Клифърд Саймък
Котешко лице (14)

Глава 14

Когато зърнах Райла да слиза по стълбичката на самолета, изражението й беше мрачно и решително, но щом ме видя, тя се усмихна и забърза към мен. Прегърнах я и казах:

— Радвам се, че се върна. Последните три дни бях много самотен.

Тя наклони глава за целувка, после притисна лице към рамото ми.

— Радвам се да те видя, Аса — прошепна Райла. — Чудесно е отново да си у дома. Какво ужасно време!

— Какво има, Райла?

Тя се дръпна настрани и вдигна поглед към мен.

— Бясна съм — отвърна тя. — Мъчно ми е. Ядосана съм. Никой не ми повярва.

— Кой не ти повярва?

— На първо място Къртни Маккалахан. Той е адвокатът, за когото ти говорих. Приятели сме от много време. Никога не се е случвало да не ми вярва. Но той постави ръце върху бюрото си, зарови лице в тях и се разсмя толкова силно, че целият се разтресе. Когато отново вдигна поглед, трябваше да си свали очилата и да си изтрие очите. Толкова му беше смешно, че едва можеше да говори. Задъхваше се и се давеше от смях, и накрая ми каза: „Райла, познавам те от толкова време, а не съм знаел, че си такава. Изобщо не съм си и помислял, че си в състояние да направиш подобно нещо“. „Какво например?“ — попитах го аз, и той ми отвърна: — „Да си правиш майтап с мен“. Но каза, че ми прощава, защото съм му повдигнала настроението. Озъбих му се и му казах, че не се шегувам и че искаме да ни представлява, да се грижи за интересите ни и да ни защищава. „Наистина имаме нужда от някой, който да се грижи за интересите ни, нали?“ — попитах го аз, а той ми отвърна, че ако онова, което съм му разказала, е истина, непременно се нуждаем от такъв човек. Но отказа да ми повярва. Струва ми се, вече не си мислеше, че си правя майтап; не знам какво си мислеше. Но въпреки това не ми повярва, независимо от всичко, което му казах. Заведе ме на вечеря и ми поръча шампанско, но не мога да му простя начина, по който се държа.

— Но ще се съгласи ли да ни представлява?

— Можеш да се обзаложиш, че ще го направи. Каза ми, че ако съм в състояние да му покажа доказателство, няма да пропусне това за нищо на света. Каза, че ще изостави всичко, че ще прехвърли цялата си работа на сътрудниците си и ще ни посвети цялото си време. Каза, че доколкото той можел да прецени, щели сме да имаме нужда от цялото му внимание. Но дори когато ме отведе до хотела ми и ми пожела лека нощ, продължаваше да се смее на всичко това.

— Но, Райла, доказателство…

— Почакай малко. Това не е всичко. Прескочих до Ню Йорк и разговарях със „Сафари, Инк.“. те се заинтригуваха, разбира се, и всъщност не ми се присмяха, но се отнесоха скептично. Просто решиха, че ги лъжа — че се опитвам да ги изиграя, макар да ги притесни това, че не могат да разберат какъв е номерът. Шефът им е скован, официален стар англичанин, който се държа изключително коректно. Каза ми: „Госпожице Елиът, не знам какво е всичко това, но ако се окаже, че е нещо повече от обикновена измишльотина, мога да ви уверя, че ще проявим извънреден интерес“. Освен това ми каза: „Ако не ви познавахме отпреди, изобщо нямаше да ви изслушам“.

— Те са те познавали отпреди?

— Е, не той лично, не този стар англичанин. Но неговите хора. Преди няколко години купих от тях стока, която бяха трупали от години и се чудеха какво да я правят. Слонова кост, туземски статуетки, пера от щраус и най-различни подобни боклуци. Купих всичко, което имаха, и те ме взеха за глупачка. Но аз имах години преднина пред тях с познанията си за това какво търсят клиентите и за какво дават парите си, тъй че извлякохме чудесна печалба от сделката. Хората от „Сафари“ някак си разбраха колко добре сме се справили и акциите ми при тях се вдигнаха. По-късно дойдоха при мен и ме попитаха дали ще проявя интерес, ако могат да ми доставят още от онези боклуци. Разбираш ли, те не се занимават с продажби на дребно, така че трябва да намерят някого…

— Предполагам — прекъснах я аз, — че искат доказателство точно като твоя стар приятел Къртни.

— Точно така — отвърна тя. — И странното е, че единственото, което ги интересува в случая, са динозаврите. Само дето не им потекоха слюнките, когато ги попитах дали могат да намерят клиенти за лов на динозаври. Нито мастодонти, нито мамути, нито саблезъби тигри, нито пещерни мечки, нито даже титанотери, а динозаври. Големи и страшни. Попитах ги какво оръжие трябва да използва човек, за да застреля голям динозавър, и те казаха, че не знаят, но навярно най-голямото, което някога е било създадено. Попитах ги дали имат някоя такава пушка там и те казаха, че имат — две такива пушки, които никога не са били използвани. Дори не бяха сигурни дали все още се произвеждат. Пушки за слонове, но сега, при по-високата скорост на куршума, слон може да бъде убит и с много по-малък калибър. Не че напоследък убиват много слонове. За Бога, казах им, че искам да купя онези две пушки и след известно колебание и съпротива те се съгласиха да ми ги продадат. Сигурна съм, че вече трябва да са ме смятали за луда. Поискаха ми по хиляда за едната и се заклеха, че губят пари, добавяйки няколко десетки комплекта амуниции, за да направят сделката по-привлекателна. Предполагам, че наистина са загубили, но те се освободиха от стока, която никой друг не иска да купи. Онези пушки са чудовищни. Трябва да тежат десетина килограма. А пълнителите им са големи колкото банан.

