Карл Май
Винету I (8)

7.
В съюз с кайовите^[1]

 

На връщане минахме по същия път, по който бяхме дошли. Никак не бяхме щадили конете си, но моят червеникаво-бял жребец беше съвсем свеж, а и новата Мери изглеждаше така, като че ли беше излязла преди малко от обора. За кратко време изминахме голямо разстояние и когато стигнахме до един поток, оставихме животните да се напият с вода, а ние решихме да си починем около един час. Слязохме от конете и се изтегнахме между храстите в меката трева.

Понеже бяхме говорили вече подробно по всички важни въпроси, сега лежахме мълчаливо. Аз си мислех за Винету и за сражението, което вероятно ни предстоеше с него и неговите апачи, а Сам Хокинс беше затворил очи и… ах, той спеше. Разбрах по равномерните движения на гръдния му кош. През последната нощ беше спал твърде малко. Тук можеше да си позволи да подремне, тъй като аз бях буден, а и през целия път из тази местност не бяхме забелязали нищо подозрително.

Сега ми предстоеше да преживея сам един пример за това колко изострени сетива имат животните и хората в Дивия Запад. Мулето се беше завряло в храсталака, така че не можех да го виждам, и хрупаше листа от клоните. Жребецът ми стоеше недалеч от мене и острите му зъби косяха тревата.

Но ето че мулето издаде кратко, особено, бих казал, предупредително пръхтене. В същия миг Сам се събуди и скочи на крака.

— Бях заспал, а Мери изпръхтя. Това ме събуди. Към нас идва човек или някакво животно. Къде е мулето ми?

— Там в храстите!

Пропълзяхме между храстите до Мери и забелязахме, че тя се оглежда предпазливо през клонките. Дългите й уши се размахваха оживено, а опашката й се движеше нагоре и надолу. Щом като ни забеляза, тя се успокои. Ушите и опашката й престанаха да се мърдат. Това животно наистина е било в добри ръце и Сам можеше само да се поздрави, че беше получил Мери вместо някой мустанг.

Когато погледнахме между клоните, забелязахме шестима индианци, които идваха един след друг откъм север, посоката, от която се връщахме. Те яздеха по нашите следи. Първият от тях, който имаше невисока, ала мускулеста фигура, държеше главата си наведена и изглеждаше, че погледът му не се отделяше от нашата диря. Всички носеха кожени панталони и тъмни вълнени ризи. Бяха въоръжени с пушки, ножове и томахоки. Лицата им лъщяха от приготвените с мас бои. По всяко лице бяха нанесени една синя и една червена линия.

Вече бях започнал да се безпокоя от предстоящата среща, когато Сам се обади, и то без да се опитва да говори тихо:

— Какво стечение на обстоятелствата! То ще ни спаси, сър!

— Ще ни спаси ли? А как? Защо не говориш по-тихо?

— Нека ни чуят! Те са кайови, а предводителят им се казва Бао, което означава „лисица“ на техния език. Той е смел и хитър воин, което ни показва и името му. Вождът на кайовите се нарича Тангуа, предприемчив индианец, мой добър познат. Лицата им са изрисувани с цветовете на войната, вероятно тези червенокожи са разузнавачи. Но всъщност още не съм чул някое племе да е тръгнало в боен поход срещу друго племе.

Изглежда, че кайовите са смесица от индианците шошони и пуебло^[2]. Определени им са резервати в Индианската територия^[3], но въпреки това все още много техни отряди се скитат из тексаските пустини и особено често из така наречения пенхендъл^[4], като достигат чак до щата Ню Мексико. Тези отряди разполагат с голям брой отлични коне. Поради склонността си към плячкосване те представляват опасност за белите и ето защо заселниците в пограничните райони стават техни най-върли врагове. Те са в лоши отношения и с различните племена на апачите, тъй като обикновено нямат навик да щадят собствеността и живота на своите червени братя. С една дума, представляват разбойнически банди. А смятам, че е излишно да се пита кой е виновен за превръщането им в крадци.

Шестимата разузнавачи бяха дошли вече съвсем близо до нас. Не проумявах по какъв начин биха могли да ни спасят. Шестима индианци не можеха с нищо да ни помогнат. Но скоро разбрах какво е имал предвид Сам Хокинс. Засега се радвах и на това, че Сам ги познаваше, и по всяка вероятност нямаше защо да се боим от тях.

Те бяха вървели по следите ни, които бяхме оставили на отиване, а след като заобиколиха храсталака, забелязаха и следите ни, оставени на връщане, водещи в храстите. Ето защо с право решиха, че вътре в тях има хора. Обърнаха веднага силните си и пъргави коне и препуснаха обратно, за да излязат от обсега на пушките ни. Тогава Сам се показа от храстите, постави двете си длани на устата и нададе остър вик, който проехтя надалече. Изглежда, им беше познат, защото индианците спряха конете си и се огледаха назад. Сам извика отново и им направи знак с ръка. Те разбраха и вика, и знака с ръка. Видяха Сам, чиято странна фигура не можеше да бъде сбъркана с друга, и се върнаха в галоп. Бях застанал до Сам. Червенокожите насочиха бясно препускащите си коне към нас, като че ли искаха да ни стъпчат. Но ние останахме спокойно на местата си. Когато стигнаха непосредствено до нас, те рязко изправиха конете си на задните им крака, скочиха бързо от седлата и оставиха животните да тичат наоколо.

— Нашият бял брат Сам е тук? — попита предводителят им. — Как се е озовал на пътя на червенокожите си приятели?

— Бао, хитрата лисица, ме срещна, защото се е движил по моята следа — отговори Сам.

— Ние помислихме, че сте заедно с червените кучета, които търсим — обясни Лисицата на неправилен, но разбираем английски.

— За кои кучета говори моят червен брат?

— За апачите от племето мескалеро.

— Защо ги наричате кучета? Да не е имало някакво спречкване между тях и моите братя, храбрите кайови?

— Между нас и тези крастави койоти е изровена секирата на войната.

