Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou I, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 109 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Карл Май. Винету I

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1981

© Любен Зидаров, художник, 1981

c/o Jusautor, Sofia

 

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 7

Winnetou I

Karl-May-Verlag, Bamberg

Herausgegeben von Dr. E. A. Schmid, 1951

 

Редактор Федя Филкова

Редактор на издателството Жела Георгиева

Художествен редактор Венелин Вълканов

Технически редактор Иван Андреев

Коректор Антоанета Петрова

Библиотечно оформление Стефан Груев

 

Код № 11 65376 21532 6126-1-81

Издателски № 542.

Дадена за набор 25. XII. 1980 г.

Подписана за печат 27. V. 1980 г.

Излязла от печат 18. VII. 1980 г.

Формат 1/16/60/90.

Печатни коли 28.50 Издателски коли 28.50 УИК 28.26

Цена 2,43 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 1, София, 1981

Печатница „Тодор Трайков“, София, 1981

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция от Светослав Иванов

22.
„… Ако не се лъжа“

На другия ден достигнахме северния ръкав на Ред Ривър; продължихме да се спускаме по течението му и през целия следващ ден. Тази река имаше малко вода, но бреговете й бяха обрасли със зеленина. Тук имаше най-сетне достатъчно храна за конете ни; досега бяхме срещали само изсъхнала бизонова трева.

Солт Форк, Соления ръкав, се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър от западна посока. В образувания ъгъл бе разположено по онова време селото на кайовите, чийто вожд бе Тангуа. Намирахме се на левия бряг на Ред Ривър, Червената река, и можехме да се надяваме, че ще останем незабелязани. Въпреки това, преди да достигнем местността на устието на Солт Форк, ние описахме дъга, за да се озовем отново на брега на Ред Ривър, на половин час път под устието на Солт Форк. Съображения за предпазливост ни накараха да използваме нощта, така че едва рано сутринта видяхме пред нас реката отново. Бяхме осъществили намеренията си: сега се намирахме почти на противоположната страна на селото, а не на онази, от която ни очакваха кайовите. Избрахме си едно прикрито място, където имахме възможност да си починем от нощната езда. Само че за Винету и за мене нямаше почивка, тъй като той искаше да отиде на разузнаване и ме подкани да го придружа.

Досегашният ни път водеше надолу по течението на реката. Сега обаче трябваше да се отправим на разузнаване срещу течението, и то по отсрещния бряг. Следователно беше необходимо да я прекосим. Това нямаше да ни затрудни особено, дори и ако речното корито имаше повече вода, отколкото в момента.

Предпазливостта ни накара да преминем реката по-далече от лагера ни. Иначе той можеше да бъде лесно открит, ако някой се натъкнеше по-късно на следите ни. Продължихме да яздим по течението на реката, докато видяхме някакъв поток, който се вливаше в нея откъм отсрещния й бряг. Прекосихме реката, подкарахме конете си в коритото на потока и се отправихме срещу течението му. По този начин следите ни се губеха. След половин час напуснахме потока и насочихме конете си през прерията, за да излезем отново на брега на Ред Ривър, но на около една английска миля над нашия лагер.

Това заобикаляне и старанието ни да прикриваме следите си ни отне доста време, но пък усилията ни бяха възнаградени много по-скоро, отколкото можехме да предположим. Намирахме се все още в прерията, когато забелязахме двама конници, които водеха със себе си около десетина товарни животни. Те щяха да преминат вдясно от нас. Единият от тях яздеше пред натоварените мулета, а другият след тях и въпреки че не бе възможно да различим лицата им, можехме да предположим по облеклото им, че бяха бели.

Те ни забелязаха също и спряха. Ако се опитахме да избегнем срещата с тях, може би това щеше да им се стори подозрително, a от друга страна, имаше вероятност да научим от тях полезни неща, защото положително идваха от селото на кайовите. Затова попитах Винету:

— Да отидем ли при тях?

— Да — каза той. — Вероятно тези бледолики са търговци, които са разменили стоки с кайовите. Но не трябва да им казваме кои сме.

— Добре! Аз съм помощник на един агент по индиански въпроси и отивам по работа при кайовите, но не разбирам езика им. Затова съм те взел със себе си. Ти си от индианците поуни.

— Добре. Нека моят брат говори с двамата бледолики.

Подкарахме конете си към тях. Те бяха взели пушките си в ръка и ни гледаха очаквателно.

— Оставете карабините си, мешърс! — подканих ги аз когато се приближихме до тях. — Нямаме намерение да ви изядем.

— Щяхме да ви преседнем — отвърна единият от тях. — И ние можем да хапем. Взехме пушките си в ръка само защото ни се сторихте подозрителни.

— Защо пък подозрителни?

— Е, когато видиш двама джентълмени да се скитат сами из прерията и единият от тях е бял, а другият червенокож те са обикновено мошеници. А освен това вашите дрехи са изцяло индиански. Ще се учудя много, ако излезете честни хора!

— Благодаря за искреността — усмихнах се аз. — Винаги е полезно да знаеш какво мислят другите за тебе. Мога обаче да ви уверя, че се лъжете.

— Възможно е — каза той, — нямате физиономия на престъпник. Може би ще имате добрината да ни кажете откъде идвате?

— С удоволствие. Нямаме основание да го крием. Идваме от Вашита Ривър.

— Тъй! А накъде отивате?

— Ще посетим за малко кайовите.

— Кои кайови?

— Племето на вожда Тангуа.

— Не са далеч оттук.

— Знам. Селото им е разположено между Норт Форк и Солт Форк на Ред Ривър.

— Вярно. Но ако искате да ви дам един добър съвет — връщайте се бързо и не се мяркайте пред никой кайова.

— Защо?

— Защото Тангуа има гениалното намерение да ликвидира всеки бял, който му падне в ръцете, а и всеки червенокож, който не е кайова.

— Тогава е извънредно доброжелателен джентълмен! Той самият ли ви го каза?

— Да, и то неведнъж.

— Тогава как така имам удоволствието да ви видя пред мене живи и здрави, цели-целенички? — продължих да разпитвам аз.

— При нас Тангуа направи изключение, защото сме стари и добри познати с него; често сме били в селото му. Може би вече сте се сетили, че сме traders[1], и то почтени трейдърс, а не от онези вагабонти, които мамят червенокожите със стоките си така, че не смеят да се мернат втори път пред очите им. Затова сме добре дошли навсякъде. Но вас кайовите положително ще ви очистят. Бъдете сигурни.

— Вярвам, че няма да бъда очистен, защото отивам също така с честни намерения при тях и моето посещение ще им принесе полза.

— Така ли? Тогава кажете ни какъв сте и какво ви води при тях?

— Аз съм от агентурата.

— От агентурата ли? Слушайте, това е още по-лошо! Не ми се сърдете, но заради вас самия ще ви кажа откровено, че червенокожите са настроени страшно лошо тъкмо срещу агентите, защото…

Той се поколеба да продължи, затова аз довърших мисълта му:

— … защото са били лъгани толкова често от тях. Сигурно това искахте да кажете. Признавам, че е вярно.

