Карл Май
Винету I (17)

16.
Кръвни братя

Отправихме се към мястото, където щеше да бъде изградена гробницата. Осведомих се за начина, по който щеше да бъде направена, и за височината й, след което измолих няколко томахока. После заедно с Детелиновия лист — Сам, Дик и Уил — се отправихме към гората нагоре срещу течението на реката, където избрахме подходящ дървен материал и с помощта на томахоките направихме дървен кръст. Когато се върнахме с него в лагера, траурната церемония беше вече започнала. Червенокожите бяха насядали около постройката, която напредваше бързо и бе почти готова и пееха своите монотонни, своеобразни и силно затрогващи песни за смъртта. Еднообразните напеви бяха заглушавани от време на време от някой остър и силен вопъл, който приличаше на ярка светкавица, изскочила из тежките и мрачни облаци.

При постройката работеха десетина индианци под ръководството на вожда и сина му, а между тях и насядалите оплаквачи танцуваше някаква странно облечена фигура, накичена с всевъзможни причудливи неща, която правеше бавни и особени скокове във всички посоки.

— Кой е този? — попитах аз. — Жрецът ли?

— Да — кимна Сам.

— Индиански обичаи при погребението на християнин! Какво ще кажеш за това, драги Сам? — продължих аз.

— Гледай си спокойно и не казвай нито дума против това, сър! Иначе ще обидиш страшно много апачите.

— Но този маскарад ми е неприятен.

— Правят го от добри чувства. Тези мили хорица вярват във Великия дух, при когото е отишъл техният приятел и учител. Те провеждат прощалната траурна церемония по свой собствен начин и всичко, което извършва жрецът, има символично значение. Остави ги на спокойствие! От своя страна те също няма да ни попречат да поставим на гроба нашия кръст.

Когато поставихме кръста край ковчега, Винету ни попита:

— Трябва ли да поставим този знак на християнството върху камъните?

— Да.

— Добре. Винету и без това щеше да помоли своя брат Олд Шетърхенд да направи кръст, защото Клеки-петра имаше кръст в жилището си и се молеше пред него. Затова нека и този знак на неговата вяра да пази гроба му. На кое място ще го поставите?

— Трябва да стърчи в горната част на гробницата.

— Също както на високите, големи къщи, в които се молят християните на Великия дух? Ще го поставя така както желаеш ти. Седнете тук и вижте дали ще го направим както трябва.

След известно време гробницата беше готова. Най-отгоре беше поставен кръстът, а отпред имаше отвор за ковчега, който стоеше все още навън.

Сега дойде и Ншо-чи. Беше ходила до пуеблото, за да донесе два съда от печена глина. Отиде до реката, за да ги напълни с вода, после се върна и ги постави върху ковчега. За какво служеха те, щях да разбера скоро.

Всичко за погребението беше вече готово. Инчу-чуна направи знак и траурните песни заглъхнаха. Жрецът клекна на земята и остана неподвижен. Вождът се приближи до ковчега и започна да говори бавно и тържествено. Сам ми превеждаше тихо речта му.

— Всяка сутрин слънцето изгрява от изток и всяка вечер се спуска на запад, а годината се събужда през пролетта и през зимата отново отива да спи. Така е и с хората. Така ли е?

— Хау! — прозвуча глухо наоколо.

— Човекът изгрява като слънцето и се спуска пак в гроба. Той идва на земята като пролетта и отива във вечен покой като зимата. Но когато слънцето залезе, то се появява отново на следното утро, а когато измине зимата, пролетта отново идва при нас. Така ли е?

— Хау!

— Така ни учеше Клеки-петра. Човекът отива в гроба, но след смъртта той отново се ражда също като новия ден и като новата пролет, за да продължи да живее в страната на Великия дух. Това ни беше казано от Клеки-петра и сега той вече знае дали ни е казал истината, защото изчезна като деня и като годината, а душата му отиде в царството на умрелите, за което той винаги мечтаеше. Така ли е?

— Хау!

— Неговата вяра не беше като нашата и нашата вяра не беше като неговата. Ние обичаме нашите приятели и мразим враговете си. Клеки-петра обаче ни учеше, че човек трябвало да обича и враговете си, защото и те били наши братя! Това не ни се вярваше. Но винаги, когато се вслушвахме в него или в думите му, сме имали полза и сме били радостни. Може би все пак неговата вяра е като нашата, само че не сме могли да го разберем така, както той желаеше да бъде разбран. Ние казваме, че душите ни отиват във Вечните ловни полета, а той твърдеше, че неговата щяла да отиде във вечното блаженство. Но често си мисля, че нашите Ловни полета са онова царство на мъртвите. Така ли е?

