Карл Май
Винету I (11)

10.
Бързия нож

Поведението на кайовите ни караше да се замислим за нашата сигурност. Ето защо, когато си лягахме да спим, решихме да поставим наш пост, който да се сменя на всеки час до сутринта. Червенокожите забелязаха нашите предпазни мерки, това ги настрои още по-зле към нас и те станаха по-безцеремонни.

Когато настъпи денят, нашият пост ни разбуди. Видяхме, че кайовите отново се бяха заловили да търсят конете на апачите, както и да открият следите на избягалите пленници, защото през нощта не бяха намерили нищо. Най-сетне те се натъкнаха на следите от двамата бегълци и ги последваха: дирята водеше до мястото, където апачите бяха оставили конете си. Инчу-чуна и Винету бяха избягали на коне заедно с пазачите, но не бяха взели нито един от останалите коне. Когато научихме всичко това, Тангуа изпадна в страшен гняв, понеже разбра какви неприятности щеше да си има, само защото не беше успял по-рано да открие конете на апачите заедно с техните пазачи. Сам обаче направи една от типичните за него лукави физиономии и ме попита:

— Можеш ли да се сетиш защо Инчу-чуна и Винету са оставили другите коне?

— Да. Това изобщо не е никак трудно.

— Охо! Един такъв грийнхорн като тебе не бива да си въобразява, че чистата случайност ще му помогне веднага от пръв път да отгатне истинската причина. За да се отговори на моя въпрос, е необходим житейски опит.

— Имам го.

— Ти ли? Опит? Бих желал да знам откъде ли си го събрал! Или може би ти ще ми кажеш?

— Защо не. Опита, който имам предвид, съм го събрал от книгите.

— Пак твоите книги! Може понякога да имаш щастието да използваш тук нещо от прочетеното, но не бива след това веднага да си мислиш, че си сърбал мъдростта с някоя голяма лъжица. Ей сега ще ти докажа, че не знаеш нищо, ама нищичко. И така, защо бегълците са взели само собствените си коне, а са оставили конете на останалите пленници?

— Може би тъкмо заради самите пленници.

— Ах. В какъв смисъл?

— Защото тези хора ще имат голяма нужда от конете си.

— Така ли мислиш? Та как могат пленници да имат нужда от коне?

Не се чувствах ни най-малко засегнат от начина, по който ме разпитваше. Това си му беше просто в характера.

— Има две възможности — обясних аз. — Възможно е Инчу-чуна и Винету скоро да се върнат начело на достатъчно многобройна група апачи, за да освободят пленниците. Защо ще им е необходимо тогава да взимат конете със себе си, а после пак да ги връщат? Втората възможност е кайовите да не дочакат идването на апачите и да напуснат този район заедно с пленниците си. В такъв случай победените ще бъдат в по-леко положение, защото ще могат да яздят. Тогава пренасянето им няма да бъде толкова трудно и апачите ще могат да се надяват, че кайовите ще ги откарат в селата си, а по пътя те могат да бъдат освободени. Но ако пленниците нямаха коне и трябваше да вървят пеша, кайовите много лесно можеха да решат да си спестят трудното и продължително прехвърляне на пленниците, като ги убият веднага тук на място.

— Хмм! Разсъжденията ти наистина не са чак дотам глупави, колкото би могло да се очаква, ако се съди по лицето ти. Но ти все пак пропускаш и една трета възможност. Не е изключено кайовите да убият пленниците си, въпреки че имат конете на разположение.

— Не, това няма да стане.

— Няма ли? Сър, как може да мислиш за нещо, че няма да стане, когато Сам Хокинс е казал, че е много вероятно да стане?

— Защото, изглежда, че този Сам Хокинс е забравил, че аз съм тук.

— Ах, ти си тук? Нима? Сигурно смяташ многоуважаемото си присъствие за изключително, ако не и за потресаващо събитие?

— Не. Исках само да кажа, че докато съм тук и мога да сторя нещо за пленниците, те няма да бъдат убити.

— Няма да бъдат убити ли? Ама че важен човек си бил, хи-хи-хи-хи-! Кайовите са двеста души, а ти, един-едничък грийнхорн, искаш да им попречиш да вършат каквото решат?!

— Надявам се, че няма да бъда сам.

— Така ли? А на кого още разчиташ?

— На тебе Сам, също и на Дик Стоун, и на Уил Паркър. Във вас имам най-голямо доверие и мисля, че вие сериозно ще се противопоставите на едно такова масово убийство.

— Тъй! Значи имаш все пак доверие в нас! Много съм ти признателен за това, защото наистина не е малко нещо да се ползваш от доверието на един такъв човек. Направо започвам да се възгордявам, ако не се лъжа!

— Сам, говоря сериозно и нямам намерение да се шегувам с тази работа. Когато се отнася до живота на толкова хора, всяка шега е неуместна.

Тогава очичките му проблеснаха подигравателно и той каза:

— Bounce! Значи наистина говориш сериозно? Е, тогава, разбира се, че трябва да променя държането си. Но всъщност как си представяш тази работа, а? На другите не можем да разчитаме. Следователно сме само четирима, които при дадени обстоятелства ще трябва да се счепкат с двеста кайови. Нима мислиш, че това би могло да свърши добре за нас?

— Не се интересувам за края. Няма да търпя в мое присъствие да се извърши такова клане.

— Тогава то въпреки всичко ще се извърши, но само с тази разлика, че ще пречукат и тебе. Или се уповаваш на новото си име „Олд Шетърхенд“? Да не мислиш, че ще можеш да пратиш на земята с юмруците си двеста червенокожи воини?

