Клифърд Саймък
Котешко лице (17)

Глава 17

Бяхме се върнали от Креда рано сутринта в понеделник. Днес беше петък. През тези четири дни станаха много неща. Започна строителството на оградата около четирийсетте акра — високи стоманени колове, забити в бетон, между които се запояваше тежка мрежа. От вътрешната страна на оградата се прекопаваха канавки, в които да се инсталира електрическият кабел за прожекторите. Изливаха се основите за административната сграда и беше доставен дървеният материал. Бен строеше мотела си. Предишния ден Райла бе заминала за Ню Йорк с филма, който беше заснела. Къртни Маккалахан, вашингтонският адвокат, щеше да излети за Ню Йорк, за да присъства на прожекцията в „Сафари, Инк.“ Лентата трябваше да се прояви в лабораторията на „Сафари“ и така нямаше да се налага да бъде изнасяна извън организацията.

Бях се скапал от работа, за да задвижа нещата и Бен много ми помогна. Той осъществи голяма част от необходимите контакти, кърши ръце и умолява, намери тълпи работници, за да пусне в ход проектите. Много от хората бяха обикновени общи работници — най-вече селски момчета — но Бен беше открил и компетентни ръководители, тъй че нещата изглежда вървяха добре.

— Идеята е да започнем и да завършим оградата и административната сграда колкото е възможно по-скоро, преди прекалено много хора да започнат да разпитват — бе казал той. — Щом вдигнем оградата, нека да питат колкото си щат.

— Но Бен — бях възразил аз, — ти също си имаш работа. Трябва да строиш мотела си и да се занимаваш с банката. Не си пряко заинтересован от това тук.

— Ти взимаш от мен много пари назаем и банката печели лихва — беше отвърнал той. — Даде ми рамо за мотела, а пък аз съм подхванал и много други неща. Купих всеки свободен акър земя из околността. Тъкмо онзи ден купих фермата на изток от твоята. Старият Джейк Колб ми взе повече, отколкото смяташе, че струва, и ме помисли за глупак. Но той не знае, че щом бизнесът ти тук започне, тя ще струва десет пъти повече, отколкото съм платил за нея. А и ти ме взе на онзи лов за динозаври. Не бих пропуснал това за нищо на света. Бих ти платил, за да ме вземеш със себе си. И мисля, че ще ме включиш с малък процент в този твой бизнес.

— Чакай първо да започне бизнесът — бях му отвърнал аз. — Всичко може да се провали изведнъж.

— По дяволите — беше казал Бен. — Не виждам как би могло да стане така. Това е най-голямото нещо, което някога се е случвало. Всички, целият свят ще полудеят. Ще имаш повече работа, отколкото можеш да поемеш. Бъди спокоен и наблюдавай нещата. Ако ти трябва помощ, само ми позвъни. Казвам ти, момче, двамата ще успеем.

Седях в кухнята и разговарях с Хайръм. Двамата пиехме бира. За първи път, откакто всичко това бе започнало, имах време да седна. Почивах си, отпивах от бирата и се чувствах виновен за това, че не правя нищо, като тършувах из мозъка си да открия дали нещо не трябва да бъде свършено.

— Котешкото лице се вълнува от това, което става — рече Хайръм. — Попита ме за оградата и аз се опитах да му обясня. Казах му, че щом бъде завършена, той ще може да прави много дупки във времето и това му достави удоволствие. Няма търпение да започне.

— Но той може да прави дупки във времето винаги, когато поиска. Можел е да ги прави през цялото време. Няма какво да го спре.

— Изглежда, господин Стийл, че не е в състояние да прави дупки във времето просто заради удоволствието. Трябва да бъдат използвани, иначе не става. Той направи няколко за Боузър, но не го задоволиха особено.

— Да, предполагам, че е било така. Макар че Боузър се забавлява много с тях. Веднъж използва една, за да донесе вкъщи кости от динозавър.

Отидох до хладилника, за да си взема още една бира.

— Искаш ли? — попитах Хайръм.

— Не, благодаря ви, господин Стийл. Всъщност, не обичам бира. Пия я само за да правя компания.

— Помолих те да разговаряш с Котешкото лице за това колко големи могат да бъдат дупките във времето. Хората от „Сафари“ навярно ще искат да вкарват в тях камиони.

— Той казва, че няма никакъв проблем. Казва, че дупките са достатъчно големи, за да вкараш вътре каквото и да е.

