Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 6

— Вместо един си довел двама Майстори?

— Единият е резервен — вдигна рамене тролът. — Ако нещо се случи с първия.

Бяха ни довлекли в една зала, където се бяха разположили няколко трола със зацапани препаски. По всичко личеше, че тези бяха мозъците, които ръководеха цялата операция. Иначе, за какво им бяха нужни картите на Академията, които бяха опънали на масата?

— Хубаво — съгласи се вторият трол. — Както Дхарм поръча… Майсторът трябва да проверява телепортите преди всеки преход. Няма лошо да са двама. Тъкмо ще става по-бързо.

Двамата с Шинс се спогледахме.

— Извинете ме, но вие умеете ли да проверявате телепорти? — тихо попитах аз.

— А ти как мислиш? — Шинс ме изгледа отвисоко.

— Ясно — въздъхнах.

Един от троловете хвана Шинс за яката.

— Засега този остава тук. Трябва да го разпитаме.

Вторият трол ме вдигна безцеремонно във въздуха.

— А този ще дойде с мен.

Забавна работа… Как бих могъл да отида с него, когато краката ми висят на половин метър от пода?!

— Ти разбираш ли от телепорти? — извърна поглед към мен Шинс.

Моят трол се обърна и тръгна към вратата, като продължаваше да ме държи за яката.

— Вие как мислите? — обречено отговорих на въпроса с въпрос и напуснах помещението, все така висейки.

Каменният трол ме домъкна до телепорта и много внимателно ме постави на пода.

— Хайде, малкия, казвай, работи ли този… — тролът се замисли — този телепорт?

Той, както ми се стори, наслуки посочи един от телепортите.

— Работи — веднага отговорих аз.

— Бърз си — неодобрително избуча тролът. — Сега, мини през него. И внимавай, ако изчезнеш, главата на твоя приятел хвръква!

Логиката на тези тролове беше действително на висота. Как ще разберат дали съм изчезнал или ме е размазал телепортът, ако не работи? Макар че знам ли, това може да е съпроводено с някакви визуални ефекти… И ако главата на Шинс хвръкне, кой ще им проверява телепортите? От друга страна, те могат да си вземат други проверяващи, нали на двайсетия етаж има цяла тълпа „резервни“ Майстори.

Приближих се послушно до телепорта.

Ще рискувам, няма как.

Една крачка към платформата и вече бях на друг етаж.

Някъде в едно ъгълче на съзнанието ми се появи една подла мисъл — да си плюя на петите, пък нека на Шинс му откъснат главата! Какво ме интересува? Тъкмо това гадно старче ще си получи заслуженото.

Тази мисъл обаче бързо изчезна и остави след себе си лош привкус.

Прекрачих обратно в телепорта.

— Браво на теб! Не се изкуши — похвали ме тролът и ме плесна по врата. С каменната си лапа.

— Това защо? — попитах обидено.

— За това, че се забави — с радост отвърна тролът. — Сега провери този.

— Не работи — веднага отвърнах.

Оставаше ми само да се надявам, че на тази каменна грамада ще й достигне мозък да не ме бутне обратно, за да се убеди.

— Ами този?

— Работи — изрекох наизуст.

— Провери го — заповяда тролът.

Не знам защо, но веднага в главата ми изникна асоциацията на кученце, което се подчинява на господаря си. Уф…

Няма как, влязох послушно в телепорта. Гледах да не мисля за опасността да бъда размазан по етажите и дори ми се удаде.

Слязох на следващия етаж и веднага се върнах обратно.

— Бързак — избуча тролът. — Сега да проверим телепортите към другия етаж.

Кимнах послушно и се запътих към следващата платформа.

Обикаляхме телепортите, докато не попаднахме на вече познатия ми Музей на историята. При това, излязохме от същия този телепорт, през който преди няколко часа избягахме с Келнмиир.

Трябваше ми време, за да се отърва от чувството, че съм обречен. Всяка моя следваща крачка можеше да се окаже последна…

Започваше да ме тресе.