— Виж — казах аз, — ако смяташ, че ще отида да убия двойка хищни динозаври, само за да представя доказателство, по-добре пак си помисли. Страхотен стрелец съм, но това е нещо друго. Човек трябва да е много едър, за да стреля с някоя от онези старовремски пушки за слонове.

— Ти си достатъчно едър — отвърна тя. — Може би дори няма да се наложи да стреляш. За самозащита, това е всичко. Просто в случай, че някой хищен динозавър ни нападне, докато заснемам доказателството. Купих кино-камера — с цветна лента, със звук, телескопичен обектив, всичко, от което може изобщо да се нуждае човек.

— Но защо две пушки? Човек може да носи само една. Пък и камерата ще ти тежи.

— Взех две пушки — отвърна тя, — защото нямам намерение да те пускам там сам. Нямаме представа как е, но ми звучи малко рисковано. Най-добре да имаме две пушки. Помислих си, че може би ще успеем да убедим някой от старите ти приятели…

— Райла, трябва да пазим това в тайна известно време. Вече започва да се разчува. Бен Пейдж хванал Хайръм и когато Хайръм започнал да се държи важно, заподозрял нещо…

— Трябва да го пазим в тайна — прекъсна ме тя, — но трябва също да се върнем живи, в противен случай няма да ни помогнат всички доказателства на света.

Не ми харесваше, но разбирах, че в думите й има логика.

— Може би Бен би дошъл с нас — казах аз. — Той е надежден човек. Смята се за страшен ловец и е доста добър. Всяка есен отива на север за сезона на сърните, ловувал е в Канада и Аляска. Лосове, диви овце, гризли — такива неща. Пък и северни елени, все още разказва за северните елени. От години искаше да отиде в Африка, но не успя, а сега дивечът изчезна…

— Дали може да дойде с нас и да мълчи известно време за онова, което види?

— Струва ми се, че да. Трябваше да му разкажа част от историята — за вероятността в ямата да има космически кораб — и го заклех да пази тайна. С готовност се съгласи, защото сам има изгода от това.

— Трябва да вземем още един — рече тя. — Нямам представа какво е там при динозаврите, но…

— Нито пък аз. Може да е доста ужасно. Може да е сравнително безопасно. Ще има много тревопасни, общо взето миролюбиви, предполагам. Но ще има и месоядни. Нямам представа колко могат да са, нито пък колко агресивни.

— Иска ми се да заснема поне два от по-свирепите. Това ще заинтригува хората от „Сафари“. Нямам представа какво можем да измъкнем от тях, но предполагам, че е ужасно много. В края на краищата, колко би платил един истински навит ловец, за да е първият човек, застрелял свиреп, кръвожаден динозавър?

Стигнахме до ескалатора, който водеше надолу към мястото за получаване на багажа.

— Дай ми талона си, за да ти взема нещата — казах аз.

Тя отвори портмонето си и извади плика с билета.

— По-добре да вземем някой да ни помогне — рече Райла, като ми го подаде. — Няма да можем да го носим сами.

— Аха, двете пушки — казах аз.

— И камерата.

— Ще намеря някого.

— Целият проблем беше, че не можех да им разкажа за някаква машина… за машина на времето — поясни тя. — Ако можех да им кажа, че сме създали машина, щяха да ми повярват повече. Толкова много се доверяваме на машините, че ги смятаме едва ли не за вълшебни. Ако можех да им изложа някаква смешна теория и да им нахвърлям няколко уравнения, щяха да останат впечатлени. Но не можех. Ако им бях разказала за Котешкото лице, това само би влошило нещата. Просто им казах, че сме създали техника за пътуване във времето, като се надявах, че под „техника“ ще подразберат машина. Но изглежда не постигнах желания ефект. Във всеки случай ме попитаха за машина и когато им казах, че такава няма, те се объркаха.

— Без машина — казах аз, — ти си искала от тях да приемат всичко на доверие.

— Аса, къде ще отидем в миналото, за да заснемем филма?

— Мислих си за това — отвърнах аз, — и не съм сигурен. Може би в края на Юра или в началото на Креда. И в двете епохи би могло да се открият най-разнообразни форми на живот, макар че не можем да сме сигурни. Вкаменелостите като че ли показват какво е имало през тези два периода, но най-вероятно не сме открили много от онова, което е съществувало. Говорим така, сякаш знаем много повече, отколкото всъщност ни е известно. На практика сме открили само отделни късчета и нямаме ясна цялостна представа. Но ако се върнем в началото на Креда, сигурно няма да срещнем динозавъра, от който се интересуват най-много нашите бели ловци — стария Tyrannosaurus rex…

— Те споменаха за него — рече Райла.

— Той се е появил по-късно — продължих аз, — или поне така си мислим ние. Възможно е да е имало по-големи и по-свирепи от него, чиито вкаменелости никога не са имали късмета да бъдат открити. Във всеки случай, би било истинска лудост да се изправиш срещу такъв динозавър. Пет и половина метра висок, петнайсет метра дълъг, тежък осем или повече тона и изпълнен с безчувствен ловен инстинкт. Не знаем колко са били. Навярно не много. Може да се наложи да го търсим дълго, за да го открием. Какъвто е голям, сигурно му е трябвала територия от много квадратни километри, за да си осигури минимума храна.

— Можем да помислим за това по-късно — каза Райла.