Клифърд Саймък
Котешко лице (11)

Глава 11

Три нощи по-късно силно почукване по вратата на спалнята ме накара да се изправя в леглото, чудейки се какво, по дяволите, става. До мен Райла негодуващо се размърда.

— Какво има? — извиках аз. — Кой е там?

Макар че, ако си бях дал време да поразмисля, щях да разбера кой е.

— Аз съм, Хайръм.

— Хайръм е — казах на Райла.

Чукането се повтори.

— Престани с това проклето чукане — извиках на Хайръм аз. — Буден съм. Ще дойда при теб в кухнята.

Като опипвах слепешком наоколо, намерих пантофите си, нахлузих ги и се опитах да открия халат, но не успях. Влязох със залитане в кухнята по долнище на пижама и пантофи.

— Какво има, Хайръм? Надявам се, че е нещо важно.

— Котешкото лице, господин Стийл. Говорих с него. Той иска да разговаря с вас.

— Аз не мога да разговарям с него — отвърнах аз. — Невъзможно е. Ти си единственият, който е в състояние да го прави.

— Той казва, че говоря безсмислено — рече Хайръм. — Радва се, че искаме да разговаряме с него, но казва, че не знае за какво искам да приказваме.

— Искаш да кажеш, че сега е там навън?

— Да, господин Стийл. Каза, че ще почака, докато ви заведа. Казва, че се надява да сте в състояние да говорите смислено.

— Мислиш ли, че би могъл да почака, докато облека някакви дрехи?

— Струва ми се, че да, господин Стийл. Рече, че ще почака.

— Ти остани тук — казах аз. — Не излизай от къщата, докато не се приготвим да дойдем с теб.

Когато се върнах в спалнята, започнах да ровя за дрехите си и ги намерих. Райла седеше на ръба на леглото.

— Котешкото лице — казах й аз. — Иска да разговаря с нас.

— Ще се приготвя за минута — отвърна тя.

Когато влязохме, Хайръм чакаше до кухненската маса.

— Къде е Боузър? — попита Райла.

— Там навън, с Котешкото лице — отвърна й Хайръм. — Те двамата са добри приятели. Май са били добри приятели през цялото време без ние да го знаем.

— Разкажи ми — рече тя. — Как се случи? Трудно ли ти беше да разговаряш с Котешкото лице?

— Горе-долу като с Боузър — отвърна Хайръм. — По-лесно, отколкото с онази червеношийка. С нея понякога се разговаря трудно. Понякога не иска да разговаря. Котешкото лице иска.

— Добре тогава — рече Райла. — Хайде да излезем и да поговорим с него.

— Как ще сторим това? — попитах аз.

— Лесно е — отвърна Хайръм. — Ще ми казвате точно какво да го питам й аз ще го правя. После ще ви предавам какво отговаря. Може да не разбера всичко, което казва.

— Ще направим каквото можем — рече Райла.

— Той е в ябълковото дърво точно зад ъгъла. Боузър го гледа.

Отворих задната врата и почаках другите да излязат.

Веднага щом завихме зад ъгъла, видяхме Котешкото лице, който ни наблюдаваше от клоните на ябълковото дърво. На лунната светлина лицето му се виждаше ясно. Можехме да различим дори мустачките. Боузър седеше настрани, за да пази ранения си крак и гледаше към Котешкото лице.

— Кажи му, че сме тук — казах на Хайръм, — и че сме готови да започнем.

— Той казва, че също е готов — отвърна Хайръм.

— Я чакай, та ти изобщо нямаше време да му предадеш думите ми.

— Не е необходимо — поясни Хайръм. — Той знае какво казвате, но не може да ви отговори, защото не сте в състояние да го чуете.

— Добре тогава — съгласих се аз. — Така всичко става по-просто. — После се обърнах към Котешкото лице: — Хайръм казва, че искаш да поговориш с нас за пътуването във времето.

— Той няма търпение да разговаря за пътуването във времето — рече Хайръм. — Каза и още много неща, които не разбирам.