— Хау!

— Това беше неговото учение. Сега ще говоря за неговата смърт. Тя ни връхлетя, както хищно животно връхлита плячката си. Краят му дойде внезапно и неочаквано. Беше здрав, държелив и бе застанал до нас. Канеше се да се качи на коня си, за да се завърне с нас у дома. В този момент бе улучен от куршума на убиеца. Нека моите братя и сестри оплачат този край!

Разнесоха се приглушени вопли, които ставаха все по-силни и пронизителни, докато се превърнаха в неудържими стонове и плач, които престанаха изведнъж. Тогава вождът продължи:

— Ние отмъстихме за смъртта му. Но душата на убиеца се изплъзна от убития. Тя няма да може да му прислужва във Вечните ловни полета, защото беше страхлива и не пожела да го последва в смъртта. Краставото куче, на което принадлежеше, бе застреляно от момчетата и трупът му плува надолу по реката. Така ли е?

— Хау!

— Клеки-петра ни напусна, но тялото му остана при нас, за да му съградим паметник, който ще напомня на нас и на нашите поколения за добрия бял баща, който беше наш учител и когото ние обичахме. Той не беше роден в тези земи, а дойде от далечна страна, която се намира отвъд Голямата вода. Често ни е говорил за своята родина, която се намира на изток и ни е казвал, че там расте дъбът. От любов към Клеки-петра и в негова чест донесохме дъбове, които ще насадим около гроба му. Той винаги е мислил за нас и се е грижил за нас. Преди да ни напусне, той ни изпрати един бледолик, който ще ни бъде брат и приятел на негово място. Тук стои Олд Шетърхенд, белият човек, който е дошъл от родината на Клеки-петра. Той знае всичко онова, което знаеше и нашият учител, но в същото време е и такъв воин, какъвто умрелият не беше. Той е убил мечката гризли с нож, а всеки свой неприятел запраща на земята с юмрука си. Инчу-чуна и Винету му бяха на два пъти в ръцете. Но той не ни уби, а ни подари живота, защото ни обича и защото е приятел на червенокожите мъже. Така ли е?

— Хау!

— Последната воля на Клеки-петра беше Олд Шетърхенд да стане негов наследник при воините на апачите и Олд Шетърхенд обеща да изпълни неговото желание. Ето защо Олд Шетърхенд ще бъде приет в племето на апачите и ще има правата и властта на вожд. Ще бъде така, като че ли е роден при нас. За да бъде потвърдено това, той би трябвало всъщност да изпуши калюмета с всеки воин на апачите. Но ние можем да отстъпим от този обичай, тъй като той ще пие от кръвта на Винету, а Винету ще пие от неговата кръв. Тогава Олд Шетърхенд ще бъде кръв от нашата кръв и плът от нашата плът. Съгласни ли са воините на апачите?

— Хау, хау, хау! — прозвуча трикратно радостният отговор на всички присъствуващи.

— Тогава нека Олд Шетърхенд и Винету се приближат към ковчега и пуснат по няколко капки от кръвта си във водата на братството!

И така — кръвно братство, истинско кръвно братство, за което бях чел толкова често! Този обичай се среща при много нецивилизовани или полуцивилизовани народи; кръвното братство се счита за сключено, когато двамата смесят кръвта си и пият от нея, или пък когато единият от тях пие от кръвта на другия и обратно. Според поверието едно такова кръвно братство е по-здраво, по-сърдечно и по-безкористно, отколкото братството по рождение.

Сега аз трябваше да пия от кръвта на Винету, а той — от моята. Застанахме от двете страни на ковчега и Инчу-чуна разголи ръката на сина си до лакътя, като я поряза леко с ножа си. От малкия незначителен разрез избликнаха няколко капки кръв, които бяха събрани от вожда в малък съд с вода. После същото бе направено и с мен, при което капките кръв бяха събрани в друг съд. Този съд беше подарен на Винету, а аз получих съда с неговата кръв. Инчу-чуна заговори тържествено на английски език:

— Душата на човека живее в кръвта. Нека душите на тези двама млади воини се слеят една с друга, за да образуват една-единствена душа. Нека отсега нататък мислите на Олд Шетърхенд станат и мисли на Винету, а волята на Винету нека бъде и воля на Олд Шетърхенд. Пийте!

