Карл Май
Винету I (6)

5.
Край лагерния огън

За да не мъкнем мечката на такова голямо разстояние, лагерът ни беше преместен в мое отсъствие близо до мястото, където бях убил животното. То беше толкова тежко, че бяха необходими общите усилия на десет здрави мъже, за да бъде завлечено от края на гората до откритото място, където беше запален огънят.

Въпреки че се върнах късно, всички с изключение на Ратлър стояха все още будни. Беше се наложило да пренесат Ратлър на ръце до новия лагер, където го бяха захвърлили в тревата като пън. Там той изтрезняваше в дълбок сън. Междувременно Хауърд беше погребан. Сам беше одрал кожата на мечката, но не беше нарязал месото. Когато слязох от коня, аз го завързах и нахраних, след което се приближих до огъня; дребосъкът Сам се обади веднага:

— Къде се скиташ по това време? Очакваме те с безкрайно нетърпение, защото ни се хапва мечешко месо, а не искахме да нарежем Баба Меца без тебе. Засега й свалих само кожуха. Шивачът й го беше ушил толкова добре, че по него нямаше нито една гънка, хи-хи-хи-хи! Дано нямаш нещо против, а? А сега кажи как да разпределим месото! Искаме, преди да легнем, да си опечем по едно парче.

— Раздели го както искаш! — отвърнах аз. — То е за всички.

— Well, тогава ще ти кажа едно: най-хубавото нещо са лапите. Изобщо няма нищо друго, което да превъзхожда мечешките лапи. Но те трябва да отлежат известно време, за да добият необходимия дивечов вкус. Най-вкусни са тогава, когато по тях плъзнат червеи. Но не можем да чакаме толкова дълго, защото се опасявам, че скоро ще дойдат апачите и ще ни развалят яденето. Затова е по-добре да свършим тази работа овреме и да се заловим с лапите веднага, та да сме ги изяли вече, когато червенокожите ни пречукат. Имаш ли нещо против, сър?

— Не.

— Добре, тогава да се заловим за тази прекрасна работа, ако не се лъжа, хи-хи-хи-хи!

Той отдели лапите от краката с ножа си и после ги наряза на толкова парчета, колкото хора имаше в лагера. Аз получих най-хубавото парче от една предна лапа, увих го и го прибрах, докато другите побързаха да сложат техния дял да се пече. Наистина усещах глад, но не ми се ядеше, колкото и противоречиво да звучи. След дългата и уморителна езда чувствах необходимостта от храна, но ми беше невъзможно да ям. Все още не можех да забравя сцената на убийството. Все още виждах как Клеки-петра седи до мене. Чувах неговите признания, които сега ми приличаха на една последна изповед, и постоянно мислех за последните му думи, с които той като че ли предчувстваше ранната си смърт. Да, листът на неговия живот не беше паднал тихо и спокойно, а беше откъснат насилствено. И какъв човек го беше откъснал и по каква причина само! Ей къде лежеше убиецът, все още пиян до безсъзнание. Идваше ми да го застрелям, но изпитвах отвращение от него. Сигурно такова чувство на отвращение беше възпряло апачите да го накажат веднага. „Огнена вода…“ беше казал Инчу-чуна с неизказано презрителен тон. Какво обвинение, какъв упрек се криеше само в тези две думи!

Ако имаше нещо, което можеше да ме утеши при това кърваво развитие на нещата, то бе обстоятелството, че Клеки-петра беше умрял в ръцете на Винету и че неговото сърце беше спряло куршума, предназначен за Винету. Това беше и неговото последно желание. Или не! Последното му желание беше молбата му към мене да бъда до Винету и да довърша започнатото от него дело. Защо беше отправил тази молба тъкмо към мене? Само броени минути преди това той беше казал, че ние едва ли ще се видим отново, което означаваше, че моят житейски път никога нямаше да ме отведе при апачите, след това пък той изведнъж ме натовари с една задача, чието изпълнение трябваше на всяка цена да ме постави в най-близки отношения с това племе. Нима неговото желание представляваше само празни, ей така подхвърлени думи? Или умиращите имат способността да надникват в бъдещето в последната минута, преди да се разделят с най-близките си, когато душата им вече стои пред вратата на отвъдния свят? Това бе вероятно, защото по-късно имах възможността да изпълня молбата на Клеки-петра, въпреки че сега, в този момент, всяка среща с Винету изглеждаше гибелна за мене.

