Клифърд Саймък
Котешко лице (24)

Глава 24

И така започна период на очакване. Хората от „Сафари“ бяха казали, че до пристигането на първите им групи могат да изминат десет дни или две седмици. На няколко пъти ходихме на разходка из околността. Видяхме много мастодонти и бизони. Открихме още една колония на гигантски бобри. Забелязахме голям брой мечки и няколко хищни котки, но нито една от тях не беше саблезъб тигър. Започвах да се чудя дали не е възможно броят на саблезъбите да е намалял или вече да са изчезнали, макар да не ми изглеждаше вероятно. Веднъж на Райла й се стори, че е зърнала глиптодонт, един от гигантските праисторически броненосци, но когато стигнахме до мястото, не успяхме да открием и следа от него. Непрекъснато се оглеждахме за коне, но не видяхме нито един. Имаше много вълци и лисици.

Избрахме място за градина — Райла каза, че трябвало да използваме девствената почва — но не направихме нищо повече по този въпрос. Единственото, което наистина сторихме, бе да прокараме телефонен кабел от офиса на Бен, така че да не се налага всеки, който иска да разговаря с нас, да се появява всеки път в Мастодонтия. Наистина прокарахме кабел, но той не работеше — сигналът не можеше да премине през онова, което разделяше Мастодонтия от двайсети век. Накарах Бен да ми донесе няколко стоманени колчета. Боядисах върховете им в червено и ги забих в редица, за да ни служат като указател за пътищата на времето, които Котешкото лице щеше да прокара към Креда. Дървените колчета на Хайръм също ставаха, но стоманените бяха по-трайни — не можеха да се счупят като дървените. Поставих указатели за четири пътя на времето и пак ми останаха много колчета за отбелязване на другите им краища.

Хайръм беше постоянно зает с Котешкото лице и Стифи. Винаги, когато не бе при единия от тях, можехме да го открием при другия. Обикновено Боузър се движеше с него. Скитосването на Хайръм малко ме тревожеше — представях си всевъзможните неприятности, които можеше да си навлече — но не се случи нищо и аз си казах, че от моя страна е глупаво да се притеснявам толкова. И все пак не можех да го спра.

Един ранен следобед седях на градинската маса и пиех бира. Райла бе влязла в караваната да направи салата за вечеря. Мястото беше спокойно, както изглеждаше винаги. На склона под мен видях Хайръм да се изкачва по хълма. Разсеяно го наблюдавах и се огледах за Боузър. Недалеч от Хайръм видях кучето да души тревата, сякаш се бе натъкнало на нещо интересно.

Изведнъж Хайръм нададе уплашен вик и полетя напред, като че се спъна. Той падна на колене, после отново се изправи и започна да маха с крака, сякаш бе попаднал в някаква примка. Боузър тичаше към него с изпънати назад уши. Скочих и се затичах надолу по хълма, като извиках на Райла, но не се обърнах да видя дали ме е чула.

Хайръм запищя без да спира. Той седеше на земята и се превиваше, хванал левия си крак с двете си ръце. До него Боузър се хвърли към нещо в тревата, после рязко дръпна глава и яростно я разклати. В челюстите му имаше нещо и той го разтърсваше. Един поглед ми беше достатъчен, за да разбера какво е.

Стигнах до Хайръм и го сграбчих за раменете, като го накарах да се отпусне назад.

— Пусни си крака — извиках аз. — Легни по гръб. Хайръм преустанови безсмислените си писъци, но ми викна:

— Ухапа ме, господин Стийл. Ухапа ме!

— Лягай по гръб — казах му аз. — Млъквай.

Той легна по гръб, както му бях казал, но не млъкна, а продължи високо да стене.

Извадих джобния си нож и разрязах крачола на левия му крак. Когато дръпнах плата назад, видях потъмняващото петно и двете дупчици, от които блестяха по една ярка капчица кръв. Разрязах крачола по цялата дължина на крака му и го вдигнах, за да разкрия колкото мога повече от бедрото.

— Аса — обади се иззад мен Райла, — Аса. Аса. Аса.

— Намери пръчка — казах й аз. — Каквато и да е пръчка. Трябва да му сложим турникет.

Откопчах колана си и го издърпах от гайките, после го увих около крака над раната. Райла приклекна от другата страна на Хайръм с лице към мен и ми подаде сух клон. Промуших го в колана и започнах да стягам.

— Ето, хвани го — казах аз. — Дръж го стегнат.

— Знам — отвърна тя. — Била е гърмяща змия. Боузър я е убил.

