Карл Май
Винету I (12)

11.
С един крак в гроба

Кайовите са били убедени, че Бързия нож ще ме убие. Неочакваният изход от двубоя ги бе разочаровал, но ги беше изпълнил и с ярост срещу нас. Положително биха ни нападнали с най-голямо удоволствие. Но не биваше да го правят, защото беше уговорено най-тържествено, че приятелите на победения няма да си отмъщават на победителя. Това не можеше да се промени. Но във всеки случай си мислеха, че скоро ще имат някой друг повод за враждебни действия срещу нас. По тяхно мнение те разполагаха с достатъчно време, защото им бяхме сигурно в ръцете. Ето защо временно потиснаха озлоблението си и започнаха да се занимават с трупа на убития си другар. Вождът беше също при тях и човек може да си представи, че искането на обяснения от Сам Хокинс не беше посрещнато много любезно. Той се върна в крайно лошо настроение и ни съобщи за неуспеха си.

— Този негодник наистина няма да удържи на думата си. Иска да умори пленниците с глад и жажда. И този мошеник нарича това „оставям жив“! Но ние ще бъдем нащрек, ако не се лъжа, и ще му погодим някой номер, хи-хи-хи-хи!

— Ако преди това той не ни погоди някой номер! — забелязах аз. — Трудно е да закриляш други, когато ти самият се нуждаеш така много от закрила.

— Струва ми се, че се страхуваш от тези червенокожи, сър!

— Ха! Знаеш, че се страхувам толкова малко, колкото и ти — възразих аз.

— Но с известна разлика! А тя е именно в това, че там, където аз бих се побоял да направя нещо, ти се хвърляш, без да му мислиш, като бик на червена кърпа. А където е необходимо всъщност да се покаже истинска смелост, там се колебаеш. Такъв е начинът на действие на грийнхорна. Какви мисли се въртят сега в главата ти?

— За какво по-точно?

— За борбата с ножовете, в която победи.

— Мисля, че можеш да бъдеш доволен от мене.

— Нямам предвид това. Говоря за евентуални укори.

— Укори ли? А кой ще ме укорява? Ти ли?

— Небеса, ама че бавно загряваш! Кажи ми честно, сър, бил ли си някога обвиняван в убийство на човек отвъд, на Стария континент?

— Мисля, че не. Поне не си спомням — отвърнах аз на този странен въпрос.

— Значи още не си убивал никого?

— Не.

— Тогава днес за първи път си убил човек. Как се чувстваш вътрешно, ето това исках да знам.

— Хмм! Това наистина не е приятно чувство. Сигурно никак няма да ми бъде лесно пак да отнема живота на някой човек. У мене се зароди нещо, което прилича твърде много на нечиста съвест.

— Я не си въобразявай и не мисли глупости! И да не искаш, тук всеки ден може да ти се случва да очистваш някого — ще бъдеш принуден, за да спасиш собствения си живот. В такъв случай човек трябва… heavens, ето ти на веднага един такъв случай! — прекъсна мисълта си Сам. — Ама наистина апачите са вече тук! Сега ще се лее кръв. Гответе се за битка, мешърс!

От мястото, където се намираха пленниците с техните пазачи, се разнесе високо и пронизително „Иииииииии“ — бойният вик на мескалеросите. Противно на всички очаквания Инчу-чуна и Винету бяха вече тук. Бяха нападнали лагера на кайовите. Изненаданите индианци, които се намираха близо около нас, се заслушаха уплашено. После Тангуа извика:

— Неприятели, там долу при нашите братя! Бързо, бързо да се притечем на помощ!

Той понечи да се втурне, ала Сам Хокинс му препречи пътя.

— Не можете да отидете там. Стойте си тука, защото положително и ние сме вече обградени! Да не си мислиш, че вождовете на апачите са толкова глупави, та да нападнат само пазачите, без да знаят къде се намираме ние, останалите? Само след няколко ми…

Сам говореше бързо и припряно, но въпреки това не можа да довърши, защото сега и около нас се разнесе ужасният, пронизващ до мозъка на костите боен вик. Наистина се намирахме все още в откритата прерия, но по нея растяха отделни храсталаци, зад които апачите се бяха приближили незабелязано, така че бяхме обградени напълно. Сега те се нахвърлиха върху нас от всички страни на големи групи. Кайовите стреляха по тях, неколцина паднаха, но в следващия момент нападателите бяха вече при нас.