Защо изобщо дадох съгласието си така бързо на този умиращ човек? От състрадание? Вероятно. Но, изглежда, че имаше и още някаква причина, която не съзнавах тогава: Винету ми беше направил дълбоко впечатление, такова впечатление, каквото не ми беше правил никой друг човек. Той беше малко по-възрастен от мене, а ме превъзхождаше толкова много! Почувствах го още от пръв поглед. Сериозният, горд и ясен поглед на кадифените му очи, спокойната увереност в държанието му и във всяко негово движение, както и едва доловимият меланхоличен израз на една по-дълбока и прикрита болка, която ми се струваше, че откривам на неговото младежки красиво лице, ме бяха очаровали и запленили. Колко респектиращо беше поведението му, както и поведението на баща му! Други хора, били те червенокожи или бели, щяха веднага да се нахвърлят върху убиеца и да го ликвидират. А те двамата не го удостоиха дори с поглед и не издадоха чувствата си: нито едно мускулче на лицето им не потрепна. Какви хора бяхме ние в сравнение с тях!

Така седях унесено край огъня, потънал в мислите си, докато другите ядяха печеното месо с апетит. Най-сетне Сам Хокинс ме изтръгна от размишленията ми:

— Какво ти е, сър? Не си ли гладен?

— Не ми се яде.

— Така ли? И вместо това си упражняваш мозъка в мислене! Струва ми се, че не бива да ти става привичка. И мене ме е страшно яд за станалото, но уестманът трябва да свикне с такива сцени. Ненапразно наричат Запада „dark and bloody grounds“ — мрачните и кървави земи. Можеш да ми повярваш — всяка педя от тази земя е напоена с кръв и който има много чувствителен нос и не може да понася миризмата й, нека по-добре си стои в къщи и да пие сироп. Не вземай толкова присърце тази история, а ми дай парчето си от мечата лапа да ти го изпека!

— Благодаря ти, Сам! Наистина не ми се яде. Разбрахте ли се какво ще правите с Ратлър?

— Е да, говорихме за него.

— Какво наказание ще получи?

— Наказание ли? Мислиш ли, че трябва да го накажем?

— Разбира се, че мисля.

— Аха! И какво трябва да предприемем според тебе? Да го закараме в Сан Франциско, Ню Йорк или Вашингтон и да го дадем под съд за убийство?

— Не, разбира се! Властта, която трябва да го съди, сме ние. Той попада под ударите на законите на Запада.

— Я виж ти как бил запознат един такъв грийнхорн със законите на Дивия Запад. Да не би да си дошъл от старата Германия, за да играеш тук ролята на върховен съдия? Беше ли този Клеки-петра твой роднина или добър приятел?

— Не.

— А, ето ти и най-важното! Да, Дивият Запад си има свои точно определени, особени закони. Те искат око за око, зъб за зъб и кръв за кръв, също както в Библията. В случай на убийство убиецът може веднага да бъде пречукан от онзи, който има правото на това, или пък се образува жури, което произнася присъдата и веднага я привежда в изпълнение. По този начин хората се отървават от злодеите и вредните за обществото елементи, които иначе биха просто задушили честните ловци.

— Е добре, да образуваме тогава жури!

— Най-напред ще ни е необходим обвинител.

— Аз ще бъда обвинител!

— С какво право?

— С правото на човек, който не може да допусне да остане ненаказано едно такова престъпление.

— Pshaw! Говориш като грийнхорн. Ти можеш да играеш ролята на обвинител само в два случая. Първо, ако убитият ти е роднина или близък приятел. Обаче ти вече си призна, че това не е така. Второ, можеш да бъдеш обвинител и тогава, когато си убит ти самият, хи-хи-хи-хи! А ти убит ли си?

— Сам, работата е такава, че не е уместно да се правят шеги!

— Знам, знам! Исках да прибавя тази точка само за допълване на картината. Значи, ти нямаш никакво основание да играеш ролята на обвинител, а и ние останалите нямаме това право. А там, където няма тъжител, няма и съдия. В този случай изобщо нямаме право да образуваме жури.

— Тогава Ратлър, изглежда, ще остане ненаказан?

