Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 4

Някаква странна жена, облечена в тъмен костюм, с къса прическа и много слабо лице ме гледаше право в очите и декламираше, отчетливо произнасяйки всяка дума:

— Днес ще научим кой пречи на всички да учат, кой пилее на вятъра драгоценното време на учителите, кой не струва пукната пара, кой е позор за цялата Академия, кой е способен във всеки момент да предаде приятелите си…

Имаше още много такива „кой“, но след известно време за мен всичко започна да се слива в един монотонен шум.

Шумът най-сетне заглъхна и жената обобщи:

— И така, кой е най-слабото звено?

* * *

Няма да разказвам подробно какво се случи на сутринта, просто не си спомням. Беше чудо, че ние с Чез някак си, подпирайки се един друг, стигнахме до Медитативната зала и даже прекарахме няколко часа, както се полагаше. Това, че бяхме в неадекватно състояние, никой не успя да забележи, защото и без това, на сутрешните медитации никой не можеше да се похвали с добро настроение. От медитацията си тръгнахме един час преди края, за да успеем да стигнем навреме в кухнята, където изтърпявахме наказанието си.

Вяло се придвижихме до столовата, разменихме няколко поздрава, изслушахме нечии указания и абсолютно автоматично се захванахме за работа. Като начало ни накараха да измием едни зеленчуци, след това да ги нарежем, после да ги пренасяме… Окончателно се разбудих едва след около час и половина.

— Това си е чисто издевателство — прозинах се аз. — Поне ще ни дадат ли да закусим?

— Мечтай си — разсмя се яката готвачка с бяла престилка, която минаваше покрай нас. — По време на закуската трябва да сервирате, да раздигнете, да измиете съдовете преди началото на следващата смяна, след което пак да сервирате…

С Чез се спогледахме и в един глас нададохме вой.

— На мен всичко това никак не ми харесва — мърмореше Чез, нарязвайки поредното градинско чудо на природата.

— Тепърва има да видиш — усмихна се накриво един ученик, който работеше заедно с нас. — До довечера остава още много време.

В кухнята бяхме общо осем души провинили се. Както ни беше обяснено, тук пращаха заради едно-единствено провинение — използване на магии извън Медитативните зали или Залите на Силата. Затова много бързо намерихме общ език с останалите, нищо, че трима от тях бяха от Факултета по Водата, а другите трима — от Въздушния.

По време на нашето общуване се разбра, че проблемите ни са сходни. На практика, превес се даваше на двубоите и за заклинанията оставаше малко време. Затова и те, както и ние се бяха опитвали да се упражняват по стаите си. Само един от осемте, беше наказан заради това, че уж на майтап беше полял с вода един ученик в коридора.

Веднага ми дойде на ум онзи, който си направи майтап с мен още първия ден. Дали го бяха наказали? Много ми се искаше! Всъщност, той си беше наказан, нали се запознахме в столовата.

Най-неприятното започна, когато дойде време за закуска. Заради някакво негласно правило, измислено специално заради мен и Чез, провинилите се не можеха да обслужват съкурсниците си. Затова нашите ги обслужваха тези от Водния факултет, а ние обслужвахме техните съкурсници.

След като един час михме съдове, дойде ред да носим чинии. Дори се зарадвахме, защото ни беше писнало от монотонната работа. Радостта ни обаче се оказа напразна.

Отдавна бях забравил за новия приятел на Лиз, затова не забелязах веднага неговата компания. Видях ги едва когато поставих пред тях чиниите със закуската.

— Това келнерче май съм го виждал някъде — подигравателно произнесе русолявият Ланс.

— Наистина си струва труда да влезеш в Академията, за да сервираш в стола — захихика Ейнджъл.

С какъв кеф бих му извил врата на този лигльо!

— Някой трябва да върши и тази работа — включи се и Найджъл. — По всичко личи, че това е истинското му призвание.

Поставих чиниите мълчаливо пред тях и се отдалечих.

— Къде тръгна? — Ланс ме хвана за ръкава. — Може би искаме да ти кажем още някои неща. Почакай малко.

