Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 3

— Без Келнмиир нямаме шанс срещу троловете — резюмира Невил и страхливо се огледа.

— Съгласен съм — кимна Кейтен. — Трябва ни вторият завой. Хайде, по-бързо.

И усилихме крачка.

Вървяхме двайсет минути по еднотипните коридори, задръстени със стелажи и дървени сандъци.

Възмутих се, че такъв музей няма никъде — всичко да е затворено в сандъци, но ми обясниха, че това е хранилището. До Музея на историята, който се намира на отсрещната страна на етажа се стигало с други телепорти.

— М-м… да… — Кейтен спря нерешително. — Все пак, трябваше да има трети завой. Изглежда съм сбъркал. Случва се.

— Нещо много често взе да бърка — пошепна ми Стил.

— И сега какво ще правим? — попита Невил.

— Предлагам да се поровим в тези чекмеджета — предложи Наив и посочи най-близките стелажи. — Току-виж сме открили нещо полезно.

— Аха — Невил изгледа брат си, както се гледа някой идиот. — Един такъв вече се порови. Къде е сега?

Сякаш в отговор на думите му някъде в далечината се чу грохот от падащи чекмеджета.

— Забавлява се — усмихна се Стил.

— Мисля си, че тази веселба, много скоро ще стигне и дотук — отбеляза Невил. — Затова ви предлагам да вървим, а каквото има да става, ще стане.

— Съгласен съм с Невил — бавно проговори Кейтен. — Само трябва да се движим в конкретно направление, по-точно, към изложбената зала на Музея. Там поне под всеки експонат виси табелка, която може да те ориентира кое за какво служи и какъв е принципът на неговото действие. А сега, като няма енергия, всички защитни полета около експонатите са свалени, затова не искам да ги пипам.

Продължихме да се движим по коридора и не след дълго, попаднахме на първите следи от боричкането между вампира и голема. Няколко стелажа бяха съборени на пода, а около тях се търкаляха изпочупени и стъпкани чекмеджета, заедно с тяхното ценно съдържание.

— Не му завиждам на този, когото хване пазачът — незнайно защо отбеляза Кейтен.

За какъв, по драконите, пазач можеше да става дума в момент като този?! По петите ни вървят тролове, а на него му се привиждат пазачи! Какъв пазач, моля ви се?!

Пред нас отново нещо изтрещя страховито.

— Така… — Кейтен ускори крачка. — По всичко личи, че тези двамата вече са се добрали до изложбената зала!

— На нас какво ни влиза в работата? — измърмори Стил.

Бързо се доближавахме до източника на шума и стигнахме до границата на хранилището и изложбената зала.

Изведнъж се изправихме пред стена с врата, на която имаше табелка, че там се намира Музеят. Вляво от вратата стената беше пробита от нещо, което напомняше очертанията на човек (подозирам, че в случая това беше вампир). А вдясно направо зееше огромна дупка. Очевидно големът беше влязъл и сега не жалеше сили в преследването на чевръстия вампир.

— Ама че сила — удиви се Невил, като огледа огромната дупка. — Да се чудиш как тези големи не са видели сметката на вампирите по тези краища.

— Железните големи сигурно си имат и слаби страни — отговори Кейтен. — А вампирите са убийци по рождение и не им е било трудно да ги намерят.

С тези думи Кейтен прекрачи отломките на пода и влезе в дупката. Ние го последвахме.

— Уха! — възхити се Наив. — Каква многотия!

Наистина, „многотията“ беше неописуема. Огромното открито пространство беше затрупано с всевъзможни маси, поставки, шкафове и сандъци, и на всяка поличка, на всяко столче, на всяка масичка се търкаляха, лежаха или стояха всякакви дреболии. Размерът на експонатите беше най-различен — от толкова малки, че да не ги видиш с просто око, до огромни неща, които опираха в тавана. А формата на това историческо наследство, просто няма смисъл да се описва. Ако си представите нещо — каквото и да било, то същото нещо със сигурност бихте могли да намерите в някой от ъглите на Музея.

Някъде пред нас периодично се разнасяше звукът от падащи и чупещи се предмети от безценната историческа старина.

