер започва танцът!

— Още тази вечер ли? — попитах аз, като едновременно се изненадах и зарадвах, защото вътрешно си бях пожелал всичко да се реши час по-скоро. — Добре, много добре!

— Хмм, изглежда, че имаш голямо желание да попаднеш в ръцете на апачите! — промърмори Сам подигравателно, но веднага обърна работата: — Но имаш право. Наистина това е добре и аз също се радвам, че няма да бъдем повече в неизвестност. Не е много приятно да ти се налага да очакваш нещо, което може да свърши другояче, а не както си мислим.

— Другояче ли? — попитах аз. — Да не би да има нещо, което може да ни създаде главоболия?

— Ни най-малко. Дори обратното. Едва сега се убедих, че всичко ще мине добре. Но всеки опитен човек знае, че и от най-доброто дете по-късно може да излезе някой пропаднал скитник. Така е и със събитията. И най-чудесната работа може да се провали от някое непредвидено обстоятелство, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

— Но ние няма защо да се опасяваме от подобно нещо, нали?

— Не. След всичко, което чух, успехът ни е сигурен.

— Какво чу? Разкажи ни най-после!

— Полека, полека, млади господине! Всяко нещо по реда си! Сега не мога да ви съобщя какво съм чул, защото по-напред трябва да знаете какво се случи преди това. Тръгнах още докато валеше здравата. Не беше нужно да чакам спирането на дъжда, защото той не може да проникне през дрехата ми, дори и най-проливният дъжд не може — хи-хи-хи-хи! Стигнах почти до онова място, където бяхме на лагер, когато при нас дойдоха двамата апачи. Но там трябваше да се скрия, защото видях трима червенокожи, които душеха наоколо. Това са разузнавачи на апачите, помислих си аз, и няма да продължат, защото им е наредено да стигнат само до това място. Така и излезе. Те претърсиха околността, без да открият следите ми, след което седнаха под дърветата, защото на открито беше много мокро. Така прекараха около два часа в чакане. И аз се бях разположил под едно дърво и чаках два часа. Нали трябваше да разбера какво щеше да стане! По едно време се зададе отряд конници — всички бяха покрили лицата си с цветовете на войната. Веднага ги разпознах: Инчу-чуна и Винету с техните апачи.

— Колко бяха на брой?

— Тъкмо толкова, колкото бях предположил. Преброих около петдесет души. Съгледвачите излязоха изпод дърветата и докладваха на двамата вождове. След това те отново трябваше да избързат напред, а отрядът ги последва бавно. Вие, джентълмени, можете да си представите, че Сам Хокинс тръгна след тях. Дъждът беше заличил всякакви следи, но забитите от вас колчета в земята си бяха все още там и служеха като пътепоказатели. Как ми се иска през целия си живот да имам пред себе си все толкова ясни следи! Но апачите трябваше да бъдат много предпазливи, защото очакваха да ни видят зад всеки храсталак, така че напредваха много бавно. Вършеха всичко много хитро и предпазливо. Бяха чудесно обучени и просто ми доставяха огромно удоволствие. Инчу-чуна е прекрасен воин, а и Винету не му отстъпва. И най-малкото им движение беше добре пресметнато. Не проговаряха нито дума. Разбираха се само със знаци. На две мили от мястото, където ги видях най-напред, ги завари нощта. Там слязоха от конете си, завързаха ги за колчета и изчезнаха в гората, където мислеха да лагеруват до настъпване на утрото.

— И там ли ги подслуша? — попитах аз.

— Да. Те са умни воини и не запалиха огън, а понеже и Сам Хокинс е умен като тях, си помисли, че така не биха го забелязали много лесно. Затова и аз навлязох между дърветата и запълзях на собствения си корем, тъй като нямах друг на разположение. Продължих, докато се приближих до тях толкова, че успях да чуя всичко, каквото говореха.

— А разбра ли всичко?

— Излишен въпрос! Нали чух всичко каквото се говореше!