Кимнах. Можех да се досетя за това и от самата рана. Никоя друга североамериканска змия по тези ширини не би могла да причини такава рана.

Хайръм беше поутихнал, но все още пъшкаше.

— Дръж се — казах му аз. — Сега ще те заболи.

Не му дадох време да протестира. Като му казах това, аз просто проявих честност и го предупредих.

Направих дълбок разрез в крака му и свързах двете дупчици. Хайръм изкрещя и се опита да седне. Със свободната си ръка Райла го бутна назад. Наведох лице към раната и започнах да я смуча, усещайки топлия солен вкус на кръвта. Аз смучех и плюех, смучех и плюех. Молех се на Господ в устата ми да няма разкъсани тъкани. Но тези мисли сега не вършеха никаква работа. Щях да сторя същото дори да знаех, че има.

— Той припадна — рече Райла.

Аз смучех и плюех, смучех и плюех. Боузър се приближи до нас, седна тромаво и започна да ни наблюдава. Хайръм простена.

— Идва в съзнание — каза Райла.

Починах си за миг, после продължих да смуча. Накрая престанах. Бях сигурен, че съм изкарал поне част от отровата. Отпуснах се назад върху петите си и протегнах ръка към пръчката. Няколко секунди държах турникета разхлабен, после отново го стегнах.

— Ще вземем една от колите и ще тръгнем за Уилоу Бенд — казах на Райла. — Трябва да намерим помощ за него. Аз ще го пренеса.

— Ще можеш ли да държиш турникета и да го носиш?

— Мисля, че да. — Обърнах се към Хайръм. — Обвий ръцете си около врата ми. Дръж се колкото можеш по-здраво. Ще те нося само с една ръка.

Той сключи ръце около врата ми. Успях да го вдигна и със залитане се заизкачвах по склона. Хайръм беше по-тежък, отколкото си мислех. Райла тичаше пред мен към една от колите. Когато стигнах при нея, тя беше обърнала и ме чакаше. Настаних го на задната седалка и седнах до него.

— Влизай, Боузър — казах аз. Кучето скочи вътре. Колата вече потегляше.

Когато Райла паркира и натисна клаксона, от задната врата на административната сграда наискачаха хора. Изнесох Хайръм от колата. Хърб ни посрещна първи.

— Ухапа го змия — обясних аз. — Гърмяща змия. Извикай линейка.

— Хайде, дай да го нося аз — рече Бен. — В долното ляво чекмедже на бюрото ми има бутилка уиски. Струва ми се, че не си му дал нещо за пиене.

— Не съм сигурен…

— По дяволите, аз пък съм сигурен. Дори да не помогне, няма да му навреди. Винаги са ми казвали, че помага.

Отидох за уискито и го донесох в предната стая, където Хайръм се беше изтегнал върху кушетката. Хърб се извърна от телефона.

— Линейката идва — съобщи той. — С нея пристига и санитар. Той ще се погрижи. Разговарях с лекар. Каза да не му даваме уиски.

Оставих бутилката върху бюрото.

— Как си, Хайръм? — попитах го аз.

— Боли ме — отвърна той. — Боли ме навсякъде. Ужасно боли.

— Ще те откараме в болница — успокоих го аз. — Там ще се погрижат за теб. Ще дойда с теб.

Хърб ме хвана под ръка и ме дръпна настрани.

— Не искам да отиваш там — рече той.

— Но аз трябва да отида. Хайръм ми е приятел. Той иска да бъда с него.

— Не и когато всички онези репортери са отвън. Те ще последват линейката. В болницата ще те притиснат до стената.

— Да вървят по дяволите. Хайръм ми е приятел.

— Бъди разумен, Аса — настоя Хърб. — Изградил съм образите на двама ви с Райла като загадки. Отшелници. Странящи от публичност. Недостъпни хора. Този образ ни трябва. Поне за още известно време.

— Не ни трябва никакъв образ. Хайръм се нуждае от помощ.

— Как ще му помогнеш? Ще го държиш за ръката ли? Ще чакаш докато лекарите го спасяват?

— Това също — отвърнах аз. — Просто ще бъда там.

Бен дойде при нас.

— Хърб е прав — рече той. — Аз ще отида с Хайръм.

— Трябва да е един от нас. Аз или Райла. Би трябвало да съм аз.

— Райла — каза Хърб. — Тя ще се разстрои, ще изпадне в истерия.

— Райла да изпадне в истерия?