— Глупости! Не съм си дал аз самият това име, а и добре знам, че ние четиримата не можем да се мерим с двеста души. Но нима е абсолютно необходимо да употребяваме сила? Често хитростта помага много повече.

— Така ли? И това ли си го чел?

— Да.

— Вярно! От това четене си станал страшно умен човек. Много ми се иска да те видя някой път в ролята на хитрец. Каква ли ще бъде физиономията ти през това време? Казвам ти, че в този случай и с най-голямата хитрост няма да се постигне нищо. Червенокожите ще сторят каквото си поискат и хич няма да ги е грижа, дали ще правим застрашителни или хитри гримаси.

— Добре! — отвърнах аз с досада. — Виждам, че не мога да разчитам на тебе и ако ме принудят, ще действам сам.

— За бога, сър, само не прави глупости! — прекъсна ме бързо Сам. — Не бива нищо да предприемаш сам, а винаги когато правиш нещо, трябва да се съобразяваш с нас. Съвсем не исках да кажа, че в случай на нужда няма да се заема с апачите, но никога не е било в характера ми да минавам с главата си през най-дебелите стени. Зидовете винаги излизат по-здрави от главите.

— А аз още по-малко исках да кажа, че ще се залавям с невъзможни неща. Сега ние още не знаем какво са решили да правят кайовите с пленниците си и затова не трябва отсега да се измъчваме с такива грижи. Ако по-късно се видим принудени да действаме, сигурно все ще намерим някакъв изход.

Сам Хокинс гледаше замислено пред себе си.

— Възможно е, но един предпазлив човек не може да разчита на това. Дали ще се намери някакъв изход — остава винаги несигурно. А ние си имаме работа с точно определен въпрос: Какво ще правим, ако кайовите решат да избият апачите?

— Няма да го допуснем — подчертах аз.

— Това още нищо не решава. Няма да го допуснем! Я се изразявай по-ясно!

— Ще протестираме.

— Няма да имаме никакъв успех.

— Тогава ще принудя вожда да постъпи според волята ми.

— А как?

— Ако нямам друг изход, ще го поваля и ще допра ножа си до гърдите му.

— И ще го промушиш ли?

— Ако не ми се подчини — да.

— The devil, ама че луда глава! — извика малкият ловец изплашено. — Наистина може да се очаква такова нещо от тебе!

— Уверявам те, че ще го направя!

— Но това е… това е… — Той млъкна. Изплашеният и загрижен израз на лицето му постепенно изчезна и най-после той продължи: — Тази идея съвсем не е толкова лоша! Да опреш ножа си в гърлото на вожда е може би единственият изход при това положение, за да го принудим на отстъпки. Наистина било вярно, че понякога и грийнхорнът можел да има едно така наречено малко хрумване. Ще го използуваме.

Той искаше да продължи, но Банкрофт се приближи до нас и ме подкани да се заловя за работа. Главният инженер имаше право. Не трябваше да губим нито час, а да се опитаме да завършим измерванията си, преди Инчу-чуна и Винету да се върнат с воините си.

До обед работихме непрекъснато и трескаво. Ето че Сам Хокинс дойде при мене и изръмжа:

— За съжаление трябва да ти прекъсна работата, сър, защото изглежда, че кайовите са решили да правят нещо с пленниците си.

— Нещо ли? Това е много неопределено. Не знаеш ли какво?

— Мога да предположа, ако не се лъжа. Канят се да ги умъртвят на кола на мъчението.

— Кога? По-късно или скоро?

— Разбира се, че скоро. Иначе нямаше да идвам сега при тебе. Започнаха приготовления, от които си правя заключение, че апачите ще бъдат измъчвани в най-скоро време.

— Къде е вождът?

— Сред воините си.

— Тогава трябва да го подмамим настрана. Ще се заемеш ли с това, Сам?

— Да. Но как?

Хвърлих изпитателен поглед към лагера. И кайовите не се намираха вече на мястото, на което лагерувахме вчера. Бяха ни последвали по време на измервателните ни работи и сега се бяха разположили в края на малка горичка сред прерията. Ратлър с хората си беше при тях, а Сам се беше навъртал досега наоколо, за да може да ги наблюдава; в същото време Стоун и Паркър бяха останали при нас. Между червенокожите и мястото, където се намирах в момента, растяха храсти, които бяха добре дошли в случая, защото не позволяваха на кайовите да виждат какво става при нас. Предложих на Сам:

— Кажи му просто, че имам да му съобщавам нещо, но не мога да си зарежа работата! Сигурно ще дойде.

— Да се надяваме. Но ако вземе неколцина от хората си?

— Ще ги предоставя на тебе, на Стоун и на Паркър. С него ще се заема аз. Пригответе си ремъци, за да може да ги вържете! Трябва да свършим тази работа бързо, но по възможност спокойно.

— Well! Не знам дали това, което си намислил да вършиш, е правилно, но тъй като междувременно не ми идва нищо по-добро наум, нека бъде така. Рискуваме живота си. И понеже нямам желание да умирам, ми се струва, че все пак ще успеем да се отървем сравнително леко, хи-хи-хи-хи!

Като се смееше по своя типичен начин, тихичко, като че ли на себе си, той се отдалечи. Моите колеги работеха наблизо, но въпреки това не успяха да чуят разговора ни. Смятах за излишно да им казвам какво мисля да правя, понеже бях убеден, че щяха да ми попречат да изпълня плана си. За тях животът им беше много по-ценен от живота на пленените апачи.

