Клифърд Саймък
Котешко лице (2)

Глава 2

Тя се беше появила от миналото — от време, отдалечено поне на двайсет години от настоящето — едва предишната вечер.

Седях на сгъваем стол под големия клен пред къщата, когато една кола отби от шосето и се насочи насам. Бе голям, черен автомобил и аз съвсем разсеяно се зачудих кой ли може да е. Да си призная, не се радвах особено на перспективата да се видя с когото и да било, защото през последните няколко месеца бях стигнал до такова състояние, че бях благодарен, когато оставах сам, и винаги малко се дразнех, когато ми се натрапваха.

Автомобилът стигна до портата и спря, а от него излезе тя. Станах от стола си и тръгнах към нея през двора. Тя влезе през портата и се насочи към мен. Беше изминала голяма част от пътеката преди да я позная, преди да видя в тази изящна, добре облечена жена момичето отпреди двайсет години. Дори тогава не бях сигурен, че е тя — дългите години на спомени можеха да са ме направили дотолкова податлив, че да виждам във всяка красива жена онова момиче отпреди двайсет години.

Спрях преди да се е приближила съвсем.

— Райла? — възкликнах. — Ти ли си това, Райла Елиът?

Жената също спря и ме погледна през четирите метра, които ни разделяха, сякаш и тя не бе абсолютно сигурна, че аз съм Аса Стийл.

— Аса — накрая рече тя, — това наистина си ти. Виждам, че наистина си ти. Чух, че си тук. Тъкмо онзи ден разговарях с един приятел и той ми каза, че си тук. Мислех, че все още си в онзи смешен малък колеж някъде на Запад. Толкова често си мислех за теб…

Тя продължи да говори, за да не се налага да прави нещо друго, като остави думите да прикрият евентуалната неувереност, която може би все още изпитваше.

Изминах разстоянието помежду ни и се озовахме един до друг. Съвсем близо.

— Аса — рече тя, — мина толкова адски много време.

После се озова в прегръдките ми и изглеждаше някак странно, че е там: тази жена, която беше излязла от дългата, черна кола в тази уисконсинска вечер; жена, прекрачила през две десетилетия време. Колко трудно ми бе да я свържа с весело смеещото се момиче от онези разкопки в Средния изток, където заедно се бяхме бъхтали, за да разкрием загадките на една древна надгробна могила, оказала се накрая съвсем маловажна. Аз копаех, пресявах пръстта и свалях насипа, а тя поставяше означения и се опитваше някак си да класифицира подредените върху дълги маси чирепи и други праисторически боклуци. Онзи горещ и прашен сезон бе прекалено кратък. Трудехме се заедно денем и спяхме заедно през онези нощи, през които можехме да останем незабелязани от другите — макар да си спомням, че към края престанахме да им обръщаме внимание, тъй като изглежда те всъщност или не се интересуваха от това какво правим, или не ни обръщаха внимание.

— Вече бях загубил надежда, че някога ще те видя отново — казах аз. — О, мислех да ти се обадя, разбира се, но не исках да ти се натрапвам. Казвах си, че си забравила. Казвах си, че няма да искаш да ме видиш. Че би била любезна, разбира се, и че бихме разменили няколко глупави, празни думи и че после би настъпил краят, а не исках такъв край. Исках да запазя спомените, нали разбираш. Преди десетина години чух, че си се захванала с някаква вносно-износна търговия, после съвсем ти изгубих дирите…

Тя ме прегърна по-силно, вдигна лице, за да я целуна, и аз го сторих, навярно не с вълнението, което някога изпитвах, а с дълбока благодарност, че отново сме заедно.

— Все още се занимавам с бизнес — рече тя. — Внос-износ, щом искаш да го наричаш така, но накратко, струва ми се, че приключвам с това.

— Малко е глупаво да стоим тук — казах аз. — Хайде да поседнем под дървото. Там е приятно. Прекарвам там много вечери. Ако искаш, мога да приготвя по нещо за пиене.

— По-късно — отвърна тя. — Толкова е спокойно тук.

— Тихо е — съгласих се аз. — Отпускащо. Предполагам, че университетското градче също може да бъде наречено спокойно, но това е друг вид покой. Наслаждавам му се вече близо година.

— Напуснал ли си мястото си в университета?

— Не, взех полагащата ми се едногодишна отпуска. Предполага се, че пиша книга. Не съм написал нито ред и изобщо не съм имал намерение да го правя. Най-вероятно ще напусна, щом свърши отпуската ми.

— А това място? Това ли е Уилоу Бенд?

— Уилоу Бенд е малкото градче точно нататък по пътя, по който си се добрала дотук. Някога живеех там. Баща ми въртеше търговия със селскостопански инструменти в края на града. Тази ферма, тези четирийсет акра някога принадлежаха на семейство на име Стрийтър. Когато бях момче, често се скитах из горите, ходех на лов и за риба. Тази ферма беше едно от местата, които обикалях, обикновено с приятели. Стрийтър нямаше нищо против. Той имаше син горе-долу на моята възраст — май се казваше Хю — който беше тайфата ни.

— А родителите ти?