Спокойно. Без нерви. Ако сега не се удържа, със сигурност ще ме изгонят от Академията като стой, та гледай! А аз още не бях решил, това добре ли е или зле.

В пълно мълчание издърпах ръкава си от ръката на натрапника и напуснах зоната на бойните действия.

— Защо ти треперят ръцете? — попита ме Чез, когато се върнах в кухнята.

— Нерви! — избучах и седнах на един стол. — Твой ред е да носиш чинии. Дванадесета маса.

Нашите познати седяха, между другото, на тринайсета маса. И след това нека някой се опита да ми каже нещо за нещастните числа!

След пет минути Чез се върна, червен като домат и с празен поднос.

— Какво ти е? — попитах злорадо.

— Сега ще ги… — бучеше Чез. — Никакви академични правила няма да им помогнат!

— Успокой се — посъветвах го. — Нека ги обслужат момчетата от Земния факултет, а ние после ще им помогнем за масите на „земята“.

— Как не! — побесня Чез. — Заради някакви си малоумници! Ние, ние ще ги обслужим! Да видим кой ще се смее последен!

Толкова бесен не бях виждал приятеля си. Явно го бяха засегнали много зле.

Появи се малка пауза, докато гладните студенти си пълнеха стомасите и аз реших да подремна. Нощният сън се оказа недостатъчен за възстановяване на силите ми и се чувствах като изцеден лимон.

Но едва затворил очи и някой ме бутна по рамото, после друг ме задена с подноса си, трети ме настъпи по крака и аз разбрах, че в кухнята нямаше как да си почина. Нямаше какво друго да правя и затова се присъединих към учениците, които активно обсъждаха живота в Академията. Разбира се, най-активен беше Чез.

— Не ставайте глупаци — вещаеше той. — Неслучайно тук наблягат на двубоите. Със сигурност предстои някаква каша и на тях всеки Майстор боец им е ценен.

— Да — съгласи се един от представителите на факултета по Водата. — Нашият император отдавна не е същият — няма си наследник и не се знае кой ще дойде след него. Напълно възможно е Шатер или някой друг от съседите ни да поиска да се възползва от момента и да завземе Златния град.

Някой от съседите? Ха-ха! Та ние нямаме други съседи на континента. Съмнявам се дали биха могли да се нарекат „съседи“ държавите от другите континенти…

— Това е смешно — не се съгласи с „водния“ един от представителите на въздушната сфера. — Никой няма да рискува да нападне Лита, дори само заради това, че тук е Академията. Само един Майстор струва колкото хиляда войника от Шатер.

Вижте ги, също като Съвета на Върховните майстори! Липсва само представител от факултета по Земята. Провинилите се студенти от първи курс обсъждат съдбините на света — картина, достойна за четката на някой велик художник.

— Те да не са глупаци, да нападат без магическа поддръжка! А между другото, Шатер си има собствена Академия на Занаята. Не толкова яка — Чез се усмихна, без много да си вярва — колкото е нашата, но не е за подценяване.

— Да, да — закима, в знак на съгласие представителят на водната сфера. — И си има много странно име. Ей сега ще си спомня… А! Орден. Магически орден.

— И тях ли ги учат на това, на което и нас? — поинтересувах се аз.

Всички ме зяпнаха като по команда.

— Ние откъде да знаем?

— Ами… всичко е възможно — повдигнах рамене. — Помислих си, че…

— Не му обръщайте внимание — уж на шега каза Чез. — Той е нашият мислител, но все мисли в друга посока.

Всички дружно се разсмяха.

Обидено им обърнах гръб и реших да не участвам в глупавия им разговор. И без това нямах чак такова желание…

За сметка на това се сближих с един ученик от въздушния факултет и дори си разменихме схемите на някои заклинания. Те не изучаваха огнени заклинания, затова схемата на простия фаербол го приведе в луд възторг. Да разказвам ли това, че заклинанието за „въздушен щит“, което получих насреща, предизвика у мен свещен трепет. Разказах на Лот — така се казваше момчето — как съм попаднал в кухнята, а той ми разказа за собственото си провинение. Разбира се, не можеше да се мери с мен и Чез, той само беше направил охладител за въздух в стаята си — било му топло. Заради което получил една седмица поправителен труд. Излиза, че ние с Чез сме късметлии, явно Кейтен се беше смилил над нас като за първи път.