— Исках да попитам дали те си служеха с онази неразбираема смесица от индиански и английски думи?

— С нищо не си служеха, ами разговаряха помежду си, ако не се лъжа, и то на наречието на индианците мескалеро, което разбирам горе-долу. Промъкнах се още малко напред, докато се озовах съвсем близо до двамата вождове. Те разменяха от време на време по индиански маниер няколко думи, които обаче са богати на съдържание. Научих достатъчно и знам какво трябва да правим.

— Хайде, тогава изстреляй патроните си! — подканих го аз, защото той отново направи пауза.

— Тогава се поотдръпни, сър — усмихна се Сам, — за да не те улучи някой мой изстрел! Впрочем те наистина искат да ни заловят живи.

— Значи няма да ни убиват?

— А-а, ще ни поубият, но не веднага! Искат най-напред да ни пленят живи и здрави, след което ще ни закарат в селата на мескалеросите край Рио Пекос, където ще бъдем завързани за коловете на мъчението и живи изпечени. Е, също както ние хващаме живи шарани, носим си ги в къщи, слагаме ги във вода и ги храним, за да ги сварим после с най-различни подправки. Ама чудя се какво ли ще бъде месото на стария Сам, особено ако ме сложат в тигана с ловната ми дреха, хи-хи-хи-хи!

Той се разсмя по своя тих и особен начин, след което продължи:

— Особено са хвърлили око на мистър Ратлър, който е седнал между вас с такова нямо възхищение и ме е зяпнал с толкова блажено изражение, като че ли раят с всичките си наслади очаква само него. Да, мистър Ратлър, надробил си си такава попара, каквато аз не бих желал да сърбам. Ще бъдеш набучен на копия, на кол, ще бъдеш отровен, наръган с ножове, застрелян, ще ти разтегнат крайниците, ще те обесят; изтезанията ще бъдат добре подредени и постепенно приложени, за да останеш жив колкото се може по-дълго време й да имаш възможността изцяло да изпиташ всички тези мъки и начини за умъртвяване. И ако накрая въпреки това все още не си умрял, ще те погребат жив заедно със застреляния от теб Клеки-петра.

— Небеса! Така ли казаха? — простена Ратлър, чието лице стана смъртно бледо от ужас.

— Разбира се! И си го заслужил. Не мога да ти помогна. Само ти пожелавам, когато вече преминеш през всички тези начини на умъртвяване, никога повече да не извършваш подобна долна и безчестна постъпка. Но мисля, че няма и да имаш кураж. Трупът на Клеки-петра е предаден на жреца, който ще го отнесе в дома му. Сигурно знаете, че червенокожите умеят с различни средства да запазват труповете дълго време. Виждал съм мумии на индиански деца, които дори след повече от един век изглеждат толкова запазени и естествени, като че ли са умрели преди един ден. Ако апачите ни пленят всичките, ще ни разрешат удоволствието да видим как от живия мистър Ратлър ще направят подобна мумия.

— Няма да остана тук! — извика Ратлър, обзет от ужас. — Ще се махна. Няма да ме пипнат!

Той се накани да скочи, обаче Сам Хокинс го дръпна бързо пак на земята и предупреди:

— Нито крачка настрани от това място, ако ти е мил животът! Казвам ти, че може би вече апачите са обградили цялата околност. Ще се напъхаш право в ръцете им.

— Така ли мислиш, Сам? — попитах аз.

— Да. Това не е празна заплаха, а имам всички основания да вярвам в онова, което казвам. И в едно друго отношение не съм се излъгал. Апачите наистина са потеглили вече в боен поход срещу кайовите, и то с цяла армия, към която ще се присъединят двамата вождове, щом като свършат тук с нас. Само така е било възможно да се озоват толкова бързо пак при нас. Не е било необходимо да се връщат до селата си, за да съберат воини срещу нас, защото по пътя си са срещнали племената, тръгнали срещу кайовите; предали са трупа на Клеки-петра на жреца и неколцина други индианци, за да го пренесат до селото, и са си избрали петдесет добри ездачи, за да ни заловят.

