Алекс Кош
Огненият факултет (5)

Действие 3

Вече беше следобед, когато, следвайки Ромиус, стъпих върху телепорта. Бяхме прекарали в кабинета му поне два часа, пиейки чай и обсъждайки роднините си. Може да се каже, че те се оказаха изключително голям брой. Всички Високи домове бяха свързани помежду си със сложно преплетени връзки и се смяташе, че всички те произхождат от първата управлявала династия и изключително се гордееха с факта, че във вените им тече кръвта на древни крале. Макар че почти никой от нас не вярваше в това.

Минахме по вече познатия ми коридор и излязохме на площада през огромната дървена врата. Тук цареше предишното стълпотворение, изпитите все още не бяха завършили и точно когато излизахме от Кулата, един глас, когото бях запомнил, довършваше реч, която също ми беше позната.

— Ако ли не, заповядайте следващия път.

И в този момент хората на площада се засуетиха. Това вече го бях виждал, но сега ми беше интересно да наблюдавам отстрани.

Едва след няколко секунди забелязах, че Ромиус е застанал встрани и ме наблюдава. В първия момент не схванах какво става, но след секунда се досетих — сега трябваше да видя призмата, ако вече не я бяха прибрали. А може би нова призма…

Ромиус ме гледаше с въпросителен поглед и аз само повдигнах рамене.

— Нищо ли не виждаш? — за всеки случай попита той.

— Нищо — разочаровано и в същото време облекчено отвърнах аз.

Никак, ама никак не ми се искаше отново да изпитам предишната болка.

— Ами ако пуснем музика? — предложи той. — Нещо като експеримент.

— Нямам нищо против, но някой ми измъкна музикалката от ръцете, преди да вляза в кулата — усетих се бързо.

— Ей сегичка ще открием твоята музикалка! — рече Майстор Ромиус.

Минахме през тълпата, която послушно правеше път на Майстора и се отправихме към Учителите. Те оживено спореха за нещо и не ни забелязаха веднага. От всички най-силно врещеше един пълничък Майстор, облечен в червена ливрея. Той доказваше нещо на други двама от Учителите, а учениците, които бяха застанали до тях, ги слушаха с интерес и нещо тихо си шушукаха, без да се намесват.

Когато доближихме, първо ни забелязаха учениците, между които забелязах вече познатото ми красиво момиче, нейния приятел и Ник. Те дружелюбно ми махнаха, но заради Майстор Ромиус не посмяха да дойдат.

Обаче Учителите, които продължаваха горещия си спор, изобщо не ни поглеждаха.

— … Не разбирате ли, че тя не може да се явява като обикновен човек — горещеше се дебеланкото. — Тя… не е човек… тя… — В този миг той забеляза Ромиус. — Ето ви и вас! Тъкмо вас чакам, Майстор Ромиус!

Ромиус повдигна едната си вежда.

— Мен ли? До неотдавна твърдяхте, че шарлатанин като мен не сте срещали през живота си и се съмнявахте в умствените ми възможности, а сега ме чакате? — изуми се изкуствено Ромиус.

— Е… — смути се пълничкият професор. — Кога беше това?…

— Вчера, да речем — уточни Ромиус.

— Онова беше обикновен спор — бързо заговори дебеланкото, — в яда си човек какво ли не приказва и наистина вие не бяхте прав! Само неграмотен човек може да допусне, че… — изведнъж той се усети. — Още веднъж се извинявам, това е друга тема, сега става дума за нещо съвсем различно и много по-сериозно. Става дума за правилата на Академията, към които ние се придържаме от векове насам.

Бях започнал да се отегчавам, когато забелязах, че момичето ме викаше при себе си, махайки с ръка. Полека, като се стараех да не преча на Майсторите, се приближих до стоящата встрани от другите ученици девойка.

— Е? — развълнувано ме попита тя. — Нормално ли се чувстваш?

— Да, всичко е наред — отвърнах аз.

— Какво ти каза Майстор Ромиус?

Замислих се. С Ромиус се бяхме разбрали на никого да не казвам какво се беше случило, а само, че съм издържал изпитите. Нея обаче нямаше как да излъжа. Вече й бях казал, че съм отделил и четирите стихии, нещо, което вече само по себе си е сериозно събитие.

