Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 5

Тази вечер решихме да се съберем, за да отпразнуваме победата си. Само дето да се нарече „вечер“ времето, когато се събирахме, беше доста необичайно. Мина обед, мина медитацията, мина и вечерята и едва тогава се събрахме в моята стая.

С Чез едва се държахме на краката си след работата в стола. Дори не съм си представял колко е тежко — цял ден влачиш подноси и миеш съдове! Към края на втората смяна направо падахме. Единственото преимущество от работата в кухнята беше това, че получавахме допълнително. На нашата сбирка домъкнахме толкова плодове, че Наив превъртя от лакомия. Но дори в това състояние не можа да изяде всичко, което бяхме донесли. Затова, за пръв път, откакто бяхме в Академията, трябваше да му помагаме, за да се справи с всичката храна.

— Да ви кажа, това, че ви наказаха, си има и своите предимства — отбеляза Наив, като оглеждаше остатъците от втората си вечеря с доволен, но лаком поглед.

Двамата с Чез въздъхнахме едновременно.

— Точно така — неочаквано подкрепи Алиса по-младия Викерс. — Ако не ви бяха наказали, ти, Зак, нямаше да откриеш и обезвредиш заклинанието датчик.

Сега само аз въздъхнах, но от цялата си душа. Само ако знаеха какво ми струваше!

— Вече ще можем да се упражняваме денонощно! — радостно възкликна Невил.

След думите му, в центъра на стаята се появиха четири огнени кълба.

— Моля ви, само не ми палете стаята — примолих се аз и побързах да събера разпилените по пода учебници.

— Стига, моля ти се! — възкликна Чез. — Днес празнуваме, какво се хвана за учебниците?!

— Ако не си опазя книгите, няма да има откъде да уча! — измърморих аз, но Чез не обърна и грам внимание на моите думи.

Взе в ръката си една ябълка и я вдигна, сякаш вдигаше чаша.

— Искам да вдигна тост с този плод в чест на днешния празник — гръмко произнесе той.

Оценявайки отговорността на момента, ние също взехме по една ябълка.

— Поздравявам всички ви и, разбира се, на първо място, собствената си многоуважавана персона с днешния успех — продължи Чез речта си. — И ви приканвам да опитате тези божествени плодове в чест на нашите бъдещи успехи, които ще пожънем в двубоите между факултетите.

Чукнахме се с ябълките и отхапахме по едно съвсем мъничко парченце. Никой от нас, с изключение на Наив, не можеше и хапка да преглътне.

— Наистина се надявам отсега нататък да можем повече да се упражняваме на Занаят — въздъхна Невил.

— Едни искат да практикуват Занаят, а други — магии — отбеляза Алиса. — Някой от вас знае ли разликата между двете понятия?

— Магията е управление чрез „вълшебства“, а Занаятът е начинът да управляваш — веднага й отвърнах аз.

— Пак разговори за наука! — ядоса се Чез. — Поне веднъж не може ли да мине без това?

— Спокойно, приключваме — успокои го Алиса и ме попита: — Искаш да кажеш, че сме обикновени магьосници ли? Същите тези, които са били преследвани от дванайсети до деветнайсети век?

— Не, не — възразих аз. — Между тях и нас има огромна разлика. Ние не се занимаваме с магия, а със Занаят.

— Да, но каква е разликата между практикуването на магия и практикуването на Занаят? — повтори въпроса си Алиса.

— Честно казано, не знам — бях принуден да призная. — Знам, че съществува, но в какво се проявява… на тази тема не можах да намеря нищо в библиотеките.

— Не си ходил там, където трябва — усмихна се вампирката.

— Ехо — обади се в моя защита Чез. — Зак е ходил в главната библиотека на Лита и ако искате да знаете, той е най-образованият сред нас.

— Така ли? — иронично пропя Алиса. — А защо не знае каква е разликата между магия и Занаят?

— В историческите книги за това не се споменава нищо — настоявах аз. — В библиотеката на Академията може да има нещо по въпроса, но ние нямаме достъп до нищо друго, освен до учебниците.

— А не си ли се опитвал да прочетеш Легендата за възникването на Занаята? — поинтересува се Алиса.