— Страшно се радвам да чуя от вашата уста, че индианските агенти са негодници! — засмя се той. — Тъкмо кайовите са били измамени страхотно при последните доставки. Ако имате желание да бъдете измъчван до смърт, отивайте при тях! Желанието ви ще се сбъдне моментално!

— Покорно благодаря, сър! Но ви казвам, че и да не ме посрещнат добре, после кайовите ще има да се радват много, като им обясня защо идвам при тях. Успях да се наложа и причинената им неправда ще бъде компенсирана. Ще получат допълнителни доставки и аз ще им съобщя къде ще им бъдат докарани стоките.

— Behold, тогава вие сте някакво чудо невиждано! — извика учудено той. — В такъв случай те няма да сторят нищо лошо. Но защо ви е този червенокож с вас?

— Защото не разбирам езика на кайовите. Служи ми за преводач. Той е от племето поуни и е също така познат на Тангуа.

— Well! Тогава всичко е наред и предупреждението ми беше излишно. Но имах пълно основание, защото Тангуа е озлобен срещу всички хора, които не са от племето му.

— Защо?

— В последно време е препатил дяволски лошо — гласеше отговорът. — Апачите нахлули в земите му и откраднали неколкостотин коня. Тръгнал веднага да ги преследва. Но понеже имал трикратно или четирикратно по-малко воини, бил победен. Това обаче нямало да се случи въпреки численото превъзходство на враговете му, ако апачите не били подкрепени от една група бели ловци и трапери. Един от тях осакатил вожда с два изстрела. Казвал се Олд Шетърхенд и бил юначага, който изпращал на земята с юмрука си и най-силните хора. Но не го очаква добро.

— Така ли? Да не би червенокожите да му отмъстят?

— Положително. И двете колена на Тангуа са простреляни — каква страшна участ за един вожд! Той няма да миряса, докато не пипне този Олд Шетърхенд заедно с приятеля му Винету.

— Винету? — попитах наивно. — Кой е той?

— Млад вожд на апачите, който лагерувал с малка група от воините си на три дни път оттука. Белите са при него и една част от кайовите са тръгнали натам, за да ги подмамят в селото си.

— Хмм, а дали белите и апачите ще бъдат толкова глупави да влязат в клопката?

— Вероятно. Тангуа е убеден в това. Разпръснал е хората си из цялата местност, през която очаква да минат враговете му. Гибелта им е сигурна. Един от тях дори е вече пленен; той е бял, от спътниците на Олд Шетърхенд. Нарича се Сам Хокинс. Голям чудак е, само се смее и се държи така, като че ли не го заплашва в най-скоро време смърт.

— Значи сте го видели?

— Бях в селото, когато го докараха и го оставиха вързан на земята може би в продължение на един час. След това го закараха на острова.

— На остров ли са го закарали?

— Да. Намира се в Солт Форк, най-близкия до брега остров, съвсем близо до селото е, служи, така да се каже, като затвор и се охранява добре.

— Говорихте ли с пленника?

— Разменихме няколко думи. Попитах го дали бих могъл да сторя нещо за него. Той се засмя дружелюбно и каза, че много му се пие мътеница: дали не съм могъл да отида до Синсинати[2] да му донеса чаша, пълна с мътеница. Смахнат човек! Впрочем не се отнасят лошо с него, защото Олд Шетърхенд има в ръцете си пленен кайова като заложник. Само Сантър полага усилия да му отрови малкото останали дни.

— Сантър? По името съдя, че е бял. Имало ли е при кайовите и други бели освен вас?

— Само този Сантър беше там. Противна личност. Пристигна вчера с червенокожите, които са подмамили Винету. Веднага се залови с пленника. И вие ще се запознаете с него, щом като пристигнете в селото.

— А този Сантър гост ли е на вожда, или има отделна шатра?

— Дали са му отделен вигвам, но той не е близо до жилището на вожда, което е обичайното отдаване на почит към уважаваните гости, а се намира почти в края на селото и представлява една стара кожена палатка. Следователно едва ли се ползва с благоволението на вожда.

— Не можете ли да ми опишете по-точно местоположението на вигвама на Сантър?

— Защо ви е? — попита търговецът. — Ще го видите, като влезете в селото. Това е четвъртият или петият вигвам нагоре по реката. Не ми се вярва да ви хареса този човек. Има лице на обесник. Пазете се от него! Въпреки службата си вие сте още твърде млад и няма да ми се разсърдите, ако ви дам един добър съвет. Но сега трябва да продължаваме пътя си. Сбогом и дано се върнете жив и здрав!

Срещата ни с търговците беше извънредно важна за нас. За да научим онова, което ни съобщиха те, трябваше да се излагаме на най-голяма опасност. Сега знаехме доста точно къде се намира Хокинс и къде живее Сантър; засега можехме да се върнем обратно в нашия лагер, но заради търговците се престорихме, че продължаваме в досегашната посока.

Постепенно двамата пътници се изгубиха от очите ни. Те яздеха бавно, защото водеха със себе си тежко натоварени животни. По-късно разбрах колко съдбоносно е било за тях това обстоятелство. Също така научих, че те били получили от кайовите срещу стоките си кожи от най-различни животни. Човекът, който бе говорил с нас, е бил всъщност търговец, а другият само негов помощник. Сега, когато те не можеха вече да ни виждат, ние се върнахме в нашия лагер по пътя, по който бяхме дошли, като се мъчехме най-старателно да прикриваме следите си.

Скривалището ни бе избрано сравнително добре. Но ние се намирахме сред неприятелска територия и беше напълно възможно някой кайова да се появи ненадейно на брега, там, където беше лагерът ни. Затова Винету предложи:

— Знам един остров, който е разположен малко по-надолу по течението на реката. Обрасъл е с храсти и дървета, които ще ни скрият. Никой няма да дойде на него. Нека моите братя ме последват към острова!

И така отново напуснахме лагера си и насочихме конете надолу покрай реката; яздихме, докато забелязахме острова. На това място водата беше дълбока, а течението доста силно, но въпреки всичко щастливо стигнахме дотам на конете си. Оказа се, че Винету имаше право. Островът бе достатъчно голям, а растителността достатъчно гъста, за да ни гарантира сигурно прикритие.

Избрах си между храстите удобно място и легнах да спя, защото можеше да се очаква, че през нощта всякакъв сън щеше да бъде изключен. И то не поради липса на време или удобен случай, а заради водата.

Сам Хокинс се намираше на малък остров, до който исках да се промъкна тайно. За тази цел се налагаше да вляза във водата. А и преди това, още при тръгването ни с Винету от нашия остров трябваше да доплуваме до брега, при което щяхме да се измокрим целите. Беше средата на декември и водата бе студена. Кой ли би могъл да спи след това в мокрите дрехи?!

Щом се стъмни, бяхме събудени. Беше време да тръгваме към селото. Съблякохме излишните дрехи и изпразнихме изцяло джобовете си. От оръжията задържахме само ножовете си. След това скочихме в реката и заплувахме към десния бряг, защото по него можехме да се промъкнем незабелязано до Солт Форк. След като вървяхме един час по този бряг срещу течението на реката, достигнахме мястото, където Солт Форк се вливаше в северния ръкав на Ред Ривър: за да видим огньовете на селото, бе необходимо да изминем само неколкостотин крачки срещу течението на Солт Форк. То беше разположено до самата река, но на срещуположния й бряг. Следователно трябваше да я прекосим.

