Клифърд Саймък
Котешко лице (28)

Глава 28

Бен имаше и други тревоги, освен закъснялата група. Разказа ми ги, докато се приготвяхме за пътуването.

— Проклетият Хочкис е отворил кутията на Пандора — рече той. — Надигнали са се църкви и църковни организации. Онзи ден един вестникар каза, че такова нещо не е имало от времето на Реформацията. След седмица-две се очаква изявление от Ватикана. Исках да ти донеса сутрешния вестник, но бях зает с други неща и забравих. Пуснати са подписки Конгресът да гласува закон за пътуването до началото на християнската епоха. Конгресмените се опитват да се измъкнат и не искат да се забъркват в това. Позовават се на отделянето на църквата от държавата — поради това, казват те, нямали право да приемат какъвто и да е закон, свързан с въпроса. Двама от тях отбелязаха също, че ние сме единствените, които можем да пращаме когото и да било във времето и че те нямали никаква власт над това, защото Мастодонтия не била част от Съединените Щати. Страхувам се, че ако разправията продължи, това също ще бъде оспорено. Струва ми се, че всички са объркани. Не знаят дали сме част от САЩ, или не.

— Можем да аргументираме позицията, че не сме част от страната, толкова добре, колкото и опонентите ни — отвърнах аз.

— Знам — рече Бен, — но ако това се превърне в основен аргумент в цялата тази църковна врява, позицията ни доста ще се разклати. Не ми харесва, Аса. Изобщо не ми харесва.

И на мен не ми харесваше, но точно в момента не бях толкова притеснен за това, колкото него.

Райла искаше да дойде в Креда заедно с нас и ни трябваше доста време да я убедим, че е по-добре да остане тук. Ядоса се, че не й позволяваме и твърдеше, че имала право на това.

— В никакъв случай — казах й аз. — Веднъж рискува главата си и това е достатъчно. Тогава трябваше да сме тримата, но сега е друго. Скоро ще се върнем.

Оказа се, че по време на цялата суматоха, Хайръм се е измъкнал и е отишъл да търси Стифи. Райла искаше да отида да го намеря, но аз го пратих по дяволите. Казах, че ако точно в момента тръгна да го търся, най-вероятно ще го застрелям и ще приключа с въпроса. Така че двамата с Бен поехме с малко мрачно настроение. Когато попаднахме в Креда, времето беше горещо и дъждовно. От земята се издигаше пара. Духаше силен, горещ вятър, който едва не ни изгори. По небето се носеха огромни разпокъсани облаци и често изсипваха върху ни петминутни проливни дъждове, толкова топли, че сякаш ни попарваха. Почвата беше разкаляна от постоянните валежи, но колата на Бен вървеше добре и нямахме много проблеми в това отношение.

Отвратителното време очевидно въздействаше и на животните. Повечето от тях навярно се криеха в горичките. Онези, които подплашихме, препуснаха надалеч от нас, включително един малък тиранозавър. Трябваше да заобиколим стадо трицератопси, които стояха с наведени глави без да си правят труда да пасат и просто чакаха времето да се оправи.

Оставената от групата диря се проследяваше сравнително лесно — гумите на тежките камиони бяха оставили дълбоки отпечатъци в почвата. На няколко места последните дъждове или ги бяха напълнили с вода, или ги бяха размили, но без проблем можехме отново да ги откриваме.

Намерихме първия лагер на около осем километра нататък по речната долина. Изглежда групата бе останала тук няколко дни. Огнищата бяха с дебел пласт пепел и имаше много следи от заминаване и връщане. След като потърсихме, открихме дирята, оставена при изоставянето на лагера: на запад през хълма оттатък реката, после около трийсетина километра през прерията.

Оттук нататък равнината рязко прекъсваше, преминавайки в долината на реката на миещите мечки. Дирята, която следвахме, се виеше сред хълмовете. Докато заобикаляхме един от тях, ние се натъкнахме на лагера. Бен спря колата и двамата останахме за миг безмълвни. Палатките, голяма част от които повалени на земята, плющяха на вятъра. Един от камионите беше преобърнат настрани. Другият бе в някакъв ров — едно от онези дерета, толкова характерни за Креда — със забита в стената на рова предница и със стърчащи нагоре задни колела.

Не помръдваше нищо, освен плющящия плат на палатките. Нямаше дим — огнищата бяха изгаснали. Тук-там по земята бяха пръснати бели купчини.

— Мили Боже! — възкликна Бен.