Твърде добре схващах колко много рискувам в случая. Имах ли право да въвлека в тази опасност Дик Стоун и Уил Паркър, без предварително да съм им съобщил? Не. Попитах ги дали желаят да останат извън играта. Отговорът им беше такъв, какъвто очаквах.

— А ти какво си мислиш, сър! — извика Дик Стоун възмутено. — Да не ни взимаш за вагабонти, които изоставят другаря си, щом е в опасност? Това, което си замислил, е един истински, типичен уестмански номер, в който ще участваме с удоволствие. Нали, старий Уил?

— Да — кимна Паркър. — Ще ми се все пак да видя дали ние четиримата сме онези, които биха могли да излязат срещу двеста индианци. Отсега се радвам на картината, когато те с рев ще ни приближат, но няма да посмеят и с пръст да ни докоснат!

Аз продължих да си работя спокойно, без да се оглеждам, докато след известно време Стоун ми извика:

— Приготви се, сър! Идват.

Обърнах се. Сам се приближаваше с Тангуа. За съжаление го придружаваха трима червенокожи.

— За всеки има по един човек! — казах аз. — Ще се заема с вожда. Дръжте вашите хора за гърлото, за да не могат да викат; изчакайте да започна пръв. Не ме изпреварвайте!

Тръгнах срещу Тангуа с бавни крачки; Стоун и Паркър ме последваха. Срещнахме се на такова място, че останалите кайови не можеха да ни виждат поради вече споменатите храсти. Лицето на вожда изразяваше гняв и той изръмжа:

— Бледоликият, когото наричат Олд Шетърхенд, е изпратил да повикат Тангуа. Забравил ли си, че той е вождът на кайовите?

— Не.

— Тогава ти трябваше да дойдеш при него, вместо той да идва при тебе. Но тъй като си от кратко време в тази страна и тепърва ще трябва да се учиш как да се отнасяш с един вожд, Тангуа ще ти прости тази твоя грешка. Какво имаш да ми казваш? Говори кратко, защото вождът няма време!

— Каква толкова бърза работа имаш?

— Искаме да накараме кучетата апачи да завият.

— Кога?

— Сега.

— Защо бързате толкова? Мислех, че ще вземете пленниците като заложници чак до вашите вигвами и едва там ще ги вържете за кола на мъчението в присъствието на вашите жени и деца.

— Така искахме, но те ще попречат на военния поход, който сме предприели. Затова трябва да умрат още днес.

— Моля те да не вършиш това!

— Няма какво да ме молиш! — кресна ми той.

— Не можеш ли да говориш учтиво, както аз разговарям с тебе? — попитах го спокойно. — Изказах само една молба. Ако исках да ти заповядам нещо, може би щеше да имаш повод да бъдеш груб.

— Тангуа не иска да чува от вас нищо — нито заповед, нито молба. Никой бледолик не може да го накара да промени решението си.

— А може би все пак може! Имате ли право да убивате пленниците? Отговорът ти не ми е нужен, защото той ми е известен предварително и не искам да споря с тебе. Но има разлика в това, как ще убиеш човек — дали ще бъде бързо, или ще го измъчваш бавно, докато умре. Ние няма да разрешим да се случи подобно нещо в наша близост.

Тогава вождът изпъна тялото си и отвърна презрително:

— Няма да разрешите ли? Ти за какво ме смяташ? В сравнение с Тангуа ти си една жаба, която иска да се мери с мечката на Скалистите планини. Пленниците са наша собственост и вождът ще прави с тях каквото си иска.

— Те са в ръцете ви само благодарение на нашата помощ и затова имаме еднакви права над тях. Ние искаме да останат живи.

— Искай, каквото си щеш, бяло куче! Тангуа се смее над думите ти!

Той се изплю пред мене и се обърна да си тръгне. Но точно тогава го улучи юмрукът ми така, че той се строполи на земята. Ала черепът му се оказа твърд. Не го бях зашеметил напълно и той се опита да се изправи. Затова трябваше да се наведа и да му нанеса още един удар, при което за един момент не можех да виждам какво правят другите. След като го бях ударил втори път и се изправих, забелязах, че Сам Хокинс беше коленичил върху един червенокож и го бе сграбчил за гърлото. Стоун и Паркър тъкмо поваляха втория. Третият бягаше към своите и крещеше високо: Притекох се на помощ на Сам. След като вързахме неговия кайова, Дик и Уил бяха готови вече и с другия.

— Не постъпихте много хитро — казах им аз. — Защо оставихте третия да избяга?

— Защото се хвърлих тъкмо върху онзи, когото и Стоун беше взел на мушка — отвърна Паркър. — Така загубихме само две секунди, но това беше достатъчно за онзи юнак да си плюе на петите.

— Няма значение — успокои ни Сам Хокинс. — Единствената последица ще бъде, че танцът ще започне малко по-рано. Няма смисъл да си блъскаме главите повече над това. След две или три минути червенокожите ще бъдат тук. Трябва да се погрижим за свободно поле между тях и нас!

Завързахме бързо и вожда. Земемерите бяха наблюдавали с нарастващ страх нашите действия. Главният инженер се приближи до нас с няколко скока и извика ужасен:

— Хора, какво ви е прихванало! Какво са ви направили индианците? Сега всички сме осъдени на смърт!

— Наистина сте осъден, сър, в случай че не се присъедините бързо към нас! Ние ще ви защитим!

