Карл Май
Винету I (16)

15.
Краят на един страхливец

Докато се връщахме към пуеблото, успях да забележа каква масивна и импозантна каменна постройка представляваше то. Някои считат американското коренно население за неспособно на културно развитие. Но невъзможно е хора, които са могли да придвижат такива огромни скални маси и са съумели да изградят от тях такава величествена и непревземаема за тогавашните оръжия крепост, да са стояли на най-долното, най-низшето стъпало на културно и духовно развитие. Когато пък други твърдят, че народите, издигнали тези постройки, били живели по-рано и че сегашните индианци не били техни потомци, то аз нито ще се съглася с това, нито ще го оспоря. Във всеки случай още никой не е могъл да докаже, че индианците не подлежат на духовно развитие. Ако не им се даде време и пространство, те неизбежно ще се изродят духовно и ще загинат.

С помощта на стълбите се изкачихме до третата платформа, където бяха разположени най-хубавите помещения на пуеблото. Там живееше Инчу-чуна с двете си деца. Там останахме да живеем и ние.

Моето помещение беше голямо. Наистина и то нямаше прозорци и се осветяваше от отвора, служещ за врата, ала беше толкова широко и високо, че вътре беше достатъчно светло. Помещението беше празно, но скоро Ншо-чи го подреди с кожи, одеяла и домакински предмети така хубаво, че можех да се чувствам според условията твърде удобно. Хокинс, Стоун и Паркър получиха общо помещение, подредено по подобен начин.

След като „гостната“ стая беше обзаведена дотолкова, че можех вече да вляза в нея, Красива зора ми донесе тютюн и една прекрасно изработена лула на мира. Сама я натъпка с тютюн и я запали. Когато смукнах дим от нея, тя каза:

— Инчу-чуна, моят баща, ти изпраща този калюмет. Той сам е донесъл глината за него от свещените находища, а Ншо-чи изработи главата на калюмета. Никой още не е пушил от него и те молим да го приемеш от нас като твоя собственост и винаги, когато пушиш от него, да си спомняш за нас.

— Вашата добрина е голяма — отвърнах аз. — Чувствам се почти засрамен, защото няма с какво да отвърна на подаръка ви.

— Ти ни даде вече толкова много, че никога няма да можем да ти се отплатим: дължим ти живота на Инчу-чуна и на Винету. И двамата бяха неведнъж в ръцете ти и ти ги пощади. Затова нашите сърца се привързаха към тебе и ти ще бъдеш наш брат, ако си съгласен.

— Как може да говориш така? Ще се изпълни моето съкровено желание да стана ваш брат. Инчу-чуна е прочут вожд и воин, а Винету обикнах веднага още при първата ни среща. Да бъда брат на такива мъже е голяма радост и чест за мене. Бих искал само и моите приятели да бъдат в същото положение.

— Ако те желаят, ще се отнасяме към тях като към чистокръвни апачи.

— Благодарим ви за това. Значи ти самата си изработила главата на тази лула от свещената глина? Колко са сръчни ръцете ти!

Тази похвала я накара да се изчерви и тя махна с ръка.

— Знам, че жените и дъщерите на бледоликите са много по-ловки и изкусни от нас. А сега ще ти донеса още нещо.

Тя излезе и скоро донесе револверите ми, ножа и всички мои вещи, които не носех в джобовете си. Благодарих й и видях, че абсолютно нищо не липсва. Попитах я:

— Ще получат ли моите приятели всичко, което им беше отнето?

— Да, всичко. Вече са го получили, защото докато аз те обслужвам тук, Инчу-чуна се грижи за тях.

— А какво става с конете ни?

— И те са тук. Пак ще яздиш своя кон, а Хокинс — неговата Мери.

— Ах, ти знаеш името на мулето му?

— Да, а също и името на старата му карабина, която нарича Лиди. Често разговарях с него, без да съм ти казвала за това. Той е голям шегобиец, но е добър ловец.

— Да, това е вярно, но той е и нещо много повече — той е верен, самопожертвувателен приятел, когото човек не може да не обича. Но аз искам да те попитам нещо. Ще ми кажеш ли истината?

— Ншо-чи никога не лъже — отвърна гордо тя.

— Вашите воини взеха всичко от пленените кайови, което те носеха у себе си, нали?

— Да.

— Взеха всичко и на моите трима приятели, нали?

— Да.

— А защо не взеха и моите вещи? Всичко си стоеше в джобовете ми както преди.

— Защото моят брат Винету беше заповядал така.

— А знаеш ли защо е дал такава заповед?

— Защото те обичаше.

— Въпреки че ме смяташе за свой враг?

— Да. Преди малко ти каза, че си го обикнал веднага, при първата среща между вас. Същото се случило и с него. Било му много тежко след това да те смята за свой враг и не само за враг, а…

Тя млъкна, защото се канеше да каже нещо, което според нея щеше да ме обиди.

— Говори! — помолих я аз.

— Не.

— Тогава ще продължа аз. Трябвало е да ме смята за свой враг, но това не е могло да му причини такава болка, защото един враг може да бъде уважаван. Ала той е мислил, че съм лъжец, притворен и подъл човек. Това го е боляло. Нали?

