Клифърд Саймък
Котешко лице (5)

Глава 5

Коктейлът „Манхатън“ беше добър. Осъзнах, че това е първата ми цивилизована напитка от месеци насам — почти бях забравил вкуса на хубавия алкохол. Казах това на Райла.

— У дома се наливам с бира или си сипвам малко скоч върху няколко кубчета лед.

— Не си мърдал от фермата — отвърна тя.

— Да, и не съжалявам за това. Парите за покупката на това място са най-добре похарчените пари през живота ми. То ми даде почти година интересна работа, както и усещане за покой, каквото не съм изпитвал никога по-рано. А и на Боузър му харесва.

— Мислиш много за Боузър.

— С него сме приятели. И на двамата няма да ни хареса завръщането в студентското градче.

— Струва ми се спомена, че нямаш намерение да се връщаш. Каза, че ще напуснеш, когато отпуската ти свърши.

— Знам. Постоянно го казвам. Предполагам, че си фантазирам. Не изпитвам желание да се връщам, но нямам голям избор. Когато се сетя за това, въставам срещу неприятния факт, че макар да не съм точно беден, финансовото ми положение не ми позволява да се лиша от заплатата си за какъвто и да е срок от време.

— Знам колко неприятна трябва да ти е мисълта да си тръгнеш — каза тя. — Не само заради спокойствието, но и заради възможността да продължиш разкопките си.

— Това може да почака. Ще трябва да почака.

— Но Аса, би било жалко.

— Да, предполагам, че е така. Но щом е чакало Бог знае колко века, може да почака още малко. Ще се връщам всяко лято.

— Странно е в какъв голям времеви мащаб могат да мислят археолозите — рече Райла. — Предполагам, че тази гледна точка си върви с професията. Те се занимават с дълготрайни явления, така че за тях времето има по-малко значение.

— Говориш така, сякаш изобщо не си била археолог.

— Ами, всъщност не съм била. Само опитвах. През онова лято с теб в Турция и после, две години по-късно, при едни маловажни разкопки на индиански лагер в Охайо. Около година в Чикаго, където се занимавах най-вече с каталогизиране. След това ми беше лесно да реша, че професията на археолога не е онова, което искам.

— И така се захвана с бизнеса с находки и вкаменелости.

— Отначало на дребно — отвърна тя. — Отворих малък магазин в северната част на щата Ню Йорк. Но очевидно бях уцелила момента. Интересът на колекционерите растеше и бизнесът се развиваше. Всяка година изникваха все нови и нови магазини, и разбрах, че истински се печели като доставчик. Затова поспестих малко пари, взех заем и отново започнах на дребно. Работих усилено. Това ми доставяше някакво перверзно удоволствие. Ето че си изкарвах прехраната с нещо, представляващо доста презрян клон на професия, в която се бях провалила — или навярно е по-точно да се каже, че съм била прекалено нетърпелива, за да опитам да успея в нея.

— Снощи ми каза, че възнамеряваш да се откажеш.

— От няколко години работя с партньор. Той иска да изкупи моята част. Ще ми плати повече, отколкото струва в действителност. Някои мои идеи и методи малко го безпокоят. Ако изкупи частта ми, за около три години ще фалира.

— Работата ще ти липсва. Харесва ти да се занимаваш с бизнес.

Тя сви рамене.

— Да, вярно е. В него има някаква безпощадност, която ме привлича.

— Не ми изглеждаш безпощадна.

— Такава съм само в бизнеса — отвърна тя. — Той изкарва на повърхността най-лошите ми черти.

Свършихме с питиетата си и сервитьорът донесе салатите.

— Още по едно? — попитах аз.

Тя поклати глава.

— Ограничавам се. По едно питие на хранене. Наложих си това правило преди много време. На деловите обеди — а те бяха много — се очакваше да смучеш здраво, но накрая отказах да го правя. Виждала съм докъде може да доведе това. Но ако искаш, ти си поръчай.

— Ще се солидаризирам с теб — отвърнах аз. — След като свършим обяда, можем да посетим нашия стар планинец, ако желаеш.

— Бих искала, но може да закъснеем прекалено много. Ами Боузър?

— Хайръм ще се погрижи за него. Ще остане с Боузър докато се върнем. В хладилника има студено печено и те ще си го поделят. Даже ще излезе да събере яйцата. С Боузър първо ще си поговорят за това. Той ще каже на кучето, че сигурно е станало време да прибере яйцата, а Боузър ще го попита кое време е. Хайръм ще му отговори и тогава Боузър ще рече: „Да, хайде да излезем и да ги вземем.“

— Относно тази измислица, че Боузър говори… Според теб Хайръм наистина ли вярва, че го прави, или цялата работа е наужким?