Преди това обаче продължихме да вървим бавно по брега, по който бяхме дошли, докато на отсрещния бряг селото свърши. В този случай не бива да разбираме под думата „село“ известните в Европа поселища от здраво изградени къщи. Тук нямаше и следа от такива постройки. Жилищата на червенокожите представляваха кожени палатки, издигнати по техен маниер.

Почти пред всеки вигвам гореше огън, около който бяха наклякали обитателите му, за да се посгреят и да приготвят вечерята си. Най-големият вигвам се издигаше почти в центъра на селото. Входът му беше украсен с копия, по които бяха закрепени орлови пера и амулети, изработени по особен начин. Край горящия пред входа огън седеше Тангуа, вождът, заедно с млад, може би осемнадесетгодишен индианец и още две момчета на около дванадесет и четиринадесет години.

— И тримата са негови синове — обясни ми Винету. — Най-големият е любимецът му; от него ще стане смел воин. Той бяга отлично и затова е получил името Пида, което означава елен.

Наоколо се движеха жени, заети с някаква работа. Но обичаите на индианците не разрешават на техните жени и дъщери да ядат заедно с мъжете и синовете.

Огледах се за острова. Небето бе покрито с плътни облаци и не се виждаше нито една звезда, но светлината на огньовете ни даде възможност да забележим три малки островчета, разположени близо едно до друго.

— На кое ли островче се намира Сам? — попитах моя спътник.

— Ако моят брат иска да научи това, трябва да си припомни какво ни каза търговецът — отвърна Винету.

— Че островът се намира близо до брега ли? Първият и третият са по-близо до нас. Тогава сигурно е на втория, средния.

— Вероятно. А ето там надясно е долният край на селото, където в четвъртия или петия вигвам живее Сантър. Ще трябва да се разделим. Аз ще се заема с убиеца на баща ми и сестра ми и затова ще огледам жилището му. Сам Хокинс е твой другар и ти ще отидеш да го потърсиш.

— А къде ще се срещнем?

— Тук на това място.

— Ако не ни се случи нещо непредвидено. Но ако забележат някого от нас, ще настане голяма суматоха. В такъв случай трябва да определим друго място, което не е близо до селото.

— Задачата ни не е лесна, но твоята е още по-трудна от моята. Ако те заловят, ще ти се притека на помощ. Ако се справиш успешно, ще се върнеш на нашия остров, но по заобиколен път, за да не разберат в каква посока си се отправил.

— Но нали утре рано ще могат да видят следите ми!

— Няма да ги видят, защото скоро ще вали; дъждът ще заличи дирята ти.

— Добре! А ако на тебе ти се случи нещастие, тогава аз ще те измъкна.

— Няма да има нужда, освен ако не стане нещо непредвидено. Погледни отсреща! Пред петия вигвам не гори огън. Положително той е на Сантър, защото никъде не го виждам. Сигурно лежи вътре и спи. Лесно ще разбера какво е положението.

След тези думи той продължи надолу по реката, за да я премине малко под селото и после тайно да се промъкне обратно към вигвамите.

Аз трябваше да постъпя иначе, защото моята цел се намираше в осветеното от огньовете пространство. Това правеше задачата ми трудна. Не биваше да се показвам на повърхността на реката, а да достигна острова, плувайки под вода. Това щеше да стане обаче много трудно в права посока. Не че нямаше да мога да стигна до острова под вода, но ако изплувах точно под носа на някой пост? Не, най-напред трябваше да достигна съседния остров, където по всяка вероятност нямаше никой. Той се намираше може би на двадесетина метра от средния, който всъщност беше моята цел. Вероятно нямаше да е трудно да огледам от единия остров какво беше положението на другия.

Тръгнах първо нагоре по реката, като наблюдавах внимателно горния остров. По него не се забелязваше никакво движение. Изглежда, че там нямаше жива душа. Сега навлязох внимателно във водата, гмурнах се и заплувах към острова. Достигнах го безпрепятствено и подадох само лицето си от водата, за да си поема дъх. Забелязах, че се намирам в горния му край и че можех да реша задачата си по много по-удобен начин, отколкото бях мислил дотогава.

Островът, до който бях доплувал, се намираше на двадесетина метра от насрещния бряг на реката, където бяха завързани цяла редица канута. Тези лодки можеха да ми послужат отлично за прикритие. Взех бързо решение, гмурнах се отново и заплувах към първото кану, а от него към второто, третото и така нататък, докато достигнах шестото; сега средният остров, който исках да огледам, беше точно пред мене.

Той бе разположен по-близо до брега от другите два и бе покрит с ниски храсти, над които се издигаха само две дървета. Никъде не виждах пленника или неговите пазачи. Тъкмо се канех да се гмурна отново и да преплувам до острова, когато долових шум на високия бряг. Погледнах нагоре. Един млад индиански воин с жилеста фигура се спускаше към реката. За щастие той се движеше по диагонал и се отправи към едно кану встрани, така че не ме забеляза. Скочи в лодката, развърза я и загреба към средния остров. Сега вече не можех да се приближа към този остров; налагаше се да чакам.

Скоро долових откъм острова човешки гласове, между които успях да различа и гласа на моя Сам. Трябваше да разбера за какво говореха и затова заплувах под водата към едно друго кану. Лодките бяха изобщо толкова много, че не ми се вярваше да има жители в селото без лодка. След като изплувах от водата, прикрит зад кануто, чух думите на младия воин:

— Тангуа, моят баща, иска да му кажеш!

— И през ум не ми минава да му издам нещо — отвърна Сам.

— Тогава ще изтърпиш десетократни мъки!

— Не ме карай да ти се смея! Сам Хокинс и мъки, хи-хи-хи-хи! Баща ти вече се канеше да ме измъчва веднъж, това беше край Рио Пекос, при апачите. И какво последва? Можеш ли да ми кажеш?

— Олд Шетърхенд, това куче, го осакати!

— Well, нещо подобно ще се случи и сега. Нищо лошо не можете да ми сторите.

— Ако говориш сериозно, тогава в главата ти вече се е загнездило безумието. Ние те държим здраво в ръцете си и няма да ни избягаш. Не забравяй, че цялото ти тяло е стегнато с ремъци така, че и пръст не можеш да помръднеш!

— Да, трябва да благодаря на добрия Сантър за тези ремъци, но в тях се чувствам много добре, хи-хи-хи-хи!

— Знам, че страдаш от болки, но не го показваш. Освен с тези ремъци ти си вързан и с други за дървото, а край тебе седят денонощно и четирима воини, за да те охраняват. Как ще избягаш тогава?

— Това си е моя работа, драги младежо! Засега все още ми харесва тук. Изчакай, докато реша да си вървя. Тогава вече няма да можете да ме задържите!

— Бихме те пуснали на свобода, ако ни кажеш накъде е решил да се отправи твоят бял приятел.