— Уф!^[5] Радвам се да чуя това! Нека моите братя седнат при нас, защото имам да им казвам нещо важно! Лисицата ме огледа изпитателно и попита:

— Не съм виждал досега този бледолик. Той е още млад. Приет ли е вече между воините на белите мъже? Спечелил ли си е вече име?

Ако Сам беше казал моето немско име, то нямаше да им направи никакво впечатление. Но той си спомни прозвището, което беше измислил Уайт.

— Този млад бледолик е моят най-добър приятел и брат — гласеше отговорът му. — Той е преминал съвсем скоро Голямата вода^[6] и е един от силните воини на своя народ. Не беше виждал никога през живота си бизон и мечка, но въпреки това завчера се бори с два стари мъжки бизона и ги уби, за да ми спаси живота, а след това вчера уби гризли, господаря на Скалистите планини, с ножа си, без самият той да получи нито една драскотина.

— Уф, уф! — завикаха индианците учудено, а Сам продължи по същия хвалебствено-превъзнасящ начин:

— Куршумът му никога не пропуска целта, а в юмрука му е събрана толкова много сила, че той може да прати на земята всеки неприятел с един-единствен удар на ръката си. Затова белите мъже от Запада са му дали името Олд Шетърхенд.

Ето как, съвсем без да ме питат, аз получих бойно име, което от този момент носех винаги, когато се намирах в Северна Америка. Такъв е обичаят в Запада. Много често и най-добри приятели не знаят кръщелните си имена.

Лисицата ми подаде ръка и ми каза приятелски:

— Ако Олд Шетърхенд няма нищо против, ние ще бъдем негови приятели и братя. Ние обичаме такива мъже, които повалят неприятелите си с един удар. Затова и ти ще бъдеш добре дошъл в нашите вигвами.

С други думи, това означаваше: „Нуждаем се от вагабонти с такава физическа сила, каквато имаш ти. Затова ела при нас! Ако дойдеш да крадеш и грабиш с нас и за нас, ще се чувстваш доста добре.“

Въпреки това отговорих с такова достойнство, което по-късно успях да усвоя напълно:

— Аз обичам червенокожите мъже, защото те са синове на Великия дух, чиито деца са също така и бледоликите. Нека бъдем братя и си помагаме взаимно срещу всички наши врагове, които не ни уважават!

По намазаното му с мас и бои лице се плъзна благосклонна усмивка, когато той ми отговори:

— Олд Шетърхенд каза добри думи. Ние ще изпушим с него лулата на мира.

След това насядахме заедно край потока. Той извади една лула, чиято отвратителна миризма раздразни носа ми отдалече, и я натъпка с някаква смес, която, изглежда, се състоеше от счукани моркови, конопени листа, накълцани жълъди и киселец. След като я запали, той стана, дръпна от нея, духна дима към небето и земята и каза:

— Там горе живее Великия дух, а тук на земята се раждат растенията и животните, които той е създал за воините кайови.

След тези думи той дръпна още четири пъти от лулата и след като издуха дима й на север, юг, изток и запад, продължи:

— В тези посоки живеят червените и белите мъже, които без никакво право задържат за себе си тези животни и растения. Но ние ще отидем при тях и ще вземем, каквото ни принадлежи. Бао каза. Хау!

Каква реч! Съвсем се различаваше от всички други речи, които бях чел и които по-късно слушах толкова често. Този кайова казваше съвсем открито, че гледа на всички животински и растителни продукти като на собственост на неговото племе, поради което смяташе грабежа не само за свое право, но дори и за свое задължение. И аз трябваше да бъда приятел на такива хора! Но който е попаднал вече сред вълци, трябва да вие заедно с тях.

Лисицата подаде не миролюбивата лула на мира на Сам. Малкият ловец дръпна смело шест пъти от нея и заяви:

— Великия дух не обръща внимание на различния цвят на човешката кожа, защото хората може да са я боядисали, за да го измамят, но той гледа техните сърца. Сърцата на воините от прочутото племе на кайовите са храбри, безстрашни и верни. Моето сърце е привързано към тях здраво, също както е завързано и мулето ми за онова дърво. И то ще си остане привързано към тях за вечни времена, ако не се лъжа. Аз казах. Хау!

Ето това беше типичният Сам Хокинс, хитрото и весело човече, което умееше във всяко нещо да види и извлече някаква полза. Речта му беше възнаградена с всеобщо и продължително „уф, уф, уф!“. За съжаление обаче той извърши и злодеянието да ми тикне в ръцете смрадливата глинена лула. Бях принуден да изпия горчивата чаша, но реших да запазя „благородното“ си достойнство и „мъжествено сериозното“ изражение на лицето си. Аз съм страстен пушач и през живота си не съм казвал за нито една пура, че е много силна. Следователно не можеше да се очаква, че тази индианска лула на мира ще ми се опре. Изправих се, направих с лявата ръка едно движение, подканящо към смирено съсредоточаване, и смукнах от лулата. Да, не се бях излъгал: установих наличието на споменатите по-горе съставки, а именно — моркови, коноп, жълъди и киселец. Но още не бях усетил една пета съставка. Сега установих с обонянието и с вкуса си, че в тази смес трябва да има и парченце от домашна плъстена обувка. И аз пуснах дим срещу небето и към земята и казах:

— От небето идват слънчевите лъчи и дъждът. От него идва всеки дар и всяка благословия. Земята приема топлината и влагата и ни дарява с бизона и мустанга, с мечката и елена, с тиквата и царевицата и преди всичко с благородното растение, от което умните червенокожи мъже приготвят киникиник, който разнася от лулата на мира благоуханието на любовта и побратимяването.

Бях чел, че индианците наричат приготвяната от тях смес за пушене „киникиник“ и днес успях набързо да си послужа с тези мои знания, и то на подходящо място. Сега напълних устата си за втори път с дим и го издухах към четирите посоки на света. Миризмата беше станала още по-силна и по-сложна. С увереност можех да кажа, че усещам още две съставки, а именно колофон и парчета човешки нокти. След това възхитително откритие аз продължих:

— На запад се извисяват Скалистите планини, а на изток се простират равнините. На север блести повърхността на езерата, а на юг бушуват водите на голямото море. Ако цялата земя между тези граници беше моя, аз бих я подарил на воините кайови, защото те са мои братя. Дано през тази година убият десет пъти повече бизони и петдесет пъти повече мечки гризли, отколкото е броят на ловците им. Дано зърната на царевицата им станат големи колкото тикви, а тиквите им толкова големи, че едната от тях да е равна на двадесет сегашни тикви. Аз казах. Хау!