— Вие ли ще ни защитите? Но това е…

— Мълчете! — прекъсна го дребният ловец. — Ние знаем добре какво правим. Ако не бъдете на наша страна — загубени сте. И така, бързо!

Сграбчихме тримата завързани индианци и ги отнесохме веднага на известно разстояние в откритата прерия, където се спряхме и ги сложихме на земята. Банкрофт и трима земемери ни бяха последвали. Бяхме избрали сегашното си място само защото се чувствахме по-сигурни на открит терен, където погледът ни стигаше надалече.

— Кой ще говори с червенокожите, когато дойдат? Може би аз? — попитах Сам.

— Не, сър — каза той решително. — Ще говоря аз, защото ти едва разбираш полуиндианската реч, с която ще си служим. Само ще ме подкрепиш в подходящия миг, като си дадеш вид, че се каниш да забиеш ножа си във вожда!

Едва беше изрекъл тези думи и до ушите ни долетя гневният рев на кайовите, а след няколко мига ги видяхме да се появяват край храстите, които, така да се каже, ни бяха служили като завеса. Те минаха покрай тях и се втурнаха към нас. Понеже някои от тях бяха по-бързи от другите, те не се движеха вкупом, а образуваха една доста разтеглена верига от тичащи фигури. Това беше благоприятно за нас, защото иначе щеше да ни бъде много по-трудно да спрем една толкова гъста маса от хора.

Сам Хокинс излезе няколко крачки напред и им направи знак с двете си ръце да спрат. Чух, че им извика нещо, но не разбрах думите му. Те не предизвикаха веднага желаното от него въздействие, но след като ги повтори няколко пъти, забелязах, че първите кайови се спряха. Индианците, които тичаха след тях, последваха техния пример. Сам им заговори нещо, като сочеше с ръка непрекъснато назад, към нас. Тогава аз подканих Стоун и Паркър да изправят вожда на крака и замахнах с ножа си към него застрашително. Кайовите нададоха викове на уплаха.

Сам продължи да им говори. След това от насъбраните индианци се отдели един червенокож, вероятно някой втори вожд, който се приближи към нас заедно със Сам с бавни крачки, изразяващи достойнство. Когато те бяха вече при нас, Сам посочи към тримата ни пленници и каза:

— Виждаш, че си чул от мене истината. Те са в ръцете ни.

Вторият вожд огледа тримата, като едва сдържаше задушаващия го гняв. След това каза:

— Двамата воини са още живи, но ми се струва, че вождът е мъртъв!

— Не е мъртъв. Юмрукът на Олд Шетърхенд го събори на земята; затова съзнанието му го е напуснало, но скоро ще се върне. Остани дотогава при нас! Когато вождът дойде на себе си и може пак да говори, ще направим заедно съвещание. Но ако някой от кайовите вдигне оръжието си срещу нас, ножът на Олд Шетърхенд ще прониже сърцето на Тангуа!

— Как може да се държите враждебно към нас, когато сме ви приятели!

— Приятели? И ти сам не си вярваш на думите!

— Защо? Нима не пушихме заедно лулата на мира?

— Да, но на този мир нямаме никакво доверие.

— Как така?

— Нима кайовите имат обичай да обиждат своите братя и приятели?

— Не.

— Е, но вашият вожд обиди Олд Шетърхенд и следователно не можем да гледаме на вас като на наши братя. Но виж — той се раздвижи!

Тангуа, когото Стоун и Паркър бяха сложили пак на земята, наистина се беше размърдал. Скоро отвори очи и започна да ни оглежда един подир друг, като че ли трябваше най-напред да си спомни за последните събития. След това, изглежда, съзнанието му полека-лека се възвърна напълно.

— Уф, уф! — Той се опита да скочи. — Олд Шетърхенд удари Тангуа. Кой го върза?

— Аз — обадих се аз.

— Свалете ремъците ми. Вождът ви заповядва!

— Преди малко ти не послуша молбата ми, а сега аз няма да послушам заповедта ти! Изобщо не можеш да ни заповядваш!

Очите му ми хвърлиха гневен поглед.

— Мълчи, хлапе, иначе Тангуа ще те смачка! — изскърца със зъби той.

— Мълчанието би подхождало повече на теб. Преди малко ме обиди и затова ударът ми те изпрати на земята. Олд Шетърхенд не оставя ненаказани думи като „жаба“ и „бяло куче“. Ако не бъдеш учтив, може да си изпатиш още по-лошо.

— Тангуа настоява да бъде освободен! Ако не се подчиниш, воините ми ще ви унищожат от лицето на земята!

— Не ставай смешен! Ти ще бъдеш първият, който ще загине, защото чуй какво ще ти кажа: там стоят твоите хора. Ако един-единствен от тях направи крачка, за да се приближи до нас без разрешението ни, острието на този нож ще прониже сърцето ти. Хау!

Допрях ножа си до гърдите му. Той трябваше да разбере, че се намира в наша власт, а и вероятно не се съмняваше, че в случай на нужда ще изпълня заплахата си. Настъпи мълчание, по време на което очите му се въртяха диво в орбитите си, сякаш искаха да ни унищожат с поглед. После той направи усилие да овладее гнева си и попита вече значително по-спокойно:

— Какво искаш от Тангуа?

— Нищо друго освен това, за което те бях помолил преди: апачите не бива да умрат на кола на мъчението.

— А вие може би ще поискате изобщо да не ги убиваме?