— Ще действаме така — произнесе Кейтен. — Разпръскваме се между редовете и тръгваме да помогнем на Келнмиир. По пътя внимателно четете табелките под експонатите и търсете нещо, което да може да ви свърши работа. Имайте предвид, че могат да се използват само предмети със собствен енергиен запас, а те тук не са чак толкова много. И моля ви, търсете по-прости неща от типа „активираш го — работи“, а не тези, които имат инструкции за употреба колкото няколко тома — от тях също има цели купища.

— Разбрано — козирувахме ние и се втурнахме в акция.

Да се ровиш тук се оказа интересно занимание. Аз поне се чувствах като хлапе в магазин за детски играчки.

Първата вещ, която грабна моето внимание, беше един красив двуръчен меч. Забелязах го отдалеч и побързах да го разгледам. Табелката до него гласеше „меч каменолом“. Първоначално не повярвах на очите си. Беше ми провървяло жестоко! По-добро нещо за битка с трол не можеше да се измисли…

По-надолу на табелката следваше инструкцията за употребата му. „Хванете меча с дясната си ръка, ако сте десничар, или с лявата, ако сте левичар. Замахнете към врага си само ако добре сте се прицелили, за да не повредите заобикалящата ви среда. Всичко, което трябва да сторите, за да отключите специалните качества на меча, е да насочите към него енергийния поток“… Нямаше смисъл да чета по-нататък. Откъде да му взема енергия? Макар че… ако го дам на вампира, кой знае какво щеше да се получи…

Хванах меча в ръка — беше двуостър и дълъг почти колкото мен. И тежък, драконовският… Не, мисля, че няма да се хареса на вампира. На него може би ще му трябва меч металорез.

Направих две крачки встрани от меча и видях една секира. На нейната табелка пишеше „секира железосекачка“. Голяма секира… за две ръце… не, помислих си, вампирите не си падат по секири. Със сигурност. Следващият експонат, който привлече вниманието ми беше един малък пръстен. Табелката съдържаше кратка, но изчерпателна информация:

Заряден пръстен. Запазва до десет «вълшебства». За да го активирате, просто го потъркайте.

Веднага опипах с ръка масата с надеждата да намеря още някоя от тези, безспорно полезни дреболийки. Нямаше. Всички експонати в Музея бяха само единични екземпляри. Надявах се пръстенът все още да пази тези десет „вълшебства“. Можех, разбира се, да го потъркам и да проверя… но тогава можех да забравя за тази енергия. Да се надяваме, че пръстенът е запазил енергията. Така е много по-приятно. Сега… как мога да използвам тази енергия? Срещу железния голем с огнени кълбета и прочее дреболии не можеш да се изправиш… срещу троловете — също. Дали да не дам пръстена на Кейтен? Това беше добра идея!

Сложих пръстена на ръката си и продължих по-нататък, като периодично се оглеждах за приятелите си. Малко по-отзад и по-вляво от мен пристъпваше Невил, който носеше на рамото си някакъв странен предмет, нещо като дълго и огънато копие. Още по-вляво вървеше Стил, който се беше окичил от главата до петите с някакви въженца. Останалите не ги виждах, изглежда стелажите ги скриваха.

Ако се съдеше по усилващите се звуци от борбата, се приближавахме до мястото на схватката между вампира и железния голем. Време беше да си намеря подходящо оръжие…

Колкото и да е странно, подходящо оръжие се намери съвсем скоро. То се оказа една изрядно проскубана метличка. На нейната табелка пишеше: „Универсална метла. До изобретяването на универсалните заклинания се е използвала широко в бита. Има автономно захранване, разчетено за едноседмично използване. За включване в режим «метене», натиснете бутона «начало» и замахнете. Силата на «метенето» зависи от силата, с която натискате бутона.“

Автономно захранване — чудесно! Само че как действа самата метла, сякаш не разбрах напълно… Впрочем, зарядът й е за една седмица, значи мога да проверя как действа.

Затова натиснах с всичка сила бутона и замахнах…

Всички стелажи около мен се разлетяха във всички посоки, а грохотът беше направо неописуем!

На това аз му викам „да изметеш“! Само че не ми е ясно защо преди няколко века са чистили по този начин?!…

— Какви ги вършиш?! — извика Невил, който по чудо се измъкна от сипещите се експонати и отломки.