— Къде се намират отрядите, които са тръгнали срещу кайовите?

— Не знам. Не казаха нито дума. Но това може да ни е съвсем безразлично, ако не се лъжа.

Тук обаче дребосъкът Сам се лъжеше страшно много. За нас съвсем не беше безразлично къде се намираха тези многобройни отряди. Но твърде скоро научихме къде са били. Сега Сам продължи да разказва:

— След като бях чул достатъчно, можех веднага да се върна при вас; но през нощта човек много трудно заличава следите си. Възможно беше рано сутринта да ги открият, а освен това много ми се искаше да наблюдавам апачите и сутринта. Ето защо останах скрит в гората през цялата нощ и тръгнах едва след като бяха потеглили и те. Следвах ги на около шест мили оттук, след което по обиколен път се върнах незабелязано при вас. Е, сега знаете всичко, каквото мога да ви кажа.

— Значи апачите не са те забелязали?

— Не.

— Но нали каза, че искаш да им се покажеш…

— Да, помня! И щях да го направя; но не беше нужно — защото… чакай, чухте ли?

Сам беше прекъснат от трикратния крясък на орел.

— Това са съгледвачите на кайовите — каза той. — Настанили са се наоколо по върховете на дърветата. Казах им да ми дадат знак, когато забележат апачите в прерията. Ела! Да видим доколко можеш да разчиташ на очите си!

Тази подкана беше отправена към мене. Той се надигна и тръгна, а аз взех пушката си и го последвах.

— Чакай! — махна с ръка той. — Остави пушката тук! Наистина уестманът не[бива никога да се отделя от пушката си, но тук правилото си има] изключение, защото трябва да се преструваме, че не подозираме никаква опасност. Ще се правим, че събираме дърва за огън. По това апачите ще си извадят заключението, че ние-ще останем тази нощ да лагеруваме тук, а това е изгодно за нас.

Отправихме се бавно и привидно безгрижно между дърветата и храсталаците към откритата тревна ивица и оттам към саваната. Започнахме да събираме покрай храсталаците съчки, като скришом се оглеждахме да зърнем апачите. В случай че някои от тях се намираха наблизо, то те трябваше да се крият из отделните храсти, които бяха пръснати на по-голямо или по-малко разстояние из саваната.

— Видя ли някого? — прошепнах на Сам след известно време.

— Не — отвърна ми той тихо.

— И аз не виждам.

Напрягахме зрението си колкото можехме, ала не забелязахме нищо. И все пак по-късно научих от Винету, че той е лежал зад един храст най-много на петдесет крачки от нас и ни е наблюдавал. Не е достатъчно да имаш само остро зрение; очите трябва да се упражняват, а по онова време това липсваше на зрението ми. Сега бих открил Винету веднага, пък макар и само по комарите, които, привлечени от него, кръжаха около храста в много по-голям брой, отколкото където и да било наоколо.

И така ние се върнахме при другите, без да свършим нищо, и започнахме да събираме заедно с останалите дърва за лагерния огън. Насъбрахме повече, отколкото ни бяха необходими.

— Така е добре — обади се Сам. — Трябва да приготвим куп дърва и за апачите. Когато решат да ни заловят и забележат, че сме изчезнали, хубаво е веднага да могат да накладат огън.

Скоро се стъмни. Сам, като най-опитния от нас, се скри най-отпред, на края на тревната ивица, където започваше саваната. Искаше да забележи приближаването на съгледвачите, което щеше неминуемо да последва, тъй като те трябваше да разузнаят разположението на лагера ни. Огънят беше запален и пламъците му осветиха тревната ивица и част от саваната. Апачите сигурно щяха да ни помислят за твърде непредпазливи и неопитни, защото големият огън можеше лесно да послужи на всеки неприятел да открие отдалече лагера ни.