— Правете с тях по-късно каквото си искате. Но докато сме заедно, не бива да им се случва нищо лошо!

Той замълча отново известно време. Въпреки боите, които покриваха лицето му, можеше да се забележи как по него пробягва изразът на гняв, омраза и злорадство. Очаквах споровете и пренията между нас двамата да продължат по-дълго време и ето защо се учудих немалко, когато той внезапно отстъпи.

— Желанието ти ще бъде изпълнено. Да, дори Тангуа ще извърши и нещо повече, ако се съгласиш с предложението, което той ще ти направи.

— Какво е това предложение?

— Най-напред вождът трябва да ти каже, че не се страхува от ножа ти. Няма да посмееш да го убиеш, защото ако го сториш, само за няколко мига ще бъдете разкъсани от воините ми. Колкото и да сте храбри, не можете да победите двеста противници. Затова Тангуа се смее на заплахата ти, че ще го убиеш. Той спокойно би могъл да каже, че няма да изпълни желанието ти и въпреки това не би му сторил нищо. Все пак кучетата апачи няма да умрат на кола на мъчението. Тангуа дори ти обещава, че ние изобщо няма да ги убием, ако се съгласиш да се бориш за тях на живот и смърт.

— С кого?

— С един от нашите воини, който ще бъде определен от вожда.

— С какво оръжие?

— Само с нож. Ако той те убие, и апачите ще трябва да умрат. Ако ти го убиеш, тогава те ще останат живи.

— И ще ги пуснете на свобода?

— Да.

Наистина през ума ми мина мисълта, че той крои нещо нечестно. Вероятно ме смяташе за най-опасния от всички присъстващи бели и искаше да ме обезвреди; защото беше съвсем ясно, че той щеше да избере някой майстор във воденето на бой с ножове. Въпреки това аз не се поколебах нито за миг.

— Съгласен съм — казах аз. — Ще уточним условията, след което ще изпушим лулата на клетвата. После борбата може да започне веднага.

— Какви са тези хрумвания! — извика Сам Хокинс. — В никакъв случай няма да допусна да направиш и глупостта да се съгласиш с това предложение, сър!

— Не е глупост, драги Сам.

— Глупост е, и то най-голямата, каквато може да има. При един честен и справедлив двубой условията трябва да са равни. Но в случая не е така.

— О-о, така е!

— Не, хич не е така. Бил ли си се някога само с ножа си на живот и смърт?

— Не.

— Ето ти на! А ще имаш за противник майстор в този вид бой. И помисли си само колко различни са последствията при победа или поражение за едната и за другата страна! Ако те намушкат тебе, ще умрат и апачите. Но ако падне убит противникът ти, кой ще умре тогава? Никой освен той!

— Но апачите ще получат живота и свободата си.

— Наистина ли го вярваш?

— Да, защото думите ни ще бъдат подкрепени с изпушването на калюмета, което е равно на клетва.

— По дяволите такава клетва, при която човек може да очаква стотици подлости! А дори и ако Тангуа постъпи честно, ти си един грийнхорн, който…

— Стига с твоя грийнхорн, скъпи Сам! — прекъснах го аз. — Вече неведнъж видя, че този грийнхорн винаги знае какво върши.

Въпреки това той се противи още дълго време. Също така и Дик Стоун и Уил Паркър се опитваха да ме разубедят. Аз обаче държах твърдо на решението си и Сам най-сетне се ядоса и каза:

— Е добре, щом искаш, блъскай дебелата си глава в десет или двадесет стени; вече нямам нищо против! Но ще внимавам двубоят да протече съвсем честно и тежко на онзи, който се опита да те измами, тебе или изобщо нас! Така ще го гръмна с моята Лиди, че частите му ще се разхвърчат из облаците, ако не се лъжа!

Бяха уговорени следните условия: съвсем наблизо, на едно място, където не растеше трева, щеше да бъде начертана в песъчливата почва осмица, числото, което се състои от два клупа или две нули. Всеки от двамата противници трябваше да заеме място в една от тези нули, като нямаше право да я напуска по време на двубоя. Никой не биваше да очаква пощада. Един от двамата трябваше да умре, но роднините и приятелите на убития нямаха право да си отмъщават на победителя. Останалите условия и последствията от единия или другия изход на борбата бяха вече определени.

След като всичко беше уговорено, вождът беше развързан и аз изпуших с него калюмета. После освободихме и другите двама пленници и четиримата индианци се върнаха при воините си, за да ги осведомят за предстоящото зрелище.

Главният инженер и другите земемери започнаха да ме упрекват. Не обърнах внимание на думите им. Сам, Дик и Уил също не бяха съгласни с мене, но поне не ми се караха. Само Хокинс каза загрижено:

— Можеше да свършиш нещо по-полезно, вместо да се залавяш с тази дяволска работа, сър! Но винаги съм казвал и пак ще го кажа: ти си лекомислен човек, ама страшно лекомислен човек си! Какво ще спечелиш, ако те наръгат, а? Я ми кажи!

— Какво ще спечеля ли? Смъртта си, нищо повече.

— Нищо повече? Слушай, не ми приказвай плоски шеги на всичко отгоре! Смъртта е последното нещо, което може да сполети някого, защото след като умреш, вече не може да ти се случи нищо.

— О, може!

— Така ли? А какво например?

— Можеш да бъдеш погребан.

— Я си затваряй човката, драги господине! Ако не можеш да правиш нещо друго, освен да ме ядосваш, след като ме обиди толкова много, то бих желал да бях прахосал любовта си по някой друг, по-достоен човек.