На мене не ми струваше и пукнат грош да им пожелая всички тези прекрасни неща, но те така се зарадваха на пожеланията ми, като че ли вече наистина се бяха сбъднали. Моята реч беше най-духовитата в досегашния ми живот и бе посрещната с такъв възторг, който би могъл да се нарече безпримерен, като се има предвид постоянното студено спокойствие, спазвано от индианците. Никой човек досега, а още по-малко бледолик, не им беше пожелавал толкова неща, не беше искал да им подари толкова много. Затова и тяхната признателност се изрази в почти непрекъснато и продължително „уф, уф!“. Лисицата ми стисна отново ръката, увери ме в приятелството си за вечни времена и когато викаше своето „хау! хау!“, отваряше устата си толкова широко, че аз успях да се отърва от лулата на мира, като я тикнах между дългите му жълти зъби. Той млъкна веднага, за да се наслади на съдържанието й благодарно съсредоточен.

Това беше моето първо „свещенодействие“ при индианците, тъй като пушенето на лулата на мира се счита от тях за тържествена церемония, която има сериозни основания и сериозни последствия. Колко често ми се налагаше по-късно да пуша калюмета и всеки път бях обхващан от сериозността и тържествеността на този ритуал. Но в сегашния случай още отначало всичко ми бе станало противно, а и освен това много ме беше досмешало на думите на Сам, който сравни сърцето си със своето муле при дървото. Ръката ми се беше увоняла от лулата и цялата ми душа тайно тържествуваше, че лулата се намира вече в устата на предводителя на кайовите, а не в моята уста. Но за да залича всякакъв спомен от вкуса на лулата, аз извадих една пура от джоба си и я запалих. Какви жадни погледи ми отправиха червенокожите! Лисицата отвори устата си толкова широко, че лулата му падна. Но като опитен воин той запази достатъчно присъствие на духа, за да подхване лулата си във въздуха и отново да я тикне между устните си; по всичко личеше обаче, че в този момент би предпочел една-единствена пура пред хиляда лули на мира, напълнени с киникиник.

Тъй като ние бяхме във връзка със Санта Фе, откъдето идваха волските каруци с нашите провизии, не ми беше особено трудно да се запася с пури. Бяха евтини и можех да си позволя това удоволствие, докато другите се наливаха с бренди. Рано сутринта преди тръгване се бях запасил, защото съществуваше възможността да се върнем едва на следващия ден. Така щях да имам пури за два дни. По този начин сега бях в състояние да задоволя явно огромното желание на червенокожите за пури. Раздадох на всеки от тях по една. Лисицата веднага прибра лулата си и запали пурата, ала хората му постъпиха иначе. Те не ги захапаха, ами ги налапаха целите, за да ги сдъвчат. Човешките същества имат просто различен вкус. Една стара приказка казва, че на едни хора вкусът им е отпред, а на други — отзад. Сега разбрах, че тези думи са верни, защото вкусът на кайовите беше отзад. В себе си се заклех да не им подарявам нищо повече, което е направено за пушене, а не за ядене.

Сега всички формалности бяха изпълнени и червенокожите бяха в отлично настроение. Сам започна с въпроса:

— Моите братя казват, че секирата на войната между тях и мескалеро-апачите е изровена. Но аз не знам нищо за това. Откога нейният покой в земята е нарушен?

— От времето, което бледоликите наричат две седмици. Моят брат Сам трябва да се е намирал в някой отдалечен район, щом не е могъл да научи това.

— Прав си. Но двете племена живееха в мир. Каква е причината, поради която моите братя са грабнали оръжията си?

— Тези кучета, апачите, убиха четирима наши воини.

— Къде?

— Край Рио Пекос.

— Но вашите вигвами не се намират там, нали?

— Не, но там са вигвамите на мескалеросите.

— А какво търсеха вашите воини там?

Индианецът не се поколеба нито за миг да отговори, без да скрие истината:

— Отряд от наши воини се беше промъкнал, за да нападне през нощта конете на мескалеро-апачите. Но тези смърдящи кучета са си отваряли добре очите. Защитавали са се и са убили нашите храбри мъже. Затова е изровена бойната секира между нас и тях.

И така, кайовите са се опитали да крадат коне, но са били разкрити и прогонени. Че неколцина от тях е трябвало да се простят с живота си, е било единствено по тяхна вина. Въпреки това сега апачите трябваше да изкупват тяхната смърт, макар че са били в правото си да защитават собствеността си. Страшно ми се искаше да го кажа на тези негодници в лицето. Изглежда, че вече съм си бил отворил и устата, но Сам ми направи предупредителен знак и продължи да разпитва:

— Апачите знаят ли, че вашите воини са потеглили на поход срещу тях?

— Нима моят брат мисли, че предварително сме им казали нещо? Ние ще ги връхлетим тайно, ще избием колкото можем от тях, а после ще вземем всички техни животни и вещи, които ще ни бъдат от полза.

Това беше ужасно. Сега вече не можах повече да се стърпя и попитах:

— Защо моите храбри братя пожелаха да имат конете на апачите? Чувал съм, че богатото племе на кайовите притежавало коне в изобилие.

Лисицата ме погледна усмихнато в очите.

— Моят млад брат Олд Шетърхенд е дошъл отскоро през Голямата вода и затова, изглежда, още не знае как мислят и живеят хората от тази страна на Голямата вода. Да, ние имаме много коне. Но при нас дойдоха бели мъже, които искаха да купят коне, искаха толкова много коне, колкото ние не можехме да им дадем. Тогава те ни разказаха за стадата коне на апачите и ни заявиха, че за всеки кон на апачите ще ни дадат толкова стоки и бренди, колкото биха дали и за някой кон от стадата на кайовите. След това нашите воини тръгнаха, за да вземат коне от апачите.