След половин час с Чез отидохме да съберем от масите празните паници. Сякаш напук, а може би тъкмо напук, троицата наши познати седеше все още на тази проклета маса номер тринайсет.

— Да отидем заедно — пошепна ми Чез. — Ако нещо се случи, ще ми пазиш гърба.

Защо да му пазя гърба? Какво ли беше намислил?

Тръгнах да го спирам, но вече беше късно. Чез гордо измарширува до масата и започна да събира чиниите. Заех се със същото на съседната маса.

— След това сигурно дояждате остатъците? — попита гърчавия Ейнджъл — Защо да се похабяват продуктите…

— Разбира се — без да се откъсва от работа, отвърна Чез. — Този принцип сме спазили и когато сме ви сготвили тази чудесна супичка от вчерашните остатъци.

Погледите на тримата обходиха празните чинии от супа и лицата им на мига придобиха зеленикав оттенък.

— А за това, че всеки в кухнята смята за свое задължение да се изплюе в чиниите на глупаци като вас, изобщо няма да разказвам — продължаваше Чез.

Лицето му изразяваше такова задоволство, че по него можеше да се прочете колко пъти се беше изплюл във всяка чиния. Макар че ако трябва да съм честен, Чез нямаше как да го стори, тъй като тогава сервирах аз и до последния момент той не знаеше на кого ги нося. Тримцата обаче не бяха наясно с тези подробности.

Лицата им окончателно позеленяха.

— Не те съветвам… — понечи да изрече една застрашителна фраза Ланс, но нищо не се получи, защото гласът му прозвуча жално.

— Не те съветвам — прекъсна го Чез. — Но вече е късно. Всичко сте излапали. Случайно да ви е попадала една миша опашка? От добро сърце, за да ви подсиля менюто с малко месо, сварих едно мишле. Като за любими клиенти…

Това беше последната капка. Тримата скочиха и на бегом напуснаха столовата.

— Какви доверчиви глупаци — хилеше се Чез. — Как ти хареса моето представление?

— Яко! — отвърнах честно. — Само да не си го отнесем и за това.

— Защо? — учуди се Чез. — Не съм ги пипнал с пръст. Само мило си поговорихме.

— Наистина беше мило — съгласих се аз. — На теб обаче не ти ли е хрумвало, че тези, които работят в кухнята, наистина могат да се изплюят да кажем в твоята супа?

— Ами… — и Чез позеленя. — По-добре да не мисля за това.

— Съгласен съм с теб — кимнах аз и неволно потръпнах.

* * *

От столовата успяхме да се измъкнем едва преди началото на лекцията на Шинс. За щастие, през цялото време нямах възможност да се замисля за това, което проклетият учител се готвеше да ми устрои. Дали беше за щастие? Може пък и да можех да измисля нещо… Кого ли заблуждавам? Нищо нямаше да измисля.

Във всеки случай, цялото напрежение, което ми се беше събрало, се стовари върху ми на влизане в Залата на Малката сила.

Спрях нерешително.

— Да вървим — побутна ме Чез. — Ако трябва, ние ще те прикрием.

Чудя се как смяташе да ме прикрие…

В залата се беше събрала цялата ни група. С Чез се промъкнахме до нашите хора.

— Къде бяхте толкова време? — поинтересува се Невил. — Шинс вече беше тук и с изключително щастлива физиономия обяви, че днес ще имаме особен урок. После отиде за някаква комисия. А вие се шляете неизвестно къде…

С Чез и Алиса се спогледахме съучастнически. За другите не знам, но този урок нямаше как да го пропусна. Имах странното усещане, че без моята персона той нямаше да започне.

— Ти отиде ли вчера, където трябваше? — пошепна ми Алиса.

— Не — отговорих й аз шепнешком.

— Ти да не би да откачи?! — с всичка сила викна тя.

Всички ученици се обърнаха към нас.

— Какво зяпате? — изръмжа Алиса и на лицето й отново се появи маската на безразличието.