— Не убивайте нито един апач! — извиках на Сам, Уил и Дик и в следващия миг вече около нас кипеше ръкопашна борба. Ние четиримата не участвахме в нея. Обаче главният инженер и тримата земемери се защитаваха. Убиха ги. Беше ужасно.

Докато погледът ми следеше тази страшна сцена, бяхме нападнати в гръб от многоброен отряд, който ни разпръсна. Опитахме се да извикаме на тези хора, че сме техни приятели, но без никакъв успех. Те се нахвърлиха върху нас с ножове и томахоки, така че бяхме принудени да се защитаваме, въпреки че всъщност не желаехме да се бием. Повалихме неколцина от тях с прикладите си. Това ги респектира и те ни оставиха на мира.

Използвах свободните няколко секунди, за да се огледам бързо наоколо. Нямаше нито един кайова, който да не се бие срещу няколко апачи. Сам забеляза това и извика:

— Да бягаме бързо! Натам в храстите!

Дребният трапер посочи с ръка към неколкократно вече споменатите храсти, които ни бяха прикривали от индианския лагер и се затича към тях. Дик Стоун и Уил Паркър го последваха. Аз се поколебах няколко мига, като погледнах още веднъж към мястото, където бяха стояли земемерите. Те бяха бели и аз бих им помогнал с удоволствие. Само че вече беше късно. Ето защо и аз се отправих към храстите. Още не ги бях достигнал, когато видях край тях да се появява Инчу-чуна.

Заедно с Винету той е бил при онази група апачи, които са имали за задача да нападнат лагера и да освободят пленниците. След като бяха постигнали целта си, двамата вождове се бяха отправили тичешком към по-големия отряд, който ни беше нападнал откъм гърба, за да видят дали техните хора са имали успех. Инчу-чуна беше избързал на известно разстояние пред сина си. Щом заобиколи храстите, той ме видя.

— Крадецът на земя! — извика ми той и се нахвърли върху мен, вдигнал Сребърната карабина високо във въздуха, за да ме повали с приклада й. Извиках му няколко обяснителни думи, с които исках да му кажа, че не съм негов враг. Но той не им обърна внимание и удвои силата на ударите, които ми нанасяше. Нямах друг изход: ако не исках да бъда тежко ранен или убит, трябваше да му причиня болка. Тъкмо когато замахваше за нов удар, аз захвърлих мечкоубиеца, с който досега бях отбивал ударите му, и в следващия миг лявата ми ръка обхвана врата му, докато десният ми юмрук се стовари по слепоочието му. Той изтърва пушката си, изхърка кратко и се смъкна в тревата. Зад гърба ми се разнесе ликуващ глас:

— Това е Инчу-чуна, най-главното куче на апачите! Тангуа трябва да притежава скалпа му!

Като се обърнах, съзрях вожда на кайовите, който по неизвестни за мене причини беше тръгнал в нашата посока. Той захвърли пушката, изтегли ножа си и се нахвърли върху изгубилия съзнание апач, за да му смъкне кожата от главата. Хванах го грубо за ръката.

— Не го пипай! Аз го победих. На мене принадлежи!

— Мълчи, бяла гадино! — изсъска той. — Нима Тангуа трябва да те пита! Вождът е мой! Пусни ме, иначе…

Той замахна с ножа си и ме улучи в китката на лявата ръка. Не исках да го убивам и затова оставих ножа си в пояса, но се хвърлих върху него и се помъчих да го отстраня от Инчу-чуна. Тъй като не успях, аз го стиснах за гърлото и го държах така, докато престана да се движи. После се наведох над Инчу-чуна, чието лице беше изцапано с капки кръв от раната на ръката ми. В този миг чух зад гърба си шум и се обърнах, за да се огледам. Това движение ми спаси живота, защото получих страшен удар с приклад по рамото, който беше предназначен всъщност за главата ми. Ако я беше улучил, ударът сигурно щеше да ми разбие черепа. Този, който ме удари, беше Винету.

Както вече споменахме, вървял след Инчу-чуна. След като заобиколил храстите, той бе ме видял коленичил край баща му, който лежеше неподвижно, а лицето му бе изпръскано с кръв. Винету замахнал веднага, за да ми нанесе смъртоносен удар с приклада, но за щастие улучи само рамото ми. После хвърли пушката на земята, извади ножа си и се нахвърли върху мен.