Значи пак бях прав! Кой беше виновен за смъртта на падналите досега индианци и за проливането на кръв, което предстоеше? Бели търговци на коне, които искаха да платят с бренди и които направо подбуждаха кайовите към конекрадство! Навярно нямаше да мога да скрия яда си, но Сам ми даде с поглед да разбера, че трябва да мълча, след което се осведоми:

— Моят брат, Лисицата, е тръгнал на разузнаване, нали?

— Да.

— Кога ще пристигнат воините ви?

— Те ни следват на един ден разстояние.

— Кой ги предвожда?

— Самият Тангуа, храбрият вожд.

— Колко воини води той със себе си?

— Два пъти по сто.

— И мислите, че ще изненадате апачите?

— Ще ги връхлетим, както орелът се спуска над враните, които не са го забелязали.

— Моят брат се лъже. Апачите знаят, че ще бъдат нападнати от кайовите.

Лисицата поклати скептично глава.

— Откъде пък ще знаят? Да не би ушите им да стигат до вигвамите на кайовите?

— Навярно.

— Не разбирам думите на моя брат Сам. Нека ми обясни какво иска да каже.

— Апачите имат уши, които могат да вървят и да яздят. Вчера видяхме три такива уши, които са били при вигвамите на кайовите, за да подслушват.

— Уф! Три уши? Значи трима съгледвачи?

— Да.

— Тогава Бао трябва веднага да се върне при вожда. Взехме само двеста воини, защото нямаше да имаме нужда от повече, ако апачите не подозираха нищо. Но тъй като те знаят всичко, сега се нуждаем от много повече воини.

— Моите братя не са обмислили всичко добре. Инчу-чуна, вождът на всички апачи, е много умен воин. След като е видял, че воините му са убили четирима кайови, той си е казал, че кайовите ще поискат да отмъстят за смъртта на тези хора, и веднага се е отправил на път, за да се промъкне до лагера ви.

— Уф, уф! Самият той?

— Да, заедно със сина си Винету и Клеки-петра.

— Уф, и Винету! Ако знаехме, щяхме да пленим тези две кучета! Сега те ще съберат много воини, за да ни посрещнат. Бао трябва да уведоми вожда, за да спре и нареди да го последват още воини. Ще дойдат ли с мене Сам и Олд Шетърхенд?

Сам отговори само с кимване.

— Тогава нека те бързо яхнат конете си!

— Не бързай толкова! Преди това трябва да ти кажа нещо важно.

— Можеш да ми го кажеш и докато препускаме.

— Не. Сега ние наистина ще тръгнем заедно, но не за да отидем при Тангуа, а в нашия лагер.

— Моят брат Сам се лъже много.

— Не се лъжа! Слушай какво ще ти кажа! Искате ли да хванете жив Инчу-чуна, вожда на апачите?

— Уф! — извика индианецът, въодушевено, а неговите хора наостриха уши.

— Заедно със сина му Винету? — продължи да пита Сам.

— Уф, уф! Нима е възможно?

— Дори е много лесно.

— Бао познава своя брат Сам, иначе щеше да си помисли, че сега езикът му изрече шега, която Бао не би понесъл търпеливо.

— Pshaw! Говоря сериозно. Можете да заловите вожда и сина му живи.

— Кога?

— Отначало мислех, че това може да стане след пет, шест или седем дни, но сега знам, че ще е много по-рано.

— Къде?

— При нашия лагер.

— А къде се намира той?

— Ще го видите къде е, защото ще ни придружите с радост, като чуете сега какво искам да ви кажа.

Той им разказа за нашата работна група, за нашата цел, срещу която те нямаха нищо против, а след това и за срещата ни с апачите. Към края на разказа си той направи следната забележка:

— Вчера се учудих, когато видях двамата вождове, придружени само от Клеки-петра, и предположих, че воините на апачите са тръгнали на лов за бизони и вождовете са се отделили от тях за кратко време. Сега обаче знам със сигурност каква е била работата. Двамата апачи са били край вашия лагер на разузнаване. А фактът, че тъкмо двамата вождове на племето са предприели този разузнавателен поход, е сигурен признак, че цялата работа е извънредно важна за тях. Сега те се връщат при хората си. Винету ще бъде забавен от трупа. Но Инчу-чуна е избързал напред и ще събере всичките си сили и цялата си издръжливост, за да свика воините си колкото се може по-бързо!

— Затова и Бао трябва да уведоми вожда си колкото се може по-бързо!

— Нека моят брат почака и ме остави да довърша! Апачите жадуват за двойно отмъщение, те искат да си отмъстят на вас и на нас, защото убихме Клеки-петра. Ще изпратят един по-многоброен отряд срещу вас и един по-малочислен срещу нас, в който отряд ще бъде вождът със сина си, те ще се присъединят към по-големия отряд след нападението над нашия лагер. Ще трябва да действаме според техния план. Сега ще ти покажа нашия лагер, за да можеш да го намериш после лесно. След това ще отидеш при вожда си и ще му разкажеш всичко, което чу от мене. После ще дойдете с вашите двеста воини при нас, за да изчакате идването на Инчу-чуна с по-малкия отряд и да го плените. Вие имате двеста воини, а апачът ще вземе със себе си най-много петдесет души. В лагера ни има двадесет бели мъже, които ще ви помагат. Тъй че за вас ще бъде просто детска игра да сломите съпротивата на апачите. А след като двамата вождове попаднат в ръцете ви, то тогава все едно, че в ръцете ви е цялото им племе, ще можете да поставяте условия и да вземете каквото си поискате. Разбира ли моят брат всичко?

— Да. Планът на моя брат Сам е много добър. Ако вождът го чуе, сигурно веднага ще се съгласи с него.

— Тогава нека тръгваме и да яздим бързо, за да можем да стигнем в лагера преди идването на нощта!

Метнахме се на конете, които си бяха отпочинали, и се понесохме в галоп. Сега вече не следвахме точно дирите. Яздехме направо и така си спестявахме всяко заобикаляне.