— Честно казано, не знам — отвърнах аз. — Навярно Хайръм смята, че си приказват. Всъщност, какво значение има? С животните е забавно. Те имат свои индивидуалности и човек може да си установи навици с тях. Когато Боузър се захване с някой мармот, аз отивам да го прибера и го издърпвам от дупката, която е разровил — целият е омазан с кал и мръсотия и е съвсем изтощен. И въпреки всичко не иска да се прибира вкъщи. Сериозно се е заел с онзи мармот. Обаче аз го хващам за опашката, казвам му „Марш вкъщи, Боузър“ и той послушно тръгва. Но трябва да го дръпна за опашката и да му кажа тези думи. В противен случай никога няма да се прибере с мен. Не бих могъл да го примамя да се върне. Но когато изпълня този глупав ритуал, той винаги се отправя към къщи.

Тя се засмя.

— Бива си ви вас с Боузър! И двамата сте луди.

— Разбира се. Не можеш да живееш с едно куче в продължение на години и да не…

— И с кокошки. Спомням си, че видях няколко във фермата. Имаш ли свине, коне и…

— Не. Само кокошки. Заради яйцата и от време на време по някое пържено пиле. Мислех да си купя крава, но около нея има прекалено много грижи.

— Аса, искам да разговарям с теб по работа. Каза ми, че не желаеш университетът да ти се бърка в разкопките — струва ми се, че така се изрази. Какво ще кажеш, ако ти се набъркам аз?

Бях вдигнал вилицата със салата наполовина към устата си и сега я свалих долу. В начина, по който го каза, звучеше нещо почти като предупреждение. Не знам какво беше, но ми дойде съвсем изненадващо и малко се стреснах.

— Да ми се набъркаш ли? — попитах аз. — Какво искаш да кажеш?

— Нека да споделя работата ти с теб.

— Каква глупава молба — казах аз. — Разбира се, че можеш да работиш с мен. Не споделих ли вече с теб откритието си, като ти разказах за него?

— Но аз нямах предвид това. Не те моля да я споделиш даром. Имах предвид партньорство. Ти не желаеш да се връщаш в университета. Искаш да продължиш с разкопките и ми се струва, че така трябва. Попаднал си на нещо важно, което не трябва да бъде прекъсвано. Ако мога да ти помогна малко, така че да не се налага да си тръгваш…

— Не — рязко я прекъснах аз. — Не продължавай. Не, няма да приема. Предлагаш да ме финансираш и аз няма да приема.

— Правиш го да звучи толкова ужасно — рече тя. — сякаш съм ти предложила нещо немислимо. Не се опитвам да те купя, Аса. Не е това. Просто ти вярвам и мисля, че е жалко, че трябва да…

— Това е предложението на едрия бизнес да вземе под попечителство онеправданите — гневно отвърнах аз. — По дяволите, Райла, нямам намерение да ме попечителстват.

— В такъв случай, съжалявам, че споменах за това. Надявах се, че ще разбереш.

— По дяволите, защо изобщо трябваше да го споменаваш? Би трябвало да ме познаваш по-добре. Толкова хубаво бе потръгнало всичко, а сега…

— Аса, спомни си последния път. Ужасното ни скарване ни струва двайсет години. Нека не позволяваме това да се случи отново.

— Скарване ли? Не си спомням никакво скарване?

— Аз бях онази, която се разсърди тогава. Беше ме пренебрегнал, беше излязъл с двама от мъжете и се бяхте насмукали. Опита се да ми обясниш, опита се да ми кажеш, че съжаляваш, но аз не исках да те слушам. Беше последният ден от разкопките или горе-долу тогава и изобщо нямах време да се отсърдя. Сега не можем да позволим да се случи нещо такова. Поне аз не искам да позволим. А ти?

— Не — съгласих се аз, — аз също не искам. Но не мога да взема пари от теб. Независимо колко си добре финансово и колко малко ще ти струва.

— Не съм чак толкова добре — рече тя. — И отново ти казвам: съжалявам. Не можем ли просто да го забравим? И мога ли да поостана още известно време?

— Колкото искаш — отвърнах аз. — Завинаги, ако желаеш.

— Ами твоите приятели и съседи? Няма ли да ни одумват?

— Дяволски си права, че ще ни одумват. В място като Уилоу Бенд хората нямат много за какво да приказват — вкопчват се и в най-малкото нещо.

— Не изглеждаш притеснен.

— А защо трябва да съм? За тях съм онзи смахнат хлапак Стийл, дето се е върнал в стария роден град. Подозрителни са към мен, възмущавам ги и повечето не ме харесват. Държат се приятелски, естествено, но приказват за мен зад гърба ми. Не харесват никого, който не е затънал в блатото на собствената им посредственост. Предполагам, че това е защитна реакция. Пред всеки, който е напуснал градчето и се е върнал почти съвсем провален, те се чувстват разголени и малоценни. Болезнено съзнават провинциализма си. Така стоят нещата. Тъй че, освен ако не се притесняваш за себе си, недей да мислиш повече за това.

— Изобщо не се притеснявам — отвърна тя, — А ако смяташ да правиш от мен почтена жена…

— Такава мисъл — прекъснах я аз, — не ми е минавала през ума.