Изпих съдържанието на единия от съдовете, а Винету изпи другия. Това беше всъщност водата, която Ншо-чи бе донесла от реката, примесена с няколко капки кръв, чиито вкус не можеше да се усети. След това вождът ми подаде ръката си.

— Сега и ти като Винету си син на моето тяло и воин на нашия народ. Славата на твоите дела ще се разпространи бързо и никой друг воин няма да може да те надмине. Ти ще бъдеш вожд на апачите и всички племена на нашия народ ще те почитат като вожд!

Това се казва бърза кариера! До неотдавна бях домашен учител в Сент Луис, после земемер по трасето на железопътната линия през Запада, а сега бях станал вожд на „диваци“. Но трябва да си призная, че тези „диваци“ ми харесваха много повече, отколкото по-голямата част от белите, с които си бях имал работа в последно време.

Разбира се, че като „просветен европеец“ бях далече от мисълта да придавам каквото и да било тайнствено или чудодейно въздействие на няколкото капки кръв, които изпихме взаимно. Напълно съзнавах формалната символичност на този обред и предполагах, че Инчу-чуна и децата му също така добре разбираха неговата символична същност. Положително ненапразно са били ученици на „белия учител на апачите“.

Все пак по-късно думите на Инчу-чуна, че Винету и аз ще бъдем като една душа с две тела, излизаха винаги верни. Ние двамата се разбирахме, без да беше необходимо да споделяме чувствата, мислите или решенията си. Трябваше да разменим само по някой поглед, за да знаем най-точно какво искаше да направи всеки един от нас. Да, дори и това не бе необходимо: ние действувахме удивително съгласувано даже и тогава, когато се намирахме далеч един от друг; помежду ни никога не е имало някакви кавги или несъгласие. Но това беше естествена последица от взаимната вътрешна симпатия и от взаимното разбиране и зачитане, на възгледите и навиците ни.

Когато Инчу-чуна завърши речта си, всички апачи се бяха изправили, за да извикат силно и потвърждаващо „хау“. След това вождът добави:

— Сега новият, живият Клеки-петра е приет в племето ни и ние можем да погребем мъртвия. Нека моите братя се заемат с това!

Последните му думи бяха отправени към апачите, които бяха участвали в изграждането на гробницата. Помолих да почакат малко и направих знак на Хокинс, Стоун и Паркър да се приближат. Когато застанаха до мене, аз казах няколко думи край ковчега и завърших с една молитва. След това тленните останки бяха внесени в каменната постройка и червенокожите започнаха да зазиждат отвора.

Това беше първото индианско погребение, на което присъствувах. То ме бе развълнувало дълбоко. Не ми се иска да критикувам възгледите, които беше изложил Инчу-чуна по време на погребението, но в неговите думи имаше много истина, примесена с доста неясноти. Докато зазиждаха гробницата, индианците отново подеха своите траурни напеви. Едва когато бе поставен и последният камък, можеше вече да се каже, че церемонията е завършила. Всеки започна да се занимава със своите работи, а това бе сега на първо място яденето. Инчу-чуна ме покани да ям с него.

Той живееше в най-голямото помещение на вече споменатия етаж в пуеблото. То беше обзаведено съвсем семпло, но по стените му можеше да се види богата колекция от индиански оръжия, която живо привлече вниманието ми. Красива зора ни обслужваше и тримата — Инчу-чуна, Винету и мене — и скоро разбрах, че тя умееше майсторски да приготвя индианските ястия. Разговаряхме съвсем малко. Червенокожият изобщо не обича словоохотливостта, а днес и без това бе говорено толкова много, че всичко, което имахме да обсъждаме, беше оставено за по-късно. След като се нахранихме, се свечери бързо.

— Иска ли моят брат да си почине или ще дойде с мене? — попита ме Винету.

— Ще дойда с тебе — заявих аз, без да попитам накъде мислеше да се отправи.

Слязохме от пуеблото и закрачихме към реката. Това очаквах и аз. Човек с толкова сериозен и задълбочен характер като Винету не можеше да не отиде пак на гроба на своя учител. Там седнахме един до друг. Винету ме хвана за ръката и остана известно време безмълвен; и аз нямах причина да наруша тишината.