— Извинявай — виновно разперих аз ръце. — Това беше проверка на моята универсална бойна метличка.

Невил завъртя пръст върху слепоочието си.

— На теб, ако ти дадат, от Академията няма да остане камък върху камък! Аз изпитвам ли своето оръжие?! — И той кимна към това, което висеше на рамото му и приличаше на огънато под прав ъгъл копие.

— Какво е това? — моментално се поинтересувах аз. — Сигурно някакво много страшно оръжие?

— На такова прилича — уклончиво отговори Невил. — Това е огънато копие…

— Какво?! — изумих се аз.

— … създадено през еди-кой си век, специално за лов на дракони.

— За лов на дракони?! — закикотих се. — А защо е огънато?

Невил се почеса по главата.

— Изглежда драконът се е оказал по-силен от копието.

— И къде в Академията смяташе да намериш дракон?

— Ами… — Невил тайнствено се усмихна. — Това копие ставата и за тролове, и за големи.

По изражението на Невил разбирах, че няма да каже нищо повече за качествата на копието.

— Не знам, поне да го беше изправил — измърморих аз. — Така изглежда много глупаво.

— Първо на първо, то е много тежко и така е по-лесно за носене, а освен това, тук е Музей на историята! Всеки експонат си има своя история… и не бива нищо да повреждаме.

И двамата се загледахме в нещата, които моята бойна метличка беше разхвърляла.

— Няма как — обобщи Невил. — Ако стане въпрос, ще стоварим всичко върху железния голем. Иначе ще трябва да прекараш живота си в кухнята.

Кимнах.

— Да се махаме.

— Почакай — спря ме Невил. — Искам да се посъветвам с теб.

— Какво има?

— Стил днес се направи, че никога не е идвал в тук, но това не е точно така! Той е посещавал Музея, аз съм го виждал. Тогава беше с друга група…

— Забравило е момчето — възразих аз. — Случва се.

— На теб не ти ли изглежда подозрително?

— Ни най-малко — отговорих аз.

Сега остава да започнем да се подозираме… Стигаха ни другите проблеми.

Отляво се чу гласът на Кейтен. Викаше ни.

— Идваме — отговорихме и побързахме да напуснем местопрестъплението.

Намерихме Кейтен, Стил и Наив, застанали до една конструкция със странен вид, бегло напомняща огромна птица. Размерите на това нещо бяха колосални — поне десет метра на дължина и петнайсет на ширина.

— Какъв беше този грохот? — веднага се поинтересува Кейтен.

— Грохот ли? — аз направих възможно най-невинната физиономия. — Нищо не сме чули. Нали, Невил?

Невил кимна утвърдително.

— Може би железният голем беснее, но ние бяхме твърде заети, за да му обръщаме внимание. За сметка на това, сега си имаме оръжие. — Невил гордо посочи своето огънато копие.

— Да, оръжието си го бива — усмихна се Кейтен и погледна към мен. — Ти да не си намислил да поразчистиш след погрома? Това, разбира се, е похвално…

— Тази метличка е страхотно оръжие — съвсем сериозно заяви Невил. — Повярвайте ми!

Кейтен изгледа с подозрение първо мен, после Невил, но се въздържа от въпроси.

— Всички сме тук — обобщи той. — Значи, можем да вървим да спасяваме Келнмиир.

— А трябва ли? — тихо попита Стил.

Впрочем, на тази негова реплика никой не обърна внимание. Напоследък Стил стана автор на доста такива реплики. Вероятно силното напрежение си оказва влиянието… или Невил е прав. Не, глупости…

— Може би трябва да разработим някаква стратегия?… — не много уверено предложи Наив.

Невил удивено загледа по-малкия си брат, а и останалите явно не очакваха от него този полет на мисълта.

— За съжаление, нямаме време — каза Кейтен. — Изглежда тези железни големи неслучайно са създадени за лов на вампири. Да не стане прекалено късно…

Той бързо пое по посока на грохота, а след него — братя Викерс: Невил, с огънатото копие и Наив, с една тежка тояга през рамо. След тях крачеше Стил, целият окичен с въжета, a шествието завършвах аз, влачейки след себе си моята бойна метла.