— Обиди ли се наистина, драги Сам?

— Разбира се, че се обидих. Почти е сигурно, че ще те очистят, ще те очистят напълно. Как ще прекарам тогава дните на моята старост на този свят? А, какво ще правя? Трябва да си имам един грийнхорн, с когото да мога да се карам от време на време. А какво ще стане после? С кого ще се карам, след като те наръгат с нож?

— Ще се караш просто с някой друг грийнхорн, да речем с Уил Паркър, когото също така с удоволствие отличаваш с това прозвище!

— Лесно е да се каже, но къде ли ще мога да намеря такъв съвършен, стопроцентов и непоправим грийнхорн като тебе! Паркър никак не може да се мери с тебе. Но казвам ти, сър, ако ти се случи нещо, червенокожите ще има да ме помнят! Ще ги връхлетя като някой разбеснял се Уланд^[1] и…

— Роланд, Роланд^[2] искаш да кажеш, скъпи Сам! — прекъснах го аз.

— Все ми е едно дали ще бъда като разбеснял се Уланд, или Роланд — изръмжа дребният трапер. — Но няма да търпя да те намушкат с нож. А какво става, сър, с твоята съвест, знам, че имаш добро сърце, и не обичаш да убиваш хора. Да не би тайно да си намислил да пощадиш онзи юначага, с когото ще трябва да се биеш?

— Хмм, хмм!

— Хмм, хмм? Тук няма какво да се хъмка! Борбата е на живот и смърт, сър!

— А ако само го раня?

— Това няма да се уважи, както чу вече.

— Исках да кажа, ако го раня така, че да не може да продължи двубоя?

— И това няма да се признае. Няма да бъдеш обявен за победител и ще се наложи отново да се биеш с някой друг. Нали чу, че победеният трябва да умре, разбра ли — трябва, трябва! Значи, ако успееш да направиш противника си небоеспособен, ще трябва и да го доубиеш, да го довършиш. Няма защо да те гризе съвестта! Ако искаш да станеш добър уестман, ножът ти ще има да опитва доста често човешко месо. Помисли си, че тези кайови до един са крадци и мошеници, че те са виновни за всичко, което става сега, защото искаха да откраднат конете на апачите! И ако убиеш един такъв негодник, ще спасиш живота на много апачи. Но ако го пощадиш, те ще бъдат загубени. Трябва да се съобразиш с това, ако не се лъжа. И така, кажи ми сега честно, ще се хвърлиш ли смело в двубоя като истински уестман, който не припада веднага, щом види капка кръв? Успокой ме, като ме увериш в това.

— Ако това те успокоява, можеш да бъдеш убеден, че няма да бъда снизходителен, защото и моят противник няма да има никакво намерение да ме щади. Ако го убия, ще спася живота на много хора, а и наистина ще имам работа с един червенокож негодник. И така, обещавам ти, че няма да бъда особено нежен и нерешителен.

— Добре! Това са думи, които ми харесват! Сега ще очаквам развоя на нещата малко по-спокойно. Въпреки това имам чувството, че изпращам сина си на заколение. Най-добре би било аз да се бия вместо тебе. Не би ли ми отстъпил мястото си, сър?

— Не, драги ми Сам. Мисля, че, първо, честно казано, е по-добре да умре един грийнхорн, отколкото един добър уестман като тебе и, второ…

— Я мълчи! Аз на тия години не струвам много, но ако един такъв млад и надеж…

— Не, сега ти си затвори устата! — прекъснах го и аз най-сетне веднъж. — И, второ, исках да кажа, би било безславно и страхливо от моя страна, ако сега се оттегля и оставя някой друг да ме замести. Впрочем вождът няма да разреши, защото тъкмо мене е взел на мушка.

— Точно това не мога да проумея! Взел те е на мушка, няма никакво съмнение. Да се надяваме, че листът ще се обърне и плановете му ще се объркат. Внимавай, ето ги, идват!

Индианците се приближаваха бавно. Бяха по-малко от двеста, защото известен брой от тях бяха останали да пазят пленените апачи. Предвождани от Тангуа, те минаха покрай нас и се отправиха към мястото, определено за арена на двубоя. Там се наредиха в кръг, като около една четвърт от кръга бе оставена свободна за нас, белите. Заехме местата си. Ето че вождът направи знак с ръка към редиците на червенокожите, от които излезе един воин с направо херкулесовско телосложение и остави на земята всичките си оръжия с изключение на ножа. После се съблече до кръста. Който видеше сега разголените му мускули, не можеше да не изтръпне от страх за живота ми. Вождът го заведе до средата на кръга и обяви с глас, от който личеше сигурността му в неговата победа:

— Тук стои Метан-аква, най-силният воин на кайовите; ножът му изяжда живота на всеки негов противник! Неприятелите му падат под неговия нож като ударени от гръм. Той ще се бие с Олд Шетърхенд, бледоликия.

— The devil! — прошепна ми Сам. — Този е истински Голиат! Наричат го Бързия нож. Това е достатъчно. Слушай, драги сър, с тебе е свършено!

— Pshaw!

— Не си въобразявай различни глупости! Има само един начин да се справиш с този юначага. Не допускай борбата да се проточи дълго време, а се постарай да я завършиш по-бързо, иначе той ще те изтощи и си загубен! Я да опитам пулса ти!

Той ме хвана за китката и започна да брои. После каза успокоен:

— Слава богу, няма повече от седемдесет удара, значи е наред. Не си ли възбуден? Не те ли е страх?