— Ами, нищо особено, аз бях преуморен, напрегнат, а когато видях онова светещо нещо, просто си изкарах акъла — плеснах първото, което ми дойде на ум.

Девойката ме изгледа недоверчиво.

— Сега, ако ми кажеш, че не си отделил стихиите…

— Да… тоест не… Една отделих. Абе, човек не може ли да се пошегува? — неестествено се усмихнах аз.

— Мда… — замислено рече тя. — И после какво?

Направих радостна физиономия, това поне не ме затрудняваше.

— Приеха ме.

— Как, без изпит за адекватност, за памет, за съответствие и всичко останало? — с недоверие в гласа попита тя.

— Не, защо, издържах изпитите — по-уверено отвърнах аз.

— Ами…

Тя не успя да довърши, защото я прекъснаха Ник и снажното момче, с което я бях видял сутринта на площада.

— Е? — повтори Ник въпроса на момичето. — Приеха ли те?

Кимнах радостно.

— Направо да не повярваш — лукаво провлече едрият блондин. — Реши и влезе. Няма да се учудя, ако ти предложат и тъмно-синя ливрея. — Той ми намигна. — След десет години, да речем.

— Та, какво стана с изпитите? — без да обръща внимание на момчетата, момичето продължаваше разпита си.

— Анна, какво си се лепнала за него? — рече левентът, прегръщайки я през рамо. — Човекът не може да дойде на себе си от щастие, а ти се държиш с него като следовател.

Погледнах го с благодарност и облекчение, защото нямаше да се налага да лъжа повече.

— Разбира се, Серж — усмихна се Анна. — Наистина съм прекалено любопитна.

— Не думай — сериозно каза младежът, не издържа изпепеляващия поглед на момичето и се разсмя. — Е, хайде, хайде… шегувам се. Да отидем да видим какво са решили господа Майсторите.

— Те за какво спореха толкова разгорещено? — поинтересувах се аз, когато тръгнахме към все още спорещите Майстори.

— Няма да повярваш — незнайно защо, шепнешком каза Ник. — Тук стана една…

— Ъхъ — потвърди Серж. — Преди около час, в двора на Академията влезе един човек, облечен с пелерина и с качулка на главата, която закриваше лицето му. Всичко тръгна както обикновено — поздрав, начало на първия изпит… Взе го, влезе в групата на огнената стихия, после взе и останалите изпити.

— И кое е необичайното?

— Нищо необичайно, ако не се смята това, че когато накрая го помолиха да открие лицето си, оказа се, че е…

— Вампир!!! — Анна прекъсна Серж.

— Да, вампир — продължи Серж, — нещо повече, много приятен вампир от женски пол.

Зяпнах учудено Серж, мъчейки се да асимилирам случката. Значи, един вампир е излязъл посред бял ден на улицата и е тръгнал да влиза не къде да е, а тъкмо в Академията. Това е просто невероятно, те нямат право да се показват на улицата преди полунощ! И най-вече — досега не е имало нито един случай вампир да е приет в Академията. Работата не е само в това, че те не проявяват наклонност към Занаята защото притежават свои, уникални способности, а защото нито един от тези кръвопийци не би посмял да се появи тук, в Академията.

— Как е показала лицето си, ако е вампирка, нали слънцето още не е залязло? — попитах аз по-скоро по инерция, отколкото от любопитство.

— Аха… — Серж вдигна показалец. — Това е второто странно нещо. Тази вампирка се оказа от клана Ноос, за който нямаме достоверни сведения не само ние, но дори, доколкото ми е известно, и самите Майстори.

— Ами… — Опитах се да продължа, но Ник ме сръга, защото бяхме дошли до Майсторите.

— Това е възмутително! — дереше се дебеланкото. — Не можем да позволим такава подигравка!

— Тя е издържала всички изпити — спокойно обясняваше Ромиус. — Има пълно право да бъде обучавана при нас и в нито едно от правилата, на които вие, скъпи ми колега, така обичате да се позовавате, не е написано нищо такова, което би могло да възпрепятства нейното постъпване в Академията.

Останалите двама Майстори кимнаха в знак на съгласие.

— Но, но… — объркано мърмореше шишкото. — Така не може…

— Няма как, приятелю — неочаквано дружелюбно произнесе Ромиус и постави ръката си на рамото му. — Не сме ние тези, които са създали правилата, но ние трябва да ги спазваме.