— Баща ми се пенсионира преди доста години. Премести се да живее в Калифорния. Имаше брат там, а майка ми — две сестри на крайбрежието. Преди около пет години се върнах и купих тази ферма. Не се връщам към корените си, както може би си мислиш, макар това място, Уилоу Бенд и районът наоколо да предизвикват у мен някои приятни асоциации.

— Но ако не се връщаш към корените си, защо избра точно Уилоу Бенд и точно тази ферма?

— Тук имаше нещо, към което трябваше да се върна и което да разбера. Ще ти разкажа за това по-късно, ако проявяваш интерес. Но стига за мен — занимаваш се с бизнес, казваш.

— Ще ти се стори забавно — отвърна тя. — Влязох в бизнеса с археологически находки и вкаменелости. Започнах от малко и постепенно дейността ми се разрастна. Предимно с находки и вкаменелости, макар че също се занимавах със скъпоценни камъни и други подобни. Щом не бях в състояние да работя като археолог или палеонтолог, поне можех да използвам по някакъв начин образованието си. Най-добре се продаваха черепи от малки динозаври, запазени трилобити и скални отломъци с отпечатъци от риба. Направо ще се изненадаш от това колко можеш да получиш за наистина добра стока — и дори за не чак толкова добра. Преди две години една компания за производство на закуски от зърнени храни излезе с идеята да поставят като премии в кутиите малки кубчета от кости на динозаври. Възложиха поръчката на мен. Знаеш ли откъде взехме костите от динозаври? Разкопахме с булдозери и други машинарии леглото на пресъхнал воден басейн в Аризона. Имаше стотици тонове кости, които да бъдат нарязани на малки кубчета. И трябва да ти кажа, че малко ме е срам от това. Не че не беше законно. Съвсем законно си беше. Ние притежавахме земята и не сме нарушили закона, но никой не е в състояние дори само да предположи колко безценни вкаменелости може да сме унищожили по време на работата.

— Може би — казах аз. — Но доколкото разбирам, не те влече да си имаш работа с археолози или палеонтолози.

— Напротив — възрази тя, — много ги уважавам. Искаше ми се да съм една от тях, но тази възможност никога не ми се отдаде. Щях да работя с години, както работехме заедно с теб на онези разкопки в турската пустиня. Щях да прекарвам цялото лято в копане, класифициране и каталогизиране, а през месеците след края на разкопките щях да продължа да класифицирам и каталогизирам. А междувременно щях да обучавам слабоумни студенти. Но нима успях да поставя името си под някоя статия? Спокойно можеш да се обзаложиш, че не. За да си нещо в този бранш, трябва да си в Йейл, Харвард, Чикаго или на някакво подобно място и даже тогава могат да изминат години преди някой да те забележи. На върха няма място, независимо колко усилено работиш или пък колко драпаш и се бориш. Неколцина тщеславни дебелаци са уредили всичко и са се венчали за местата си.

— И при мен беше горе-долу така — казах й аз. — Преподаване в малък университет. Никакъв шанс за изследователска работа. Никакви средства дори за краткосрочни разкопки. От време на време по някоя възможност да попаднеш на големи разкопки, ако подадеш молба отрано и искаш да вършиш черната работа. Макар че всъщност не се оплаквам. Известно време наистина не ми пукаше особено. Университетското градче беше спокойно и удобно и аз се чувствах сигурен. След като Алис ме напусна… Ти знаеше ли за Алис?

— Да — отвърна тя. — Знаех.

— Струва ми се, че дори тогава не ме беше чак толкова грижа — продължих аз. — За това, че ме напуска, искам да кажа. Но гордостта ми бе наранена и чувствах, че за известно време трябва да се скрия някъде. Не тук, нямам предвид това. Тъй или иначе, сега вече всичко е минало.

— Имал си син.

— Да, Робърт. Във Виена е с майка си, струва ми се. Във всеки случай, някъде в Европа. Мъжът, заради когото ме напусна, е дипломат — професионален дипломат, а не политическа креатура.

— Ами момчето, Робърт?

— Отначало беше с мен. После поиска да се премести при майка си, така че му позволих.

— Аз изобщо не съм се омъжвала — рече тя. — Отначало бях прекалено заета, после не ми изглеждаше толкова важно.

Поседяхме мълчаливо за миг, докато здрачът се разстилаше над земята. От групата криви дървета в ъгъла на двора се разнасяше аромат на люляк. Една наперена червеношийка необезпокоявано подскачаше наоколо, като току спираше да ни погледне втренчено с мънистеното си око.

Не знам защо го казах. Нямах такова намерение. Думите просто сами се откъснаха от устата ми.

— Райла — казах аз, — ние сме били двама глупаци. Преди много време сме притежавали нещо, без да съзнаваме, че го имаме.

— Точно затова съм тук — отвърна тя.

— Ще поостанеш ли? За толкова неща имаме да си говорим. Мога да позвъня в мотела. Не е много добър, но…

— Не — прекъсна ме тя. — Ако нямаш нищо против, ще остана тук с теб.

— Чудесно — казах аз. — Мога да спя на кушетката.

— Аса — рече тя, — престани да се държиш като джентълмен. Не искам да си джентълмен. Казах, че ще остана с теб, спомни си това.