— Ти каза истината.

— Надявам се, че сега вече е разбрал колко се е лъгал. И още един въпрос: какво е положението на Ратлър, убиеца на Клеки-петра?

— Ще бъде вързан за кола на мъчението, и то веднага.

— Какво? Сега? И не са ми казали? Защо?

— Винету нареди така.

— Защо?

— Мислеше, че очите ти няма да понесат гледката, а ушите ти — виковете.

— Вероятно не се е лъгал, но въпреки това ще понеса и двете, ако се съобразят с желанието ми.

— Какво желание?

— Кажи най-напред къде ще бъде измъчван!

— Долу край реката. Инчу-чуна ви отстрани от мястото, за да не присъствате на мъченията.

— Но аз искам да бъда там! Какви мъки са определени за Ратлър?

— Всички без изключение, защото този Ратлър е най-лошият бледолик, който някога е попадал в ръцете на апачите. Той уби без никакъв повод нашия бял баща, учителя на Винету, когото ние всички обичахме и уважавахме. Затова Ратлър няма да умре само от няколко мъчения, както обикновено става с други пленници, а на него ще бъдат изпитани всички мъчения, които са ни известни.

— Това не бива да стане, това е нечовешко!

— Заслужил го е!

— А ти можеш ли да присъстваш там и да гледаш всичко?

— Да.

— Ти, едно момиче?

Дългите й мигли се сведоха надолу. Доста време гледа в земята, после повдигна очи и ме погледна сериозно, почти с укор.

— Това учудва ли те?

— Да. Една жена не би трябвало да може да гледа подобно нещо.

— При вас така ли е?

— Да.

— Заблуждаваш се.

— Значи ти твърдиш обратното? Но тогава би трябвало да познаваш нашите жени и момичета по-добре от мене.

Може би ти не ги познаваш. Когато вашите престъпници стоят пред съдията, другите хора могат да присъстват и да слушат. Така ли е?

— Да.

— Ншо-чи е чувала, че в такъв случай присъстват повече жени, отколкото мъже. Там ли е мястото на една жена? Хубаво ли е от нейна страна да се остави любопитството й да я отведе дотам?

— Не.

— А когато при вас убиват престъпник, когато му отсичат главата или го обесват, няма ли тогава на това място бели жени?

— Така беше по-рано.

— Сега забранено ли им е?

— Да.

— А на мъжете?

— И на тях.

— Значи на всички е забранено! Ако им беше разрешено, щяха да присъстват и жени. О, жените на бледоликите не са толкова нежни, както си мислиш ти! Те могат да понасят много добре мъките, мъките на другите, хора или животни. Не съм била при вас, но всичко това съм научила от Клеки-петра. После Винету посети големите градове на изток и когато се завърна, ми разказа всичко, което беше видял и наблюдавал. — Тя се беше разпалила. — Не присъстват ли бели жени, когато пускат разбеснели се бикове срещу хора и коне? Не ръкопляскат ли и не викат ли те възторжено, когато потече кръв и когато жертвите на подгоненото животно се гърчат от болки? Аз съм младо и неопитно момиче и вие ме причислявате към „диваците“, но бих могла да ти кажа още много неща, които вършат вашите нежни жени, без дори да почувствуват онези тръпки, които бих изпитала аз. Безброй са хилядите нежни, красиви, бели жени, които са гледали с усмивка на уста как измъчват робите им до смърт или пък са убивали собствената си чернокожа прислужница с камшик! А сега в ръцете ни е попаднал един престъпник, убиец. Той ще умре така, както е заслужил. Искам да присъствам на смъртта му, а ти ме осъждаш. Наистина ли не съм права, че мога да гледам спокойно как умира един такъв човек? И ако нямам право, кой е виновен, че очите на червенокожите са навикнали на такива зрелища? Не са ли виновни белите, които ни принуждават да отговаряме твърдо на техните зверства?

— Един бял съдия няма да осъди пленен индианец на мъчения.

— Съдия! Не ми се сърди, че ще кажа думата, която съм чувала многократно от Хокинс: грийнхорн! Ти не познаваш Запада. Къде има тук съдии или по-точно онова, което назоваваш с тази дума? По-силният е съдията, а по-слабият е подсъдимият. Накарай да ти разкажат какво се е случвало край лагерните огньове на белите! Нима безбройните индианци, които са загинали в борбите срещу белите нашественици, са умрели всички бързо от куршум или от нож? Колко много от тях са били измъчвани до смърт! А те не са прегрешили нищо, защитавали са правата си! И сега, когато при нас ще умре един убиец, който е заслужил наказанието си, аз трябвало да отвърна очи, понеже съм жена, момиче? Да, някога бяхме други. Но вие ни научихте да гледаме как тече кръв, без да ни мигне окото. Ще отида да видя как убиецът на Клеки-петра ще понесе наказанието си!

Досега познавах красивата млада индианка като нежно и кротко същество. Но сега тя стоеше пред мене с пламтящи страни и горящ поглед, оживяла картина на някоя богиня на отмъщението, която не знае що е милост. Като че ли беше станала още по-красива от преди. Имах ли право да я осъждам? Не беше ли права?