Тук трябва да отбележа, че не всички апачи, които бях видял наоколо, живееха в пуеблото. Колкото и да беше голямо, то в никой случай не можеше да побере толкова много хора. Там живееха само семействата на Инчу-чуна и на неговите по-видни воини. Пуеблото представляваше в известен смисъл и сборен център за онези членове от племето мескалеро, които водеха скитнически живот, като пасяха конете си ту тук, ту там, и ловуваха свободно из съседните територии. От това място вождът властваше и ръководеше племето си; оттук той предприемаше далечни походи с коня си до другите племена, които го признаваха за върховен вожд. А това бяха лянеросите, хикарила, тараконе, чирикахуа-апачите, пиналеньосите, хиленьосите, мимбреньосите, липаните, апачите от медните мини и други. Дори и навахите обикновено се подчиняваха, ако не на заповедите му, то поне на желанията.

Мескалеросите, които не живееха в пуеблото, си бяха отишли след погребението, като бяха оставили само толкова хора, колкото бяха необходими да пазят доведените от кайовите коне, пасящи наблизо. Ето защо сега Винету и аз седяхме съвсем сами край гроба на Клеки-петра. Във връзка с този гроб ми се иска да спомена още, че на следващия ден около него наистина бяха засадени дъбове, които по-късно израснаха нависоко. Тези дървета се издигат там и до ден-днешен.

Най-сетне Винету наруши мълчанието с един въпрос:

— Ще забрави ли моят брат Олд Шетърхенд, че бяхме негови врагове?

— Вече е забравено — уверих го аз.

— Но едно нещо все пак няма да можеш да простиш.

— Кое?

— Обидата, която ти нанесе моят баща.

— Кога?

— Когато те срещнахме за първи път.

— Аха, когато ме заплю в лицето ли?

— Да.

— Защо да не мога да го простя?

— Защото такова заплюване може да се измие само с кръвта на онзи, който е нанесъл тази обида.

— Нека Винету не се безпокои. И това е вече забравено.

— Моят брат казва неща, които не мога да повярвам.

— Ще ми повярваш. Отдавна е доказано, че съм го забравил.

— Как е доказано?

— С това, че не се разсърдих на Инчу-чуна, баща ти. Или си мислиш, че Олд Шетърхенд ще се остави да го заплюват, без да отговори веднага с юмрука си, ако го сметне за обида?

— Наистина, ние после се чудихме, че не постъпи така.

— Бащата на Винету не можеше да ме обиди. Аз си изтрих лицето и още тогава всичко беше простено и забравено. Да не говорим повече за това!

— И все пак трябва да говоря, длъжен съм да го сторя като твой брат.

— Защо?

— Ще трябва най-напред да се запознаеш с обичаите на нашия народ. Никой воин не признава с удоволствие сторената грешка, а вождовете пък още по-малко. Инчу-чуна разбира, че е постъпил несправедливо, но не може да те помоли за извинение. Ето защо ме накара аз да говоря с тебе. Винету те моли за извинение от името на баща си.

— Не е необходимо. Ние сме квит, защото и аз ви обидих.

— Не си.

— Обидих ви! Не е ли обида юмручният удар? А аз ви ударих с юмрука си.

— То стана по време на битката и тогава не е обида. Моят брат е благороден и великодушен. Няма да забравим това.

— Да говорим за други неща! Днес станах апач. А какво е положението на моите трима другари?

— Те не могат да бъдат приети в племето ни, но са наши братя.

— Без никакви формалности?

— Утре ще изпушим с тях лулата на мира. Но нека сега моят бял брат ми каже защо е напуснал родината си?

Подобни въпроси са съвсем необичайни за индианците. Но Винету имаше право да ми зададе такъв въпрос, защото сега беше мой брат и трябваше да ме опознае. Този въпрос обаче не бе зададен само от съчувствено любопитство. Винету имаше и друга причина.

— За да търся тук щастието си — отговорих аз.

— Щастие! А какво е щастие?

— Богатство, което обаче…

Когато чу първата дума, Винету пусна ръката ми и в очите му проблеснаха пламъчета. Знаех, че в този момент го бе обхванало чувство, че все пак се е излъгал в мене.

— Богатство! — прекъсна ме той. — Тогава се заблуждаваш. Златото донесе само нещастия на червенокожите мъже. Заради златото белите продължават да ни изтласкват от едни земи в други, от едно място на друго, така че ние сигурно ще загинем, макар и бавно. Златото е причина за смъртта ни. Нека моят брат не се домогва до златото!

— Но аз не се домогвам до златото.

— Така ли? Но нали каза, че търсиш щастието в богатството?

— Да, вярно. Но нямам предвид онова богатство, за което мислиш ти. Има различни видове богатство — може да си богат на злато, но може да си богат на мъдрост и опит, на чест и слава, а здравето също е богатство.