Шишкото махна с ръка и тръгна към Кулата, като мърмореше нещо под носа си.

— Горкият Шинс — въздъхна Ромиус. — Реално, той има причини за тревога. Това наистина е сериозен проблем. Както и да е, за него ще говорим по-късно. Имам още някои неща за довършване. — Той се обърна към учениците. — Кой от вас взе музикалката на младежа, когато той получи слънчев удар?

Серж се сепна, бръкна под ризата си и ми я подаде.

— Страхотна музика! Откъде я намери? — попита шепнешком.

— Това са мои композиции — малко смутено отвърнах аз, поемайки кръглия предмет, който беше с диаметър десет сантиметра и два сантиметра дебелина и който беше известен с името „музикалка“.

— После ще ми я дадеш да си я запиша — прошепна Серж и отиде при останалите ученици.

Ромиус ми направи знак да се доближа и двамата поехме към вратите на кулата.

— Можеш ли да пуснеш същата мелодия, която беше пуснал тогава, когато видя… онова, което видя? — попита той.

— Мога — с готовност произнесох аз и пуснах музикалката.

Тя засвири една приятна мелодия.

— Сега виждаш ли нещо — нетърпеливо попита Ромиус.

Поклатих отрицателно глава, оглеждайки внимателно целия двор, който вече почти беше опустял.

— Гледай натам, където има групи хора, които все още не са приключили изпитите. Там трябва да има свободни „призми“ — подсказа ми той.

Озъртах се още известно време, но резултат нямаше. Вдигнах рамене, за последен път огледах почти празния двор и изключих музикалката.

— Нищо не виждам. Чудя се как изобщо се случи. Може само да ми се е сторило и наистина да съм слънчасал — тъжно погледнах към изправения до мен Майстор. — Може би не трябва да ме приемате в Академията, може би нямам никаква дарба.

— Ще видим — отговори той с равен глас. — Сега си върви вкъщи, а довечера ела в „Златния сърп“. Между другото, конфискувам музикалката ти, ще трябва да чуя каква е тази твоя музика.

Послушно подадох на Ромиус музикалката и след като му стиснах ръката, тръгнах към изхода.

— А, още нещо — произнесе Ромиус. — Не приказвай много-много за това, което се случи. Всички Майстори видяха какво стана, нали виждаме всички „призми“, които са на площада, но не е задължително да знаят за нашия разговор. Аз ще се оправям с тях. Ти можеш да твърдиш, че с триста зора едва си успял да отделиш огнената сфера, след което си получил слънчев удар. И сега не си наред с нервите.

Обърнах се шашнат, но той вече беше поел към една от останалите четири групи в един от по-отдалечените ъгли на двора.

Излизаше, че големите ученици не са видели, че аз успях да отделя и четирите цвята. Така вече можех да си обясня любопитството на момичето, но абсолютно неясна си оставаше пълната липса на интерес от страна на останалите двама Майстори. Ромиус също не изгаряше от любопитство. Странно…

Не ми оставаше нищо друго, освен да помахам за довиждане на останалите ученици. Те се бяха разпределили по групи и помагаха на Майсторите да наблюдават как върви изпитът.

Едва когато минах през портите и се озовах на Площада на Седемте фонтана, усетих колко бях уморен и изгладнял! Нищо чудно, вече се свечеряваше, а аз не бях ял от сутринта.

Слънцето почти се беше скрило зад хоризонта и беше заляло с пурпур цялото безоблачно небе. Впрочем, небето над нашия град винаги е безоблачно, за това внимателно следи Факултетът по метеорология.

Народът продължаваше да се тълпи на площада, чуваха се виковете на продавачите, които предлагаха банички, пирожки и всякакви други вкусотии. Преглътнах, но се отказах да купувам, защото реших да си взема нещо за ядене от друг, по-престижен квартал. Положението ми ме задължаваше, а пък и навикът да ценя вкусната и скъпа храна ми беше още от ранно детство.

Както и предполагах, настроението на тълпата беше коренно променено. Сутринта, когато минавах оттук, хората дисциплинирано стояха, наредени на опашка, и напрегнато очакваха реда си, а сега се събираха на групи около кулата и чакаха някого или убиваха времето си.