— Тогава върви — казах аз, — но ще дойда с тебе!

— Остани по-добре тук! — помоли ме тя, като тона й отново стана предишният. — Твоето идване няма да се хареса на Инчу-чуна и на Винету.

— Ще ми се разсърдят ли?

— Не. Идването ти е нежелателно, но няма да ти забранят.

Ти си наш брат.

— Тогава идвам с тебе, а те ще ми простят.

Когато се появих с нея на платформата, видях там Сам Хокинс. Пушеше старата си къса лула, тъй като и той беше получил тютюн.

— Сега си е по-друго, сър — каза той хитро усмихнат. Доскоро бяхме пленници, а сега сме като господари. Има разлика. Как се чувстваш при новите обстоятелства?

— Благодаря, добре съм! — засмях се аз.

— А аз отлично. Вождът сам ни обслужи. Това са обноски, ако не се лъжа!

— Къде е Инчу-чуна?

— Отиде отново при реката.

— Знаеш ли какво става там сега?

— Мога да си представя.

— Е?

— Учтиво се сбогуват с милите кайови.

— Едва ли.

— Ами какво?

— Измъчват Ратлър.

— Ратлър ли измъчват? А ни доведоха тук. И аз трябва да присъствам там! Ела! Слизай бързо!

— По-полека! Можеш ли да гледаш такова зрелище, без да те обземе ужас?

— Ужас ли? Какъв грийнхорн си, скъпи сър! Ако постоиш по-дълго време тук, в Запада, няма да се ужасяваш повече в такива случаи. Негодникът си е заслужил смъртта и ще бъде екзекутиран по индиански маниер. Това е всичко.

— Но това е жестокост.

— Pshaw! Не употребявай думата жестокост при това чудовище! Той непременно трябва да умре! Или може би и с това не си съгласен?

— О, съгласен съм! Но апачите могат да го ликвидират набързо. Той е човек.

— Онзи, който убива друг без никаква причина, не е човек. Беше се напил като говедо.

— Но това е смекчаващо вината обстоятелство. Не е знаел какво прави.

— Не ставай смешен! Да, отвъд океана, на стария континент, господа юристите заседават в заседателните зали и при всяко престъпление, извършено в пияно състояние, признават ракията като смекчаващо вината обстоятелство. А би трябвало да увеличават наказанието, сър, да го увеличават! Който се напива до безсъзнание и се нахвърля върху своя събрат като диво животно, трябва да получава двойно възмездие. Абсолютно никак не ми е жал за този Ратлър. Спомни си само как се отнасяше към тебе!

— Не съм забравил, но все пак съм християнин и ще се опитам въпреки всичко да издействам за него бърза смърт.

— Хич не се заемай с това, сър! Първо, той не го заслужава и, второ, всичките ти усилия ще бъдат напразни. Клеки-петра е бил учителят, духовният баща на племето. Смъртта му е непоправима загуба за апачите, а и убийството бе извършено без всякакъв повод. По тези причини е невъзможно да накараш червенокожите да бъдат снизходителни.

— В такъв случай ще застрелям Ратлър в сърцето.

— За да сложиш край на мъките му ли? За бога, откажи се от тази идея! Така ще настроиш цялото племе враждебно срещу себе си. То има правото да определи начина за наказание на Ратлър и ако ти му отнемеш това право, веднага ще отиде по дяволите току-що роденото приятелство, което сключихме с тях. И така, отиваме ли заедно?

— Да.

— Добре. Но не прави никакви глупости! Ще извикам Дик и Уил.

Той изчезна във входа на жилището си и скоро се върна с двамата си приятели. Слязохме от пуеблото. Ншо-чи беше избързала пред нас. Когато свихме от страничната долина към главната долина на Рио Пекос, не можахме да видим наоколо кайовите. Бяха си заминали с ранения вожд и Инчу-чуна беше достатъчно умен и съобразителен да изпрати тайно съгледвачи след тях, за да разбере дали няма да им хрумне мисълта да се завърнат незабелязано, за да си отмъстят.

Вече споменах, че нашата волска кола стоеше на това място. Когато стигнахме до нея, апачите бяха образували наоколо широк кръг. В средата на кръга забелязах Инчу-чуна и Винету заедно с няколко воини. Ншо-чи стоеше до тях и говореше с Винету. Въпреки, че беше дъщеря на вожда, тя нямаше право да се бърка в работите на мъжете. И ако сега не се намираше при жените, то сигурно имаше да казва нещо важно на брат си. Щом ни забеляза, тя ни посочи на Винету и се оттегли при жените. Изглежда, че беше говорила с него за нас. Винету си проби път през кръга на воините си, приближи се до нас и ни попита сериозно:

— Защо моите бели братя не останаха горе в пуеблото? Не им ли харесват помещенията?

— Харесват ни — отвърнах аз — и ние благодарим на нашия червенокож брат за неговите грижи. Идваме, защото научихме, че Ратлър трябва сега да умре. Така ли е?

— Да.

— Но не го виждам!

— Лежи в колата до трупа на убития.

— Каква ще бъде смъртта му?

— Ще умре чрез мъчения.

— Окончателно ли е решено?