— Легенда ли?… — пренебрежително отвърнах аз. — От легендите няма никаква практическа полза. Предпочитам да работя с факти, не с приказки.

— Тук бъркаш — намеси се Невил. — Легендите не се появяват току-така. Във всяка приказка, освен приказното, има и много истина.

— Не чета приказки — раздразнено изрекох.

Какво са се лепнали за мен?!

— Искаш да кажеш, че не си чел легендата за „даровете на Стария дракон“?! — учуди се Невил.

— Не съм и не ми трябва! — ядосано отвърнах. — Приказките са за децата. За възрастните са историческите хроники.

— Чез — Алиса се обърна към него. — Трябвало е да се погрижиш за културното развитие на приятеля си.

Какво?! Тя за недоразвит ли ме има?! Защото не съм чел приказки?! Имах много по-високо мнение за нея.

— Виновен — съгласи се Чез и делово добави: — Веднага ли да му разкажа легендата или когато го сложа да спи?

— Не, мисля, че тази вечер аз ще му разкажа приказка за лека нощ — усмихна се Алиса.

Сигурно ми се е сторило!

— Ами, тогава да не ви пречим — светкавично реагира Чез. — Ние с братята можем веднага да се преместим в моята стая…

— Няма нужда, няма да ми пречиш — усмихна се Алиса. — И така, Зак, съгласен ли си да ти разкажа приказка?

Тя ме погледна лукаво в очите.

Искаше ми се да й кажа, че съм готов да слушам каквото и да е, стига да чувам нейния глас, но не знам защо, се ограничих само с едно кимване.

— Чудесно! — Алиса се настани удобно на леглото ми. — Моля, изгасете осветлението и оставете само малкия фаербол да свети.

Момчетата послушно изпълниха необходимите действия и насядаха около Алиса, а аз предварително вече се бях настанил до нея. Тук трябва да отбележа, че никой друг не умее да разказва приказки като вампирите. Имат идеална памет…

— Много от вас са чували за времената, когато магьосниците са били преследвани. Но не всеки знае коя точно е причината за гоненията. Разказите за „злите магьосници“ са пълни с такива подробности, че кръвта в жилите дори на най-възрастните и опитни вампири изстива. Само че най-често тези разкази са силно преувеличени.

— Сигурно онези магьосници са били нежни души — подхвърли Чез.

— Мълчи! — сопна му се Невил.

— Преди всичко, магьосниците не са били чак толкова лоши, във всеки случай, не са били по-лоши от хората — продължи Алиса. — Просто, в онези времена магията се е подчинявала на съвсем други закони. По-точно, нямало е точни правила. Тоест, не винаги магьосникът е знаел какво ще се случи след неговото заклинание. Да речем, че магьосникът е искал да сътвори дърво и е произнасял заклинанието си. Дървото се е появявало, но никой не е знаел какви свойства притежава. Могло е да бъде хищно или отровно или обратното — полезно и плодоносно. Било е много трудно да се предположи какво ще последва, когато заклинанието бъде произнесено, затова тогава заниманията с магия са били нещо като теория на вероятностите. Ще стане — няма да стане. Няма нужда да споменавам, че околните са си патили повече от магиите, отколкото самите магьосници. С течение на времето, магьосниците, ако са оживявали, са натрупвали известен обем от заклинания и са се отказвали от опасните опити. Бедата обаче идвала оттам, че те по никакъв начин не желаели да споделят своя събиран с толкова труд опит с останалите представители на професията си. Неохотно приемали и ученици, тъй като учениците също е трябвало да преминават през този пълен с проби и грешки път. Много често краят бил плачевен.

Хората наоколо бързо разбрали, че да се живее в близост до практикуващ магьосник изобщо не е безопасно и започнали да ги прогонват от земите си. Не всички магьосници били толкова благородни и сговорчиви, че да напуснат родните си места, затова все по-чести ставали сблъсъците, в които много магьосници си позволявали да използват разрушителни магии…

За няколкостотин години отношението към тях толкова се влошило, че всички магьосници били изпратени в изгнание. Били издирвани, залавяни и прогонвани, а много често и убивани. Разказва се, че точно по това време е възникнал Орденът на Инквизицията в Шахтерския халифат и че тъкмо Инквизиторите са постигнали съвършенство в преследването и избиването на магьосници.