По правило изпитите приключваха преди залез слънце. Разбира се, не беше възможно целият град да се яви на прием в Академията, това беше привилегия на големите и богати семейства, които живееха в центъра на града. Останалите можеха да се явяват във филиалите на Академията, които се намираха в покрайнините. Те бяха около десет на брой. Впрочем, именно благодарение на Академията, Лита беше станала най-богатият град в света. Само колко струва позлатяването й! За приема пристигаха и хора от други градове, идваха дори от пограничните райони.

Огледах се с надеждата да зърна Чез и леля ми с близначките, но не ги открих и поех към къщи в гордо усамотение.

Гладът ме надви и аз си купих три банички от търговеца, който мина покрай мен. Напоследък, благодарение на Императора, все по-трудно се намираше месо, всички месни блюда станаха безумно скъпи и така се превърнаха в храна за избрани.

Дъвчех с наслада, вдишвах свежия (не без помощта на Майсторите) въздух и се разкарвах безцелно из града. Главата ми се беше проветрила от мъглата, а заедно с нея бяха изхвърчали и мислите ми. Така полека-лека стигнах до дома си, без да се товаря с излишни мисли и без да изтезавам вниманието си.

Най-интересното беше, че у нас нямаше никого. Това ми стана ясно, след като прекарах поне десет минути пред вратата и почти счупих звънеца от натискане. Леля и момичетата или още вървяха насам, или бяха отишли на някой от онези светски приеми, които аз не понасях. Ключовете естествено ги бях забравил сутринта и сега ми се налагаше да вляза през отворения прозорец на втория етаж. Защитните заклинания трябваше да охраняват къщата от взлом, но аз реших, че ако оставя отворено на втория етаж, може би там заклинанията няма да действат. Затова, както обикновено, за всеки случай оставих прозореца на моята стая отворен.

Подскочих към перваза, хванах се, вдигнах се и стъпих върху него с двата крака, държейки се за почти невидимия релеф на стената. Прозорецът ми беше открехнат и не беше никакъв проблем да го отворя и да скоча вътре.

Когато посегнах да го затворя, чух зад гърба си:

— Стой!

Стоях и не помръдвах.

— Бавно затвори прозореца и се обърни! — все така тихо продължи гласът.

Затворих прозореца и бавно се обърнах.

Върху моята „светая светих“, върху леглото ми седеше едно „нещо“! „Нещото“ беше облечено в обширна роба с качулка и беше нацелило в мен арбалет.

Признавам си, че отначало бях толкова изненадан, че не успях нищо да кажа.

— Така удобно ли ви е? — попитах най-накрая.

— Ти какво правиш тук? — чу се под качулката.

— Тук живея — изрекох и бързо огледах стаята.

Никакви следи от тършуване или от обир не се забелязваха, по пода се въргаляха същите боклуци, които бяха там от незапомнени времена. Масата ми, както винаги, беше затрупана с най-различни музикалки. Само на леглото ми все още седеше това странно „нещо“.

— По правило, когато живееш някъде, не влизаш през прозореца — забеляза „нещото“.

В известен смисъл беше право, разбира се.

— Забравил съм си ключовете — казах аз, малко по-уверено.

— Всички така разправят. Като те заведа при охраната, тогава ще видиш! — подигравателно изрече „нещото“ в робата.

Стана ми смешно. Не стига, че седи в дома ми, в моята стая и на моето легло, ами ме плаши с някаква охрана и е насочило към мен арбалет! Как да се пазим от такива стрели ни учат още първата година в Школата по Изкуствата. Не можах да издържа и се засмях.

— Ти да не си нещо тра-ла-ла? — попита „нещото“.

— Ъхъ! — весело отвърнах. — И никак не обичам, когато някой насочва към мен арбалет.

Изричайки това, скочих напред и встрани, избягнах стрелата и успях да избия арбалета от ръцете на неканения гостенин.

От изненада гостът ми падна по гръб и качулката му се смъкна. Бързо скочих върху мятащата се в робата фигура, натиснах я към леглото, здраво държейки ръцете й, и за по-сигурно, затискайки краката й с моите крака.