Намирах се в извънредно тежко положение. Ударът се беше отразил зле на цялото ми тяло, а ръката ми беше парализирана. Имах голямо желание да обясня нещата на Винету, но сблъскването ни дойде така бързо, че не ми остана време да изрека нито една дума. Той замахна с ножа си към гърдите ми; този удар щеше да забие цялото острие в сърцето ми. Успях само да се изместя малко встрани. Ножът му проби левия джоб на гърдите ми, там се удари в ламаринената кутия, в която пазех документите си, плъзна се по нея нагоре, навлезе в устата ми през меките части зад долната челюст и ми прониза езика. Винету извади пак ножа, сграбчи ме с лявата си ръка за гърлото и замахна за втори път. Смъртният страх удвои силите ми. Можех да използвам само едната си ръка, а и противникът ми ме беше затиснал. Успях да се извъртя малко. Хванах дясната му ръка, която държеше ножа, и я стиснах толкова силно, че той го изтърва от болка. После сграбчих бързо лявата му ръка при лакътя и така я извих нагоре, че щях да я счупя, ако не ми беше пуснал гърлото. Сега присвих коленете си и се изправих нагоре с всичката сила и бързина, на която бях способен. Винету отхвръкна настрани, като падна на земята по корем. В следващия миг аз лежах върху гърба му точно така, както преди малко той ме беше затиснал.

Сега трябваше на всяка цена да го държа притиснат под мене, защото, ако се изправеше, бях загубен. Поставих едното си коляно напреко над двете му бедра, притиснах с другото едната му ръка, а със здравата си ръка го хванах за врата, докато той се опитваше със свободната си ръка да намери ножа по земята — за щастие напразно. Между двама ни се разгоря страхотна борба. Помислете си, моят противник беше Винету, който не бе побеждаван досега, а и по-късно никой не успя да го победи — човек с гъвкавостта на змия, железни мускули и стоманени сухожилия! Сега имах време да говоря, само няколко обяснителни думи биха били достатъчни. Но кръвта течеше толкова силно от устата ми, че когато се опитах да проговоря с прорязания си език, се чу само едно неразбираемо ломотене.

Винету напрягаше всички сили, за да ме отхвърли от себе си, но аз се бях впил в него като някой вампир, от който не можеш да се отървеш. Той започна да се задъхва и дишането му ставаше все по-трудно. С върховете на пръстите си притиснах гърлото му толкова силно навътре, че той престана да диша. Нима трябваше да го удуша? Не, в никакъв случай! Освободих за един момент врата му, след което той веднага вдигна глава. Това положение на главата му беше много удобно за моето намерение: последваха два бързи юмручни удара и Винету изгуби съзнание. Бях успял да го победя, него, непобедимия. Това, че вече веднъж го бях повалял на земята, не можеше да се брои, защото при онова нападение не се беше състояла никаква борба.

Поех дълбоко, дълбоко въздух, при което трябваше да внимавам да не нагълтам кръвта, която пълнеше устата ми. Държах устата си широко отворена, за да може да изтича кръвта. От външната рана също течеше обилно кръв. Тъкмо когато се канех да стана от земята, чух зад себе си гневен индиански вик и върху главата ми се стовари удар от приклад, който ме простря на земята в безсъзнание.

Когато отново дойдох на себе си, вече се беше свечерило. Толкова дълго време бях лежал в безсъзнание. Отначало имах чувството, като че ли още сънувам: струваше ми се, че съм паднал в каменния улей на някоя воденица, и то под воденичното колело. Воденицата не работеше, защото колелото не можеше да се върти, тъй като бях затиснат между него и каменния улей. Водата ме заливаше шумно и силата, с която действаше върху колелото, ме притискаше все по-здраво и по-здраво, сякаш щеше да ме смаже. Боляха ме всички части на тялото, особено главата и лявото рамо.

Постепенно разбрах, че това не беше действителност, но не беше и сън. Шуменето и бученето не беше причинено от вода. То съществуваше само в главата ми и беше последица от удара с приклад, който ме бе пратил на земята. А болките в рамото не бяха причинени от воденично колело, притиснало ме към коритото под него, а от удара, получен от Винету. От устата ми все още течеше кръв. Тя се стремеше да влезе в гърлото ми и да ме задуши. Слухът ми долови страхотно хъхрене и хъркане и аз се събудих окончателно. Тези звуци произлизаха от самия мен.