Магията била забранена. Всички, които се опитвали да се занимават с нея, били принудени да напускат селата и градовете и да се заселват в горите, откъдето също били изгонвани от друидите, или в планините, където изчезвали безследно, най-вероятно завършвайки магьосническата си кариера в стомаха на някой дракон.

Силните вълнения били причината царство Миир много бързо да завладее земите на съседите си. Понякога селищата доброволно се присъединявали към царството, тъй като всички знаели за силата на вампирите и тяхната способност да противостоят на магиите. Никой никога не наричал „магия“ способностите на вампирите. Може би, защото вампирите използвали тези способности, за да овладяват до съвършенство собствените си тела и дух, а магьосниците само правели пакости. И станало обичайно вампирите да организират потери и да ловят магьосници. Струва си да се отбележи, че вампирите смятали хората за домашни животни — те също от време на време се нуждаели от охрана.

По време на една от хайките отряд от двама вампири стигнал чак до Далечните планини. Това е много далече. Магьосникът, когото преследвали, се оказал много упорит и нямал никакво намерение да се предава. Ако само се криел, щяло да е лесно, но той не само бягал, ами правел и магии и така вампирите не можели да го уловят. По всичко личало, че магьосникът е опитен и знаел много заклинания.

Двамата вампири гонили магьосника из Далечните планини в продължение на няколко седмици. Накрая го вкарали в пещерата на един стар дракон. В онези времена болшинството живи дракони вече били много стари, защото младите и неопитни дракони били убивани от ловците или заради тръпката, или заради ценната им люспеста кожа. Стражите на шахтите, където се добивал „далгор“, също не пренебрегвали драконовското месо и с удоволствие преследвали крилатите твари. „Твари“ били само младите дракони до определена възраст. Те стареели много бавно и когато се случвало да достигнат определена възраст, мълвата говори, че ставали, едва ли не, най-умните същества на света. Но това са само слухове, защото независимо от мъдростта и ума си, драконите били големи любители на човешко месце и с удоволствие изяждали редките свидетели на своята мъдрост.

В пещерата на точно такъв мъдър и гладен дракон попаднал и магьосникът. В съответствие със законите на жанра в това време драконът спял. Или поне старателно се преструвал, че спи. Магьосникът не бил глупак, затова бързичко претърсил пещерата за несметното съкровище, което според легендата трябвало да бъде пазено от дракона, но нищо не намерил. Не знаел, че понятието „съкровище“ в случая не означавало материални неща. Драконите, ако не сте забравили, били много мъдри същества и техни съкровища били знанията. Само не ме питайте откъде са вземали знанията, след като са прекарвали живота си в гордо усамотение в пещерите. Нека тази тайна, заедно с тайната на тяхното размножаване, си останат загадка.

В самия разгар на обиска на пещерата влезли вампирите. Въпреки че не били от най-разумните, не тръгнали да будят дракона, а с жестове показали на магьосника, че желаят да осъществят дългоочаквания контакт вън от пещерата, в по-спокойна обстановка. Магьосникът, също с жестове, красноречиво показал на вампирите къде биха могли да си заврат дългоочаквания контакт. След което драконът се събудил и също толкова красноречиво показал на гостите си, че от пещерата няма да излязат, докато той не реши (казано с прости думи, драконът затиснал изхода на пещерата със своя, с извинение, задник).

— Легендата — не издържах аз — е пълна с такива подробности, сякаш разказвачът е бил в пещерата.

— Може би — усмихна се загадъчно Алиса. — Недей да забравяш, че вампирите живеят дълго… И ако още веднъж ме прекъснеш — спирам да разказвам.

Послушно млъкнах, защото разказът ме беше заинтригувал. Историческите факти бяха достоверно подбрани и не се разминаваха с написаното в научните трактати.

— Драконът погледнал гостите си и казал…

* * *

— Уха, обяд, че и с доставка!

Вампирите незабавно се залепили за тавана.

— Чевръст обяд — отбелязал драконът.

Магьосникът бързо замърморил нещо под носа си.

— Ще избяга! — извикал единият от вампирите и пикирал върху магьосника.