— Нищо подобно. Само не се разпалвай толкова! Давам ти думата си, че възмездието ще го настигне с такава сигурност, с каквато всеки куршум от моята Лиди достига целта си. Апачите ще се погрижат за това.

— Но тогава те ще накажат и нас!

— Твърде вероятно. Но мислиш ли, че ще можем да предотвратим това, като убием Ратлър? Който се е хванал на хорото, ще играе докрай! В очите на апачите ние всички сме убийци на Клеки-петра, а не само Ратлър и ако попаднем в ръцете им, ще се отнесат към нас както подобава.

— Дори и ако се отървем от Ратлър?

— Дори и тогава. Те ще ни пречукат, без да питат дали той е при нас, или не е. А как мислиш изобщо да се отървеш от него?

— Ще го изгоним.

— Да, наистина, ние вече се съвещавахме по този въпрос и стигнахме до извода, че, първо, нямаме право да го гоним и, второ, дори и да имахме това право, не бива да го гоним поради някои съображения.

— Но, Сам, не те разбирам! Когато някой не ми харесва, аз просто се разделям с него. А да не говорим за един убиец! Да не би да сме длъжни да търпим вечно при нас такъв подлец, който на това отгоре е и пияница и постоянно ще ни поставя в трудни положения?

— За съжаление сме длъжни. Ратлър е нает на работа също като мене, Стоун и Паркър, за да ви помага на вас, земемерите. Само хората, които са го назначили и му плащат, могат да го уволнят. Трябва да се придържаме строго към законното положение.

— Към законното положение! И то спрямо човек, който всеки ден тъпче с краката си човешките и божите закони!

— Даже и да е така! Всичко, което казваш, е вярно. Но не бива да правим грешка, само защото някой друг е извършил престъпление. Казвам ти, че преди всичко началството трябва да постъпва безпогрешно. Затова ние, уестманите, които играем в дадения случай ролята на началство, имаме пълно основание да запазим нашето добро име неопетнено. Но и без да се съобразяваме с него, искам да те попитам, какво би направил Ратлър, ако го изгоним?

— Това си е негова работа!

— И наша работа е! Бихме се намирали постоянно в опасност, защото той вероятно ще се опита да ни отмъсти. По-добре е да го задържим при нас, за да можем да го наблюдаваме, отколкото да го изгоним и той непрекъснато да се крие нейде около нас и когато пожелае да изпраща по някой куршум в главата на този или онзи. — След тези думи Сам ме изгледа с поглед, който аз разбрах добре, понеже в същия момент ми смигна и направи многозначително движение с глава към Ратлъровите другари. Ако ние предприемехме нещо срещу Ратлър, можеше да се очаква, че те щяха да се съюзят срещу нас. Това ми мина веднага през главата, защото в тези хора човек не можеше да има доверие. Затова отговорих уклончиво:

— Е, след като ми обясни така нещата, вече виждам добре, че трябва да ги оставим да се развиват, както са тръгнали. Опасявам се само от апачите, тъй като не бива да се съмняваме, че те ще се появят, за да си отмъстят.

— Ще дойдат, съвсем сигурно е, още повече че не ни заплашиха с нито една дума. Постъпиха много умно. Ако си бяха отмъстили веднага, отмъщението им щеше да засегне само Ратлър. Но те искат да си отмъстят на всички ни, защото Ратлър е с нас и те ни считат всички за врагове, заради измервателните работи, с които всъщност се заграбват земите им. Ето защо се овладяха и се отдалечиха на конете си, без да си помръднат дори пръста срещу някой от нас. Но затова пък толкова по-сигурно ще се върнат, за да ни спипат всички. Ако успеят, можем да се приготвим за една ужасна смърт, защото авторитетът, който имаше Клеки-петра сред тях, повелява двойно и тройно отмъщение.

— И всичко това заради някакъв си пияница! Те сигурно ще се върнат с многоброен отряд.

— Положително! Нашите защитни мерки зависят единствено от въпроса, кога ще се появят? Ако разберем това, бихме имали време да избягаме, макар че в такъв случай ще трябва да изоставим почти готовата си работа недовършена.

— Не бива да прекъсваме работата си, а да я продължаваме, докато имаме и най-малката възможност за това.

— Кога ще можете да я свършите, ако си плюете здраво на ръцете, как мислиш?

— След пет дни.