Жалко, че разполагахме с толкова малко време, за да си подберем най-подходящото оръжие. Сигурно, ако бяхме потърсили малко по-дълго, щяхме да намерим нещо по-сериозно.

Забелязахме отдалеч първите знаци, че оттук е минал вампир. Следите от погрома се простираха на десетки метри пред нас.

И ето че отпред в далечината изникнаха две неясни фигури. Движенията на голема и на вампира бяха толкова бързи, че едва ги различавахме.

— И вие предполагате, че можем да се намесим в това по някакъв начин? — полюбопитства Невил.

— Не виждам как бихме могли да помогнем на вампира — бях принуден да призная. — Дори не мога да кажа кой от тях е Келнмиир.

— Това не би трябвало да е проблем — отсече Кейтен. — Пригответе оръжията си!

Взех послушно метлата в ръка, като не си представях особено добре, за какво би могла да ми послужи. Цепеницата на Наив внушаваше доверие, но и тя не представляваше нищо особено, в сравнение с грамадата от метал. Да пронижеш голема с огънато копие? За това ще е нужно много старание. Оставаше Стил с въженцата и Кейтен… чиито ръце бяха съвсем празни.

— Кел! — извика Кейтен.

Едната от фигурите започна бавно да отстъпва… сякаш в нашата посока.

— Какво предлагате да правим с тази планина от желязо? — попита Стил. — Да не би да мислите, че това, което успяхме да съберем по пътя, някак ще ни помогне?

— Надявам се — отвърна Кейтен. — Силно се надявам.

Аз също много се надявах.

Стиснах здраво метлата в ръцете си.

— Пригответе се! — изкомандва Кейтен.

Вампирът се приближаваше към нас с невероятна скорост.

— Дано знаете какво трябва да направите! — крещеше той, притичвайки покрай нас.

И в следващата секунда, аз натиснах бутона за старт и замахнах към голема. Не знам какво са правили в този момент моите приятели, но единствено моята универсална бойна метла сработи. Големът отхвръкна към най-далечния ъгъл на залата, но да унищожиш едно изкуствено създание е доста трудно, а да го изплашиш — направо невъзможно. Затова железният голем бодро се изправи на кривите си крачета и се затича към нас.

— Какво се мотаете?! — изревах аз към приятелите си.

— Ние ли се мотаем?! — зяпна Невил. — Ти не оставяш голема да се доближи, а после ние…

Наив го подкрепи.

— Как да го ударя с тоягата, когато той е на двайсет крачки разстояние?

— А, така значи?! — обидих се аз. — Този път ще ви го пусна, щом толкова настоявате!

— Не, дръж голема на разстояние! — простена Келнмиир. — Страх ме е, че няма да имам сили да се справя с него.

Замахнах с метлата към идващия голем.

— Още дълго ли ще се забавлявам така? — изрекох, вече по-спокойно.

— Понятие нямам — каза Кейтен и погледна към вампира. — Кажи ми как сте се оправяли по време на третата погранична война с големите?

— Лесно — отвърна вампирът. — Просто четири вампира хващахме някой голем и го правехме на парчета.

— А ние как да се справим? — попита Невил.

— Не знам какво да ти кажа — вдигна рамене Келнмиир. — Сега проблемът остава ваш, защото моите сили се изчерпаха… освен ако някой не пожелае да пожертва литър-два кръв…

— Стига! — прекъсна го Кейтен. — Този вариант ще го оставим за най-краен случай.

— Както искате — пак помръдна рамене вампирът. — Аз, да си призная, дори да разполагах с всичките си сили, сам нямаше да мога да се справя.

Големът отново бодро припкаше към нас.

— Има ли слабо място? — попита Невил, войнствено тръскайки кривото си копие.

— Тази буца желязо ли? — уморено попита Келнмиир. — Какви слаби места може да има буца желязо?

Отново замахнах с метлата, но този път големът не се поддаде на вълната. Едва третия замах го отхвърли на безопасно разстояние.

— На мен ли ми се струва или наистина това нещо започна да се съпротивлява? — учудих се аз.

— А ти как мислиш? — усмихна се Келнмиир. — Това не е някаква евтина играчка, това е магия от най-висок порядък! Големите са самообучаващи се и, между другото, когато някой застане на пътя им, започват да го смятат за свой враг.