— Никой няма да избяга оттук! — не се съгласил драконът и с леко движение на двуметровата си лапа отхвърлил вампира в най-далечния ъгъл на пещерата.

В това време въздухът над главата на магьосника започнал да се сгъстява и да хвърля искри.

— Ще избяга! — повторил вампирът, издигайки се бавно над пода.

— Не подскачай, Вел — посъветвал го вампирът от тавана.

— Вярно, не подскачай. — Драконът преместил погледа си върху магьосника. — А ти не се излагай с тези детски магии, току-виж си се наранил…

Над главата на магьосника се взривило едно голямо огнено кълбо. Смаяната му физиономия ясно показвала, че този резултат бил съвършено неочакван.

— Получи ли си го? — драконът въздъхнал съчувствено. — Човечетата магьосници не могат да се мерят с мен, най-изкусните вампири — също. Така че мога само да ви посъветвам да се отпуснете и да се наслаждавате на… общуването.

— На общуването ли? — попитал недоверчиво вампирът от тавана.

— Именно. Между другото, да седиш в пещерата сам в продължение на стотици години е скучна работа, а истински достойни събеседници се появяват изключително рядко.

Магьосникът потръпнал.

— А след като пообщуваме… ще ни пуснете ли?

— Може би — усмихнал се драконът.

Виждали ли сте някога как се усмихват драконите? Нервна тръпка изпитал не само магьосникът, но и врелите и кипели вампири.

— За какво бихте искали си говорим? — бързо се ориентирал вампирът от тавана. — Апропо, нека ви се представя — Кел.

— Декордианис — отвърнал драконът. — Дек, за по-кратко.

— Вел — представил се вторият вампир.

И тримата погледнали към магьосника.

— Леонис — смутено проговорил той.

И едва след като прозвучал гласът на магьосника, вампирите го загледали по-внимателно и видели, че е още много млад. Изпод няколкото слоя мръсотия надничала момчешка външност, а това било много странно, тъй като всички що-годе опитни магьосници били на солидна възраст.

— Сега, след като вече се познаваме, ще ви задам следния въпрос: Какво търси такава странна компания в пещерата ми? — поинтересувал се драконът.

— Играем си на стражари и апаши — пошегувал се Кел. — Сега е наш ред да гоним, а на младия човек — да бяга.

Драконът кимнал.

— Не ме мислете за чак толкова неинформиран, щом живея в пещера. Запознат съм отлично със ситуацията по вашите земи. — Той внимателно изгледал вампирите. — Значи, вие сте ловци на глави, така ли?

Вампирите се усмихнали.

— Не само на глави — казал Кел. — На всякакви телесни части, в комплект, така да се каже.

— Значи ви трябвам жив? — обадил се магьосникът.

— По възможност, да — съгласил се Кел.

— Не е ли малко рано да се пазарите? — разсмял се драконът. — Много е възможно някой от вас да не си тръгне оттук.

Вампирът Вел започнал плавно да минава в бойна трансформация.

— Това като нищо може да си ти, зъбатия — моментално реагирал драконът.

— По-добре сам се погледни — промърморил под нос вампирът.

Но бойният му дух за секунда се изпарил.

— Извинете моя приятел — спокойно произнесъл Кел. — Та за какво искахте да поговорим?

— Защо преследвате магьосника? — попитал драконът.

— Защото ни помолиха жителите от неговото село — мръднал с рамене Кел.

— Защо ви помолиха?

— Защото им вредеше.

— Как им вредеше?

— Занимаваше се с магии…

* * *

— Алиса — прекъснах вампирката, едва сдържайки прозявката си. — Дълго ли продължават тези глупави разговори?

— Ами… в легендата се разказва, че те прекарали в пещерата няколко дни — недоволно отвърна Алиса.

— Извинявай, че те прекъснах — извиних се аз. — Но не виждам къде е смисълът на тази легенда. Само безполезни приказки…

— Ето че ме ядоса! — нервира се вампирката. — Повече нищо няма да разказвам.

— Млъквам — побързах да отговоря.

— Късно е — каза вампирката. — Можеш да мълчиш колкото си искаш, но няма да чуеш и дума повече.