— Раздвижи се! Слава богу, раздвижи се! — чух високия глас на Сам.

— Да, и аз забелязах — потвърди Дик Стоун.

— Сега си отвори и очите! Жив е, жив е! — добави Уил Паркър.

Действително бях отворил очите си. Това, което видях при пръв поглед, не беше в никакъв случай утешително. Намирахме се все още на мястото, където се беше състояла битката. Горяха най-малко двадесет лагерни огъня, между които се движеха може би около петстотин апачи. Мнозина от тях бяха ранени. Видях и значителен брой убити, които лежаха на земята разделени на две. Една част бяха апачи, а друга — кайови. Победителите бяха загубили единадесет воини, а победените — тридесет. Това научих, разбира се, по-късно. Наоколо лежаха пленените кайови — всички бяха здраво вързани. И Тангуа беше между тях. Нито един не беше успял да избяга.

Недалеч от нас забелязах един човек, чието тяло беше извито и завързано на кравай, горе-долу така, както по-рано испанската инквизиция е измъчвала жертвите си. Това беше Ратлър. Апачите го бяха вързали по този начин, за да му причинят болки. Той стенеше ужасно. Другарите му бяха избити. Още в началото на нападението бяха ликвидирани. Неговият живот бе пощаден, защото бе убил Клеки-петра и апачите го запазваха за една продължителна и мъчителна смърт.

И аз бях с вързани крака и ръце, също като Стоун и Паркър, които лежаха вляво от мен. Отдясно седеше Сам Хокинс. Краката му бяха вързани. Дясната му ръка беше стегната с ремъци зад гърба, но лявата необяснимо защо бе оставена свободна.

— Благодаря на небето, че си отново в съзнание, скъпи приятелю! — каза той, като ме погали с лявата си ръка по лицето. — Как стана така, че те пребиха?

Понечих да отговоря, но не можах, защото устата ми беше пълна с кръв.

— Изплюй я! — предупреди ме той.

Последвах съвета му, но успях да изломотя само няколко неясни думи, след което устата ми се напълни отново с кръв. Вследствие на голямата загуба на кръв бях изтощен до смърт. Можех да отговарям само с къси изречения, отделени от големи паузи, и то толкова тихо, че Сам едва успяваше да чуе думите ми.

— Бих се Инчу-чуна… Винету след това… рани ме в устата.

Липсващите помежду думи бяха погълнати от кръвта ми. Както забелязах сега, тя беше образувала локва, в която лежах.

— Бре да се не види! — зачуди се Сам. — Кой можеше да предположи! Щяхме с удоволствие да се предадем, но апачите не обръщаха внимание на думите ни. Вмъкнахме се в храстите, за да изчакаме, докато им попремине яростта, ако не се лъжа. Мислехме, че и ти си постъпил така, и те търсихме. Но след като не те открихме, аз се върнах към края на храсталака, за да видя къде се намираш. Видях, че една шумна група апачи беше наобиколила Инчу-чуна и Винету, които изглеждаха умрели, но скоро се съвзеха. Ти също лежеше до тях като мъртъв. Така се изплаших, че веднага подбрах тия двамата, Дик Стоун и Уил Паркър, и заедно изтичахме, за да видим има ли в теб още някаква искрица живот. Моментално ни плениха. Казах на Инчу-чуна, че сме приятели на апачите и че вчера вечерта сме искали да освободим двамата пленени вождове. Но той ми се изсмя злобно и само благодарение на Винету оставиха едната ми ръка свободна, за да мога да ти помагам. Пак той превърза гърлото ти, иначе нямаше изобщо да се събудиш, а кръвта ти щеше да си изтече, ако не се лъжа: Дълбока ли е раната ти?

— През… езика — изломотих аз.

— По дяволите! Това е опасно. Ще те хване такава треска, каквато не бих искал да имам, но все пак бих предпочел да хване мене, защото стара кримка като мен ще я преживее по-лесно, отколкото един грийнхорн, който по всяка вероятност досега е виждал кръв само в кървавицата. Да не би да си ранен — и другаде?

— Удари с приклад… главата и… рамото — прошепнах аз.