— Да.

— Въпреки това те моля да не бъдете толкова строги. Моята религия ми повелява да се застъпя за Ратлър.

— Твоята религия ли? Но тя не е ли като на Ратлър?

— Да.

— А този бледолик постъпваше ли според нейните повели?

— За съжаление — не.

— Тогава не е необходимо моят бял брат да изпълнява повелите на тази религия заради него. Твоята и неговата религия забраняват убийството. Въпреки това Ратлър уби, следователно ученията на тази религия не се отнасят за него.

— Не мога да се ръководя по това, което е сторил този човек. Трябва да изпълня дълга си, без да питам какви са убежденията и делата на другите хора. Моля те да наредиш Ратлър да умре от бърза смърт!

— Това, което е решено, трябва да бъде изпълнено!

— Непременно ли?

— Да.

— Значи няма никакъв начин да се изпълни желанието ми?

Винету гледаше умислено към земята.

— Има един начин все пак — заяви той най-сетне. — Но Винету иска да помоли своя бял брат да не опитва този начин. Той ще му навреди много пред нашите воини.

— В какъв смисъл?

— Те няма да могат вече да уважават Олд Шетърхенд така, както би желал Винету заради самия него.

— Тогава този начин е безчестен и презрян?

— Според схващанията на червенокожите мъже — да.

— Кой е той?

— Би трябвало да се позовеш на нашата благодарност.

— Ах! Наистина това не би направил никой свестен човек!

— Няма да го направи. Ние ти дължим живота си. Ако се позовеш на това, ще принудиш Инчу-чуна и Винету да изпълнят желанието ти.

— Как ще го изпълните?

— Ще свикаме нов съвет, ще се застъпим за тебе и нашите воини ще бъдат принудени да признаят правото ти на благодарност, което искаш да използваш. Но след това всичко, което си направил за нас, ще бъде вече без значение. Нима този Ратлър е достоен за такава жертва?

— Положително не!

— Моят брат чува, че Винету му говори искрено. Той знае какви мисли и чувства са се вселили в сърцето на Олд Шетърхенд, но нашите воини не могат да разберат такива чувства. Те презират онзи човек, който се позове на благодарността към самия него. Нима трябва Олд Шетърхенд, който може да стане най-прочутият и велик воин на апачите, да ни напусне още днес, защото воините ще се изплюят в краката му?

Беше ми много трудно да отговоря на този въпрос. Моето сърце ми повеляваше да не отстъпвам от молбата си. Разумът ми или по-добре казано — гордостта ми беше против нея. Винету изпита съчувствие към моето вътрешно раздвоение и каза:

— Винету ще говори с Инчу-чуна. Нека моят брат почака тук!

Той се отдалечи.

— Не прави глупости, сър! — помоли ме Сам. — Дори не подозираш колко много рискуваме.

— Не е чак толкова много!

— Много е! Истина е, че червенокожият презира всеки, който открито се позове на благодарността му. Той извършва наистина онова, което се поиска от него, но след това повече не те познава. Не е лъжа, че в такъв случай още днес би трябвало да се махаме оттук и ще се озовем с лице към неприятелски настроените кайови. А какво ще означава това за нас, смятам за излишно да ти обяснявам.

Инчу-чуна и Винету разговаряха известно време загрижено помежду си. После се приближиха до нас и вождът заяви:

— Ако Клеки-петра не ни беше разказал толкова много за вашата вяра, Инчу-чуна щеше да те смята за човек, с когото е позорно да се разговаря. Но сега той може да разбере желанието ти. Все пак това, което ти каза моят син Винету, е вярно: нашите воини няма да те разберат и ще те презират.

— Не се отнася само до мене, а и до Клеки-петра, за когото говориш.

— Защо пък до него?

— Той имаше същата вяра, която ми повелява да ти изкажа моята молба; и той умря с тази вяра. Неговата религия му повеляваше да прости на врага си. Бъди уверен, че ако той беше сега още жив, никога нямаше да допусне да бъде измъчван Ратлър.

— Така ли мислиш?

— Убеден съм.

Тогава той поклати бавно глава.

— Не мога да разбера какви хора са християните! Или са лоши и злината им е толкова голяма, че човек просто не може да я проумее, или са добри и тяхната доброта остава също така неразбираема!

При тези думи той погледна сина си, който отвърна на погледа му. Двамата се разбраха; можеха да разговарят само чрез погледи. Инчу-чуна се обърна отново към мене и ме попита:

— Този убиец беше и твой враг, нали?

— Да.

— А ти прости ли му?

— Да.

— Тогава чуй какво ще ти каже Инчу-чуна! Ние искаме да разберем дали у него живее поне една малка частица добрина. Ако е така, ще се опитам да изпълня желанието ти, без да ти навредя. Седнете тук и чакайте да видите какво ще се случи! Когато ти дам знак, ще се приближиш към убиеца и ще поискаш от него да те помоли за извинение. Стори ли го, ще умре бързо.

— Разрешаваш ли да му обясня това?

— Да.

Инчу-чуна и Винету отново се върнаха в кръга на воините, а ние насядахме на земята, там, където си бяхме.