— Затворил ли е онази, която използвахме ние? Няма да ми е приятно, ако онези динозаври се появят тук.

— Затворил я е — отвърна Хайръм, — веднага след като се върнахте. И оттогава е затворена.

— Е, това е добре — казах аз и отпих от бирата. Беше ми приятно просто да си седя тук.

По стълбището навън отекнаха стъпки и на вратата се почука.

— Влезте — извиках аз.

Беше Хърб Ливингстън.

— Вземи си стол — казах му аз. — Ще ти донеса бира.

Хайръм се изправи.

— С Боузър ще се поразходим малко.

— Добре — отвърнах аз, — но не се отдалечавайте много. Може да ми трябваш по-късно.

Боузър стана от ъгъла си и последва Хайръм навън. Хърб си отвори бирата.

— Аса — рече той, — ти ми обеща нещо и не го изпълни.

— Не само на теб — отвърнах аз. — Обещах на всички.

— Нещо става — рече Хърб. — И аз искам да знам какво. „Уилоу Бенд Рекърд“ може да не е най-големият вестник в света, но е единственият тук и аз от петнайсет години съобщавам на хората какво става.

— Успокой топката, Хърб — казах аз. — Нищо няма да ти кажа. Можеш да ми викаш и да тропаш по масата, но аз пак няма да ти кажа.

— Защо? — попита той. — Заедно отраснахме. Познаваме се от години. Двамата с теб, Бен, Лари и всички останали. Бен знае. Казал си нещо на Бен.

— Тогава питай Бен.

— И той няма да ми каже нищо. Отговори ми, че каквато и да е информация трябвало да идва от теб. За онази работа с оградата каза, че я строял за някой, който щял да отглежда норки. Но аз знам, че ти няма да отглеждаш норки. Тъй че причината трябва да е друга. Някой друг пусна идеята, че в онази стара отходна яма си открил катастрофирал космически кораб. Отпреди хиляда години. За това ли е целият този шум?

— Хвърляш въдицата си на сляпо — казах аз, — но това няма да ти помогне. Започнал съм една работа, това е вярно, но в момента каквато и да е гласност може да прати всичко по дяволите. Когато му дойде времето, ще ти кажа.

— Искаш да кажеш, когато ти трябва гласност.

— Предполагам, че е така.

— Виж, Аса, не искам големите вестници от града да ме изпреварят. Не искам да напишат за това преди мен. Не искам да ме изпреварят в собствения ми заден двор.

— По дяволите, та теб непрекъснато те изпреварват — отвърнах аз. — По всички важни събития. Какво друго можеш да очакваш от един седмичен вестник? Новините не се случват веднъж седмично. Твоята сила не е в големите събития. Те не се появяват достатъчно често. Хората четат „Рекърд“, защото пишеш за малките неща, за това какво правят и за дребните събития, които се случват тук. Погледни на нещата откъм тази им страна. Ако успея да постигна онова, което се опитвам, Уилоу Бенд ще се прочуе. Това ще помогне на всички. Ще даде тласък на бизнеса, ще ти осигури повече печалби от реклама. Искаш да провалиш моя и собствения си шанс, като напираш да отпечаташ когато това напиране може да развали работата ли?

— Но аз трябва да отпечатам някакво съобщение. Просто не мога да не напиша нищо.

— Добре тогава, напиши твоето съобщение. Напиши за оградата, за мотела на Бен, за всичко останало. Ако искаш, поразсъждавай върху онова, което става. Не мога да те спра. Не искам. Имаш право да го сториш. Кажи, че си разговарял с мен и че аз не съм ти съобщил нищо. Съжалявам, Хърб. Това е единственото, което мога да направя.

— Предполагам — рече Хърб, — че е твое право да не ми казваш. Но трябваше да те попитам. Трябваше малко да те понатисна. Разбираш, нали?

— Естествено, че разбирам. Какво ще кажеш за още една бира?

— Не, благодаря ти. Нямам време. Довечера трябва да отпечатваме броя. Трябва да напиша това съобщение.

След като Хърб си тръгна, аз поседях там известно време и съжалявах за начина, по който трябваше да се държа с него. Но не можех да му кажа. Разбирах как се е почувствал, как можеше да се почувства който и да е журналист. Гадното беше, че щяха да го изпреварят. Преди да отпечата броя за следващата седмица, историята навярно щеше да се разчуе. Но си казах, че нямаше начин да му помогна.