— Но няма да ви кажа! Гледайте да се оправите сами. Ходили сте до Нъгит Тсил, за да заловите Олд Шетърхенд и Винету. Смешно! Да заловите Олд Шетърхенд, моя ученик, хи-хи-хи-хи!

— Но заловихме тебе, неговия учител!

— Допуснах го само така, за развлечение. Имах желание да бъда при вас няколко дни, защото ви обичам твърде много, ако не се лъжа! И така, ходенето ви до планината е било напразно, а сега си въобразявате, че Винету, апачите му и Олд Шетърхенд ще се затичат подир вас. Не съм чувал още толкова побъркана идея! Днес ще разберете, че сте си направили погрешно сметката. А сега ще ви кажа накъде може да се е отправил Олд Шетърхенд. Ще бъда искрен, знам къде е.

— Е, казвай!

— Pshaw! Скоро сам ще разбереш и без да ти казвам, защото…

Той беше прекъснат от силни викове. За съжаление не разбирах думите, но интонацията беше подобна като онази на нашите викове. „Дръжте го! Дръжте го!“. Освен това непрестанно се крещеше името на Винету.

— Видя ли къде са? — злорадстваше Хокинс. — Където е Винету, там е и Олд Шетърхенд. Тук са — тук са!

Крясъците в селото се удвоиха и аз долових стъпките на тичащи индианци. Бяха забелязали Винету, но той все още не беше заловен. Всичко това ми объркваше сметките много. Видях, че младият воин и пазачите на Сам на острова наскачаха и се загледаха към брега. После кайовът скочи в кануто си и предупреди четиримата пазачи:

— Дръжте пушките си готови за стрелба и убийте този бледолик веднага, щом се появи някой, за да го освободи!

След това той загреба към брега.

Мислех да освободя Хокинс още същия ден, стига да имах и най-малката възможност. Сега това, разбира се, не можеше да стане. Но ми хрумна друга мисъл. Кайовът, който току-що бе при Сам, спомена в началото на разговора си с пленника за баща си Тангуа. Следователно той беше синът на вожда, и то най-големият, Пида, любимецът на баща си. Ако ми се удадеше да го пленя, можех по-късно да го разменя срещу Сам. Тази мисъл беше безумно смела, но в този момент не биваше да мисля за това. Важното беше да заловя младежа така, че никой да не ме види.

Един-единствен поглед ми показа, че положението бе изгодно за намерението ми. Винету беше избягал надолу по Солт Форк в източна посока, докато лагерът ни се намираше далече на юг на един остров в северния ръкав. Винету бе постъпил умно, защото по този начин щеше да заблуди преследвачите си. Виковете на червенокожите се разнасяха откъм посоката, в която бягаше той, а четиримата пазачи гледаха също натам. Почти ми бяха обърнали гръб, а освен тях наоколо нямаше жив човек.

Синът на вожда достигна брега с кануто си и побърза да го завърже. Ето че се наведе. Тогава изневиделица изскочих пред него. Един юмручен удар го просна на земята. Хвърлих го в лодката, скочих и аз в нея и започнах да греба срещу течението, като се придържах близо до брега. Невероятният номер беше завършил успешно. Горе, в селото, никой не ми беше обърнал внимание, а пазачите на Сам все още гледаха в противоположна посока.

Гребях с всички сили, за да мога да се измъкна от района на селото колкото бе възможно по-бързо. После, когато светлината от огньовете не достигаше вече до мене, приближих лодката до десния бряг и пренесох сина на вожда на брега. Оставих го в тревата и му взех оръжията. Отрязах ремъка, с който връзваха кануто за брега, за да завържа ръцете на моя пленник и тласнах лодката в реката. Иначе тя можеше да ме издаде. След като стегнах ръцете на Пида здраво към тялото му, сложих го на рамо и се отправих обратно към нашия остров.

Не ми беше лека работата, и то не защото Пида ми тежеше, а защото започна здравата да се противи веднага щом дойде в съзнание.

— Кой си ти? — попита ме той най-сетне, задъхан от гняв. — Някой крастав бледолик, когото Тангуа, баща ми, ще залови още утре и ще унищожи!

— Баща ти няма да ме хване, нали не може да ходи — отвърнах аз.

— Но той има много воини, които ще те преследват.

— Пет пари не давам за вашите воини. Всеки един от тях може много лесно да пострада също като баща ти, когато той се осмели да се бие с мене.

— Уф! Двамата сте се били? Къде?

— Там, където той падна, след като куршумът ми прониза и двете му колена.

— Уф?! Уф! Тогава ти си Олд Шетърхенд? — осведоми се Пида изплашено.

— Как можеш още да питаш! Нали те повалих с юмрука си. А кой друг освен Винету и Олд Шетърхенд би се осмелил да влезе в селото ви и да отмъкне сина на вожда!

— Уф! Тогава ще умра, но никой от вас няма да чуе от устата ми стон на болка.

— Няма да те убием. Ние не сме убийци. Ако баща ти ни предаде двамата бледолики, които се намират при вас, ще те пуснем на свобода.

— Сантър и Хокинс ли?

— Да.

— Ще ви ги даде, защото синът му струва за него повече от десет пъти по десет такива Хокинсовци, а пък Сантър изобщо не го интересува.

От този момент нататък той не ми създаваше повече никакви трудности.

Предсказанието на Винету се сбъдна. Започна да вали, и то така силно, че ми беше невъзможно да намеря онова място на брега, което се простираше точно срещу нашия остров. Избрах си едно дърво с много гъста корона, за да изчакам под него или спирането на дъжда, или пък настъпването на деня. Това се оказа продължително изпитание на търпението ми. Дъждът не искаше да спира, а утрото не искаше да идва. Имах една-единствена утеха — не можех да стана по-мокър, отколкото вече бях. Но от водата, която ме бе намокрила, ми стана толкова студено, че се изправях от време на време, за да се затоплям, като правех гимнастически упражнения. Жал ми беше за младия син на вожда, който трябваше да лежи така неподвижно, но той пък беше много по-закален, отколкото бях аз по онова време.

Най-сетне и двете ми желания се сбъднаха по едно и също време: дъждът спря и започна да се зазорява. Но наоколо се беше разстлала гъста тежка мъгла. Въпреки това сега ми се удаде да намеря мястото на брега. Извиках едно силно „halloo“ към другия бряг.

— Halloo! — отвърна ми гласът на Винету. — Моят брат Шарли?

— Имам един пленник. Изпрати ми някой добър плувец и няколко ремъка!

— Аз идвам!

Как се зарадвах, че не беше попаднал в ръцете на кайовите! Скоро забелязах главата му да изплува между мъглата и водата. Щом стъпи на брега и видя индианеца, той се изненада.

— Уф! Пида, синът на вожда! Къде го залови моят брат?

— На брега на реката, недалече от острова на Хокинс.

— Ти видя ли Хокинс?

— Не, но го чух да разговаря с този кайова. Щях да говоря с него, а може би и щях да го освободя, но в този момент те откриха и аз трябваше да се отдалеча.