— Хмм! Доколкото знам, наблизо няма лагер на апачите. Бих търсил най-близкия лагер на мескалеро-апачите поне на три дни път оттук. Ако не се лъжа в това си предположение, на Инчу-чуна и Винету ще са нужни дотам четири дни, защото трупът ще ги забави. И още три дни езда насам — прави общо седем дни. А тъй като казваш, че ще свършите след пет дни, мисля, че можем да рискуваме и да продължим измерванията.

— Ами ако сметката ти излезе крива? Възможно е двамата апачи да оставят на първо време трупа на някое сигурно място и да се върнат, за да стрелят по нас из засада. Вероятно е също така да се натъкнат на някой от техните отряди много по-рано. Можем дори да допуснем, че някъде наблизо ги очакват техни хора, защото би било твърде необичайно двама индианци да се отдалечат толкова много от лагера си без никакви придружители, още повече че става въпрос за вождове. Настъпи и времето за лов на бизони и никак не е изключено Инчу-чуна и Винету да са били заедно с някоя група ловци, които се намират недалеч от тук и от които те са се отделили за кратко време, за да проследят дирите на мечката. Всичко това трябва да се обмисли и вземе предвид, ако искаме да постъпим наистина предпазливо.

Сам Хокинс присви едното си око и направи учудена физиономия.

— Good heavens^[1], колко си умен, колко си мъдър! Наистина в днешно време яйцата са десет пъти по-умни от кокошката, ако не се лъжа. Но за да отдадем нужното уважение на истината, трябва да кажем, че това, което изтъкна, съвсем не беше толкова глупаво. Имаш пълно право. Трябва да обърнем внимание на всяка една от тези възможности. Затова е необходимо да разберем в каква посока са се отправили двамата апачи. Щом съмне, ще тръгна по следите им.

— И аз ще дойда с тебе — намеси се Паркър.

— И аз — заяви Дик Стоун.

Сам Хокинс помисли малко и след това отсече:

— И двамата ще си стоите тука! Тук сте необходими. Ясно ли е?

При тези думи той погледна към другарите на Ратлър, което беше достатъчно красноречиво. Ако останехме сами с тези хора, можеше да се стигне до неприятни сцени при събуждането на Ратлър. В такъв случай беше по-добре Стоун и Паркър да не се отдалечават.

— Но ти не можеш да тръгнеш сам! — възпротиви се Паркър, който обичаше да обмисля нещата от всички страни.

— Бих могъл, ако поискам, но не искам. Ще си избера някой спътник.

— Кого?

— Ето този млад грийнхорн.

При тези думи той ме посочи.

— А, той трябва да остане тук — намеси се главният инженер.

— Защо, мистър Банкрофт?

— Защото имам нужда от него. Щом се налага да свършим работата за пет дни, ще трябва всички да запретнат здраво ръкави. Не мога да се лиша от нито един човек.

— Да, всички да запретнат ръкави. Досега обаче не го правехте. Той трябваше да работи сам за всички ви. Е, сега пък нека веднъж другите се понапънат и заради него.

— Мистър Хокинс, да не би да искате да ми давате нареждания? Забранявам ви подобно нещо!

— Нямам такива намерения! Една забележка съвсем не е още нареждане.

— Но прозвуча като нареждане!

— Възможно е. И да е било така, нямам нищо против. Що се отнася до работата ви, тя едва ли ще се забави утре толкова много, ако работите четирима, а не петима. Нещо съм си наумил, щом искам да взема със себе си тъкмо този млад грийнхорн, наречен Шетърхенд. Трябва да види как се постъпва, когато човек се промъква тайно след индианци. Вероятно ще му бъде от полза, ако се научи да разчита следите правилно.

— Това не ме интересува.

— Известно ми е. Но има и втора причина. Работата, с която искам да се заловя, е опасна. Следователно, по-добре ще бъде и за мене, и за вас, ако имам край себе си човек, който притежава такава голяма физическа сила и който умее да стреля с мечкоубиеца си толкова добре.

— Не виждам само как това може да бъде от полза и за нас.

— Така ли? Учудва ме. Иначе сте хитър и разумен джентълмен — отвърна Сам подигравателно. — Какво ще стане, ако се натъкна на неприятели, които идват насам и ме убият? Тогава няма да има кой да ви предупреди за опасността и вие ще бъдете нападнати и пречукани. Но ако този грийнхорн е с мене, вероятно ще се върнем здрави и читави; той има малки ръце като някоя лейди, но може да простре на земята с един удар и най-големия здравеняк. Сега разбирате ли, че съм прав?