Той бавно вдигна крак от спирачката и остави колата да тръгне напред. Спуснахме се по склона и се приближихме до лагера. Районът беше покрит с останки. Около угасналите огнища бяха пръснати готварски прибори, В земята бяха стъпкани разпокъсани дрехи. Тук-там лежаха изпуснати пушки. Пръснатите бели купчинки бяха кости — човешки кости, оголени от лешоядите.

Бен спря колата и аз излязох навън, подпрял тежката пушка в сгъвката на ръката си. Останах там дълго време, оглеждах се наоколо и се опитвах да възприема чудовищността на онова, което виждах, но умът ми упорито отказваше да осъзнае цялото значение на свидетелствата. Чух Бен да излиза от другата страна на колата. Стъпките му хрущяха, докато заобикаляше автомобила, за да застане до мен.

Той заговори дрезгаво, сякаш се мъчеше гласът му да не затрепери.

— Трябва да се е случило преди седмица или повече. Сигурно само ден, след като са пристигнали тук. Виж онези кости. Съвсем са оголени. За това е трябвало време.

Опитах се да му отговоря, но не успях. Открих, че здраво съм стиснал зъби, за да не им позволя да затракат.

— Никой не се е измъкнал — продължи Бен. — Как така никой не е успял да се спаси?

Насилих се да отговоря.

— Може би някой от тях се е измъкнал. И се крие из хълмовете.

Бен поклати глава.

— Ако е било така, щяха да се опитат да проследят дирята си до вкъщи. Щяхме да ги срещнем по пътя. Сам човек, а навярно и ранен, не би имал никакъв шанс. Ако нещо не го изяде още първия ден, ще го стори на втория, на третия вече със сигурност.

Бен ме остави и обиколи лагера. След около минута тръгнах след него.

— Аса — рече той. Беше спрял и гледаше нещо на земята. — Виж това. Виж тази следа.

Беше размита от дъжда. Малки локвички вода изпълваха дълбоките отпечатъци, оставени от ноктите. Бе огромна. Размиването може би я беше уголемило или пък оставяше впечатлението, че е по-голяма, отколкото бе в действителност, но изглежда отпечатъкът имаше широчина шейсет или повече сантиметра. Малко вляво от него имаше още един подобен.

— Не е тиранозавър — рече Бен. — Влечуго. Трипръсто. Двукрако, предполагам. Виж, тук има още следи!

— Както изглежда — отвърнах аз, — били са цяла глутница. Един или два не биха могли да оставят толкова много следи. Спомняш ли си онази двойка тиранозаври? Решихме, че ловуват по двойки. Преди това се смяташе, че се движат сами. Може би ловуват на глутници. Движат се като глутница вълци и унищожават всичко, което видят. Цяла глутница би намерила много повече плячка отколкото ако се движат сами или дори на двойки.

— Ако е така, ако ловуват на глутници, Аспинуол и другите не са имали време даже да си кажат молитвата — рече Бен.

Пресякохме лагера, като се мъчехме да не гледаме към някои от нещата, които виждахме. Странно, четириколесните автомобили си стояха там, където са били паркирани. Преобърнат беше само един от тях. Кутии с патрони хвърляха мътни отблясъци под слабата светлина на облачния ден. Тук-там лежаха пушки. И навсякъде се виждаха онези огромни отпечатъци.

Вятърът виеше и стенеше в хралупите и оттатък хълмовете, които се спускаха към речната долина. Небето с разкъсаните, препускащи по него облаци кипеше като котел. В далечината се разнесе гръмотевичен тътен.

От малък гъсталак зловещо ме гледаше череп, все още с дрипави останки от скалп и коса и с брада по долната челюст. Догади ми се и тръгнах назад към колата. Беше ми достатъчно.

Спря ме викът на Бен. Когато се обърнах, видях, че е застанал на ръба на дълбоко дере, което прорязваше южния край на лагера.

— Аса, насам! — извика той.

Тръгнах със залитане към него. В дерето се виждаше купчина огромни кости. По някои от тях се развяваха парченца оръфана кожа. Зееше празен гръден кош, ноктеста лапа стърчеше нагоре, а черепът, с все още държаща се за него долна челюст, сякаш бе застинал по средата на смъртоносна захапка.

— Виж онзи крак — рече Бен. — Онзи, който стърчи. Това е преден крак. Добре развит, силен, не като предните крайници на тиранозавъра.

— Алозавър — казах му аз. — Трябва да е алозавър. Пораснал до гигантски размери. Никога не са откривани такива изкопаеми кости.

— Е, поне знаем, че нашите хора са убили един от тях.

— Може да са убили и други. Ако поогледаме…

— Не — отсече Бен. — Видях достатъчно. Да се махаме от тук.