— Уф, уф! Значи това си имал предвид! И към кой вид богатство се домогваш?

— Само не към първото.

— А защо тогава моят брат Олд Шетърхенд се е присъединил към крадците на земя? Не е ли знаел, че извършва престъпление спрямо червенокожите мъже?

— Не е било трудно да се сетя, но просто не бях мислил за това. Радвах се, че ме бяха назначили като земемер, защото ми плащаха добре.

— Плащаха ли ти? Но струва ми се, че вие не бяхте приключили работата си. Нима ви платиха, преди да сте свършили измерването?

— Не. Но бях получил аванс и екипировка. Спечеленото щяха да ни заплатят след завършване на цялото измерване.

— И сега ще загубиш тези пари?

— Да.

— Много ли са?

— За мене са твърде много.

Той помълча известно време, след което каза:

— Съжалявам, че моят брат е изгубил толкова заради нас. Ти богат ли си?

— Ако ме питаш за пари — беден съм.

— А след колко време щяхте да завършите работата си?

— След няколко дни.

— Уф! Ако те познавах, както те познавам сега, щяхме да нападнем кайовите след няколко дни.

— За да можех да си свърша работата ли? — запитах аз, трогнат от това благородство.

— Да.

— Но това ще рече, че ти щеше да ни разрешиш да извършим докрай „кражбата“.

— Кражбата не, а само измерването. Линиите, които чертаете по хартията, не могат да ни навредят, защото тогава грабежът все още не е извършен. Той започва едва тогава, когато пристигнат работниците на бледоликите, за да строят пътя на Огнения кон. Бих…

Той млъкна, за да обмисли една внезапно хрумнала му мисъл. След малко продължи:

— Трябва ли да притежаваш тези хартии, за които говорих, за да си получиш парите?

— Да.

— Уф! Тогава никога няма да ти ги платят, понеже всичко, което бяхте рисували, е унищожено.

— А какво стана с измервателните ни инструменти?

— Воините, които ги намериха, искаха да ги изпочупят, но аз им забраних. Въпреки че не съм посещавал училищата на бледоликите, все пак знам, че такива предмети имат голяма стойност, и затова заповядах да бъдат грижливо запазени. Донесохме ги тук и ги прибрахме в пуеблото. Ще ги върна на моя брат Олд Шетърхенд.

— Благодаря ти. С удоволствие ще приема този подарък, въпреки че нямам никаква полза от него. Все пак се радвам, че ще мога да върна обратно тези уреди.

— Значи няма да ти принесат полза?

— Не. Бих имал някаква полза, ако можех да завърша напълно измерванията.

— Но нали не притежаваш хартиите, които са били унищожени!

— Притежавам ги. Имах предвидливостта да ги правя двойни.

— И вторите чертежи са още у тебе?

— Да, ето в този джоб. Ти беше така добър да наредиш да не ми ги взимат.

— Уф, Уф!

Това възклицание издаваше и учудване, и задоволство. После той отново замълча. Както разбрах по-късно, в този момент го занимаваше една толкова благородна мисъл, каквато друг едва ли би имал, а пък още по-малко би изпълнил. След известно време той стана.

— Да се връщаме — каза той. — Моят бял брат е бил ощетен от нас. Винету ще се погрижи това да бъде поправено. Но преди всичко трябва да си отпочинеш тук напълно.

Върнахме се в пуеблото, където ние, четиримата бели, спахме за първи път като свободни хора. На следващия ден Хокинс, Стоун и Паркър изпушиха лулата на мира с апачите при голяма тържественост. Държаха се дълги речи. Най-хубава от тях беше речта на Сам, който я разкраси по свой маниер с толкова комични изрази, че индианците трябваше да положат много усилия, за да запазят своята сериозност и достойнство. През този ден беше хвърлена светлина и върху всички неясноти в развилите се напоследък събития. Отново стана въпрос и за това как бях освободил през онази вечер Инчу-чуна и Винету. Хокинс ми дръпна по този случай следното конско евангелие:

— Ти си изключително подла личност, сър! Човек трябва да бъде искрен към приятелите си, особено ако им е толкова много задължен, колкото си ни задължен ти на нас. Кой и какво беше ти всъщност, когато те видяхме за първи път в Сент Луис? Някакъв си домашен учител, който пердашеше здраво децата, за да им набие в главите азбуката и таблицата за умножение. И щеше да си останеш такъв нещастник, ако не се бяхме заели с тебе с толкова любов и снизхождение. Измъкнахме те от тази глупава таблица за умножение и те помъкнахме с нас през саваната с такава нежност, която заслужава само възхищение, ако не се лъжа. Бдяхме над тебе, както бди нежна майка над малкото си дете или както квачката бди над излюпилото се пиленце. При нас ти се вразуми полека-лека и ние бяхме онези хора, които развиха мозъка ти дотам, че понякога в него започваше да се разсъмва. Накратко, ние тримата бяхме за тебе баща и майка, вуйчо и леля, носихме те на ръцете си, хранихме те с най-сочните късове месо, а като духовна храна ти предлагахме нашата мъдрост и богат житейски опит и след всичко това можехме да очакваме, че ще ни се отплатиш с почит, уважение и благодарност. Обаче ти винаги си правил онова, което ти е било забранено. Като си помисля само с колко непокорство и каква неблагодарност си се отплащал за нашата любов и саможертва, започва да ме боли моята стара ловна дреха. Ако пожелая сега да изброявам всичките ти долни номера, едва ли скоро ще му се види краят. Но най-лошият от тях беше безспорно онзи, когато самичък освободи двамата апачи, без да ни кажеш. Няма да го забравя вовеки веков. Последиците от това коварно премълчаване не закъсняха да се проявят. Вместо да ни изпекат хубавичко на кола на мъчението и днес да се събудим в чудесните Ловни полета на отлетелите индиански души, нас не ни смятат достойни дори да умрем. Сега си седим живи-живенички и напълно здрави в това отдалечено индианско пуебло, където хората се мъчат да ни развалят стомасите с различни лакомства и да направят истински полубог от тебе, грийнхорна. Това нещастие дължим само на тебе и особено на обстоятелството, че си толкова подъл плувец. Но любовта си остава при всички обстоятелства неразбираема също като жената. Колкото повече я тормозиш, толкова по-добре се чувства тя, и ето защо и този път ще запазиш мястото си между нас и в нашите сърца и след като ти натрием сол на главата, ще ти простим, с надеждата, че най-сетне ще се размислиш и ще се промениш, ако не се лъжа. Ето ти ръката ми. Ще ми обещаеш ли, драги сър, че ще се поправиш?

— Да — уверих го аз, като разтърсих ръката му. — Ще следвам така усърдно благородния пример, който ми давате тримата и който ще продължите да ми давате, че не след дълго време хората ще ме взимат за самия Сам Хокинс.

— Многоуважаеми, не се залавяй с това! Усилията ти биха били съвсем напразни. Такъв грийнхорн, какъвто си ти, да заприлича на Сам Хокинс! Абсолютно изключено! Все едно жабата да иска да стане оперен певец и да…

В този момент Дик Стоун се намеси, смеейки се, но си личеше, че се беше и поядосал:

— Стоп! Млъкни най-сетне, стари бърборко! Не се понасяш повече! Обръщаш всичко наопаки и на черното казваш бяло! Ако бях на мястото на Олд Шетърхенд, нямаше да търпя така спокойно този вечен „грийнхорн“.

— Та какво имаш против това? Той си е такъв!

— Глупости! Дължим живота си на него. А едва ли ще се намери някой измежду сто опитни уестмани, без да изключвам и нас тримата, който би направил онова, което успя да стори той вчера. Вместо ние да го закриляме, той ни закриля. Запомни това! Ако не беше той, нямаше да си седим така весело тук, а и ти нямаше да бъдеш цял-целеничък под старата си фалшива перука!

— Какво? Фалшива перука ли! Само да си ми го казал още веднъж! Това е съвършено истинска перука! Ако още не си разбрал, на, погледни я!

Той я свали от главата си и я подаде на другите.

— Я махай тази козина оттук! — засмя се Стоун.

Дребният трапер я постави отново на главата си и се завайка с укор в гласа си:

— Засрами се, Дик, да наричаш украшението на главата ми „козина“! Не очаквах такова нещо от толкова добър приятел като тебе! Вие всички не умеете да оцените истински вашия Сам. Ще ви накажа с презрение и ще отида да посетя моята Мери. Трябва да видя дали и тя се чувства така добре, както аз.

Той размаха презрително ръка и се отдалечи. Ние се изсмяхме след него, защото просто беше невъзможно човек да му се сърди.

На следващия ден се завърнаха разузнавачите, които бяха проследили кайовите. Съобщиха, че вражеските отряди продължили пътя си, без да се спират, и следователно едва ли имали намерение да предприемат неприятелски действия.