Трябва да кажа, че не бях възхитен от поведението на Сам, а се бях ядосал. Той искаше да подмами Винету и баща му заедно с отряда им от петдесетина души в една клопка! Ако този план сполучеше, тогава двамата вождове и техните апачи щяха да изпаднат в много тежко положение. Как можа Хокинс да предложи подобно нещо! Той знаеше чувствата ми към Винету, защото ги бях споделил с него, а пък аз знаех, че и той беше благосклонен към младия син на вожда.

Всичките ми усилия по пътя да отделя за малко Сам от кайовите се оказаха напразни. Исках да го разубедя от този план и да му предложа друг, без кайовите да могат да ни чуят. Но, изглежда, той подозираше намерението ми и не се отделяше от предводителя на разузнавачите. Това ми развали още повече настроението и ако някога съм бил в лошо настроение, то може да се каже, че това бе в онзи ден, когато ние, вече на смрачаване, влязохме в нашия лагер. Слязох от коня си, свалих му седлото и поводите и легнах ядосан в тревата, защото ми стана ясно, че засега не беше възможно да говоря със Сам. Той не бе обърнал никакво внимание на знаците ми и разказваше на другите как бяхме срещнали кайовите и какво щеше да става сега. Отначало нашите хора се бяха уплашили при появяването на индианците. Но затова пък се зарадваха толкова повече, когато разбраха, че червенокожите са наши приятели и съюзници и че занапред няма защо да се страхуваме от апачите. Заобиколени и закриляни от двестате кайови, ние можехме да продължим работата си и да бъдем сигурни, че очакваното нападение няма да ни навреди.

Кайовите бяха приети гостоприемно, получиха големи парчета от мечото месо, след което си тръгнаха. Бяха решили да яздят през цялата нощ, за да съобщят на своите хора новините колкото се можеше по-скоро. Едва когато те си отидоха, Сам се приближи до мене, легна на земята и каза по своя обичаен невъзмутим начин:

— Тази вечер физиономията ти хич не ми харесва, сър. Сигурно се дължи на някакво смущение — или в храносмилането, или пък във вътрешния ти душевен мир, хи-хи-хи-хи! Кое ли от двете предположения е вярно? Мисля, че второто, а?

— Позна! — отвърнах аз не съвсем дружелюбно.

— Тогава разкрий ми сърцето си и ми кажи какво ти тежи. Ще ти помогна.

— Щях да се радвам, ако можеше, Сам, но се съмнявам.

— Мога. Разчитай на мене!

— Тогава кажи ми, Сам, как намираш Винету!

— Великолепен момък! Не си ли и ти на това мнение?

— И искаш да го изпратиш на гибел? Как да го разбирам?

— На гибел? Аз него? Никога не е хрумвало такова нещо на сина на моя баща.

— Но нали ще го пленят!

— Наистина!

— И това ще доведе до неговата гибел!

— Не вярвай в призраци, сър! Винету ми харесва толкова много, че бих рискувал живота си по всяко време, за да го спася от опасност.

— Но защо го примамваш тогава в тази клопка?

— За да се спасим от него и от апачите му.

— А после?

— После? Хмм! Ти, изглежда, би искал да се заемеш с този млад апач с най-голямо удоволствие, а?

— Не само че искам, но и ще се заема! Ако бъде пленен, ще го освободя. А ако някой вдигне оръжие срещу него, ще се бия рамо до рамо с него. Заявявам ти го най-честно и открито.

— Така ли?

— Да. Обещах тържествено на един умиращ да се грижа за него и едно такова обещание за мен е свещено като клетва.

— Радвам се, много се радвам. Мненията ни се покриват.

— Но — настоях аз нетърпеливо — кажи ми най-сетне как могат да се съчетаят хубавите ти думи със злите ти намерения?

— А, значи това искаш да знаеш? Хмм, да, твоят стар Сам Хокинс забеляза много добре, че ти желаеше да говориш с него, докато препускахме. Но не биваше. Можех да си проваля целия хубав план. Съвсем друг човек съм и имам съвсем други намерения. Не искам всекиму да показвам картите си, хи-хи-хи-хи! Но към тебе мога да бъда откровен. Ще ми помагаш, а и Дик Стоун и Уил Паркър, ако не се лъжа. И така: доколкото познавам Инчу-чуна, той не е тръгнал с Винету само ей така на разузнаване, а междувременно е наредил на воините си да се приготвят за сражение и да се придвижат. Те положително вече са изминали доста голямо разстояние и понеже той, а също и Винету, ще яздят през цялата нощ, предполагам, че още рано сутринта или някъде преди обяд ще се срещне с воините си, в противен случай не би пришпорвал коня си така. Вдругиден вечерта вече може да бъде тука. Виждаш в каква опасност се намираме и колко ниско е надвиснала над нас. Добре направихме, че тръгнахме след апачите! В никакъв случай не бих очаквал завръщането им така скоро. И колко добре стана, че срещнахме кайовите и научихме всичко от тях! Те ще доведат техните двеста воини и…

— Аз ще предупредя Винету за кайовите — прекъснах го.

— За бога, недей! — извика Сам уплашено. — Ще имаме само вреда от това, ако апачите избягат, тогава въпреки кайовите те няма да ни оставят на мира. Не, те наистина трябва да бъдат пленени и да се видят застрашени от смъртна опасност. Ако след това тайно го освободим, ще ни бъдат благодарни и ще се откажат от отмъщението си. Най-много да ни поискат Ратлър, а него ще им го дам с удоволствие. Какво ще кажеш сега, мой гневни господинчо?

Подадох му ръката си.

— Напълно съм спокоен, скъпи Сам. Добре си го измислил!

— Нали? Да, да, някои хора бяха казали, че Сам Хокинс яде полски мишки, но той си има и добрите качества, хи-хи-хи-хи! Значи пак спечелих твоята благосклонност?

— Да, добри ми Сам.

— Тогава заеми хоризонтално положение и заспивай! Утре ще има много работа. Сега искам да поставя в течение на нещата Стоун и Паркър, за да знаят какво трябва да правят.