— Това беше лошо стечение на обстоятелствата, за което нямам вина. Почти бях достигнал палатката на Сантър, когато се зададоха няколко кайови, които се наканиха да минат точно покрай нея. Не биваше да скачам на крака и затова се отърколих настрани. Те се спряха и започнаха да разговарят. Междувременно погледът на един от тях попадна върху мене и те изминаха четирите крачки, които ни разделяха. Тогава вече трябваше да скоча и да избягам. Светлината от огъня им показа фигурата ми и те ме познаха. Побягнах на изток, преплувах реката и се измъкнах. Естествено, че не можах да видя Сантър.

— Скоро ще го видиш, защото този млад воин е готов да бъде заменен срещу Сантър и Сам Хокинс, а аз съм убеден, че вождът ще приеме условията.

— Уф! Това е много добре! Моят брат Олд Шетърхенд е действал почти безумно смело, като е пленил Пида, но това е най-доброто, което е могло да ни се случи.

Бях прав, когато казах, че Винету ще види Сантър, но това стана много по-скоро, отколкото си мислех. Ние вързахме пленника си здраво между нас така, че рамената ни се докосваха, а главата му оставаше над водата. Можеше да ни помага с краката си при плуването. След това навлязохме в реката. Пида не се съпротивляваше, а веднага щом краката ни се отделиха от дъното, започна и той да прави силни движения с крака в такт с нас. Спусналата се над водата мъгла, беше толкова гъста, че не можехме да виждаме и на шест човешки дължини пред нас, но затова пък, както е известно, в мъглата се чува много по-добре. Не се бяхме отдалечили още много от брега, когато Винету каза:

— Тихо! Чух нещо.

— Какво?

— Плясък от гребла, които се потапят във водата, натам, по-нагоре от нас.

— Вярно, слушай!

Сега правехме само онези движения, които са необходими, за да се задържим над водата и следователно не вдигахме никакъв шум. Наистина Винету не се беше излъгал — някой гребеше по течението на реката. Той положително бързаше много, защото използваше греблата там, където реката имаше доста силен пад. Приближаваше се бързо. Дали трябваше да се оставим да ни види, или не? Можеше да бъде някой неприятелски съгледвач. А може би щеше да ни бъде от полза да разберем кой е той. Отправих към Винету въпросителен поглед. Той го разбра и ми отвърна тихо:

— Няма да се връщаме! Искам да видя кой е. Вероятно няма да ни забележи, защото сме съвсем неподвижни във водата.

Наистина можеше да се очаква, че ще останем незабелязани, тъй като само главите ни се подаваха над водата. И така не се върнахме. Пида се намираше в същото напрежение като нас. Той имаше възможност да ни издаде с викове за помощ, но не го стори, вероятно защото знаеше, че и без това със сигурност щеше да получи свободата си.

Сега плясъкът на греблата беше наближил съвсем. От мъглата изплува индианска лодка. В нея седеше един бял. Имахме намерение да останем неподвижно, но щом Винету съзря човека, извика високо:

— Сантър! Той бяга!

Моят иначе толкова спокоен приятел беше така силно възбуден от неочакваното появяване на смъртния си враг, че веднага изхвърли ръце и крака в мощно движение, за да се спусне към кануто. Обаче бе възпрепятстван, понеже беше вързан за нас или по-точно за Пида.

— Уф! Трябва да се отвържа, трябва да го гоня, трябва да го хвана! — извика той, като измъкна ножа си и разряза ремъка, който го свързваше с Пида.

Щом Сантър дочу виковете на Винету, веднага обърна лице към нас и ни забеляза.

— Goddam![3] — изкрещя той изплашен. — Това са тези…

Убиецът млъкна. Изразът на уплаха изчезна от лицето му и бе заменен от злорадство. Беше разбрал в какво положение се намирахме, грабна пушката си и я насочи към нас.

— Последното ви пътешествие по вода, кучета такива! — извика ни той.

За щастие Сантър натисна спусъка тъкмо в мига, когато Винету се беше освободил от нас и с мощни движения се понесе към лодката като стрела. По този начин аз и Пида получихме тласък, който ни измести от точката, в която се беше прицелил Сантър. Куршумът му не ни улучи.

Това, което видях сега от Винету, не беше вече плуване, а по-скоро летене по вода. Той беше захапал ножа си със зъби и се носеше към врага си със скокове над водата, описващи широка дъга, също като някой подскачащ плосък камък, хвърлен ниско над водната повърхност. Във втората си цев Сантър имаше още един куршум. Сега той насочи дулото към апача и му извика подигравателно:

— Ела насам, проклет индианецо! Ще те изпратя в пъкъла!

Той си мислеше, че има много лесна задача и ще е необходимо само да натисне спусъка. Обаче се беше излъгал във Винету. Апачът се гмурна моментално, за да се добере до кануто отдолу, под водата, и да го обърне. Ако това му се удадеше, Сантър щеше да падне във водата. Тогава пушката нямаше да му помогне с нищо, щеше непременно да се стигне до ръкопашна схватка, в която по-ловкият апач сигурно щеше да излезе победител. Сантър схвана това, бързо остави оръжието и отново грабна веслото. И вече беше крайно време за него, защото едва бе подкарал лодката, когато Винету изскочи на мястото, където се бе намирала само преди миг. Сантър се отказа да напада, отдалечи се чрез няколко силни удара на веслото на безопасно разстояние от страшния си враг и извика:

— Хвана ли ме, куче? Запазвам си куршума за следващата среща!

Винету заплува с всички сили, за да го достигне, ала напразно. Никой плувец, дори и да е световен шампион, не може да настигне лодка, карана с весло надолу по силното течение на река.

Цялата сцена се беше разиграла за около половин минута, но въпреки това, тъкмо когато Сантър изчезваше в мъглата, се появиха няколко апачи, които бяха чули силните викове и изстрела и веднага бяха наскачали във водата, за да ни подкрепят. Извиках ги при мен да ми помогнат да отведа Пида до острова. След като се освободих на брега от кайова, Винету, който междувременно също се беше върнал на сушата, заповяда на хората си:

— Нека моите червенокожи братя се приготвят бързо за път! Току-що Сантър се спусна с кану надолу по реката. Трябва веднага да го последваме!

Рядко го бях виждал толкова възбуден.

— Да, веднага трябва да тръгнем след него — съгласих се и аз. — Но какво ще стане със Сам Хокинс и двамата ни пленници?

— Предоставям ги на тебе — отсече Винету.

— Тогава ще е необходимо да остана тук, така ли?

— Да, Винету трябва да залови този Сантър, убиеца на баща му и сестра му. А ти си длъжен да освободиш Сам Хокинс, който е твой приятел. Налага се да се разделим.

— За колко време?

Апачът се замисли за няколко секунди.

— Сега не мога да кажа ще се видим пак — каза той. — Човешките желания и воля са зависими от Великия дух. Мислех си, че ще остана по-дълго време заедно с моя брат Шарли, но сега изведнъж Маниту се обяви против това. Той иска да бъде иначе. Подозираш ли защо Сантър е побягнал?

— Мога да си представя. Известно е, че се намираме наблизо и че няма да се успокоим, докато не го пипнем и не освободим Сам Хокинс. Ето че Сантър е започнал да се страхува и си е плюл на петите, още повече че сигурно му е ясно колко го обичат кайовите и Тангуа.