— Тоест?! — сепна се Кейтен.

— Тоест преди да се застъпите за мен, той не ви смяташе за врагове, но сега… вече всички сме в една лодка. И се страхувам, че тя скоро може да потъне.

— Ще видим! — обиди се Кейтен. — Зак, пусни го да се приближи.

Когато големът наближи на десетина метра от нас, този път не замахнах с метлата.

Кейтен излезе напред и извади от джоба си някаква кутийка.

— Келнмиир, не знаеш ли случайно колко тежи тази джаджа? — попита Кейтен, като хапеше нервно устни.

— Не се досетих да я претегля — оправда се вампирът.

— Лошо — въздъхна Кейтен и хвърли кутийката в краката на голема.

Бум!

Долната част на голема изчезна. Затова пък горната продължи да се движи към нас като използваше ръцете си.

Отново пуснах в действие метлата.

— Не беше зле — отбеляза вампирът. Изглежда той получаваше истинско удоволствие от нашите опити да се спасим. — Победата ви вече е петдесет процента.

— Само ако това чудовище тежеше по-малко! — Кейтен разпери ръце. — Кутиите имат ограничена вместимост.

— Гледай ти! — изуми се вампирът. — Не се бяхме досетили, че кутиите могат да влязат в употреба. Искаш да кажеш, че половината от голема се е смалила така, че да може да се побере в тази малка кутийка?!

Вампирът се доближи до нея, за да си я вземе за спомен, но не можа да я вдигне от пода.

— Мисля, че имам представа защо тези кутийки не намериха приложение — каза той. — Какъв е смисълът да смаляваш нещата, ако теглото им остава същото?

Кейтен изхъмка неопределено и посъветва вампира да се скрие зад нашите широки гърбове, докато големът се приближи.

Направи ми впечатление, че на голема този път му отне повече време да стигне до нас.

— Не бързай, Зак — помоли ме Стил. — Сега е мой ред.

Той мина напред, размота едно от въжетата си и го хвърли върху голема. Когато го докосна, то започна да се движи като живо и омота наполовина скъсената му фигура в плътен пашкул.

— Хоп и готово! — злорадо се разсмя Стил.

— Ще издържи ли въжето? — попита Наив и за всеки случай взе тоягата в две ръце.

— При всички случаи имаме време да се махнем, докато големът успее да се развие — каза Кейтен.

— Забравихме за телепорта, който работи — напомних аз. — Сега нашествениците също са в Музея. Какво ще им попречи като нас да се възползват от експонатите?

— Това може да не са нашественици — забеляза Стил.

— Толкова повече — парирах аз. — Трябва да разберем кой е в Музея и да действаме според обстоятелствата.

— Представете си, че на Майсторите и на учениците, които са затворени в Залата, им е нужна помощ! Ние така ли ще си стоим тук?! — не се предаваше Стил.

— Спокойно, момчета — помирително рече Кейтен. — И без това на връщане към телепорта ще претърсим Музея и по пътя ще обсъдим всичко. Нека да не губим време в спорове.

Трябваше да се съгласим. Напоследък Стил започваше все повече да ме нервира и реших да си отварям очите за него… за всеки случай.

— Ще се разделим, но така, че всеки да вижда останалите — нареждаше Кейтен. — Келнмиир, ти ще можеш ли да се придвижваш нормално?

— Няма проблем с придвижването — врътна глава вампирът. — Обаче да знаете, че ако стане меле, няма да мога да помагам… освен ако не си намеря по пътя някакво подходящо оръжие.

Разбрахме се. Така се случи, че Келнмиир тръгна заедно с мен.

— Зак — обърна се той към мен, веднага щом се оттеглихме от останалите. — Знаеш ли, че по теб има явни следи от хипноза? Ако разполагахме с малко повече време, бих могъл дори да ти кажа каква точно е хипнозата.

— Знам — измърморих. Точно сега, никак не ми се разговаряше. След думите на Стил, настроението ми съвсем се развали.

— Мисля, че се досещам за кого се притесняваш — продължаваше вампирът.

— И какво? — още по-недружелюбно попитах аз.