— Хмм, да.

— А ето ви и най-същественото: утре той трябва да дойде с мене, за да не се стигне тук до някое спречкване, което може да завърши трагично. Вие знаете, че Ратлър го е взел на мерник. Когато този любител на чашата с бренди най-сетне се събуди, веднага ще се опита да се счепка с онзи, който днес отново го запрати на земята. Трябва на всяка цена да ги разделим поне утре, в първия ден след убийството. Ето защо единият ще остане тук при вас, от него аз и без това нямам полза, а другия ще взема със себе си. Все още ли сте против?

— Не, нека тръгне с вас.

— Well, ето че се споразумяхме. — И след като Сам се обърна към мене, добави: — Нали чу какъв напрегнат ден ти предстои. Много е възможно да нямаме нито минута за ядене и почивка. Затова те питам, няма ли да хапнеш поне няколко парченца месо от мечата лапа?

— Добре, при тези обстоятелства поне ще се опитам да ям.

— Опитай, опитай! Познати ми са тези опити, хи-хи-хи! Необходимо е да се изяде само една хапка и после човек изобщо не може да се спре, докато не изяде всичко. Я дай лапата! Ще ти я опека. Един такъв грийнхорн не може и това да направи както трябва. Сега внимавай хубаво, за да се научиш! Ако се наложи и втори път да ти пека такъв деликатес, няма да получиш нищо от него, защото ще го изям сам.

Добрият Сам имаше право. Когато той беше готов с демонстрацията на майсторството си по печене на месо, аз опитах печеното и още с първата хапка апетитът ми се възвърна. Забравих мрачните си мисли и започнах да ям, да ям, наистина докато не остана нищо.

— Видя ли? — засмя се Сам. — Наистина, много по-приятно е да изядеш една гризли, отколкото да я убиеш. Сам видя, че е така. Сега ще си отрежем няколко солидни парчета от бута и ще ги опечем още тази вечер. За утре ще ни трябват провизии, защото когато човек тръгне на разузнаване, трябва да знае, че много рядко ще намери време за лов на дивеч и много често ще му се налага да не пали огън, на който би могъл да го опече. А сега ти се поопъни да се наспиш здравата, тъй като тръгваме още в ранни зори и трябва напълно да възстановим силите си!

— Добре, ще спя. Но кажи ми преди това какъв кон ще яздиш утре?

— Какъв кон ли? Никакъв.

— Ами какво ще яздиш?

— Що за въпрос! Да не би да мислиш, че ще яхна някой крокодил или някоя друга птица? Разбира се, че ще яздя моето муле, моята нова Мери!

— Аз не бих го направил.

— Защо не?

— Познаваш я твърде малко.

— Затова пък тя ме познава много добре. Има огромно страхопочитание към мене това добиче, хи-хи-хи-хи!

— При такъв разузнавателен поход, какъвто искаме да предприемем утре, трябва да бъдем предпазливи и да обмислим предварително всичко. Един кон, в който ездачът му не е сигурен, може да провали всичко.

— Така ли? Наистина ли? — изсмя ми се той.

— Да — отвърнах аз разпалено. — Знам, че пръхтенето на коня може да струва живота на ездача.

— Ах, знаеш това? Умник си ми ти! И това го чете някъде?

— Да.

— Така си и мислех! Изобщо трябва да е много занимателно да четеш такива книги. Да не бях аз самият уестман, щях да се преселя на изток и да си чета такива хубави индиански истории. Струва ми се, че при това четене човек може да се закръгли и да затлъстее, въпреки че мечите лапи съществуват само по страниците пред него. Би ми се искало да знам дали тези добри хорица, които пишат такива работи, са преминавали поне един път Мисисипи!^[2]

— Повечето от тях вероятно са я преминавали.

— Не ми се вярва. Имам си своите добри основания да се съмнявам.

— Какви са тези основания?

— Ще ти ги кажа, сър. Ръката, която толкова дълго време е стискала юздите на коня, държала е пушката и ножа и е хвърляла ласото, не може вече да изписва разни драсканици по хартията. Истинският уестман е най-вероятно да забрави да пише, а който не е истински уестман, по-добре да се откаже да пише за неща, които не разбира.