— А защо е избрал реката и се е отказал от коня си?

— Страх го е от нас. Бои се, че ще открием следата му и ще го преследваме. Затова е избягал с кануто, което е разменил, изглежда, срещу коня си. Мислиш ли, че ще успеете да го настигнете с конете си?

— Трудно е, но не е невъзможно. Ще трябва да сечем завоите на реката.

— Така няма да стане. Нека моят брат Винету разсъди, че това ще бъде погрешно.

— Защо?

— Защото на Сантър може много лесно да му хрумне мисълта да изостави реката и да продължи бягството си по суша. А тъй като в такъв случай няма да знаете на кой бряг ще излезе от водата, ще се наложи да се разделите, за да го преследвате по двата бряга на Ред Ривър.

— Моят брат Шарли има право. Ще постъпим така, както каза той.

— При това ще трябва много да внимавате да не отминете мястото, където Сантър ще слезе на брега, а за съжаление това ще ви отнеме време. И завоите на реката няма да можете да сечете, защото в такъв случай, докато един от отрядите ще избягва описаната от реката дъга, другият ще трябва да заобикаля по отсрещния бряг и вследствие на това няма да се движите успоредно.

— Така е, както казва моят брат. Принудени сме да следваме всички завои на реката. Затова не трябва да губим нито минута.

— Как ми се иска да дойда с вас, но наистина е мой дълг да се погрижа за Сам Хокинс. Не бива да го изоставям.

— Винету никога няма да поиска от тебе нещо, което е в разрез с дълга ти. Не бива да тръгваш с нас. Но ако Великия дух пожелае, ще се видим отново след няколко дни.

— Къде?

— Когато потегляш оттук, отправи се към мястото, където тази река събира водите с Рио Боксо де Начиточес. Там, на левия бряг, ще намериш един от моите воини, ако е възможно да се срещнем.

— Ами ако не видя никакъв воин?

— В такъв случай все още преследвам Сантър и не знам в каква посока бяга. Следователно не мога и да ти кажа накъде да се отправиш. Тръгни тогава с твоите трима другари към Сент Луис, отиди при бледоликите, които искат да построят пътека за Огнения кон. Но те моля да се върнеш при нас веднага, щом добрият Маниту ти разреши това. Винаги си добре дошъл в пуеблото край Рио Пекос и ако аз не съм там, ще можеш да разбереш къде се намирам.

Докато траеше този разговор, неговите апачи се бяха приготвили за път. Той подаде ръка на Дик Стоун и Уил Паркър, за да се сбогува с тях, и после отново се обърна към мен:

— Моят брат Шарли знае колко радостни бяха сърцата ни, когато тръгнахме на път от Рио Пекос. Този път отведе Инчу-чуна и Ншо-чи в ръцете на смъртта. Когато някога пак дойдеш при нас, няма да чуеш вече гласа на най-красивата дъщеря на апачите. Сега отмъщението ме разделя от тебе, но любовта ще те доведе отново при нас. Много ми се иска да мога да оставя известие за теб долу при устието на Рио Боксо. Но ако това не стане, недей да стоиш много дълго в градовете на Изтока, а се върни по-скоро при мен! Ще ми обещаеш ли това, мой скъпи братко Шарли?

— Обещавам ти! Сърцето ми ще бъде с тебе, мой скъпи братко Винету. Знаеш какво обещах на умиращия Клеки-петра. Ще удържа на думата си!

— Тогава нека добрият Маниту направлява стъпките ти и те закриля по твоя път! Хау!

Той ме прегърна, даде на хората си кратка заповед и се качи на коня си, за да го подкара във водата. След това апачите се разделиха. Една част от тях заплува към десния бряг, а Винету заедно с останалите се отправи към левия. Гледах след моя Винету, докато мъглата го погълна. Имах чувството, че една част от моето собствено „аз“ ме напусна; раздялата ни беше тежка и за него.

Стоун и Паркър забелязаха меланхолията, която ме беше обзела. Стоун каза по своя чистосърдечен начин:

— Не се опечалявай чак толкова, сър! Скоро пак ще настигнем апачите. Щом освободим Сам, ще препуснем след тях. Затова нека не се бавим с размяната на пленниците! Как трябва да стане тази работа според тебе?

— Нека по-напред чуя твоето мнение, драги Дик! По-опитен си от мене.

Поласкан от тази похвала, той си поглади брадичката и заяви:

— Мисля, че най-лесно ще бъде следното: да изпратим веднага пленения воин на кайовите при Тангуа, за да му съобщи къде се намира синът му и при какви условия може да бъде освободен. Какво ще кажеш за това, стари Уил?

— Хмм! — изръмжа Паркър. — Никога не си имал толкова глупава идея!

— Глупава? Аз? Bounce! Защо да е глупава?

— Ако кажем къде сме се скрили, Тангуа ще изпрати хората си и ще ни вземат Пида, без да измъкнем Сам. Бих постъпил иначе.

— Как?

— Да се махнем от острова и да навлезем доста навътре в прерията, където теренът е открит и можем да го наблюдаваме. После да изпратим кайова в селото, като поставим условието да не идват повече от двама воини, които да доведат Сам и да вземат Пида. Ако евентуално дойдат повече от двама, за да ни заловят, ние ще ги видим отдалече и можем да помислим за безопасността си. Не мислиш ли, че така е най-добре, сър?

— Иска ми се да действуваме още по-сигурно и да не изпращаме изобщо никакъв друг парламентьор — отвърнах аз.

— Никакъв друг парламентьор ли? А как ще научи тогава Тангуа, че синът му…

— Ще го научи от мен — прекъснах го аз.

— От тебе ли? Да не би да искаш да отидеш ти самият в селото, а?

— Да.

— Слушай, сър я по-добре се откажи от това! Опасна работа е. Веднага ще те пленят.

— Не ми се вярва.

— Положително!

— В такъв случай Пида би бил загубен. Нямам намерение да изпращам един от двамата пленници като вестоносец и по този начин да изгубя един заложник.

— Действително е така. Но защо искаш ти да рискуваш и да отидеш в селото? Мога да свърша работата и аз!

— Напълно ти вярвам, че имаш смелостта за това, но ми се струва, че ще е по-добре, ако аз разговарям с Тангуа.

— Помисли само каква злоба го е изпълнила към тебе! Ако аз отида при него, ще се съгласи по-лесно с условията ни, отколкото ако те види тебе и се ядоса.

— Именно затова искам аз самият да отида при него. Нека се ядоса. Нека побеснее, че съм се осмелил да отида при него, а той не може и с пръст да ме побутне. Ако изпратя друг човек, може би ще си помисли, че се боя от него, а не искам да ме заподозре в нещо подобно.

— Тогава прави каквото искаш, сър! Но къде да чакаме междувременно ние? Тук на острова ли? Или да си потърсим някой друг, по-хубав остров?

— Няма по-хубав.

— Well! Но тежко им на пленниците ни, ако ти се случи нещо в селото! В такъв случай няма да има никакво снизхождение. Кога тръгваш?

— Тази вечер.