Изправих се и хвърлих празната бирена кутия в кошчето за боклук, после излязох навън. Бе късен следобед, но хората все още работеха и аз с изненада забелязах колко добре напредва оградата. Огледах се, за да видя дали наоколо няма някаква следа от Котешкото лице. Нямаше да се учудя, ако го откриех да ме наблюдава от някое ябълково дърво. През последните няколко дни той се появяваше често. Вместо да се крие, както му беше навик, Котешкото лице бе започнал по някакъв начин да общува с нас. Но в момента го нямаше, а също и Хайръм и Боузър. Тръгнах покрай оградата и стигнах до мястото, където работеха хората. Постоях малко при тях и ги погледах, после се върнах вкъщи.

Отпред бе паркирана полицейска кола и на един от сгъваемите столове отвън седеше човек в униформа. Когато се приближих до него, той се изправи и ми подаде ръка.

— Аз съм шериф Еймъс Редман — рече той. — Вие трябва да сте Аса Стийл. Бен ми каза, че вероятно ще ви открия тук.

— Радвам се, че наминахте — отвърнах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Преди няколко дни Бен ми спомена, че може да имате нужда от охрана, която да патрулира покрай оградата. Бихте ли ми казали какво става?

— Мога да ви кажа само едно, шерифе: всичко това е законно.

Той леко се позасмя на лошата шега.

— Не съм си и помислял, че може да е нещо друго. Струва ми се, че сте от Уилоу Бенд. Кога се завърнахте?

— Преди по-малко от година — отвърнах аз.

— Изглежда имате намерение да останете.

— Така се надявам.

— Та по въпроса за охраната — рече той. — Разговарях с полицейската асоциация в Минеаполис и те смятат, че ще могат да ви помогнат. Някои от хората там са загубили работата си поради орязване на бюджета и би трябвало да успеете да ги наемете.

— Радвам се — казах аз. — Ще ни трябва опитен персонал.

— Имате ли някакви проблеми? — попита шерифът.

— Проблеми ли? А, искате да кажете зяпачи.

— Точно това исках да кажа. Носят се някои странни слухове. Един от тях е за катастрофирал космически кораб. — Той втренчено ме погледна, за да разбере как ще приема това.

— Да, шерифе — отвърнах аз. — Струва ми се, че може да е космически кораб. Там в гората, под тонове земна маса.

— Проклет да съм — рече той. — Ако има такова нещо, тук ще се стълпи сума народ. Разбирам защо ви трябва ограда. Ще кажа на заместниците си да наминават насам и да ви наглеждат. Ако имате нужда от каквато и да е помощ, знаете как да се свържете с мен.

— Благодаря — казах аз. — Мисля, че ще разберете. Просто не разпространявайте още онази версия с космическия кораб.

— Естествено — важно отвърна той. — Ще си остане само между нас.

Когато влязох в къщата, телефонът звънеше. Обаждаше се Райла.

— Къде беше? — попита тя. — Отдавна се опитвам да се свържа с теб.

— Просто на разходка. Не очаквах да ми се обадиш толкова скоро. Наред ли е всичко?

— Аса, та това е просто чудесно. Днес следобед показахме филмите. Те са прекрасни. Особено онази част дето с Бен убивате тиранозаврите. Всички се бяха привели напред в столовете си. Беше толкова вълнуващо. Онова цвъртене, което издаваха трицератопсите, бе странно и примитивно. Господи, не знам как да го опиша. Не е от този свят. Изпълва те с някакво странно чувство. Хората от „Сафари“ горят от желание да захапят кокала, но ние няма да преговаряме с тях.

— Няма да преговаряме с тях! За Бога, Райла, та това беше цялата идея. Нали затова рискувахме живота си…

— Къртни има някаква безумна идея. Не я сподели с мен, каза, че ще разговаряме по-късно. Ние се връщаме утре.

— Ние ли?

— Ние с Къртни. Той иска да разговаря с нас. Днес следобед ще лети обратно за Вашингтон, но утре сутрин ще се върне в Ню Йорк и ще ме вземе.

— Ще те вземе?

— Да, той има собствен самолет. Предполагам, че не съм успяла да ти спомена за това.

— Права си. Не си ми споменавала.

— Ще се приземим в Ланкастър. Самолетът е малък. Пистата там е достатъчно голяма. Ще ти съобщя точния час.

— Ще дойда да ви посрещна.

— Сигурно ще е някъде преди обед. Ще ти съобщя.