— Просто да не повярваш — обади се Сам. — Вождът действително е съгласен с желанието ти. Трябва да е доста благосклонен към тебе.

— Възможно е, но най-важната причина е друга. Това е влиянието на Клеки-петра, което се чувства дори и след смъртта на този човек. Тези червенокожи са приели от истинското християнство повече, отколкото подозират. Любопитен съм да видя какво ще стане.

— Веднага ще разбереш. Само внимавай!

Сега махнаха платнището от колата. Забелязахме, че от нея свалиха някакъв дълъг, приличен на куфар предмет, за който беше вързан един човек.

— Това е ковчегът — обади се Сам Хокинс, — сглобен е от стволове на дървета, издълбани с помощта на огън и обвити след това с мокри кожи. Щом кожата изсъхне, тя се свива и по този начин ковчегът се затваря херметически.

Недалече от мястото, където страничната долина се срещаше с главната, се издигаше скала, в основата на която бе изграден четириъгълник от големи камъни; в предната му част имаше отвор. Наоколо се виждаха още камъни, които бяха очевидно нарочно събрани на това място. Ковчегът заедно с човека на него бе отнесен в този каменен четириъгълник. Човекът беше Ратлър.

— Знаеш ли защо са събрали тези камъни? — попита ме Сам.

— За да построят гробницата.

— Правилно! Двойна гробница.

— И за Ратлър ли?

— Да. Убиецът ще бъде погребан с жертвата си. Всъщност това би трябвало да става след всяко убийство, ако обстоятелствата позволяват.

— Ужасно! Да си завързан жив за ковчега на убития и при това да знаеш, че там същевременно е и твоето място, където ще намериш вечен покой!

— Струва ми се, че ти наистина съжаляваш този човек! Все още мога да разбера твоето хленчене в негова полза, но че го съжаляваш, не, наистина не го разбирам.

Сега ковчегът беше изправен така-, че Ратлър стъпи на краката си. И човекът, и ковчегът бяха вързани с дебели ремъци за каменния зид. Червенокожите — мъже, жени и деца — се приближиха към мястото и образуваха пред него полукръг. Възцари се дълбока тишина, изпълнена с очакване. Инчу-чуна и Винету застанаха до ковчега — единият отдясно, а другият отляво. Разнесе се гласът на вожда:

— Воините на апачите са се събрали тук, за да произнесат една присъда, защото народът на апачите бе сполетян от голяма и тежка загуба, която виновният ще заплати с живота си.

Инчу-чуна продължи да говори, като описа по цветистия и образен индиански начин личността на Клеки-петра, неговите разбирания, неговата дейност, след което разказа подробно как беше убит този човек. Аз разбрах извънредно малка част от обвинението, но Сам ми преведе всичко. Вождът разказа още как беше пленен Ратлър и накрая обяви, че убиецът ще бъде измъчван, докато умре, след което ще бъде погребан заедно с мъртвеца така, както беше завързан за ковчега. След тези думи той погледна към мене и ми направи очаквания знак.

Ние станахме от земята и влязохме в полукръга. Досега не бях могъл да видя добре осъдения поради твърде голямото разстояние. Сега се озовах пред него и почувствах дълбоко състрадание към този човек, колкото и зъл и безбожен да беше.

Изправеният ковчег беше по-широк от двама души, застанали един до друг, и висок повече от два метра. Изглеждаше като отрязан с трион дебел дънер, обвит в кожи. Ратлър беше вързан с гръб към ковчега така, че ръцете му бяха извити назад, а краката му — разкрачени. По лицето му си личеше, че не беше страдал нито от глад, нито от жажда. В устата му беше натикана кърпа. Досега не бе имал възможност да говори. И главата му беше завързана така, че не можеше да я движи. Когато се приближих, Инчу-чуна извади кърпата от устата му и ми каза:

— Моят бял брат искаше да говори с този убиец. Нека говори!

Ратлър видя, че бях свободен. Разбра, че съм се сприятелил с индианците. Можеше лесно да се отгатне. Ето защо си мислех, че ще ме помоли да се застъпя за него. Вместо това обаче той се разкрещя озлобено веднага щом устата му бе освободена:

— Какво искаш от мене? Омитай се! Нямам работа с теб!

— Нали чу, че си осъден на смърт, мистър Ратлър — отвърнах му спокойно аз. — Това не може да се промени. Трябва да умреш. Но аз искам да…

— Махай се, куче, махай се! — прекъсна ме той, като се опита да ме заплюе, само че не ме улучи, защото не можеше да си движи главата.

— И така, ще трябва да умреш — продължих аз невъзмутимо, — но единствено от теб зависи дали ще бъдеш изтезаван. А възможно е да те измъчват продължително, през целия ден, може би и утре. Това е ужасно и не ми се иска да го допусна. По моя молба Инчу-чуна вече заяви, че е готов да ти отреди бърза смърт, ако изпълниш условието, което той поставя.

Замълчах, понеже помислих, че Ратлър ще ме попита за условието. Вместо това обаче той изригна насреща ми такова ужасно проклятие, че ми е невъзможно да го предам тук.

— Условието е да ме помолиш за извинение — продължих аз.