— Чак тогава? Не е ли твърде късно? Ако всичко върви добре, бихме могли до обед да разменим пленниците, а после да препуснем след Винету.

— И кайовите ще ни последват с голям брой воини и ще ни пречукат!

— Мислиш ли?

— Да. Тангуа ще ни даде Сам с удоволствие, за да освободи сина си. Но щом го получи, ще направи всичко възможно да си отмъсти. Ето защо размяната трябва да стане вечерта. После ще си тръгнем, за да спечелим значителна преднина през нощта, когато няма да може да бъдем преследвани. А да чакаме до вечерта е по-добре и затова, защото дотогава страхът на вожда за сина му ще става все по-голям. Това ще го направи по-отстъпчив.

— Така е. Но ако преди това ни открият тук, мистър Шетърхенд?

— Няма да ни навреди.

— Ще търсят Пида и червенокожите могат да дойдат и насам.

— Няма да дойдат към нашия остров. А на брега ще ги забележим. Там те непременно ще открият следите на Винету и ще помислят, че сме си тръгнали с Пида. Това ще разтревожи Тангуа още повече. Я слушайте!

Разнесоха се човешки гласове. Мъглата започна да се вдига и ние можехме да различим брега. Там бяха застанали неколцина кайови, които споделяха на висок глас мнението си за следите от конски копита, открити току-що от тях. След това те бързо изчезнаха, без дори да погледнат към острова.

— Отидоха си. Изглежда, бързат много — обади се Дик Стоун.

— Положително са се върнали в селото, за да уведомят Тангуа за следите. Вероятно той веднага ще изпрати хора по дирята.

Това предсказание се потвърди след по-малко от два часа. По брега на реката се появи група конници, които намериха следата и препуснаха по нея. Нямаше защо да се опасяваме, че кайовите щяха да настигнат Винету, тъй като той бе принуден да се движи поне със същата скорост като тяхната.

Тук трябва да спомена още, че ние тримата бяхме говорили тихо. Не беше необходимо пленниците да чуват какво си приказваме. Те не бяха забелязали и какво става по брега, защото лежаха вързани зад храстите.

Преди обед слънцето ни направи услугата да погрее с доста топлите си лъчи. Това изсуши не само лагера ни, но и нас самите и увеличи удоволствието ни от почивката, на която се отдадохме до свечеряване.

Малко след пладне забелязахме да плува в реката някакъв предмет, който се насочи към острова и ниско спусналите се над водата клони го задържаха. Оказа се някакво кану, в което имаше и гребло. Ремъкът, с който собственикът му го завързваше, бе отрязан. Това бе лодката, с която бях отвлякъл Пида. Течението я бе понесло надолу, а вероятно беше достигнала острова толкова късно само защото се е закачала вече някъде по пътя. Понеже тя ми идваше съвсем навреме, изтеглих я на острова, за да мога да си послужа с нея вечерта. Сега не беше необходимо да се мокря пак до мозъка на костите си и да плувам до брега.

Веднага щом се стъмни, нарамих мечкоубиеца, спуснах лодката във водата и загребах срещу течението. Стоун и Паркър ме изпратиха с най-добрите си благословии. Казах им, че могат да започнат да се тревожат за мене едва ако не се завърна до сутринта.

Напредвах много бавно срещу течението, така че наближих селото едва след цял час. Сега вече отклоних кануто към брега и го завързах за едно дърво с ремъка, който бях взел със себе си. Отново видях огньовете да горят като вчера, мъжете да седят край тях и жените да ходят насам-натам, заети с някаква работа. Представях си, че днес селото ще бъде строго охранявано, но сега разбрах, че не беше така. Кайовите бяха открили следите на апачите и бяха изпратили след тях воини, следователно се чувстваха в безопасност.

Тангуа и днес седеше пред вигвама си, само с двамата си по-млади синове. Беше навел глава и гледаше огъня мрачно и втренчено. Този път се намирах на левия бряг на Солт Форк, където бе разположено и селото. Отдалечих се от реката под прав ъгъл, после се изкачих зад палатките и се озовах лице срещу лице с жилището на вожда. Имах късмет, защото наблизо не се намираше никой, който би могъл да ме открие. Легнах на земята и запълзях към задния край на вигвама. В този момент чух дълбокия еднообразен траурен напев на Тангуа. Той изказваше мъката си по загубата на любимия си син по обичайния индиански начин. Сега заобиколих вигвама с пълзене, станах и внезапно се изправих пред вожда.

— Защо Тангуа е подел напевите на оплаквачите? — попитах го аз. — Храбрият воин не бива да издава звуците на тъгата. Вайкането е само за старите скуоус.

Не мога да опиша уплахата му от моето появяване. Кайовът се опита да проговори, но не можа да изрече нито дума. Понечи да скочи, ала поради раните в колената си бе принуден да остане седнал. Загледа ме втренчено с широко отворени очи, като че ли бях призрак и най-сетне изпелтечи:

— Олд… Олд… Шет… Шет… уф, уф, уф! Как идваш… къде си… не сте ли… не тръгнахте ли?

— Както виждаш, аз съм още тук. Дойдох, защото трябва да говоря с теб.

— Олд Шетърхенд! — изговори той най-сетне цялото ми име.

Щом двете му момчета го чуха, избягаха във вигвама.

— Олд Шетърхенд! — повтори вождът, все още под влиянието на уплахата си. След това обаче лицето му придоби гневен израз и той изкрещя някаква заповед по посока на другите вигвами, която не можах да разбера, понеже си послужи с диалекта на кайовите. Но в нея успях да доловя името си.

Само след секунди в селото се надигна такъв гневен рев, та ми се стори, че усещам треперенето на земята под краката си и всички воини, намиращи се тук в момента, се завтекоха към нас, като размахваха оръжията си. Тогава аз измъкнах ножа си и изкрещях в ухото на Тангуа: — Нима Пида трябва да бъде убит? Той ме изпраща при теб!

Вождът разбра думите ми въпреки крясъците на хората си и вдигна дясната си ръка. Това единствено движение бе достатъчно, за да настъпи тишина. Но кайовите ни обградиха в полукръг. Ако нещата зависеха от погледите им, с които сякаш искаха да ме погълнат, аз нямаше да се измъкна жив оттук. Седнах до Тангуа, погледнах го спокойно в лицето, изразяващо смайването му от дързостта ми, и казах:

— Между мен и Тангуа властва смъртна вражда. Не съм виновен за това, но и нямам нищо против. Нека той сам разбере дали се страхувам от него, след като дойдох посред селото му, за да разговарям с него. Нека бъдем кратки — Пида се намира в ръцете ни и ще бъде обесен на някое дърво, ако не се завърна при другарите си до един определен срок.

Никаква дума, никакво движение от страна на стоящите наоколо червенокожи, между които видях доста познати лица, не издаде впечатлението от думите ми. Очите на вожда искряха от ярост, защото не можеше да ми стори нищо, без да изложи живота на сина си на опасност. Той едва процеди между скърцащите си зъби въпроса:

— Как… как… попадна той във властта ви?

— Вчера бях отвъд, на острова, когато той говореше със Сам. Проснах го с юмрука си и го взех със себе си.