— Само това ми липсва! Вълнение и страх в един момент, когато животът ми зависи от спокойствие и верен поглед! Името на този великан, както и телосложението му, говорят достатъчно. Вождът ми предложи да се бия за живота на апачите с нож, именно защото той е най-силният в племето и не е побеждаван в схватка с ножове. Ще видим дали този червенокож е наистина толкова непобедим.

По време на този тих разговор и аз се бях съблякъл гол до кръста. Това не беше поставено като условие, но не исках някой да си помисли, че искам да оставя дрехите си макар и като най-минимална защита срещу ножа на моя противник. Мечкоубиеца и револверите си дадох на Сам. След това и аз застанах в средата на кръга. Сигурно сърцето на добрия Хокинс биеше така, че можеше да се чуе наоколо. Но аз не изпитвах страх. Да си спокоен и уверен — ето първото условие при всяка опасност.

С дръжката на томахок беше начертана в пясъка една твърде голяма осмица и вождът ни подкани да заемем местата си в нея. Бързия нож ме огледа с презрителен поглед и каза на горе-долу разбираем английски:

— Тялото на този бледолик, трепери от страх. Ще се осмели ли такъв слабак да прекрачи линията на начертаната фигура?

Едва бе изрекъл тези думи и аз се озовах в онази част от осмицата, която беше разположена на юг. Това беше добре обмислен ход. По този начин оставих слънцето зад гърба си, докато лъчите му огряваха лицето на червенокожия и го заслепяваха. Някой може да нарече постъпката ми измама, но Метан-аква ми се подиграваше и лъжеше, като твърдеше, че тялото ми треперело от страх. Сега това му беше наказанието. Изобщо всяка чувствителност тук би била съвсем не на място. Ужасно е да бъдеш принуден да убиеш човек, но в случая и най-малкото снизхождение щеше да ми струва живота и ето защо бях твърдо решил да убия този Самсон^[3]. Бях останал хладнокръвен въпреки телосложението му и въпреки многозначителното му име, просто защото нямах основание да се смятам за лош фехтувач, въпреки че сега стоях за първи път срещу противник с нож в ръка.

— Той наистина се осмели! — подигра ми се червенокожият. — Ножът ми ще го унищожи. Великия дух ми го дава в ръцете, след като му е отнел разсъдъка.

Индианците обичат подобни встъпителни речи. Щяха да ме помислят за страхливец, ако не бях отговорил. Затова казах:

— Ти се биеш с устата си, но аз съм застанал тук с ножа си. Заеми мястото си, ако не те е страх!

При тези думи той се намери с един скок в другата част на осмицата и извика гневно:

— Да се страхувам ли? Метан-аква се страхувал! Чухте ли, воини на кайовите? Но той ще отнеме живота на това бяло куче още с първия удар на ножа си!

— Моят първи удар ще ти отнеме живота. А сега мълчи! Всъщност не трябва да се казваш Метан-аква, а — Braggart^[4].

— Braggart, Braggart! — повтори кайовът крещейки. — Чухте ли, мои братя? Това означава на нашия език „Аватйа“! Този смърдящ койот се осмелява да хули Метан-аква! Добре, нека лешоядите разкъсат вътрешностите му!

Тази заплаха беше голяма непредпазливост от негова страна, дори направо казано глупост, защото той се издаде как смята да употреби оръжието си. Вътрешностите ми! Следователно по всяка вероятност не можех да очаквам удар в сърцето, а замах с ножа от долу на горе, за да разпори корема ми!

Стояхме толкова близко един до друг, че всеки от нас трябваше само малко да се наведе напред, за да достигне противника с ножа си. Той впи поглед в лицето ми. Дясната му ръка висеше отвесно надолу. Държеше ножа си така, че малкият му пръст бе обхванал края на дръжката му, а острието стърчеше отпред между палеца и показалеца. Металическото острие беше обърнато с тъпата си страна надолу. Следователно той наистина имаше намерение — както и бях предположил — да замахне отдолу нагоре, защото, който удря от горе на долу, държи ножа точно обратно, т.е. краят на дръжката се намира при палеца, а острието стърчи от юмрука при малкия пръст.

И така знаех посоката на нападението му. Сега най-важното нещо беше времето. Известно е, че в зениците на човек, който изведнъж взима решение да действа бързо, малко преди това се наблюдава едно особено, светкавично потрепване. Притворих леко клепачите на очите си, за да намаля бдителността на противника си, но в същото време го наблюдавах извънредно внимателно през ресниците си.

— Хайде, удряй, бял страхливецо! — покани ме той.

— Не дрънкай пак, а действай, червенокож хлапако!

Това беше обида, след която щеше да последва или гневен отговор, или нападение. Последва второто. Едно светкавично и краткотрайно разширяване на очите му ми извести решението за атака и в следващата секунда дясната му ръка нанесе мощен удар напред и нагоре, за да ми разпори корема. Ако бях очаквал удар от горе на долу щях да бъда загубен. Но сега отбих с лекота нападението му и с бързината на мисълта нанесох удар с ножа си надолу и му разрязах ръката от лакътя до китката.

— Куче краставо! — изрева той, като отдръпна ръката си и изпусна ножа от болки и уплаха.

— Не говори, а се бий — му казах отново, като замахнах мощно с ръка. В следващия миг острието на ножа ми се заби до дръжката в сърцето му. Моментално го изтеглих обратно. Ударът беше толкова сполучлив, че бях изпръскан от струя кръв, дебела колкото един пръст. Великанът се олюля, опита се да извика, но от гърдите му се изтръгна въздишка, подобна на стенание, и той рухна мъртъв на земята.