— Хмм! И все пак, за да напишеш книга за Запада, не е необходимо да останеш там толкова дълго, че пръстите ти да забравят да пишат.

— Не улучи, сър! Току-що казах, че само добрият уестман би могъл да напише истината. Но точно един такъв човек никога не може да се залови с писане.

— Защо?

— Защото и през ум не му минава да напусне Запада, където няма мастилници. Прерията е като морето. Онзи, който веднъж я е обиколил, никога не може да я напусне. Не, всички тези книжни драскачи не познават Запада, защото, ако го познаваха, те никога нямаше да го изоставят, само за да изцапотят неколкостотин страници с мастило. Това са горе-долу моите схващания и съм доста сигурен, че са верни.

— Не са. Аз познавам например един човек, който е обикнал Запада и иска да стане добър ловец. Въпреки това той ще се връща от време на време в родината си, за да пише за Запада.

— Така ли? А кой е той? — попита Сам, като ме погледна любопитно.

— Можеш да се досетиш.

— Да се досетя! Аз? Възможно ли е да имаш предвид себе си?

— Да.

— Брей да се не види! Значи ти искаш да се присъединиш към безполезните драскачи на книги?

— Вероятно.

— Я се откажи, сър! Моля те най-настоятелно! Ще загинеш по най-нещастен начин, можеш да ми вярваш.

— Съмнявам се.

— Аз го твърдя. Дори мога да се закълна — извика той енергично. — Имаш ли поне малка представа от живота, който те очаква?

— Разбира се. Ще пътувам, за да се запозная със страни и народи, а от време на време ще се връщам у дома, за да мога да пиша на спокойствие за моите възгледи и за опита, който съм натрупал.

— Но, за бога, с каква цел?

— За да могат читателите ми да научат нещо от мене и между другото да поспечеля пари.

— Zounds! Да научат читателите нещо от тебе! И да поспечелиш пари! Сър, ти не си с всичкия си, ако не се лъжа! Читателите ти няма да научат нищо от тебе, защото ти самият нищо не разбираш. Как може един такъв грийнхорн, един съвършен грийнхорн, да бъде учител на читателите си! Уверявам те, че няма да намериш никакви читатели, нито един! А кажи ми тогава, за бога, защо тъкмо ти искаш да бъдеш учител, и то учител на твоите читатели, които изобщо няма да ги има! Нима няма достатъчно даскали по света? Необходимо ли е и ти да увеличиш групата на тези хора?

— Слушай, Сам, професията на учителя е изключително важна и свещена!

— Pshaw! Един уестман е много по-важен, хиляди пъти по-важен! Не може да не го знам, защото аз съм уестман, докато ти сега започваш да понаучаваш туй-онуй. Затова се налага да ти забраня най-сериозно да ставаш учител на твоите читатели! А на всичко отгоре да печелиш и пари при това! Ама че идея, каква съвършено безумна идея! Та колко струва една такава книга, каквато възнамеряваш да напишеш?

— Един, два или три долара, според големината й, струва ми се.

— Хубаво! А колко струва една боброва кожа? Имаш ли представа? Станеш ли трапер^[3], ще печелиш много повече, отколкото ако бъдеш учител на читателите си, които, стига да се намерят такива, за тяхно и твое нещастие, няма да научат нищо друго, освен глупости от тебе. Пари ще ми печелиш! Това може да стане най-лесно тук, на Запад. Тук парите са пръснати просто по прериите, из девствените гори, между скалите и по дъната на реките. А какъв клет живот ще водиш като драскач на книги! Вместо прекрасната изворна вода на Запада, ще трябва да пиеш гъсто черно мастило и да гризеш старо паче перо вместо меча лапа или бизонско филе. Над главата ти вместо синьото небе ще бъде надвиснал варосан и напукан таван, а под тебе вместо меката зелена трева ще има някой стар дървен одър, на който ще те хване лумбагото. Тук седиш на кон, а там ще седиш на кресло с разкъсана тапицерия. Тук можеш да се наслаждаваш направо на божия дъждец, а там още при първите капки ще разпъваш над главата си някой червен или зелен чадър. Тук ти си бодър, свободен и радостен човек с карабина в ръката. Там ще киснеш на някое бюро и ще пилееш физическата си сила с някоя перодръжка или молив, който… е, ще престана и повече няма да се вълнувам. Но ако ти наистина искаш да станеш учител на читателите си, тогава си най-жалкият човек на хубавата божия земя, ако не се лъжа!