— Уф! Олд Шетърхенд е любимец на Злия дух, който отново го е закрилял. Къде се намира моят син?

— На сигурно място, което няма да научиш сега. Нека по-късно сам ти го покаже. От последните му думи ще разбереш, че нямам намерение да убивам Пида. При нас е и още един от твоите воини, когото пленихме. Той и синът ти ще бъдат свободни, ако ми дадеш за тях Сам Хокинс.

— Уф! Ще го получиш. Доведи ми най-напред Пида и другия воин на кайовите!

— Да ги доведа? Нямам такова намерение! Познавам Тангуа и ми е известно, че човек не може да му се доверява. Давам ти двама за един, което е евтино и великодушно. Затова пък искам да се въздържате от всяко коварство.

— Докажи ми първо, че Пида наистина е при вас!

— Да ти докажа ли? Какво ти става? Щом ти го казвам, значи е истина. Олд Шетърхенд не е като вожда на кайовите. Искам да видя Сам Хокинс! Той сигурно не е вече долу на острова, защото си мислите, че там не е в безопасност. Трябва да говоря с него.

— Какво искаш от него?

— Искам да чуя от неговата уста как сте се държали с него. От това зависят и моите по-нататъшни действия.

— Преди това Тангуа трябва да се съвещава с най-старите си воини. Отдалечи се до най-близката палатка! После ще научиш какво мислим да правим.

— Добре! Но побързайте, защото ако ме забавите и не се върна в уговорения срок, Пида ще бъде обесен!

Обесването е най-позорната смърт за един червенокож. Можете да си представите колко разгневен беше Тангуа. Отправих се към най-близката палатка и седнах на земята, като за всеки случай държах кайовите в шах с мечкоубиеца. Тангуа извика старейшините при себе си и започна да се съвещава с тях. Във всеки отправен към мене поглед гореше такъв огън, който би ми донесъл веднага гибел, ако не трябваше да се съобразяват с положението на Пида. Същевременно забелязах обаче, че безстрашието ми направи всеобщо впечатление. След известно време вождът изпрати някъде един от червенокожите. Човекът изчезна в една от палатките, след което доведе моя Сам. Скочих от мястото си и се отправих към него. Щом ме съзря, той извика ликуващо:

— Heigh-day, Олд Шетърхенд! Нали казвах, че ще дойдеш непременно! Сигурно искаш да си получиш стария Сам?

Той протегна към мен вързаните си ръце, за да ме поздрави.

— Да — потвърдих аз. — Грийнхорнът дойде, за да ти донесе свидетелството за най-добър майстор в тайното промъкване, което вече ни доказа. Човек може да ти казва, каквото си ще, но ти винаги вършиш нещата наопаки!

— Остави упреците за по-късно, мой многообичан сър, а сега ми кажи по-добре дали Мери е още налице?

— Тя е при нас.

— А Лиди?

— И пушкалото ти спасихме.

— Тогава всичко е наред, ако не се лъжа. Хайде, ела да си вървим! Тук ми стана вече почти скучно.

— Търпение, драги Сам! Държиш се, като че ли е детска игра човек да дойде тук и да те освободи.

— Ами така си е, детска игра е, но само за теб. Бих искал да знам, какво ли не си в състояние да извършиш. Сигурно ще ме смъкнеш и от луната, ако сбъркам пътя и се загубя нейде горе, хи-хи-хи!

— Смей се! Но от това разбирам, че не си се чувствал много зле тук.

— Зле ли? Какви мисли ти минават през главата! Добре ми беше, много добре! Всеки кайова ме обичаше като собственото си дете. Направо се побърках от ласки, прегръдки и целувки. Тъпкаха ме с ядене като някой сватбар, а когато исках да спя, дори нямаше нужда да си лягам, защото постоянно лежах по гръб!

— Обраха ли те?

— Естествено. Джобовете ми са изпразнени.

— Ще си получиш всичко, стига да е налице. Изглежда, че съвещанието им свършва.

Заявих на вожда, че сега не мога повече да чакам, ако иска синът му да остане жив. Започнаха се краткотрайни, но упорити преговори, в които излязох победител, защото не отстъпих в нищо, а вождът се страхуваше за сина си. Резултатът беше, че ми предадоха цялата собственост на дребния трапер. Освен това трябваше да ни придружат четирима невъоръжени воини с две лодки, за да приберат нашите пленници. В случай че тайно ни последват и други кайови, заплаших със смъртта на Пида.

Всъщност беше прекалено от моя страна да искам да ми дадат Сам веднага. Бих могъл да изиграя някой номер на четиримата ни придружители. Но хората имаха доверие в думите ми, а и по-късно всички винаги вярваха на Олд Шетърхенд. Не им казах в каква посока ще гребем. Щом свалихме ремъците на Сам, той разпери във въздуха късите си ръчички и извика:

— Свободен, пак свободен! Никога няма да забравя какво направи за мен, сър! И никога вече няма да търча наляво, когато благословените ти крака завиват надясно.

Когато се приготвихме за тръгване, оттук и оттам се дочу ядно мърморене. Индианците бяха страшно ядосани, защото бяха принудени да ме оставят да си отида заедно с пленника им. А Тангуа просъска зад мен:

— До завръщането на сина ми си в безопасност. Но след това цялото племе ще се вдигне да те преследва. Ще открием следите ти и ще те заловим, ако ще да си препускал и из въздуха!

Не сметнах за необходимо да отговарям на тази хаплива заплаха и поведох Сам и четиримата кайови към реката, където седнахме в двете лодки, като Сам и аз останахме заедно. В момента, когато се отделихме от брега, се разнесоха крясъци, които ни следваха още дълго време. Докато направлявах лодката, Сам ме накара да му разкажа всичко, което се беше случило след пленяването му. Той съжаляваше, че Винету е бил принуден да се раздели с нас, но не се завайка особено много, защото се страхуваше от упреците на апача.

Въпреки тъмнината достигнахме щастливо брега на острова и бяхме посрещнати с ликуване от Дик Стоун и Уил Паркър. Едва след тръгването ми те били осъзнали напълно огромния риск, който бях поел. Предадохме на кайовите двамата пленници, които си тръгнаха безмълвно, и изчакахме докато ударите от веслата на завръщащите се лодки не достигаха вече до нас. След това възседнахме конете си и ги насочихме към левия бряг на реката. Непременно трябваше да изминем през нощта голямо разстояние и ето защо ни беше добре дошло, че Сам познаваше сносно околността. Той се изправи на стремената на своята Мери, вдигна юмрук и като се обърна назад, заплаши:

— Сега там горе са се събрали да се съвещават как да ни спипат отново с предните си лапи! Ама ще има да се чудят! Сам Хокинс няма да бъде пак толкова глупав, та да се завре в дупка, от която ще трябва да го измъква някакъв си грийнхорн. Вече няма да ме хване никакъв кайова, ако не се лъжа!…

Бележки

[1] Traders (англ.) — търговци. — Б.пр.

[2] Синсинати — град в щата Охайо. — Б.пр.

[3] Goddam (англ.) — проклятие! — Б.пр.