— За извинение? Да те моля за извинение? — изкрещя той. — По-скоро ще си отхапя езика и ще понеса всички мъчения, които могат да бъдат измислени от тези червенокожи подлеци!

— Обърни внимание, мистър Ратлър, че условието не е поставено от мен — продължих да упорствам аз, — понеже не се нуждая от извинението ти! Инчу-чуна пожела така. Помисли в какво положение се намираш и какво те заплашва! Очакват те ужасни неща, страшна смърт, която може да избегнеш само с една-единствена дума за извинение.

— И през ум не ми минава. Никога, никога! Махай се от тук! Не мога да гледам проклетата ти физиономия. Върви по дяволите, а ако искаш и още по-надалеч! Не си ми притрябвал!

— Ако изпълня желанието ти и се махна, за теб ще бъде вече твърде късно. Бъди разумен и изговори думата!

— Не, не и не! — изрева той.

— Моля те!

— Махай се, махай се ти казах! Небеса и дяволи, защо съм вързан! Ако ми бяха свободни ръцете, щях да ти покажа пътя!

— Добре, нека бъде както искаш! — заявих аз. — Но ти казвам, че след това няма да можеш да ме повикаш отново!

— Да те викам ли? Тебе! Не си въобразявай! Изчезвай, изчезвай ти казвам!

— Ще си отида. Но преди това още нещо: имаш ли някакво желание? Ще го изпълня. Да искаш да изпратиш поздрави до някого? Имаш ли роднини, които може би ще мога да известя?

— Върви в пъкъла и кажи там, че си проклет подлец! Съюзил си се с червенокожите и си ме предал на тях. Нека затова…

— Лъжеш се — прекъснах го аз. — Нямаш ли някакво желание преди смъртта си?

— Имам само едно — да умреш преди мен!

— Добре, вече няма какво да си кажем и аз не мога да направя нищо повече за теб, освен да ти дам следния християнски съвет: не отнасяй греховете със себе си, а помисли за своите деяния и за възмездието, което те очаква на оня свят!

Нарочно подчертах последните си думи, защото бях убеден, че той още напълно не вярва в неизбежната си участ. Но онова, което ми отговори, отново не мога да предам тук. При думите му ме побиха тръпки. Инчу-чуна ме хвана за ръката и ме дръпна настрани:

— Моят млад бял брат вижда, че този убиец не заслужава да се застъпва за него; той е християнин. Вие ни наричате езичници, но нима някой червенокож воин ще изговори някога такива думи?

Не му отвърнах. Та какво ли можех и да кажа? Не бях очаквал подобно поведение от страна на Ратлър. По-рано се беше показал толкова страхлив, направо беше треперил, когато станеше дума за индианските колове на мъчение. А днес се държеше така, като че ли не се интересуваше от нищо и не се плашеше от никакви мъки.

— Това не е смелост от негова страна — обади се Сам, — а само яд и гняв. Не те е виждал от деня на пленяването ни. Сега забелязва, че сме свободни. Червенокожите се отнасят към нас приятелски, а той трябва да умре. Това му е достатъчно, за да си помисли, че сме го предали. Но нека само започнат изтезанията и той ще запее друга песен! Внимавайте, започват да се сбъдват думите ми, ако не се лъжа!

Апачите не ни оставиха да чакаме дълго започването на това тъжно зрелище. Първоначалното ми намерение беше да се отдалеча; но понеже досега не бях виждал подобно нещо, реших да остана, докато можех да понасям гледката.

Зрителите насядаха. Неколцина млади воини пристъпиха напред и застанаха на около петнадесет крачки пред Ратлър. Започнаха да хвърлят ножовете си към него, но внимаваха да не го улучат. Всички остриета се забиваха в ковчега, за който беше вързан Ратлър. Първият нож се заби вляво, а вторият вдясно от крака му, но все пак дотолкова наблизо, че между тях и крака почти не оставаше разстояние. Следващите два ножа бяха прицелени по-нагоре и това продължи, докато и двата му крака бяха плътно обкръжени от четири реда ножове.

Досега той горе-долу се държеше. Но лъскавите остриета на ножовете започнаха да проблясват все по-нагоре и по-нагоре, защото цялото му тяло трябваше да бъде обградено от тях. И ето че Ратлър бе обхванат от страх. Щом някой нож полетеше към него, той надаваше вик на ужас; Колкото по-нагоре се забиваха ножовете, толкова по-силни и пронизителни ставаха виковете му.

След като и раменете му бяха обградени от ножове, дойде ред и на главата. Първият нож се заби в ковчега отляво на врата му, а вторият — отдясно. Така ножовете продължаваха да се забиват отляво и отдясно на лицето му и над темето му, докато най-сетне вече нямаше място за нито едно острие. Сега всички ножове бяха извадени. Това дотук беше само въведение, изпълнено от млади хора, които трябваше да покажат, че са се научили да се целят спокойно и да улучват сигурно. Сега те се върнаха по местата си и насядаха отново.

След това Инчу-чуна определи опитни воини, които трябваше да хвърлят ножовете си от тридесет метра разстояние. Когато първият от тях се беше вече приготвил, вождът се приближи до Ратлър и посочи горната част на дясната му ръка.