Келнмиир спря рязко и вдигна някакъв предмет от пода.

— Ами това, че при Алиса всичко е наред. Ако с нея се беше случило нещо неприятно, щях да го почувствам.

— Така ли? — учудих се. — Да не би вампирите да се усещат помежду си?

— Понякога — отвърна Келнмиир. — Случва се доста рядко, но се случва. Такава връзка съществува, да речем, между близки роднини.

— Да бе! — разсмях се аз. — Ти за какъв ме вземаш? Вие с Алиса сте от два съвършено различни клана. За какви роднински връзки ми говориш?!

— Представи си, че имаме такава връзка — и Келнмиир се усмихна широко, показвайки вампирските си зъби.

— Тази връзка ли ти казва, че при нея всичко е наред? — недоверчиво попитах аз.

Келнмиир се замисли.

— Не го казва еднозначно — най-сетне отговори той. — Тя може да е в плен, може да е упоена, вързана… но едно мога да твърдя със сигурност — Алиса е жива и никой не й причинява болка.

Замислих се. Да се радвам ли на такива новини или да не се радвам?… В крайна сметка, стигнах до извода, че е по-добре да се зарадвам. Ако Алиса е жива и не й причиняват болка, значи всичко при нея е наред, за Чез сигурно важи същото. Това ми подейства успокояващо.

— А каква е връзката ви? — попитах, вече малко по-бодро.

— Тя е моя правнучка — отвърна Келнмиир.

— Какво? — смаях се аз и като се спънах в нещо, рухнах на пода.

— Тихо! — прошепна Келнмиир и се смъкна до мен. — Погледни.

Погледнах послушно натам, накъдето сочеше вампирът и видях три трола, които идваха точно към нас. Тези каменни грамади вървяха мълчаливо и стъпваха много меко, затова не бяхме ги чули.

— Виж само колко тихо стъпват. Умни момчета — отбеляза Келнмиир и като помисли, добави: — За тролове.

— Надявам се, че другите са успели да се скрият — пошепнах аз.

— Страхувам се, че не е така — въздъхна Келнмиир, когато троловете рязко смениха посоката. — Ще пълзим зад тях. Ако нещо се случи, ще ги ударим в гръб.

Да се пълзи с метла в ръка не е много удобно, а как ли се справяше Келнмиир с това, което беше намерил на пода?… Когато се загледах, видях, че е взел меча, който аз не харесах. Сигурно е много тежък… Стоп! Взел е и секирата! Тя е… за сечене на желязо. Да не повярваш, че успява да пълзи така натоварен!

— Да беше взел и чука — не можах да се удържа.

— Ти видя ли чука? — оживи се Келнмиир.

— Късно е — въздъхнах аз. — Остана зад предния завой.

— Ако искаш, да се върнем — предложи вампирът, но бързо се опомни. — Макар че… не… ще закъснеем за най-интересното.

— Давай по-бързо — предложих аз. — Всъщност, защо пълзим, след като троловете отдавна свиха зад завоя?

Вампирът спря и се замисли.

— Не знам… Как беше… ловна страст ли… или не?…

— Не — тихо изсъсках аз, надигайки се от пода. — Това не е ловна страст, това е някакъв дебилизъм.

— Добре — мръдна с рамене вампирът, което в легнало положение изглеждаше доста странно.

Той стана от пода и с юнашко движение метна на рамо меча и секирата, като само по чудо не ми отнесе главата. Точно в този момент зад завоя се чу оглушително стъргане…

— Започна се! — викнах аз и се спуснах да помагам на приятелите си, с метличката на гръб.

Само че моята помощ, както и тази на вампира, с всичките му оръжия се оказаха ненужни. Когато дотичахме до ъгъла, на около петдесетина метра от мястото на битката, от трите трола на краката си стоеше само единият и то вече хванат в клещите на Невил и Наив. Кейтен стоеше отстрани, явно, за да координира действията им, а къде беше Стил, не успях да видя.

— Май вече няма защо да се бърза — обобщи Келнмиир, надничайки иззад рамото ми.

— Да-а-а… — отговорих.

По-нататък обаче събитията взеха съвсем неочакван обрат. На сцената излязоха около двайсет трола. Къде се бяха крили досега не знам, но действията на тези каменни глави бяха много ловки. След като се разделиха на три групи, троловете оградиха моите приятели.

