Клифърд Саймък
Котешко лице (3)

Глава 3

Боузър тихо лежеше в ъгъла си и ни наблюдаваше с обвиняващи, печални очи, докато ние закусвахме на масата.

— Изглежда, че се е оправил — рече Райла.

— А, няма му нищо — казах й аз. — Бързо ще оздравее.

— От колко време го имаш?

— Боузър е с мен от години. Отначало беше нормално градско куче, много възпитано и достолепно. Само от време на време лениво подгонваше по някоя птичка, когато излизахме на разходка. Но щом се преместихме тук, се промени. Загуби добрите си маниери и разви мания да преследва мармоти. Почти всяка вечер трябва да ходя да го търся и да го измъквам от дупката, която е изровил, докато мармотът цвърти и го предизвиква дълбоко от леговището си. Точно това си мислех, че прави Боузър снощи.

— И виж какво се случи, когато не отиде да го потърсиш.

— Ами имах да върша по-важни неща, пък и си помислих, че може да му е полезно да го оставя навън цяла нощ.

— Но, Аса, това беше фолсъмски връх. Невъзможно е да греша. Виждала съм твърде много такива и всички те са типични. Казваш, че някое дете може да го е намерило, но аз знам, че никое дете не е в състояние да го закрепи на пръта по начина, по който е закрепено. А ти спомена и нещо за кости от динозавър.

— Казах ти, че Боузър е куче, което пътува във времето — отвърнах аз. — Макар да звучи невъзможно.

— Аса Стийл, знаеш, че е невъзможно. Никой не може да пътува във времето, най-малко пък някакво куче.

— Добре. Обясни ми тогава откъде са дошли пресните кости от динозавър.

— Може да не са били от динозавър.

— Хей, аз познавам костите от динозавър. В колежа преподавах палеонтология и динозаврите ми станаха нещо като хоби. Чета всички статии, до които мога да се добера, а една година изкопахме части от динозавърски скелет за музея. Собственоръчно сглобих проклетото нещо. Прекарах цяла една зима да събирам всички онези кости заедно, да изработвам липсващите изкуствени части от скелета и да ги боядисвам в бяло, за да не може никой да ни обвини във фалшификация.

— Но чак пък пресни?

— По тях още висеше месо. Части от хрущяли и сухожилия. Месото беше започнало да се вмирисва. Боузър също. Явно се бе натъкнал на разлагащ се труп, бе се овъргалял в него и така си бе лепнал онзи прелестен аромат. Трябваше да го търкам три дни, за да премахна смрадта. Вонеше нетърпимо.

— Добре, щом така казваш. А как си го обясняваш?

— Не мога да го обясня. Дори не се и опитвам. Известно време, просто ей така се забавлявах с идеята, че може би няколко по-дребни динозаври са оцелели до днес и че Боузър някак си е намерил някой от тях мъртъв. Но това е също толкова безсмислено, колкото и куче пътуващо във времето.

На вратата се почука.

— Кой е? — извиках аз.

— Аз съм, Хайръм, господин Стийл. Дойдох да видя Боузър.

— Влизай, Хайръм — казах аз. — Боузър е тук. Преживя малко премеждие.

Хайръм влезе, но когато видя Райла, понечи да се върне назад.

— Мога да дойда по-късно, господин Стийл — рече той. — Почуках просто, защото не видях Боузър навън.

— Няма нищо, Хайръм — казах му аз. — Дамата е госпожица Елиът, моя приятелка, която не съм виждал от много време.

Той тромаво пристъпи вътре, смъкна каскета си и с две ръце го притисна към гърдите си.

— Приятно ми е да се запозная с вас, госпожице — каза той. — Ваша ли е колата навън?

— Да — потвърди Райла.

— Голяма е — рече Хайръм. — Никога не съм виждал толкова голяма кола. И човек може да се огледа в нея, така блести.

Той зърна Боузър в ъгъла, припряно заобиколи масата и коленичи до него.

— Какво му е? — попита Хайръм. — Цялата козина на един от краката я няма.

— Аз я остригах — отвърнах. — Трябваше. Някой го е пронизал със стрела.

Обяснението не беше съвсем точно, но бе достатъчно просто, за да може Хайръм да го разбере и да не продължи да задава въпроси. Той знаеше за стрелите. Много деца в градчето все още имаха лъкове и стрели.

— Лоша ли е раната?

— Мисля, че не.

Хайръм се наведе и прегърна кучето.

— Това не е хубаво — каза той. — Да обикаляш насам-натам и да стреляш по кучета. Никой не бива да стреля по куче.

Просейки състрадание, Боузър радостно заудря пода с опашка и облиза лицето на Хайръм.

— Особено по Боузър — продължи Хайръм. — Няма по-добро куче от Боузър.

— Ще пийнеш ли кафе, Хайръм?