— Тук!

Ножът полетя и улучи точно показаното място, като прониза мускула и се заби в капака на ковчега. Положението ставаше сериозно. Ратлър усети болката и нададе такъв вик, като че ли вече умираше. Вторият нож прониза същия мускул на другата ръка и ревовете на Ратлър се удвоиха. Третото и четвъртото хвърляне бяха отправени към бедрата и улучиха точно местата, показани предварително от вожда. Не се виждаше кръв, защото Ратлър беше облечен в дрехите си, а и индианците улучваха сега само такива места, където раните не представляваха непосредствена опасност и не можеха да съкратят зрелището.

Може би осъденият беше мислил, че досега само са го заплашвали със смърт. Но вече трябваше да разбере, че се бе лъгал. Ножове бяха забити под лактите и в прасците на краката му. Ако доскоро беше надавал само отделни викове, сега крещеше без прекъсване.

Зрителите замърмориха, нададоха викове и изобщо по най-различни начини изразиха презрението си. Индианецът се държи съвсем иначе на кола на мъчението. Щом започне измъчването му, той запява песента на смъртта, като възхвалява делата си и се подиграва на мъчителите си. Колкото са по-страшни мъките, на които го подлагат, толкова по-големи обиди им отправя той. Но никога няма да издаде вопъл, никога няма да се чуе от устата му вик на болка. Когато умре, враговете му го възхваляват и погребват с всички индиански почести. В такъв случай те чувстват поласкана и собствената си чест, че са допринесли за една толкова славна смърт:

Съвсем друго е положението при някой страхливец, който крещи и реве при най-малкото нараняване, а дори понякога моли и за милост. Да измъчваш такъв човек не е никаква чест, а позор. Затова и най-накрая не се намира нито един доблестен воин, който да има желание да продължи да се занимава с него; най-сетне го убиват по някакъв безславен начин.

Такъв страхливец беше и Ратлър. Всички негови рани досега бяха леки и не застрашаваха живота му. Те му причиняваха болки, но за истински мъчения още не можеше да става дума. Въпреки това той крещеше и пищеше, като че ли изпитваше адски мъки, и непрекъснато ревеше името ми. Искаше да отида при него. Тогава Инчу-чуна нареди да прекъснат измъчването и ме помоли:

— Нека моят млад бял брат отиде при него и го попита защо крещи така. Досега ножовете не може да са му причинили такива болки, че да се вайка толкова много.

— Да, ела, сър, ела! — извика Ратлър. — Трябва да говоря с тебе!

Приближих се до него и попитах:

— Какво искаш от мене?

— Издърпай ножовете от краката и ръцете ми!

— Няма да ми разрешат.

— Но иначе ще умра! Кой би могъл да издържи на толкова наранявания?

— Странно! Нима мислеше, че ще останеш жив?

— Но нали и ти си жив!

— Не съм убил никого.

— Не съм виновен за това, че убих. Знаеш, че бях пиян.

— Въпреки това престъплението е налице. Винаги съм те предупреждавал да не пиеш. Не ме послуша и сега ще си носиш последствията.

— По дяволите последствията! Застъпи се за мене!

— Застъпих се. Помоли за извинение и ще умреш бързо, без да те измъчват.

— Ще умра бързо ли? Но аз не искам да умра! Искам да живея, да живея!

— Невъзможно е.

— Невъзможно? Значи няма спасение за мене?

— Не.

— Няма спасение — няма, няма!

Той изрева тези думи с всичка сила, след което започна такова вайкане и хленчене, че не ми беше възможно да издържа повече при него и си тръгнах.

— Остани, сър, остани тук! — извика той след мене. — Иначе ще започнат пак!

Сега вождът му кресна:

— Стига си вило, куче! Ти си един смърдящ койот, когото никой воин не иска повече да докосне с оръжието си.

И като се обърна към хората си, той продължи:

— Кой от храбрите синове на апачите иска да се занимава още с този страхливец?

Никой не се обади.

— Значи никой?

Отново предишното мълчание.

— Уф! Този убиец не е достоен да бъде умъртвен от воини. Той няма да бъде погребан заедно с Клеки-петра. Как би могла да се появи такава жаба редом с един лебед във Вечните ловни полета? Разрежете ремъците му!

Той направи знак на две момчета. Те скочиха, изтичаха при пленника, измъкнаха ножовете от крайниците му и разрязаха ремъците.

— Вържете ръцете зад гърба му! — заповяда вождът.

Момчетата, които нямаха повече от десет години, се подчиниха, а Ратлър не посмя през това време да направи и най-малкото движение на съпротива. Какъв позор! Почти се срамувах, че съм бял.

— Отведете го до реката и го блъснете във водата! — гласеше следващата заповед. — Ако въпреки всичко достигне отвъдния бряг, ще бъде свободен.

Ратлър издаде ликуващ вик и се остави на момчетата да го помъкнат към Рио Пекос. Там на брега той изведнъж се спря. Тогава двамата го хванаха и го блъснаха в реката. Отначало той потъна, но скоро пак се появи на повърхността, като се мъчеше да се придвижва напред, плувайки по гръб. Това не беше трудно, въпреки че ръцете му бяха вързани. Краката му бяха свободни и с тяхна помощ можеше да се държи над водата.