Докато приказваше, Сам се беше разпалил дотолкова, че очичките му блестяха, а бузите му пламтяха в най-красивия цинобърен цвят, доколкото това можеше да се забележи от гъстата брада. Върхът на носа му показваше същия цвят. Подозирах какво го беше подразнило толкова и тъй като за мене беше важно да го чуя от неговата собствена уста, продължих да наливам масло в огъня:

— Но, скъпи Сам, уверявам те, че и на тебе самия би ти доставило голяма радост, ако успея да осъществя плановете си.

— Радост ли? На мене? Я не ме занимавай с такива глупости! Крайно време е да разбереш, че не мога да понасям такива шеги!

— Не е шега, говоря сериозно.

— Сериозно ли? Тогава да го вземат мътните, ако не се лъжа! Какво разбираш под „сериозно“? За какво би трябвало да се радвам?

— За себе си.

— За мене ли?

— Да, за тебе самия, защото и теб ще те има в моите книги.

— Аз… аз? — попита той, като очите му ставаха все по-големи.

— Да, ти. Бих писал и за тебе.

— И за мене ли? Може би за това, което върша и говоря, а?

— Разбира се. Ще разказвам какво съм преживял и тъй като съм бил с тебе заедно, и ти ще влезеш в книгите ми цял-целеничък, тъй както си седиш пред мене.

Тогава той хвърли настрани парчето бут, което беше държал над огъня докато говорехме, грабна пушката си, скочи на крака, зае пред мене застрашителна поза и ми изкрещя:

— Питам те най-сериозно пред всички свидетели тук дали наистина смяташ да направиш това?

— Разбира се.

— Така! Тогава аз те подканвам незабавно да оттеглиш думите си и да ме увериш с няколко клетви, че няма да вършиш подобно нещо!

— Защо?

— Защото в противен случай незабавно ще те застрелям или ще те просна на земята с моята стара Лиди, която държа в ръцете си. И така, оттегляш ли думите си или не?

— Не.

— Тогава удрям! — извика той, като замахна с приклада на своята Лиди.

— Можеш да удряш! — обадих се спокойно аз.

Прикладът постоя надвиснал над главата ми няколко мига. После Сам свали бавно пушката, хвърли я в тревата, плесна безутешно с ръце и се завайка:

— Този човек е откачил, побъркал се е, съвсем се е побъркал! Аз се усъмних в това още когато каза, че ще пише книги и ще стане учител на читателите си, и ето на, така и излезе. Само един побъркан може да си седи толкова спокойно, когато моята Лиди е надвиснала над главата му. Ами сега, какво ще правим с този човек? Не ми се вярва, че може да бъде излекуван!

— Няма нужда от лечение, драги Сам — отговорих аз. — Моят разум е съвършено здрав.

— Наистина ли? А защо не изпълняваш желанието ми? Защо отказваш да се закълнеш, а си готов по-скоро да те убият?

— Nonsense! Сам Хокинс няма да ме убие. Сигурен съм.

— Сигурен ли си? Тъй, тъй, значи си сигурен! И за съжаление е истина. По-скоро бих убил себе си, отколкото да те побутна с пръст.

— А що се отнася до клетвите, аз изобщо не се кълна. За нас дадената дума е равна на клетва. Няма да се оставя да бъда изнуден да давам някакво обещание чрез заплахи, дори и Лиди няма да помогне. А и работата с книгите не е толкова глупава, колкото си мислиш. Само че ти не си запознат с този въпрос и аз ще ти го обясня по-късно, когато имаме повече време.

— Благодаря! — каза Сам, като направи отрицателно движение с ръка; после седна на земята и отново се залови с бута. — Не ми е необходимо обяснение за нещо, което не може да бъде обяснено. Учител на читателите си! Ще печели пари с драскане на книги! Смешна работа!

— Не забравяй славата, Сам.

— Каква слава? — попита той, като отново обърна бързо лице към мене.

— Славата, която придобиваш, като те четат толкова много хора. Така човек става прочут.