Шинс, както винаги, закъсня с десет минути, но когато дойде, не беше сам. С него дойдоха двама Майстори с червени ливреи.

— Така… — каза Шинс. — Днес е особен ден. След два месеца обучение, ще отсеем, така да се каже, излишните — тук той погледна изразително към мен — елементи.

— Започна се — прошепна ми Чез.

— Днес ще проведем серия от двубои и ще установим кой от вас е най-слабото звено на групата.

Много странно, това вече бях го чувал.

Комисията, която се състоеше от двама Майстори, седна в двата края на площадката за двубои в две удобни кресла, които кой знае откъде се взеха. Много добре помня, че тук, освен адски неудобните пейки, друго нямаше.

— Сега ще теглим жребий, за да определим двойките, които ще се бият — обяви Шинс. — Жребият ще е според поредните номера от дневника.

Трябва ли да казвам, че моят номер е тринайсети? Мисля, че не.

След жребия започнаха двубоите. Имаше време, докато дойде моят ред и можех да поразмишлявам над схемата, която ми даде момчето от въздушния факултет (ами, ако сработи?) и да погледам битките на моите съкурсници.

Няма да разказвам как завършиха битките си Чез, Алиса и Невил. Само ще спомена стила на Наив. Този, който имаше щастието да попадне под един енергиен купол с него, можеше да се надява единствено на това енергийният купол да поеме по-голямата част от енергията на огненото кълбо, а върху му да се стовари по-малката.

И така как водеше Наив битката си?… Много просто. Хвърляше по противника си едно огнено кълбо, в краен случай — две. Да се опитваш да се измъкнеш от тях беше съвсем безполезно, затова почти никой (всъщност, абсолютно никой) не се съгласяваше да се бие с нашето „огнено момче“. В случая всичко се реши от жребия.

За мое голямо удоволствие, срещу Наив трябваше да застане Триз. Да го кажа направо — моето злорадство беше безгранично!

— Пак ли ще губим? — не пропуснах да го подкача.

Триз погледна мрачно към мен, но реши да се въздържи от отговор.

— Залагам на Наив — пошепна ми Чез.

Естествено.

Момчетата сложиха качулките, енергийният купол се отвори и Наив моментално пусна знаменития си фаербол (той всъщност нищо друго, освен това не умееше). Единственото, което Триз успя да направи, беше щит, след което сложи ръце пред лицето си… а може би е успял да си прочете молитвата…

Огнената топка проби щита, намали размера си четири пъти и се удари в гърдите на Триз. Ударът на фаербола, който беше с размери половин метър в диаметър, запрати Триз в енергийната стена. Наблюдаващата страна, както обикновено, не предприе никаква защита. Чудо голямо, че някакъв ученик получил травма! Ще го излекуват за нула време, тъкмо занапред ще бъде по-внимателен.

Трябва да призная, че Триз беше първият, който успя така ефективно да се защити от кълбото на Наив. Другите си патеха сериозно. Триз може и да е глупак, но от него щеше да излезе добър Майстор.

Занесоха го в здравния пункт и аз за пореден път проклех тази нечовешка система. За какво им бяха всичките тези травми?! Толкова ли не можеха да измислят нещо по-добро, освен тези огнезащитни и водоустойчиви ливреи, та да намалят травматизма? Какво им пречеше да поставят поне един малък щит?! То се виждаше, че губи.

Може да се каже, че на Триз му провървя — лицето му почти не беше засегнато. Огненото кълбо го удари в гърдите и той успя да се закрие с ръце. Ще се отърве с леко мозъчно сътресение и с няколко счупени ребра — работа, която друидите щяха да свършат за двайсетина минути.

След жребия (съмнявам се, че някой би го признал за честен) ми се падна да се бия с най-силния ученик след Наив. Силата, както знаете, не е всичко. Но сила плюс умение, това вече е нещо. Стил притежаваше и двете качества. Освен това, той не беше лош човек, беше ведър и усмихнат. Той беше този, който дойде първия ден с незавързана и незакопчана ливрея. Там, където се мяркаше плешивата му глава, винаги звучеше смях. От такъв човек не ти е жал дори да паднеш.