— Не, вие си яжте. Аз просто ще поседя тук с Боузър.

— Мога да ти изпържа няколко яйца.

— Не, благодаря, господин Стийл. Вече закусих. Наминах при преподобния Джейкъбсън и той ме нагости. Ядох питки с наденички.

— Добре тогава — казах аз. — Остани с Боузър, пък аз ще разведа госпожица Елиът наоколо.

Когато излязохме на двора и той вече не можеше да ни чуе, аз й казах:

— Нека Хайръм не те безпокои. Безвреден е. Скита наоколо. Градчето донякъде се грижи за него. Той наминава и хората му дават храна. Добре я кара.

— Няма ли къде да живее?

— Има колиба надолу по реката, но не прекарва много време там. Обикаля и навестява приятелите си. С Боузър са големи приятели.

— Разбрах това — отвърна Райла.

— Твърди, че разговаря с Боузър — че той му говори и че Боузър му отвръща. И Боузър не е единственият. Хайръм е приятел на всички животни и птици. Седи на двора и говори на една луда, кривогледа червеношийка, а птичето стои там, наклонило глава настрани, и го слуша. Понякога можеш да се закълнеш, че разбира какво му казва. Излиза в гората, за да посети зайците, катеричките и мармотите. Кара се на Боузър, че се закача с мармотите. Казва, че ако Боузър ги остави на мира, те сами ще излязат и ще си играят с него.

— Звучи ми като малоумен.

— А, в това няма съмнение. Но по целия свят има хора, които го харесват. Не само в малките селца.

— Говориш така, сякаш и ти го харесваш.

— По-точно, нямам нищо против него. Не пречи никому. Както сама казваш, той е малоумен.

— Боузър го харесва.

— Боузър е луд по него — потвърдих аз.

— Ти каза, струва ми се, че имаш четирийсет акра. За какво, за Бога, са му на човек като теб четирийсет акра?

— Огледай се — казах й аз. — Навярно ще разбереш. Заслушай се в птиците. Погледни онази стара ябълкова градина хей там. Отрупана е с цветове. Не че ражда много ябълки. Повечето са дребни и червиви. Предполагам, че мога да ги пръскам, но това са много грижи. Колкото и малки и червиви обаче да са, тук има ябълки, вкуса на които повечето хора са забравили, ако изобщо някога им е бил познат. Има и две-три зимни ябълки. Не си опитала нищо, докато не си хапнеш от зимните.

Райла се засмя.

— Майтапиш се с мен — каза тя. — Винаги си го правил. По твоя си мил, мек и нежен начин. Ти не си тук заради песните на птиците или заради отдавна забравените ябълки. Това може да е отчасти вярно, разбира се, но има и друго. Снощи спомена, че си дошъл тук, за да откриеш нещо, а после въобще не ми каза какво.

Хванах я под ръка.

— Ела — казах аз. — Ще те разведа наоколо.

Пътеката заобикаляше разнебитения от времето плевник с увиснала врата, минаваше през единия край на овощната градина с хилави дървета и после покрай отдавна занемарена нива, обрасла с плевели и заобиколена от дървета. В края на нивата пътеката спираше до ръба на ров.

— Това е помийна яма — казах й аз. — Или поне хората наоколо я смятат за помийна яма.

— Правил си разкопки тук — рече тя, като гледаше към сондажите, които бях изкопал.

Кимнах.

— Местните ме смятат за луд. Отначало си мислеха, че съм иманяр. Не намерих никакво имане, затова сега окончателно решиха, че съм луд.

— Не си луд — каза тя, — пък и това не е помийна яма. Кажи ми какво е.

Поех си дълбоко въздух и й казах.

— Смятам, че е кратер, където Бог знае колко отдавна се е разбил космически кораб. Намерих парчета метал. Нищо голямо, нищо, което наистина да ми даде някаква представа. Корабът, ако в действителност е бил кораб, не се е разбил с голяма скорост. Не като метеорит. В противен случай дори този метал, който намирам, не би се запазил, освен на стопени буци. Проникнал е достатъчно силно, за да изрови адски голяма яма, но няма и следа от плазмена реакция. Сигурен съм, че по-надълбоко има по-голямо парче от онова, което се е забило тук.

— И си знаел за тази яма преди, когато си живял тук като момче?