— Репортерите няма да я притиснат толкова, колкото теб — поясни Бен. — Ако им каже, че няма да говори, ще й се наложи да го повтори по-малко пъти, отколкото на теб. Тя би могла да доизгради образа си на недостъпна, докато ти…

— Копелета такива! — извиках аз. — И двамата сте копелета!

От това нямаше никаква полза. Накрая Бен и Райла тръгнаха с линейката, а аз останах. Чувствах се ужасно. Чувствах, че ще загубя самообладание, че вече не съм самият аз и изпитвах огромна ярост и страх. Но останах. Тук Бен и Хърб командваха парада.

— Това ще ни даде нови заглавия във вестниците — рече Хърб.

Казах му какво да направи с новите си заглавия. Нарекох го мародер. Грабнах бутилката, която бях донесъл за Хайръм, и отидох в кабинета на Бен, където сериозно се заех с нея. Пиенето не ми помогна. Дори не ме замая.

Позвъних на Къртни и му разказах какво се е случило. Дълго след като завърших от другия край на линията имаше само мълчание. После адвокатът попита:

— Той ще се оправи, нали?

— Не знам — отвърнах аз. — Чакам да разбера.

— Хайръм е единственият, който може да разговаря с Котешкото лице, нали?

— Точно така.

— Виж, Аса, след няколко дни хората от „Сафари“ ще пристигнат там, за да ги отведете в Креда. Възможно ли е да се направи нещо? Предполагам, че пътищата във времето още не са отворени.

— Ще се опитам да разговарям с Котешкото лице — казах аз. — Той може да разбира какво му казвам, но аз не го разбирам. Няма да може да ми отговори.

— Но ще опиташ, нали?

— Ще опитам — обещах аз.

— Ще се видим след няколко дни. Онзи сенатор, за когото ви споменах, иска да разговаря с вас. Не с мен, а с вас. Ще го доведа.

Не го попитах дали има някаква представа какво иска сенаторът. Не давах и пукната пара.

— Ако Хайръм не се оправи — казах аз, — няма смисъл да водиш когото и да било. Ако това стане, ние сме мъртви. Знаеш го, нали?

— Разбирам — отвърна той. Отговорът му прозвуча тъжно.

Хърб ми донесе сандвичи и кафе. Не споменахме нито дума за Райла или Бен. Поговорихме малко и след това аз излязох през задната врата. Боузър ме чакаше и заедно тръгнахме през моравата към къщата. Седнах на задното стълбище, а Боузър се настани близо до мен. Той знаеше, че нещо не е наред и се опитваше да ме успокои. Плевникът все още беше на мястото си и вратата му висеше накриво на пантите си. Курникът изглеждаше както винаги и кокошките все още бяха там — кудкудякаха и ровеха из двора. Розовият храст растеше до ъгъла на курника — розовият храст, от който Котешкото лице ме бе наблюдавал, когато излязох да търся лисицата, а вместо това бях попаднал в Плейстоцена.

Дотук всичко беше познато, но само дотук. Всичко останало ми бе чуждо и като че ли прехвърляше атмосферата си върху плевника, курника и розовия храст. Оградата се издигаше нависоко, а от вътрешната й страна стърчаха прожекторите. Покрай нея обикаляха пазачи, а отвън се тълпяха хора. Зачудих се защо ли продължават да прииждат. Та тук нямаше какво да видят.

Погалих Боузър по главата и му заговорих.

— Спомняш си как беше тук, Боузър, нали? Как ходеше да изравяш мармоти и аз трябваше да те връщам вкъщи. Как отивахме вечер да затваряме курника. Как Хайръм идваше да те види почти всеки ден. Онази червеношийка от предната морава.

Зачудих се дали червеношийката все още е там, но не отидох да проверя. Страхувах се, че няма да я намеря.

Станах от стълбите и влязох в къщата, като задържах вратата, за да може Боузър да влезе с мен. Седнах на един стол до кухненската маса. Имах намерение да се поразходя из цялата къща, но не го направих. Беше прекалено тиха и пуста. Кухнята също, но останах тук. В нея все още имаше късче от дома. Тя бе любимото ми място, нещо като дневна и тук бях прекарал много време.

Слънцето залязваше и здрачът пропълзяваше в стаята. Навън запалиха прожекторите. Двамата с Боузър излязохме и отново седнахме на стълбите. На дневна светлина мястото беше изглеждало странно и чуждо. С настъпването на нощта и запалването на прожекторите то се бе превърнало в кошмар.

Райла ни намери на стълбището.

— Хайръм ще се оправи — каза тя, — но ще трябва да остане известно време в болницата.