— Значи са те повалили с удар? Мислех си, че само раната от ножа е виновна за лошото ти състояние. Тогава сигурно главата ти дяволски бучи. Но това минава. Най-важното е да не са ти потрошили малкото акъл, който имаше. Най-опасна е раната на пронизания ти език, която не може да бъде превързана. Аз ще…

Не можах да чуя повече, защото пак изгубих съзнание.

Когато отново дойдох на себе си, усетих, че ме пренасят. Чух тропота от копитата на много коне и отворих очи. Лежах в кожата на мечката гризли, убита от мене; от нея беше направено нещо като хамак, който висеше вързан между два коня, които ме носеха. Бях потънал толкова дълбоко в кожата, че не виждах нищо друго освен небето над мене и главите на двата коня. Слънцето хвърляше жарките си лъчи върху мен, а в жилите си чувствах да тече нещо изгарящо, подобно на разтопено олово. Устата ми се беше подула и бе пълна със съсирена кръв. Опитах се да я избутам с езика си навън, но той отказа да ми служи.

„Вода, вода!“ — имах желание да извикам тези думи, защото чувствах ужасна жажда, но не можах да издам никакъв звук, абсолютно нищо. Казах си, че с мене е свършено и се помъчих да насоча мислите си към Бога, към отвъдното, както подобава на всеки умиращ, ала отново изгубих съзнание.

След това поведох борба с индианци, бизони и мечки, яздех лудешки през изсъхналата степ, плувах в продължение на месеци по безбрежни морета — всичко това ставаше по време на треската, когато се борих дълго, дълго със смъртта. От време на време виждах пред себе си две тъмни кадифени очи — очите на Винету. После умрях, сложиха ме в ковчег и ме погребаха. След това чух как лопатите насипват буци пръст върху ковчега ми и останах да лежа цяла вечност неподвижно под земята, докато по едно време капакът на ковчега ми се повдигна безшумно и изчезна. Видях чистото и светло небе над себе си. Четирите стени на гроба ми се снишиха и изчезнаха. Нима това беше действителност? Можеше ли да се случи такова нещо? Посегнах с ръка към челото си.

— Алилуя, алилуя! Той се възвръща към живот, възвръща се! — ликуваше Сам.

Обърнах глава.

— Виждате ли, че първо докосна с ръка челото си, а сега дори си обърна главата? — извика дребният ловец.

Той се наведе над мен. Лицето му сияеше от голяма радост. Успях да забележа това, въпреки че то бе почти скрито от гъстата растителност на брадата му.

— Познаваш ли ме, сър, скъпи сър? — попита той. — Ти си отвори очите и се размърда. Значи пак живееш. Можеш ли да ме познаеш?

Исках да отговоря, но не можех, защото бях извънредно много отпаднал и защото езикът ми тежеше в устата като парче олово. Ето защо само кимнах.

— А можеш ли да ме чуеш? — продължи той.

Отново кимнах.

— Ето погледнете го… вижте тук… вижте!

Лицето му изчезна и на неговото място се появиха двете глави на Стоун и Паркър. В очите на моите добри другари имаше сълзи. Искаха да ми кажат нещо, но Сам ги избута настрани.

— Пуснете ме при него! Искам да говоря с него!

Той взе двете ми ръце, притисна ги към едно място на брадата си, където можеше да се предположи, че се намира устата му и попита:

— Гладен ли си, сър? Жаден ли си? Ще можеш ли да ядеш и да пиеш нещо?

Поклатих отрицателно глава, защото не чувствах никакво желание да сложа каквото и да било в устата си. Бях толкова изтощен и отпаднал, че дори поглъщането на капка вода ми се струваше изключено.

— Не искаш ли? Наистина ли не искаш? Боже мой, нима е възможно? Знаеш ли колко дълго лежиш вече тук?

Отново отвърнах с немощно поклащане на главата.

— Три седмици, цели три седмици! Помисли си само! Така и не знаеш какво се случи след нараняването ти и къде се намираш. Раната ти предизвика страхотна треска, а после те хвана тетанус. Апачите искаха да те заровят. Но аз не можех да повярвам, че си умрял, и ги молих дотогава, докато Винету говори с баща си и вождът даде разрешение да те погребем едва тогава, когато настъпи разлагането. Това дължим на застъпничеството на Винету. Трябва да отида при него, трябва да го доведа!