Нима трябваше да достигне необезпокоявано отвъдния бряг? Дори и аз не желаех това. Беше си заслужил смъртта. Ако останеше жив и се измъкнеше оттук, тогава всички присъстващи щяха да бъдат съучастници в престъпленията, които щеше да извърши в бъдеще. Да не говорим за това, че жаждата за отмъщение на този човек щеше да бъде за всички нас постоянна опасност.

Двете момчета все още стояха до самата вода и гледаха след него. Тогава Инчу-чуна им заповяда:

— Вземете пушки и стреляйте в главата му!

Те изтичаха към мястото, където неколцина воини бяха оставили карабините си, и всяко взе по една от тях. Тези малки юнаци знаеха добре как се борави с такова оръжие. Коленичиха край брега и се прицелиха в главата на Ратлър.

— Не стреляйте, за бога, не стреляйте! — извика той ужасен.

Момчетата размениха тихичко няколко думи. Те постъпиха в случая спортсменски, като оставиха престъпника да плува все по-надалече и по-надалече, на което вождът мълчаливо не се възпротиви. От това разбрах, че той знае много добре дали умееха да стрелят, или не. Изведнъж обаче те нададоха с тънките си момчешки гласове подканващ вик и изстреляха пушките си. Ратлър беше улучен и моментално изчезна под водата.

Не последва нито един тържествуващ вик, както става обикновено при червенокожите след победата над някой неприятел. Заради такъв страхливец не си заслужаваше да се вдига шум. Презрението на индианците беше толкова голямо, че те изобщо не се погрижиха за трупа на Ратлър. Оставиха го на течението, което го понесе надолу по реката, без дори да го погледнат повече.

Инчу-чуна се приближи до мене и ме попита:

— Сега доволен ли е моят млад бял брат от мен?

— Да. Благодаря ти!

— Няма защо да ми благодариш. Инчу-чуна щеше да постъпи пак така, дори и да не му беше известно желанието ти. Това куче не беше достойно да умре от мъки. Днес ти видя разликата между храбрите червенокожи воини и белите страхливци. Бледоликите са способни на всевъзможни зли дела, но когато трябва да покажат храброст, тогава вият от страх като кучета, които очакват да бъдат бити с тояги.

— Вождът на апачите не бива да забравя, че навсякъде има смели и страхливи, добри и лоши хора!

— Имаш право, Инчу-чуна не искаше да те обиди. Но тогава никой народ няма правото да мисли, че е по-добър от някой друг народ само защото другият народ нямал същия цвят на кожата.

За да го отклоня от тази деликатна тема, аз се осведомих:

— Какво ще правят сега воините на апачите? Ще погребат ли Клеки-петра?

— Да.

— Може ли да присъствам с моите приятели?

— Да. Ако не беше попитал, щяхме да те помолим да останеш. Когато си тръгнахме от вашия лагер, за да доведем конете, ти остана да говориш с Клеки-петра. За какво приказвахте?

— Това беше много сериозен разговор — и за него, и за мене. Когато се отдалечихте, ние седнахме заедно и скоро открихме, че имаме една и съща родина; продължихме да разговаряме на нашия роден език. Той беше преживял и изстрадал много — всичко ми разказа. Каза ми колко много ви обича и че желанието му било да даде живота си за Винету. Великия дух изпълни това негово желание само след няколко минути.

— Но защо е искал да умре за мене? — попита Винету, който междувременно се беше приближил.

— Защото те обичаше, а и по една друга причина, която може би ще ти разкрия по-късно. Смъртта му трябваше да бъде изкупление.

— Когато той лежеше, умирайки в ръцете ми, ти заговори на някакъв език, който не можах да разбера.

— Това беше нашият роден език.

— Каза ли ти нещо за мене?

— Да. Помоли ме да ти остана верен.

— Да ми… останеш… верен? Но тогава изобщо не ме познаваше!

— Познавах те, защото те бях вече видял, а и той ми беше разказвал за тебе.

— Какво му отговори?

— Обещах да изпълня желанието му.

— Това е била последната му молба в живота. Ти си станал негов наследник. Обещал си му да ми бъдеш верен, бдял си над мене, пазил си ме и си ме щадял, докато аз те преследвах като мой враг. Раната от моя нож би била смъртоносна за всеки друг, но твоето силно тяло й устоя. Към тебе имам един много голям дълг. Бъди мой приятел!

— Отдавна съм ти приятел.

— Бъди мой брат.

— С най-голяма радост.

— Тогава нека сключим този съюз над гроба на онзи, който съедини душите ни! Един благороден бледолик ни напусна, но още при раздялата си с нас ни доведе друг благороден бледолик. Моята кръв ще бъде твоя кръв и твоята кръв ще стане моя кръв! Ти ще пиеш от моята кръв, а аз от твоята. Моят баща Инчу-чуна, великият вожд на апачите, ще ми разреши това!

Вождът ни подаде ръцете си.

— Инчу-чуна разрешава — каза той сърдечно. — Вие ще бъдете не само братя, а един мъж и воин с две тела. Хау!