Индианците нададоха гневни викове. Само един от тях беше мълчалив — Тангуа. Той се приближи, наведе се над противника ми, опипа ръбовете на раната, изправи се и ме огледа с поглед, който не можах да забравя дълго време. В него бяха смесени ярост и ужас, страх и възхищение. След това той се накани да си тръгне, без да каже нито дума. Аз обаче го задържах.

— Виждаш ли, че още стоя на мястото си? Но Метан-аква е напуснал своето място и лежи извън очертанията на фигурата, определена за борбата. Кой е победител?

— Ти! — изсъска той побеснял и се отдалечи. Но едва бе направил пет или шест крачки, когато се обърна и процеди през зъби: — Ти си бял син на Злия дух. Трябва нашият жрец да отнеме магията ти и тогава ще ни дадеш живота си на всяка цена!

— Жрецът ви може да прави, каквото си иска, но ти трябва да изпълниш дадената си дума!

— Каква дума? — попита той подигравателно.

— Че апачите няма да бъдат убити.

— Няма да ги убием: Тангуа ти обеща и ще го изпълни.

— А ще ги освободите ли?

— Да, ще получат свободата си. Каквото каже вождът на кайовите, то става винаги.

— Тогава сега ще отида с моите приятели да сваля ремъците на пленниците.

— Аз ще свърша тази работа, когато му дойде времето.

— Дошло е вече. Дошло е, защото победих.

— Мълчи! Говорихме ли преди за времето?

— Не сме го уточнявали, но се подразбира, че…

— Мълчи! — изкрещя ми той отново. — Времето ще бъде определено от Тангуа. Ние няма да убием кучетата апачи. Но какво ще бъдем виновни, ако те умрат, като не получат нищо за ядене и за пиене? Нима ще бъде виновен вождът, че ще умрат от глад и жажда, преди той да ги освободи?

— Подлец! — изкрещях в лицето му.

— Куче, ако кажеш още една такава дума и…

Той не доизрече заплахата си, а се вторачи уплашено в очите ми, чийто израз, изглежда, не му беше особено приятен. Но затова пък аз продължих прекъснатото му изречение:

— … ще те пратя с юмрука си на земята, тебе, най-подлия от всички лъжци!

Той отстъпи бързо няколко крачки назад, извади ножа си и ме заплаши:

— Вече няма да можеш да се доближиш с юмрука си до Тангуа! Щом се приближиш дотолкова, че да можеш да го докоснеш, той ще те убие с ножа си.

— Бързия нож каза същото и имаше същото намерение. Сега той лежи на земята. Това те чака и тебе. Ще обсъдим с моите бели братя какво ще става с апачите. Ако само косъм падне от главите им, с тебе и с твоите хора е свършено. Знаеш, че ние можем да ви хвърлим във въздуха всичките.

Едва след тези думи излязох от осмицата и се отправих към Сам. Дребничкият трапер не би могъл да чуе разговора ми с вожда поради силните викове и вопли на червенокожите. Сега се затича към мене, хвана ме с двете си ръце и извика с голямо възхищение:

— Welcome, welcome, сър! Казвам ти тези думи, защото се завръщаш от царството на мъртвите, за където се беше отправил толкова сигурно. Човече, приятелю, младежо и грийнхорне, ама какво същество си ти! Не беше виждал още бизони, а застреля от стадото двата най-силни бизона. Не беше виждал още мустанги, а улови тъкмо моята нова Мери. Не беше виждал още гризли, а простря това добиче с ножа си, тъй както се коли някое агне. А тук сега се изправяш пред най-прочутия майстор на ножа между индианците и веднага го улучваш в сърцето, без да изгубиш и капчица от собствената си кръв! Дик и Уил, я се приближете и поразгледайте този немски земемер! Какво ще го правим?

— Калфа — усмихна се хитро Стоун.

— Калфа ли? Какво искаш да кажеш?

— Той отново ни доказа, че вече не е грийнхорн, не е чирак. Нека го направим калфа. По-късно може да стане и майстор.

— Вече не е грийнхорн ли? Да го правим калфа? Ако веднъж наистина си решил да кажеш нещо, тогава поне не говори врели-некипели! Този момък е стопроцентов грийнхорн, иначе не би се осмелил да се залавя с исполинския индианец. Но лекомислените хора често имат най-големия късмет, както и свинята яде най-хубавите ябълки. Така е и с него: глупав е, лекомислен е и е грийнхорн! Това, че живее, дължи само на късмета си, ако не се лъжа. Когато започна двубоят, сърцето ми беше спряло, едва можех да си поемам дъх, а всичките ми мисли бяха заети със завещанието на грийнхорна. И ето ти на, един замах, удар и червенокожият се пльосна на земята! Сега постигнахме каквото искахме, а именно да извоюваме живота и свободата на пленените апачи!

— Тук вече, изглежда, се лъжеш — намесих се аз, без да му се сърдя за начина, по който се изказа за мене.

— Лъжа ли се? Защо?

— Докато вождът ни даваше обещанието си, той е имал наум някои уговорки, които сега ми каза.

— Знаех си, че има някакви задни мисли. И какви уговорки прави сега?

Повторих думите на Тангуа. Сам така се ядоса, че веднага отиде при него, за да му иска обяснение. Използувах това, за да се почистя, облека и да си взема оръжията.