Затворих очи и продължих да лежа неподвижно, но вече не в безсъзнание, а в едно състояние на блажена умора, в един чудесен покой. Имах желанието да остана така вечно. Но ето че се разнесоха стъпки. Нечия длан ме заопипва и раздвижи ръката ми. После чух гласа на Винету.

— Сам Хокинс не се ли е излъгал? Наистина ли Селвики лата^[1] е отворил очи?

— Разбира се. И тримата забелязахме това съвсем ясно. Дори ми отговори на въпросите с движения на главата.

— Тогава е станало голямо чудо. Но би било по-добре, ако беше умрял. Той се е върнал в живота само за да умре отново, защото заедно с вас ще отиде пак в царството на смъртта.

— Но той е най-добрият приятел на апачите!

— Той повали Винету два пъти на земята!

— Защото беше принуден!

— Селвики лата не беше принуден.

— О, беше! Първия път го стори, за да ти спаси живота. Ти щеше да се защитаваш и кайовите щяха да те убият. А вторият път е трябвало да се отбранява срещу тебе. Ние искахме да се предадем доброволно, но не можахме, защото вашите воини не се вслушаха в думите ни.

— Хокинс казва това само за да се спаси.

— Не. Това е истината.

— Езикът ти лъже. Всичко, което разказа на Винету, за да избегнеш смъртта на кола на мъчението, можа само да ни убеди, че вие сте били още по-големи врагове от кайовите. Ти си се промъкнал до нашия лагер и си ни подслушал. Ако си бил наш приятел, ти щеше да ни предупредиш. Тогава нямаше да бъдем нападнати край езерото и вързани за дърветата.

— Но нали щяхте да ни отмъстите за смъртта на Клеки-петра, или ако това не станеше от благодарност, то най-малкото щяхте да ни попречите да завършим работата си.

— И без това не можахте да я свършите. Ти измисляш само различни извинения, които могат да бъдат прозрени от всяко дете. Мислиш ли, че Инчу-чуна и Винету са неопитни като малки деца?

— И през ум не ми е минавало такова нещо. Олд Шетърхенд е пак в безсъзнание. Ако беше на себе си и можеше да говори, щеше да потвърди, че съм ти казал истината.

— Да, и той ще излъже също като тебе. Всички бледолики са лъжци и измамници. Винету познаваше само един-единствен бял, в чието сърце живееше истината. Това беше Клеки-петра, когото убихте. За Малко апачът щеше да се излъже в този Олд Шетърхенд. Той видя храбростта и силата му и започна да му се възхищава. Като че ли неговите очи излъчваха искреност и Винету помисли, че ще може да го обикне. Но и той се оказа също такъв крадец на земя, както и другите. Той не ви попречи да ни подмамите в клопката и два пъти ме удари с юмрука си по главата. Защо Великия дух е създал такъв мъж, а му е дал такова фалшиво сърце?

Исках да го погледна, когато ме докосна, но изтощените ми двигателни нерви не се подчиниха на волята. Тялото ми изглеждаше направено от някаква ефирна материя, нещо повече — като че ли бях лишен от сетива и следователно то не беше способно на никакви доловими движения. Но сега, когато чух това мнение на Винету, клепачите на очите ми се подчиниха. Те се отвориха и аз го видях да стои до мен. Беше облечен в леки ленени дрехи, не носеше никакво оръжие, а държеше в ръката си книга, на чиято подвързия личеше изписано с едри златни букви заглавие „Хайауата“^[2]. Значи този индианец, този син на един народ, когото причисляваха към „диваците“, можеше не само да чете, но имаше дори вкус и разбиране за по-възвишеното. Прочутата поема на Лонгфелоу в ръцете на индианец-апач! Такова нещо не би ми минало никога през ума.

— Пак си отвори очите! — извика сега Сам и Винету се обърна към мене. Отново се приближи до мен, погледът му се спря за дълго време на лицето ми, след което ме попита:

— Можеш ли да говориш?

Поклатих глава отрицателно.

— Имаш ли болки някъде по тялото?

Последва същият отговор.

— Бъди искрен към Винету! Когато човек се пробужда от смъртта, не може да лъже. Вярно ли е, че вие четиримата сте искали да ни спасите?

Кимнах два пъти.