Нима старият Сам Хокинс не беше мил и добър човек? Впрочем, когато казвам „стар“, думата не трябва да се разбира в буквалния й смисъл. Той беше на около четиридесет години. Но голямата растителност, закриваща лицето му почти изцяло, ужасният нос, стърчащ като някоя наблюдателна кула, и връхната му дреха, която изглеждаше като че ли скована от дъски, го състаряваха твърде много.

Изобщо струва ми се, че тука му е мястото да направя една забележка относно думата „old“ — „стар“. Ние, немците, употребяваме тази дума не само, за означаване на възрастта, но и често като израз на симпатия. Не е речено, че един „стар добър приятел“ или някоя „стара кримка“ трябва да е непременно стар човек. А думата има и едно друго значение. В обикновения говорим език, когато тази дума придружава съществителни като „мърморко“, „пройдоха“, „буквояд“, тогава я схващаме в значението й на „голям“. Следователно в тези случаи думата „стар“ служи за подсилване значението или степента на основното понятие.

По същия начин в Дивия Запад се употребява и думата „old“. Един от най-прочутите прерийни ловци се казваше Олд Файерхенд. Огънят на неговата пушка беше винаги смъртоносен и затова той беше получил бойното име Огнената ръка. А поставеното пред името „Олд“ подчертава допълнително голямата сигурност на неговия изстрел. И името Шетърхенд, което бях получил, беше украсено вече с едно такова „Олд“.

След като Сам се отдалечи, аз се опитах да заспя, но това не ми се удаваше дълго време. Останалите хора в лагера бяха прещастливи поради предстоящото пристигане на кайовите й го обсъждаха на такъв висок глас, че беше цяло изкуство човек да заспи при този шум. А и моите мисли не ме оставяха на мира. Хокинс беше говорил за плана си с такава самоувереност, като че ли всякакъв неуспех беше изключен. Но аз не бях никак спокоен. Искахме да освободим Винету и баща му. А дали щяхме да освободим и другите пленени апачи, за това той не беше казал нито дума. Нима те щяха да останат в ръцете на кайовите, докато вождовете им щяха да бъдат спасени? Това ми се виждаше несправедливо. Но освобождаването на всичките апачи едва ли беше по силите на четирима души, още повече че то трябваше да стане тайно, за да не може после никой да ни заподозре. А по какъв начин кайовите щяха да пленят апачите? Ето какъв въпрос си задавах. Едва ли щеше да мине без борба и можеше да се очаква, че тъкмо двамата, които искахме да спасим, щяха да се защитават най-самоотвержено и следователно щяха да бъдат изложени на най-голяма опасност. Как можехме да предотвратим това? Ако те не сложеха оръжие, ако не оставеха да бъдат пленени, щяха да бъдат убити от кайовите. Това не биваше да се допуска в никакъв случай.

Дълго размишлявах над този въпрос, като се обръщах ту на едната, ту на другата си страна, без да мога да намеря някакъв изход. Единствената мисъл, която най-сетне успя донякъде да ме успокои, беше тази, че малкият хитър Сам щеше може би да намери някакво щастливо разрешение на въпроса. Но във всички случаи бях твърдо решил да се застъпя за двамата вождове и ако беше необходимо, дори да го защитя с тялото си. След това най-после заспах.

На следното утро се залових за работа с двойно усърдие, защото предишния ден не бях работил. Ратлър не се мяркаше наблизо. Той безделничеше и се разхождаше насам-натам; другарите му се отнасяха най-дружелюбно с него, като че ли нищо особено не се беше случило. Това ме доведе до убеждението, че ако последваше някое ново спречкване с него, трябваше да очакваме враждебни действия и от тяхна страна. Вечерта се оказа, че бяхме измерили двойно по-голямо разстояние от обикновено, въпреки че теренът беше по-труден, отколкото през последните дни. Затова бяхме много изморени и веднага след вечеря си легнахме да спим. Междувременно и лагерът ни беше преместен на доста голямо разстояние.

През следващия ден продължихме да работим все така усърдно, като около обяд бяхме принудени да прекъснем работа. Пристигнаха кайовите. Съгледвачите им бяха намерили лесно новия ни лагер, защото следите, които бяхме оставили, бяха повече от ясни.

Индианците имаха яки, войнствени фигури. Конете им бяха добри, а всички те бяха въоръжени без изключение с пушки, ножове и томахоки. Преброих повече от двеста души. Предводителят им беше човек с висок ръст, сурови и мрачни черти на лицето и очи на хищно животно, от когото, изглежда, не можеше да се очаква нищо добро. Погледът му излъчваше нескрит стремеж към грабежи и битки. Името му беше Тангуа, което означава дословно „вожд“. От това можеше да се заключи, че той нямаше защо да се бои от съперничеството на други вождове. Когато видях очите му, ме побиха тръпки на страх за съдбата на Инчу-чуна и Винету, в случай че те действително попаднеха в ръцете му.

Той идваше като наш приятел и съюзник, но държанието му към нас не беше никак приятелско. По поведението си приличаше на тигър, който тръгва заедно с леопарда на лов, за да изяде и него след това. Той се появи начело на воините си заедно с Лисицата, предводителя на неговите съгледвачи, но не слезе от коня си, за да ни поздрави, а само направи едно повелително движение с ръка и ние се видяхме обкръжени от неговите хора. След това отправи коня си към колата ни и повдигна платнището й, за да погледне вътре. Изглежда, че съдържанието й го привлече, защото той слезе от коня си и се покатери в колата, за да разгледа намиращите се в нея предмети.

— Охо! — обади се Сам Хокинс, който стоеше до мене. — Изглежда, че гледа на нас и на нашата собственост като на законна плячка, преди още да е разменил и една дума с нас, ако не се лъжа. Ако случайно мисли, че Сам Хокинс е толкова глупав, та да прави вълка пастир, то той се лъже. Веднага ще му го докажа.

— Сам, бъди предпазлив — помолих го аз. — Тези двеста червенокожи ни превъзхождат далеч.