Когато най-сетне успях да видя лицето на врага си, от изненада за малко да го изпусна от ръце. Това беше невероятно красиво момиче, с уплашени очи и очарователни вампирски зъбки. Червените й очи и червените й устни изглеждаха прелестно на фона на бялото й лице и тъмната дълга коса.

— И това не ми се беше случвало — аз извадих най-очарователната си усмивка. — Момиче само да легне в леглото ми, без дори да се представи.

Както се бях поотпуснал, за една бройка да отнеса едно коляно на едно изключително чувствително място. Добре, че дълго тренираните ми рефлекси сработиха, та успях да избягна удара.

— Госпожице, засрамете се! — продължавах аз. — Нищо не съм ви направил, не беше нужно да стреляте, вие повредихте любимата ми картина — добавих, след като с крайчеца на окото си забелязах, че стрелата беше уцелила точно в средата споменатото произведение на изкуството. На картината беше нарисувана лодка, която плава по река, покрай зелен бряг, в един от най-древните паркове на града. Стрелата беше улучила лодката.

Прелестното личице на момичето беше застинало от страх и мен ме досрамя.

— Хайде, хайде, нищо лошо няма да ви сторя — миролюбиво проговорих аз. — Но и вие, мила госпожице, ми обещайте, че ще се държите прилично.

Тя кимна в знак на съгласие.

— В такъв случай, ей сега ще ви пусна и ще поговорим по-спокойно — казах аз и скочих от леглото, изпълнявайки сложно салто. Нали трябваше да се изфукам пред дамата!

Момичето приседна на ръба на леглото и притеснено поглеждаше ту към мен, ту към ъгъла на стаята, където лежеше арбалетът.

— Какво сте забравили в моята стая? — наруших мълчанието аз.

— Това е вашата стая, така ли? — с учудващо спокоен глас уточни тя.

— Да речем, че сутринта беше все още моя — усмихнах се аз.

Само че тя не споделяше радостта ми.

— Тогава защо влизаш през прозореца? — попита и леко се поотмести по посока на арбалета.

— Нали ви казах, забравил съм си ключовете — отговорих и вдигнах от пода арбалета, за да не се изкушава моята гостенка. — Пак ще ви попитам, какво сте забравили в стаята ми, скъпа?

Гостенката прехапа устни, което изглеждаше доста страшничко при нейните кучешки зъби.

— Криех се — отговори ми най-сетне тя.

Повдигнах въпросително вежди.

— Мен ме издирват моите… роднините ми.

— Ясно, а арбалетът е за отбрана — допълних аз.

Тя ме изгледа с укор.

— Не, но такива като мен е по-добре да не излизат от къщи без оръжие. Нас много не ни обичат.

С това бях напълно съгласен. Вампирите и прочие обитатели на града и неговите покрайнини не се радваха на любовта на жителите, по-скоро беше обратното. Ако се случеше някой да застреля нощем вампир, никой нямаше и дума да му каже, даже щяха да го похвалят. Това не се смяташе за престъпление. Вампирите, духовете и всички подобни същества съществуваха някак отделно от града, макар и плътно до него. Ние се стараехме да не си спомняме за тях в ежедневието си, освен ако не ставаше дума за убийство или за друго престъпление. Ако се случеше такова нещо, върху тези нещастни чудовища се стоварваха всички подозрения и обвинения. Макар че като се замисли човек — дали наистина бяха толкова нещастни и безобидни?…

— Аз… не искам да бъда чудовище като другите! — яростно довърши тя.

— Това е разбираемо — произнесох замислено. — Ако нямате нищо против, каня ви да останете, колкото желаете. Бъдете моя гостенка!

— Няма нужда — неочаквано твърдо изрече прекрасната непозната. — Ако не възразявате, ще си тръгвам.

Изгледах я усмихнато.

— А как ще минете покрай мен?

На долния етаж се чуха стъпки и звучният глас на леля ми извика:

— Зак, тук ли си?!

— Тук съм, лельо! — викнах аз, за секунда отделяйки поглед от момичето.

Когато се обърнах, нея вече я нямаше на леглото ми. И по-точно, нямаше я в стаята. Единствените неща, които напомняха за присъствието на очарователната ми гостенка, бяха отвореният прозорец и арбалетът в ръката ми. Вдигнах рамене и тръгнах да зарадвам леля с новината от днес.

Бях приет в Академията!