При тези думи той вдигна голямото парче месо от бута с дясната си ръка над главата и каза гневно:

— Сър, млъкни веднага, иначе ще запратя по главата ти този мечи бут, тежък шест пфунда! И мястото на бута е наистина върху главата ти, защото си също така глупав, или може би още по-глупав и от най-глупавата гризли. Щял да стане прочут с драскотенето на книги! Чувал ли е някой такова нещастно твърдение? Какво ли знаеш пък тъкмо ти за славата! Ще ти кажа как човек може да стане прочут. Ето къде е мечата кожа, погледни я! Отрежи ушите й и ги постави на шапката си. Вземи ноктите от лапите й и кучешките зъби от устата й, направи си от тях огърлица и я сложи на врата си! Така постъпва всеки уестман и всеки индианец, който е имал голямото щастие да убие някоя гризли. След това, където и да отиде той, хората ще си кажат: „Вижте този човек! Борил се е със сивата мечка!“ Така ще кажат всички. Всеки ще му прави място с удоволствие и името му ще бъде разнасяно с уважение от вигвам във вигвам и от селище на селище. Така се става прочут. Ясно ли е? А я се опитай да си окачиш твоите книги на шапката и си сложи около врата огърлица от книги! Какво ще кажат хората тогава, а? Ще кажат, че си мръднал, стопроцентово мръднал! Ето такава слава и никаква друга няма да придобиеш с твоето драскане на книги!

— Но, Сам, защо се палиш толкова много? Може да ти бъде съвсем безразлично какво правя!

— Така ли? Безразлично? На мене? The devil, ама че човек, ако не се лъжа! Обичам го като собствен син, смахнал съм се по него, а ето че трябвало да ми бъде безразлично какво правел! Това е вече прекалено! Негодникът му неден, силен е като бизон, мускулите му са като на мустанг, жилите му като на елен, очите му на сокол, слухът му като на мишка, а мозъкът му тежи около пет-шест пфунда, ако се съди по челото му. Стреля като възрастен ловец, язди като Духът на саваната и се нахвърля върху бизона и сивата мечка като върху морско свинче, въпреки че ги вижда за първи път. И един такъв юначага, който като че ли е роден да бъде уестман и още отсега надминава много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години, такъв един човек иска да си отиде у дома и да пише книги! Просто да полудееш! Толкова ли е чудно, че в такъв случай един честен уестман, който му мисли доброто, може така да се разгневи?

При тези думи той ме погледна въпросително и предизвикателно. Без съмнение очакваше отговор, но аз не му отговорих. Беше изплюл камъчето. Придърпах спокойно седлото към себе си, поставих го под главата си вместо възглавница изтегнах се и затворих очи.

— Е? Що за държание е пък това? — попита той, като все още държеше в ръката си мечия бут. — Нима не заслужавам поне да ми се отговори?

— О, разбира се, че заслужаваш! — казах аз. — Лека нощ, скъпи Сам, приятни сънища!

— Мислиш да спиш?

— Да. Нали ти самият преди малко ме посъветва да спя!

— Това беше преди малко. А сега ние двамата имаме още да си поговорим, сър.

— Поне аз няма за какво да разговарям повече с тебе, защото вече знам каквото ми трябваше.

— Каквото ти трябваше ли? А какво е то?

— Че съм роден за уестман и още отсега надминавам много ловци, които са се скитали из саваните двадесет години.

Сам отпусна съвсем ръката си, която държеше парчето месо, изкашля се няколко пъти и започна да заеква от смайване.

— Bounce…! Този млад нехранимайко… този грийнхорн… той ме… хмм, хмм, хмм!

— Лека нощ, Сам Хокинс, приятни сънища! — повторих аз и се обърнах настрана.

Тогава той ми кресна:

— Да, спи, обеснико! По-добре е да спиш, отколкото да си буден, защото, докато очите ти са отворени, никой честен човек не може да бъде сигурен, че няма да го пратиш за зелен хайвер. Между нас всичко е свършено! Разваляме си отношенията! Вече те прозрях. Ти си един негодник и човек трябва да се пази от тебе!

Той изрече тези думи с най-гневен тон. След тях аз наистина би трябвало да приема, че между нас всъщност всичко е свършено. Но само след половин минута го чух да казва с нежен и приятелски глас:

— Лека нощ, сър! Спи бързо, за да бъдеш бодър, когато те събудя!

Въпреки всичко той си беше един мил, добър и сърдечен човек, старият Сам Хокинс!