— По численост да, но по акъл положително не, хи-хи-хи-хи!

— Но те са ни обградили!

— Well, виждам ги. Да не мислиш, че нямам очи? Изглежда, че не сме си избрали много добри помощници. Това, че Тангуа ни е обградил, ме кара да предполагам, че иска да ни сложи в джоба си заедно с апачите, а може и да ни излапа цели. Само че тази хапка ще му дойде малко големичка. Уверявам те в това. Ела с мене при колата, за да можеш да чуеш как Сам Хокинс говори с такива негодници! Тангуа ме познава добре и знае чудесно, че съм тук, дори и още да не ме е видял. Ето защо поведението му не само че ме ядосва, но е и подозрително относно всички ни. Погледни само мрачните лица на воините му! Веднага ще им покажа, че Сам Хокинс си знае мястото! Ела!

Ние държахме пушките в ръцете си и закрачихме към колата, където Тангуа ровеше из вещите. При това аз не се чувствах особено добре. Като стигнахме при колата, Сам попита:

— Нима прочутият вожд на кайовите желае да отиде във Вечните ловни полета само след няколко мига?

Запитаният, който беше клекнал с гръб към нас, се изправи, обърна се и отговори грубо:

— Защо бледоликите пречат на вожда с този глупав въпрос? Тангуа ще властва някога във Вечните ловни полета като велик вожд, но дотогава ще измине още много време.

— Може би това време няма да бъде повече от минута.

— Защо?

— Слизай от колата и ще ти кажа! Побързай!

— Тангуа ще остане в колата.

— Добре, тогава ще хвръкнеш във въздуха!

При тези думи Сам му обърна гръб и се престори, че си тръгва. Тогава вождът се намери на земята с един бърз скок и го хвана за ръката.

— Да хвръкна във въздуха ли? Защо Сам Хокинс говори такива думи?

— За да те предупредя.

— От какво?

— От смъртта, която щеше да те сграбчи, ако беше останал в колата само още няколко мига.

— Уф! Смъртта е в колата? Покажи ни я!

— Може би по-късно. Не ти ли казаха твоите съгледвачи защо се намираме тука!

— Тангуа го научи от тях. Искате да построите път за Огнения кон на бледоликите.

— Вярно! Този път минава над реки и пропасти, а също и през скали, които ние вдигаме във въздуха. Мисля, че това трябва да ти е известно.

— Вождът го знае. Но какво общо има със смъртта, която го била заплашвала?

— Повече, отколкото можеш да подозираш. Чувал ли си с какво вдигаме скалите във въздуха, които пречат на пътя за Огнения кон? Да не мислиш, че това става с обикновения барут, който използвате, за да стреляте с пушките си?

— Не, бледоликите са изнамерили нещо друго, с което могат да се разрушат цели планини.

— Така е. И това нещо се намира в нашата кола. Наистина, ние сме го опаковали добре, но който не знае как трябва да се отвори един такъв пакет, той е изгубен, щом го докосне; той ще избухне в ръцете му и ще го разкъса на хиляди парчета.

— Уф, уф! — извика вождът видимо изплашен. — А Тангуа беше ли близо до тези пакети?

— Ти беше толкова близо, че ако не ме беше послушал, щеше да се намираш вече във Вечните ловни полета. Но какво щеше да остане от тебе? Нито амулетът ти, нито скалпът, нищо, ама нищо, освен парченца месо и кости! Как би могъл в такова състояние да властваш във Вечните ловни полета като велик вожд? А и твоите останки щяха да бъдат там напълно смазани от жребците на духовете.

Индианец, който отиде във Вечните ловни полета без скалп и амулет, среща там презрението на умрелите герои и трябва да не се мярка пред очите на другите щастливци, които тънат във всички индиански блаженства. Такава е вярата на червенокожите. А какво нещастие би било да се озовеш там на малки парченца! Въпреки тъмния цвят на кожата и боята можеше да се види, че лицето на вожда пребледня от ужас.

— Уф! — извика той. — Добре, че предупреди Тангуа навреме! Но въпреки това той трябва да ти се скара. Защо държите това нещо в колата, където има толкова много други полезни неща?

— Нима можем да оставим тези важни пакети на земята, където могат да се развалят или при най-малкото докосване да причинят някоя страшна беда? Казвам ти, че дори и в колата те са много опасни. Ако един такъв пакет избухне, наоколо всичко ще хвръкне във въздуха.

— И хората ли?

— Разбира се, че и хората, а и всички животни наоколо на разстояние от десет пъти по сто конски дължини.

— Тогава вождът трябва да каже на воините си, никой от тях да не се доближава до тази опасна кола.

— Добре ще направиш! Дори те моля за това, за да не загинем всички заедно само заради нечия непредпазливост. Виждаш колко съм загрижен за вас, защото мисля, че воините на кайовите са наши приятели. Но, изглежда, че съм се лъгал. Когато се срещат приятели, те се поздравяват и заедно пушат лулата на мира. Нима искаш днес да пропуснеш тази церемония?

— Нали си пушил вече лулата с Лисицата, моя съгледвач?

— Пуших само аз и този бял воин, който стои до мене, но другите не са пушили. Ако не искаш да поздравиш и тях, ще бъда принуден да помисля, че приятелството ви към нас не е искрено.

Тангуа постоя, известно време размишлявайки, след което се опита да се измъкне:

— Тръгнали сме на боен поход и затова не носим с нас киникиника на мира.

Но Сам не се остави да го метнат.

— Устата на вожда на кайовите казва думи, които не мога да приема — заяви той. — Виждам, че торбичката с киникиника виси на пояса му и ми изглежда пълна. Но той няма да ни трябва, защото ние самите имаме достатъчно тютюн. Не е необходимо всички да участват в пушенето на калюмета. Ти ще пушиш от твое име и от името на воините ти, а аз ще пуша от мое име и от името на присъстващите бели. Тогава приятелският съюз ще важи за всички мъже, които се намират тук.

— Защо е необходимо да пушим ние двамата, след като сме вече приятели? Сам Хокинс може да приеме, че сме пушили калюмета от името на всички.