— Успех — стисна ръката ми Стил. — Нека победи… по-добрият.

Колко елегантно избягна израза „по-силният“! Нищо, че всички във факултета знаеха, че съм най-слабият. Не, този човек, определено ми харесва.

Но преди началото на двубоя трябваше да направя още нещо.

Приближих се към Шинс и с най-невинната физиономия, на която бях способен, го попитах:

— Извинете, дали бихте могли да погледнете моите изчисления за заклинанията?

С тези думи му подадох листчето със схемата на моето огнено змийче. Нека го погледне, та да схване, че всичко сам съм измислил.

И без да чакам отговора на дебеланкото, тръгнах към мястото за двубои.

Тъкмо застанах на мястото си и си сложих качулката, и над нас се разтвори енергийният купол. Не мина и секунда и Стил пусна към мен едно пробно кълбо.

В отговор аз пуснах моето змийче. Както се очакваше, когато се срещнаха, фаерболът експлодира. Всички бяха запомнили урока на Шинс.

Стил виновно разпери ръце — извинявай значи, но няма как.

Ясно беше, че сега ще сътвори омразната ми „огнена птица“. Но аз теоретично бях подготвен за това. В главата ми се въртеше леко променената схема, която в кухнята ми беше дало момчето от въздушния факултет. Щеше ли да проработи?

Мислено възстанових схемата, протегнах ръце и… нищо не произлезе. Никакъв „въздушен щит“, както твърдеше Лот, не се появи. Най-вероятно не биваше да внасям корекции. Вече се бях примирил със загубата, когато „огнената птица“ се опря в някаква невидима преграда на метър от мен и… изчезна.

Разбира се, Стил много се огорчи. След секунда, към мен полетяха две „огнени птици“. Да възпроизведа за втори път това заклинание, а и което и да било друго, беше невъзможно — бях изцеден до капка.

Затова стиснах очи, закрих с ръце лицето си и се приготвих за удара.

Удар не последва. Почаках още малко и боязливо отворих очи. Към мен не летяха никакви огнени птици, в пространството наоколо — също.

Изопнатото от изненада лице на Стил красноречиво говореше, че силовата преграда, която бях поставил, все още действаше.

Той се почеса по бръснатата глава и направи три „пеперудки“. Едва се удържах да не се завра в най-отдалечения ъгъл (макар че откъде ъгъл в кръглия купол) на полето.

Този път дори не понечих да закривам лицето си. Ако защитното поле не работеше и ме уцелеха три „пеперуди“, нямаше как да се спася, а ако работеше, значи нямаше никакъв смисъл да се крия. Затова реших да посрещна опасността с високо вдигната глава, само с леко нахлупена над очите ми качулка.

За моя радост, трите змийчета изчезнаха на няколко метра от мен, леко просветвайки. Добре, че внесох някоя и друга поправка в схемите, иначе друг път щяха да издържат толкова попадения.

Стил реши да действа така, че със сигурност да разбие щита ми и ми прати един двуметров фаербол. Нали ви казах, че Стил не е много по-слаб от Наив.

Не можах да се сдържа. Не ми се искаше да хабя цял щит за едно, макар и голямо огнено кълбо, което бих могъл лесно да взривя с най-малкото си змийче.

Тези мисли минаха за секунди през главата ми, докато от ръката ми изскачаха пет огнени змийчета, едновременно с кълбото на Стил. Четири от петте змийчета изчезнаха в моя щит, но петото, все пак намери пролука и се устреми към огненото кълбо. Стил късно се усети, че предстои среща на змийчето с кълбото и не успя да разтвори щита си.

Огромният фаербол се взриви и го отхвърли чак до купола. Стил се свлече бавно на пода.

Енергийният купол изчезна и за втори път, откакто бях в Академията, залата ме посрещна с пълно мълчание.

Нека позная — сега Шинс ще обясни как много лесно може да бъде унищожен моят щит. Радваше ме само това, че не би могъл да го демонстрира върху мен, тъй като аз едва ли бих могъл повторно да възпроизведа изобретението си.

Бавно се приближих към учителя си, очаквайки най-лошото.

— Много добре — кимна Шинс и ме потупа по рамото.