— Виж — отново се обърнах към Котешкото лице аз, — хайде да я караме по-просто и по-бавно. Колкото можеш по-просто.

— Съгласен е — предаде Хайръм. — Казва, че не е успял да впрегне на работа пътуването във времето. Казва, че е времеви инженер. Възможно ли е?

— Предполагам.

— Казва, че е уморен да прокарва пътища във времето единствено за Боузър.

— Той прокара един и за мен.

— Точно така, казва той. Но не сте успели да видите пътя, а сте се спънали и сте попаднали на него.

— В състояние ли е да прокарва пътища до всяко място или време на тази планета?

— Казва, да.

— До древна Гърция? До Троя?

— Ако му кажете къде са тези места, може. Казва, че е лесно. На този свят и където и да е другаде.

— Но как можем да му кажем?

— Казва да му покажете на карта. Говори за някакви линии на картата. Господин Стийл, що за линии има на картата?

— Дължина и ширина, навярно.

— Казва, че е така.

— Той знае ли как измерваме времето ние? Знае ли за годините? Може ли да разбере колко е един милион или сто години?

— Казва, че може.

— Искам да го попитам нещо — рече Райла. — Извънземен ли е, от някой друг свят ли е дошъл?

— Да, от много далече.

— Преди колко време?

— Преди почти петдесет хиляди години.

— И е живял толкова дълго?

— Казва, че той не умира.

— Може да прокарва пътища във времето. В състояние ли е сам да пътува по тях?

— Да.

— Но очевидно не пътува по тях. В момента е тук. Дошъл е тук преди петдесет хиляди години, но явно е живял в нормалната линия на времето. Просто се е установил и е живял в обикновеното време. В противен случай можеше да не е тук.

— Заради спасителния отряд, казва той.

— Какво иска да каже с този „спасителен отряд“?

— Ако не остане на едно място и в обикновеното време, онези, които ще дойдат да го спасят, няма да знаят къде е.

— Все още ли се надява да го спасят?

— Вече почти не му е останала надежда. Трябва да прави каквото може. Води нов живот с нас. Затова е толкова щастлив.

— Но той трябва да знае къде е родната му планета. Щом е в състояние да прокарва пътища във времето и пространството, би трябвало да може да се върне у дома си.

— Казва, че не е така. Не може да се ориентира къде е родният му свят оттук. Не знае как да стигне дотам оттук. Ако някой му каже, може да успее. Но по време на пътуването дотук не е знаел. Знаел е някой друг. Сега онзи другият е мъртъв. Загинал е, когато е паднал корабът.

— Но Котешкото лице не е загинал защото е безсмъртен ли?

— Казва, че един безсмъртен може да загине при инцидент, но единствено така. Казва, че е имал късмет. Измъкнал се е преди корабът да се разбие в земята.

— Как се е измъкнал?

— Със спасителна лодка.

— Спасителна лодка — повторих аз. — Сфера ли е представлявала? Кръгла куха топка, която се е разделила на две, за да може той да излезе?

— Казва, че е така. Пита откъде знаете?

— Намерих спасителната лодка — отвърнах аз. — Сега е в плевника.

— А сега ще прокарва ли пътища във времето за нас? — попита Райла. — До всяко място на Земята? До всяко време? И ще ги държи отворени толкова дълго, колкото ни е необходимо?

— Котешкото лице казва, че ще го прави. Може да ги прокарва докъдето му кажете и да ги държи отворени. Когато вече не ви трябват, отново ще ги затваря.

— Колко? Повече от един?

— Колкото искате.

— Кога може да започне с това?

— Незабавно. Кажете къде и кога искате да отидете.

— Кажи му — рече Райла, — че още не сме готови. Ще имаме нужда от известно време, за да се приготвим, и пак ще трябва да разговаряме с него. Навярно няколко пъти.

— Винаги, когато поискате, госпожице, казва той. Ще бъде наоколо и ще чака да разговаря с вас.