— Няма пък нужда — обидих се аз. — После Чез ще ми разкаже какво е станало.

Чез се стресна. Гледай го ти, нахалника! Накара ме насила да слушам някаква легенда, а той самият спи!

— А? Какво?

— Нищо — окончателно се обиди вампирката. — Гледайте си работата, аз отивам да спя.

— А продължението на легендата?! — възмути се Невил. — Тези подробности даже не съм ги чувал. При нас я разказват много по-кратко.

— Друг път ще ви я разкажа — Алиса стана от леглото.

— Да те изпратя ли? — предложих вяло аз.

Алиса се замисли.

— Може — неочаквано се съгласи тя.

Не включих веднага.

— Какво каза? — попитах за всеки случай.

— Може да ме изпратиш — повтори Алиса. — До телепортите.

Ако ще да е до съседната врата!

Веднага скочих от леглото, за да не изпусна момента.

— Винаги на твое разположение!

Излетях от стаята, почти настъпвайки Алиса по петите. Само че този път тя нямаше намерение да изчезва.

— Останах с впечатлението, че искаш нещо да ми кажеш — каза Алиса, веднага, щом затворих вратата след нас. — Така ли е?

О, да. Имах да й казвам много неща.

— Преди известно време разговарях с възпитателя Кейтен и той ми каза, че в деня на постъпването ни в Академията, при него са идвали твои роднини и са го заплашвали…

Боже мили, какви ги дрънкам!

— И какво от това? — учуди се вампирката.

— Кейтен ме помоли да те попитам, дали трябва да се страхува от тези заплахи и освен това, да ти задам няколко въпроса…

Алиса се спря.

— Какво става — намръщи се тя. — Да не си се цанил за осведомител?

— Не, моля ти се — бързо отговорих. — Просто си спомних, че той питаше…

Напразно го започнах този разговор. Ще си помисли, че нямам какво друго да й кажа.

— Може да му предадеш, че няма от какво да се страхува. Моите роднини и без него си имат достатъчно проблеми.

Стигнахме до телепортите.

— Алиса… — започнах аз.

— Лека нощ — бързо отвърна тя и изчезна в светкавицата на телепорта.

Да, наистина изобщо не умея да общувам с момичета. Какво значение има какво е казал Кейтен?! Когато те е страх да кажеш това, което мислиш, ръсиш глупости!

Бавно стигнах до стаята си, ругаейки себе си с най-долни думи.

— Много бързо се върна — каза Чез веднага, щом затворих вратата.

— Остави ме — едва проговорих.

Чез веднага усети, че в момента е по-добре никой да не ме закача.

— Момчета, тръгваме си — прозина се той. — Наив, марш да нанкаш! Така и така яденето свърши.

— Жалко, че не можахме да чуем легендата докрай — оплака се Невил.

— Ами да — опомних се аз. — Какво се е случило всъщност?

— Какво ли? Нищо особено. Поприказвали си за това-онова и драконът решил да помогне на магьосника. Пуснал вампирите да си ходят, след като му обещали да не преследват повече магьосници, а момчето оставил при себе си, в пещерата за няколко години. И драконът научил младежа на това, което ние сега наричаме Занаят. Точно този дракон е изобразен върху символа на Занаята…

— Секунда — прекъснах аз Невил. — Къде тогава е разликата между Занаята и магията от онези времена?

— Учуден съм, че не знаеш — усмихна се Невил. — Тогава магията е била непредсказуема, тъй като е използвала изключително словесни формули. Съгласи се, че е доста трудно да изразиш с няколко думи всичко, което съдържа едно заклинание. Драконът научил първия Майстор да сплита енергийни формули с обикновено усилие на волята, тоест да работи пряко с енергията.

— Само толкова ли? — учудих се аз. — И заради тази проста история ли се канеше Алиса да ми разкаже толкова дълга легенда.

— Знаеш ли, Зак? — погледна ме Чез. — Понякога ме изумяваш. Чудя се как човек като теб, който е толкова нечувствителен към Изкуството, пише такива хубави песни?

В последно време за мен това беше болна тема. Откакто Ромиус ми обясни произхода на моята музика, не се доближавах до никакви музикални инструменти. Бях забутал под леглото си своята любима „музикалка“ и нямах никакво желание да я извадя оттам.