От изненада не можах нищо да кажа. Точно това беше за мен абсолютно неочаквана реакция. Само не ми казвайте, че Шинс е променил отношението си към мен, защото е прочел записките ми за огнените змийчета — няма да повярвам.

Стил, който вече беше дошъл на себе си (една гореща вълна не е като да те блъсне фаербол по гърдите!), се приближи и ми стисна ръката.

— Много добре — повтори той думите на Шинс. — Най-обидното е, че за тази загуба съм си виновен единствено аз.

* * *

В края на изпита се оказа, че нашата петорка е единствената, която е спечелила всичките си битки.

Шинс ни задържа и когато всички, заедно с комисията, напуснаха залата, ни зарадва с добри новини.

— След половин месец ще се проведат двубои между факултетите и по всичко личи, че вашата група ще представи факултета ни в общото състезание.

Трябваха ни няколко минути, за да схванем, за какво става дума.

— Но ние не знаем нищо за тези състезания! — най-сетне възкликна Чез. — Освен това, не знаем никаква друга магия, само огнената.

— И никой не ни е учил как да се бием с другите факултети — продължи Алиса.

— За тези две седмици трябва да усвоите всичко това — твърдо отсече Шинс, след което добави по-меко: — Не е толкова трудно, колкото ви изглежда на пръв поглед.

Аха, значи на втори поглед е по-трудно!

С Чез се спогледахме. Сякаш проблемите ни бяха малко, та сега и това…

Затова пък братята Викерс и Алиса бяха напълно удовлетворени.

Впрочем, може би и ние с Чез, след като се наспим и си починем, ще оценим прелестта и значимостта на оказаното ни доверие. Сега обаче това не беше възможно.

— Между другото — отбеляза Шинс, — днес Зак използва щит от преплетени потоци въздух, а това е заклинание от друг факултет. Тъй че останалите имате какво да научите от него.

След това изявление едва не изпаднах в несвяст. Подобно беше и състоянието на моите приятели. Два пъти за един ден Шинс да ме похвали!… Това е точно два пъти повече, отколкото през всички изминали месеци.

— А сега, бегом на лекции! — кресна Шинс и аз разбрах, че той изобщо не се беше променил. Как съм могъл да си помисля, че би могъл да стане дори и мъничко по-добър?!

Макар че до началото на лекциите оставаше повече от час, ние се престорихме, че бързаме много за любимите ни тактика и енергетика.

— Как ви харесва този обрат на събитията? — попита Чез, веднага щом се скрихме зад първата чупка на коридора.

— Страхотно! Ужас! — в един глас отговорихме с Наив. Досещайте се кой какво каза.

— Най-важното е, че не можа да те изгони — каза Алиса.

— Ако беше изгубил двубоя, непременно щеше да те изгони — отбеляза Чез.

— За какво му е да гони Зак? — учуди се Невил, който не беше в крак с последните събития. — Шинс дори го похвали, нещо, което не очаквах от стария козел.

— Никой не го е очаквал — каза Чез. — И как така изведнъж стана толкова добричък?

Алиса ме загледа с многозначителен поглед, сякаш очакваше от мен някакво обяснение. Аз обаче нямах смислен отговор.

— Какви бяха тези листчета, които му даде преди началото на двубоя? — попита ме тя подозрително.

— Подкуп?! — моментално реагира Чез.

— Не беше подкуп, а схемата на моето змийче — на драго сърце обясних аз. — Защото той беше решил, че съм я преписал от по-големите.

— Трябваше да ме извикаш за свидетел — сериозно каза Чез. — Щях да потвърдя, че си го измислил в мое присъствие.

— Не-е… — не се съгласих. — Това щеше пак да му напомни, че сме наказани.

— Зак, ти забеляза ли, че той не каза нищо за ново наказание? — попита Алиса.

Точно така! Нито дума за това, че отново съм нарушил правилата на Академията. Значи, предположенията ми са били верни. Което ще рече, че вече мога да се упражнявам в стаята си!

— За какво става дума? — попита Невил. — Нещо множко станаха тайните ви.

— Сега ще ти разкажа — предложи услугите си Чез.