— Нашата помощ, все пак, може да се окаже необходима — поправи се Келнмиир. — Само че дали ще е достатъчна?

Първи хванаха Невил. Наив успя да избуха единия трол по главата и от удара се разхвърчаха камъни във всички посоки. Троловете уважаваха враговете си, затова вместо да го завържат, го треснаха силно и подло с тояга по главата. През това време Кейтен беше успял, неизвестно как, да натръшка два трола, но по-нататъшната му съпротива стана безсмислена и той се предаде. Троловете бързо го завързаха и мисля, че за всеки случай даже го удариха по главата.

— Драконите да ги вземат! — изругах аз и ударих в земята бойната си метла.

— Изглежда ще трябва да изчезваме — каза Келнмиир.

Няколко трола вече поглеждаха с подозрение към нас.

Нямах възражения, защото разбирах, че с нищо не можем да помогнем и ние с Келнмиир много предпазливо се запромъквахме към хранилището с експонатите.

— Може би все пак бихме могли да им помогнем — зададох на вампира въпроса, който ме вълнуваше, вдигайки метлата от пода.

— Само помисли — отговори вампирът. — Там имаше около двадесет трола. Нямаше да можем нищо да направим, само дето щяха и нас да хванат и да ни разкъсат на парчета.

По принцип бях съгласен с него… но да оставиш приятелите си в беда?… Така не мога. Наистина, в разгара на схватката нямаше как да им помогнем, дори не успяхме да притичаме, а след боя — още по-малко. С тази метличка трудно можех да се противопоставя на двадесет трола, а вампирът, макар че влачи със себе си меч и секира, едва ли би могъл да се възползва от тях, защото нямаше сили… или имаше?… Но можехме, да речем, да тръгнем след тях и да изчакаме подходящ момент, за да ги освободим. Освен това, Стил не бяха го хванали, но пък, ако той беше решил да се скрие, него нямаше да можем да го открием по никакъв начин. Ами, ако беше решил да ги освободи? Ако можехме да нападнем от няколко страни, то може би…

— Да ти кажа, много се съмнявам, че ще можем да освободим Кейтен и приятелите ти — все едно четеше мислите ми, каза вампирът. — Нямаме право точно сега да вършим необмислени неща, защото ние с теб в момента сме може би единствените, които са на свобода.

Гледай ти! А разправят, че вампирите били лишени от здрав разум.

— А и за какво ни е да рискуваме по този глупав начин? — продължи Келнмиир. — Нека се доберем до главната Зала, където са обсадени Майсторите, там ще има поне няколко десетки трола и там ще си направим купона!

Ъ-хъ. Изглежда, все пак, със здравия разум на Келнмиир има проблем…

— Дори не зная какво да ти отговоря — признах си аз.

— Впрочем, ако толкова искаш да се биеш, мисля, че специално за теб до телепорта стоят няколко трола — зарадва ме вампирът.

— А ти знаеш ли как се управлява телепорт? — сетих се изведнъж.

— Честно казано, не, но мисля, че е настроен на кабинета на Ромиус, така че едва ли ще се изгубим — Келнмиир безгрижно отхвърли моите съмнения.

Тичахме с доволно прилична скорост. Вампирът изглежда беше забравил, че съм човек и през изминалите месеци не бях имал други физически натоварвания, освен да тичам от телепорт към телепорт. Затова вече издъхвах, а когато стигнахме до телепорта, бях без сили.

— Като те гледам, не си от най-яките — отбеляза Келнмиир.

— Няма как — процедих аз. — Когато спиш по няколко часа на ден, тичаш като луд на лекции и медитации, на практически занимания, блъскаш в столовата и на всичкото отгоре, получаваш травми…

— Нали? — усмихна се вампирът. — При по-добро стечение на обстоятелствата, ще ти разкажа за моето детство. Тогава ще разбереш какво представляват истинските ужаси.

Това, което се случваше при телепорта, беше страховито. Предположенията на Келнмиир не се потвърдиха. Тук имаше най-малко тридесет трола. И всички мъкнеха някакви кутии. Това си беше най-банален обир!