Тогава той направи презрително движение с ръка и извика с глас, в който звучеше явното му възмущение:

— Лъжи, лъжи и пак лъжи! Дори и пред отворения гроб лъжи. Ако сега ми беше признал истината, може би щях да си помисля, че ти все пак би могъл да станеш по-добър и Винету може би щеше да помоли своя баща Инчу-чуна да ти подари живота. Но ти не си достоен за това застъпничество и ще трябва да умреш. Ще се грижим много внимателно за тебе, за да оздравееш бързо и да укрепнеш, та да можеш да издържиш дълго време на мъченията, които те очакват. Да умреш набързо като болен и слаб човек не е никакво наказание.

Не можех по-дълго време да си държа очите отворени; отново ги затворих. Да можех да говоря!

Но сега Сам пак започна да увещава младия апач:

— Но нали ти доказахме, доказахме ти ясно и необоримо, че бяхме на ваша страна. Вашите воини трябваше да бъдат измъчвани и за да предотврати това нещо, Олд Шетърхенд се бори с Бързия нож и го победи. Той рискува живота си заради вас, а сега като награда ще го измъчвате!

— Нищо не сте ми доказали, защото и тези приказки се оказаха лъжа.

— Попитай вожда на кайовите, който все още е в ръцете ви!

— Винету го пита вече.

— И какво каза той?

— Че лъжеш. Олд Шетърхенд не се е борил с него, а кайовът е бил убит от нашите воини при последното нападение.

— Това е една невероятна низост от страна на Тангуа. Той знае, че ние тайно бяхме на ваша страна, и сега иска да си отмъсти, като ни тласка към гибел.

— Той се закле пред мен в името на Великия дух и Винету вярва на него, а не на вас. Винету ще ти каже същото, което току-що каза и на Олд Шетърхенд: ако си бяхте признали всичко открито, той щеше да се застъпи за вас. Клеки-петра, който беше мой баща, приятел и учител, накара сърцето ми да се отвори за миролюбието и кротостта. Винету не жадува за кръв, а баща му, вождът, винаги прави онова, за което го помоли неговият син. Затова не сме убили нито един от кайовите, които са тук все още като наши пленници. Нека заплатят за делата си не с живота си, а с коне и оръжия, с палатки и одеяла. Все още не сме се споразумели за цената, но и това ще стане скоро. Ратлър е убиецът на Клеки-петра. Той трябва да умре. Вие сте негови другари, но въпреки това може би щяхме да бъдем снизходителни към вас, ако бяхте искрени. Но понеже не сте, ще споделите участта на Ратлър.

Това беше дълга реч, толкова дълга, каквато по-късно чувах от устата на мълчаливия Винету много рядко и само при важни поводи. Изглежда, че нашата участ го засягаше повече, отколкото искаше да си признае.

— Но невъзможно ни е да се обявим за ваши врагове, щом сме ваши приятели — отговори Сам.

— Мълчи! — заповяда му апачът. — Винету вижда, че ти така и ще умреш с тази голяма лъжа на устните си. Досега ви давахме повече свобода, отколкото на другите пленници, за да можете да помагате на този Олд Шетърхенд. Не сте достойни за това снизхождение и от днес нататък ще се отнасяме по-сурово с вас. Болният не се нуждае повече от вас. А сега ме последвайте! Винету ще ви покаже мястото, което вече нямате право да напускате!

— Само това не, Винету, само това не! — извика Сам уплашено. — Невъзможно ми е да се отделя от Олд Шетърхенд!

— Възможно ти е, защото Винету ти заповядва! Ще стане това, което той иска!

— Но молим те поне…

— Мълчи! — отново го прекъсна апачът със строг глас. — Апачът не иска да чува думи против неговото решение! Ще тръгнете ли с него или трябва да нареди на воините си да ви вържат и отнесат?

— Ние сме във властта ви и трябва да се подчиняваме. Кога ще ни разрешите да видим пак Олд Шетърхенд?

— В деня на вашата и на неговата смърт.

— А преди това?

— Не.

— Тогава ни остави, преди да те последваме, да се простим с него!

Сам ми хвана ръцете и аз почувствах гъстата му растителност по лицето си, защото той ме целуна по челото; Стоун и Паркър сториха същото. После те се отдалечиха с Винету, а аз останах известно време сам, докато дойдоха няколко апачи и ме отнесоха — накъде, това не знаех и аз, защото бях твърде слаб, за да си отворя очите отново. Заспах още докато ме носеха.