— Както искаш! Но в такъв случай ние ще правим каквото си искаме и ти няма да можеш да заловиш апачите.

— Да не би да искаш да ги предупредиш? — попита Тангуа и в очите му се появиха опасни пламъчета.

— Не. Нямам такова намерение, защото те са наши врагове и искат да ни убият. Но няма да ти кажа как ще можеш да ги заловиш.

— Този съвет не е необходим на Тангуа. Той сам знае.

— Охо! Нима знаеш кога и от коя посока ще се появят и къде ще можете да ги пресрещнете?

— Вождът ще научи, защото ще изпрати съгледвачи срещу тях.

— Няма да направиш това, защото си достатъчно умен, за да знаеш, че апачите ще открият следите на съгледвачите ти и ще могат да се подготвят за сражението. Ще започнат да се придвижват с най-голяма предпазливост и тогава става много съмнително дали ще успееш да ги пипнеш. А според моя план те ще бъдат съвсем неподготвени, когато ги обкръжите и плените, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Тези думи не останаха без въздействие. Тангуа размисли малко и каза:

— Тангуа ще поговори със своите воини.

След това той се отдалечи. Отиде при Лисицата, направи знак на още няколко червенокожи да се приближат до него и ние можахме да видим как започнаха да се съвещават.

— Това, че иска най-напред да говори с хората си, е доказателство, че ни е кроил нещо лошо — обърна се Сам към мене.

— Говори много зле за него, защото си му приятел и не си му сторил никаква злина — обадих се аз.

Сам махна с ръка и по лицето му се изписа израз на превъзходство:

— Приятел ли? Какво ли означава думата „приятел“ за тези кайови? Те са негодници и живеят само от грабеж. Можеш да им бъдеш приятел само дотогава, докато няма какво да вземат от тебе. Но тук ние имаме кола, пълна с хранителни припаси и разни други неща, които имат голяма стойност за червенокожите. Разузнавачите са споменали това на своя предводител и още в същия миг нашето обиране е било вече решено.

— Ами сега?

— Сега ли? Хмм, сега сме в безопасност.

— Бих се радвал, ако е така.

— Мисля, че е така. Познавам тези хора. Идеята ми да метна вожда, че имаме в колата giantpowder^[7], беше блестяща, хи-хи-хи-хи! Той вече смяташе всичко, което се намира в нея, за сигурна и законна плячка. И първата му работа беше да се качи веднага в колата. Но сега съм убеден, че никой червенокож няма да посмее да се докосне до нея. Дори се надявам, че страхът им ще ни помогне и по-нататък. Ще си пъхна в джоба една консервена кутия с риба и ще гледам да ги убедя, че вътре има динамит. Нали и ти имаш у себе си една ламаринена кутийка, където държиш някои документи? В случай на нужда можеш да си послужиш с моята идея.

— Чудесно! Да се надяваме, че тази хитрост ще има необходимото въздействие. Но какво мислиш за лулата на мира?

— Изглежда, че наистина са се били уговорили да не я пушат с нас. Но сега ми се струва, че ще им дойде друг акъл. Моят доказателствен материал беше доста убедителен и за вожда, и за другите. Въпреки всичко не трябва да им имаме повече доверие.

— Е, вече видя. Само че завчера аз все пак имах известно право. Ти пожела да изпълниш плана си с помощта на кайовите и сега всъщност сме в ръцете им. Любопитен съм да видя какво ще излезе от цялата работа!

— Нищо друго освен това, което предполагам. Можеш да бъдеш сигурен. Наистина, вождът искаше да ни обере и после сам да се справи с апачите. Сега обаче трябва да е разбрал, че апачите са твърде хитри, за да се оставят да бъдат заловени и избити по начина, замислен от него. Както вече му казах, те ще открият следите на разузнавачите, които той мислеше да изпрати срещу тях, а след това ще има да чака да му се натикат сами в ръцете като слепи яребици. Аха, я виж! Свършиха съвещанието. Вождът идва. Сега ще се реши всичко.

Решението ни стана ясно още преди той да се приближи до нас, защото след като Лисицата извика нещо, кръгът на червенокожите около нас се разтури и ездачите започнаха да скачат от конете си. И така — вече не бяхме обкръжени. Лицето на Тангуа не беше толкова мрачно сега.

— Тангуа свърши съвещанието със своите воини — каза той. — Те са съгласни, Тангуа да изпуши калюмета със своя брат Сам. Това ще важи и за всички останали.

— Очаквах това решение, защото ти си не само храбър, но и умен мъж. Нека воините кайови образуват полукръг около нас и бъдат свидетели как ние двамата ще си разменим дима на мира и приятелството.

Така и стана. Тангуа и Сам Хокинс пушиха калюмета, като изпълниха всички вече описани формалности. След това имахме основание да очакваме, че поне през следващите дни кайовите няма да замислят срещу нас враждебни планове. Разбира се, че не можехме да знаем отсега какво щяха да направят по-късно.

Когато споменавам за пушене на калюмета или лулата на мира, аз си служа с обичайния за нас израз. Но индианецът не казва „пуша тютюн“, а „пия тютюн“. И той всъщност го пие, защото поглъща дима му, събира го в стомаха си, след което постепенно го изпуска обратно.

В това отношение той странно си прилича с турчина, който също така не казва „пуша тютюн“. Думата „тютюн“ е турска. А за „пуша тютюн или лула“ турците казват „тютюн или чибук ичмек“. Но „ичмек“ не означава „пуша“, а „пия“.

На каква голяма почит е лулата при индианците, виждаме от обстоятелството, че лулата се означава в езика на племето хемес^[8], както и в езиците на всички племена на апачите, с думата, която означава „вожд“. На езика на хемес „нато“ означава „вожд“, а „нато-тсе“ — „лула“. Това „тсе“, поставено в края, означава „камък“ и се употребява както за лули от печена глина, така и за лули, чиято глава е издялана от камък. Главата на всяка лула, която се употребява като калюмет, трябва по възможност да бъде направена от глина, взета от свещените глинени находища по границата между щатите Дакота и Минесота.