— Точно така — потвърдих аз. — Този район е осеян с така наречените рудни дупки. Тук има много олово. По едно време е имало рудници — нищо голямо, естествено, просто малки, действащи рудници. Някога, преди повече от сто години, тази и съседната област са били пълни с рудотърсачи. Копаели навсякъде ями с надеждата да попаднат на жила. По-късно, с течение на времето, всички дупки започнали да се смятат за рудни. Много от тях, разбира се, не са били такива. Когато бях малък, заедно с приятелите ми бяхме сигурни, че това е рудна дупка и от време на време през лятото копаехме тук. Изглежда старият чудак, който гледаше фермата, нямаше нищо против. Често ни подкачаше за това, наричаше ни миньори. Намирахме някакви странни метални фрагменти, но те не бяха руда и с нищо не ни привличаха. Така че след известно време изгубихме интерес. Но през годините все се сещах за това място и колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че онова, което бяхме намерили, са останки от космически кораб. Затова се върнах, като се преструвах, че просто се връщам в родното място. Когато разбрах, че фермата е обявена за продан, аз я купих в някакъв моментен порив. Струва ми се, че ако си бях оставил време да го обмисля, нямаше да го сторя. Понякога като си спомня, всичко ми изглежда някак глупаво. Макар че се наслаждавах на месеците, които прекарах тук.

— Смятам, че е чудесно — каза Райла.

Изненадано я погледнах.

— Наистина ли?

— Само си помисли — отвърна тя. — Космически кораб от звездите.

— Не мога да съм сигурен в това.

Тя се приближи до мен, надигна се и ме целуна по бузата.

— Няма значение дали е вярно — рече тя. — Важното е, че все още можеш да мечтаеш, че си в състояние да се убедиш, че може да е тук.

— И да убедя теб — една практична делова жена.

— Това, че се занимавам с бизнес, е въпрос на оцеляване. В сърцето си все още съм археолог. А всички хора в тази област са чиста проба романтици.

— Знаеш ли — казах аз. — Разкъсвах се от противоречия дали да ти покажа това. Исках да го споделя с теб, но се и страхувах — страхувах се, че ще ме помислиш за безотговорен и глупав.

— Доколко си сигурен в предположенията си? С какви доказателства разполагаш?

— Буци метал. Някакви странни сплави. Пратих няколко парчета в университета за анализ и той показа, че такива сплави не са известни. Хората от университета се развълнуваха и ме попитаха къде съм ги намерил. Казах им, че съм ги взел от едни разкопки и съм полюбопитствал какво представляват. Така че, това е положението. Няколко от парчетата са просто буци метал. Други показват признаци за машинна обработка. Нито следа от ръжда, само бледо помътняване на повърхността, сякаш металът проявява слаба реакция към продължителното излагане на открито. Твърд и як. Твърд почти като диамант, а в същото време не е крехък. Страхотна якост. Може да има и други обяснения, но извънземният космически кораб е най-доброто, най-логичното, което мога да предложа. Казвам си, че трябва да подхождам научно и обективно, че не трябва да фаворизирам една идея…

— Аса, престани. Нищо не фаворизираш. Всичко това е трудно за възприемане — хипотезата ти и доказателствата, които си открил — но доказателствата са налице. Не можеш просто да не им обръщаш внимание.

— В този случай — казах аз, — има още нещо. За него няма абсолютно никакви доказателства. Просто свидетелствата на собствените ми очи и чувството, което изпитвам. Имам си странен съсед — предполагам, че това е най-добрият начин да го опиша. Всъщност никога не съм го виждал, никога не съм имал възможност да го разгледам добре. Но съм усещал, че ме наблюдава и съм го зървал без наистина да го видя — някаква особена фигура, която ме кара да си представям, че е там. Казвам „представям“, защото все още се опитвам да подхождам научно и обективно. На нивото на чистото наблюдение, аз съм сигурен, че той съществува. Навърта се в овощната градина, но не е там през цялото време. Изглежда доста се скита.

— Виждал ли го е някой друг?

— Предполагам, че и други са го виждали. Периодично се появява страх от пантера — макар да не знам защо хората трябва да се страхуват от пантери. Но изглежда, че в селските общности страхът от мечка и пантера е любимо развлечение. Атавистичен страх, предполагам, който все още продължава да съществува.

— Може би има пантери.

— Съмнявам се. От четирийсет, че и повече години няма достоверни свидетелства да е бил забелязван планински лъв. Странното в случая е, че създанието, за което говоря, оставя котешки следи. Има един човек, който знае повече за това, отколкото всеки друг. Той е прекарал живота си из горите.

— Какво мисли той за това?

— Не е наясно, също като мен. Няколко пъти съм разговарял с него и сме съгласни, че не знаем какво представлява.

— Смяташ ли, че има някаква връзка между създанието и твоя космически кораб?

— Понякога се изкушавам да мисля така. Но изглежда малко пресилено. Оттук би следвало, че това е извънземно създание, оцеляло при катастрофата. А това би означавало, че е живяло невъзможно дълго. Пък и изглежда невероятно каквото и да е, да оцелее при подобна катастрофа, ако е имало изобщо такава.

— Бих искала да видя метала, който си изкопал — каза тя.

— Няма проблем — казах й аз. — В плевника е. Ще го разгледаме, когато се върнем.