— Забрави! — ядосано отвърнах. — Лека нощ!

Изпратих момчетата до вратата и със стон се тръшнах на леглото си.

Какъв е този живот?! Това, което единствено ме вълнуваше преди — музиката, сега престана да има значение за мен. Единствено важни бяха отношенията ми с Алиса… и Занаятът. Колкото и да изглежда странно, тази драконова (в буквален смисъл драконова) магия, започваше да ме завладява…

* * *

Тази нощ не можах да заспя. Дълго време се въртях в леглото и се опитвах да се отпусна, но нищо не се получаваше. Главата ми беше пълна със странни мисли, образи и размишления. Накрая станах от леглото и отидох до прозореца.

Нощта покриваше света вече цяла седмица. Цяла седмица на небето светеха огромни звезди, цяла седмица не бях виждал слънцето. Но сега и според моя биологичен часовник, нощта беше в законните си владения.

С благоговение загледах небето и почувствах невероятен прилив на сила.

Каква красота!

Неочаквано, няколко звезди изчезнаха от небето. В началото си помислих, че ми се е сторило, но след това видях, че някаква сянка ги скрива.

Дръпнах се неволно от прозореца.

На всички е известно, че вампирите обичат да летят нощем. Заради което изобщо не им трябва да се превръщат в прилепи. Всъщност, те не могат да се превръщат в прилепи… Просто, ако ги гледа човек от земята, наметнати с любимите си плащове, те наистина приличат на големи черни прилепи. Истината е, че можеш да ги сбъркаш с всяка нощна птица.

Вампир да лети около Академията? Странно! Само не ме убеждавайте, че около кулата няма защитни екрани. Във всеки случай, аз няма от какво да се страхувам. Нали така?

Някой почука леко по прозореца.

— Може ли да вляза? — внимателно попита един глас и аз направих още няколко крачки назад.

Вземайки мълчанието ми за съгласие, вампирът, а това наистина беше вампир, леко открехна прозореца и с меко движение, стъпи на пода.

— Угасете играчката си. — В светлината на огненото кълбо присмехулно проблеснаха вампирските му зъби.

Дори не бях усетил кога съм направил кълбо. Развивам се! Уроците на Шинс се оказват полезни — на всеки шум реагирам като на потенциална опасност, а на вампир…

— Може и да не искам — с леко треперещ глас отвърнах аз.

Фаерболът веднага угасна.

— Тогава, ще ви помогна, ако не възразявате — рече вампирът. — Току-виж сте се наранили.

В стаята от само себе си се включи осветлението.

Оказа се, че познавам този вампир. Бих го познал само по гласа, но страхът ме беше сковал така, че изобщо не ми беше до това. Пред мен седеше в едно кресло (в моята стая нямаше такива неща, той и кресло ли влачеше със себе си?!) Велхеор. Честно казано, така и не ми стана ясно какво правеше в Академията, но че беше приятел на Ромиус (доколкото вампирите изобщо могат да бъдат приятели) бях почти сигурен. Значи, по принцип, нищо не би трябвало да ме заплашва. Макар че никой не може да знае какво се върти в главата на един вампир.

— Какво ви води тук? — вече по-уверено попитах аз.

— Единствено любопитството — отговори вампирът.

Бих го нарекъл „изключително любопитство“, присъщо единствено на вампирите.

— Само, моля ви, по-кратко, защото утре, тоест вече днес, трябва да ставам рано.

— Зная — кимна Велхеор.

Знаел! Какво тогава търси тук по нощите?

Седнах на леглото и се приготвих за дълъг разговор.

— Е, как е? — попита вампирът.

— Нормално — учуден отвърнах аз.

Заради това ли беше долетял посред нощ? Не може да бъде!

— Ами, добре.

Велхеор стана и креслото изчезна.

— Ъ…

— Аз отлитам — рече вампирът и скочи през прозореца.

— Ама че работа! — измърморих аз и затворих прозореца.

Значи, не е лъжа, че всички вампири не са в ред. Нормален чо… вампир не се държи така. Може би… Със сигурност обаче Алиса не е такава, което не може да не ме радва. И изобщо, време е да си лягам.