— Добре, можеш да си починеш — с тези думи тролът ме завърза за един стълб, все едно бях кон и дори върза ръцете ми отзад.

Страхувах се, че следващият опит може да се окаже неуспешен. Ами, ако някой от телепортите не работи? По-добре сега да не мисля за това.

Още повече, като се има предвид, че си имам много по-интересна тема за размисъл. Каква ли? Ами, например защо сега телепортите свободно пропускат, а преди малко — не? С какво може да бъде свързан този факт? Сигурно Шинс можеше да отговори, но той засега беше на друг етаж. Жалко.

Сякаш в отговор на моите тревоги, от единия телепорт изскочи Шинс, следван от каменен трол.

— Тук ще стоиш — избуча тролът и бутна Шинс към противоположната стена.

Когато тролът се отдалечи, Шинс се огледа и бързо притича до мен. Него, за разлика от мен, не го бяха завързали. Това не е честно…

— Изключително ти е провървяло — беше първото нещо, което Шинс ми съобщи. — Почти всеки пети телепорт е повреден. Дори не мога да си представя как си се оправил!

Значи, могъл съм да вляза в някой от телепортите… и никога да не изляза?! Майчице!…

— Късмета на глупака — измърморих аз. — Вас какво ви засяга? Нали съм шпионин? Може би ще е по-добре, ако загина.

— Ако си шпионин, това най-вероятно не е по твоя воля. Всеки може да бъде хипнотизиран, за което не носи вина — неочаквано каза Шинс. — Освен това, само Майстор е могъл да препрограмира телепортите. Мога да твърдя това с абсолютна убеденост, след като ги огледах. Няма как ти да си го направил.

Нещо не ми стана ясно. Шинс ту ме плюе, ту после ме оправдава.

— Щом не съм виновен, че съм шпионин — макар че това изобщо не е доказано — защо вие се настроихте така срещу мен? — отново се върнах към въпроса, който ме мъчеше.

Шинс вдигна рамене.

— Такава беше инструкцията — да изкарваме от равновесие някои ученици повече от останалите.

— Инструкция ли? — смаях се аз.

— Беше ни казано кого да тормозим повече.

— Защо?!

— Още не сте учили теория на хипнозата — каза Шинс. — Смята се, че всяка хипноза може да бъде свалена, ако човекът бъде докаран до нервно пренапрежение или разстройство. Бяха ни дадени имената на най-подозрителните, за да им създадем, възможно най-тежките условия.

— И аз бях между подозрителните — заключих аз. Логично е, нали, когато влязох в Академията, върху мен е имало явни следи от хипноза. Чудно е как Майсторите не са ме разкрили веднага…

— Да — съгласи се Шинс. — Не предвидихме само едно обстоятелство — че човек свиква с всичко. Усложнената обстановка и повишената травматичност направиха така, че тези ученици станаха по-твърди и психологически по-устойчиви. Опитите ни да изкараме подозрителните от равновесие само ги накараха да се държат по-здраво на краката си.

Като се замисля — така си беше. Всеки път, когато ни вкарваха в неприятности, ние ги преодолявахме… и продължавахме да учим. Всъщност, на какво са се надявали? На това, че ще се пречупим и по цели нощи няма да спим от страх? Да бе! И без това имахме толкова малко време за сън! Не ни се занимаваше с глупости…

— Сега имате ли ми доверие? — попитах тихо.

— Сега съм принуден да ти вярвам, защото нямам избор. Само с твоя помощ мога да направя нещо…

Едва сдържах радостната си усмивка.

— И какво трябва да направим?

Най-напред се промъквахме към Музея на историята, след това — към Главната зала… но колкото и да се напъвах, не можех да измисля какво трябва да се направи, за да… за да… може би за да освободим Майсторите…

— Трябва да свалим външното поле на Академията — поясни Шинс. — Сега е нощ, но и през нощта въздухът е зареден с енергия. Нощем тя действително е в по-малки количества, отколкото през деня. Най-общо казано, ако свалим консервационното поле, енергията от околния свят ще нахлуе в Академията и тогава Майсторите ще могат да изтласкат троловете за по-малко от пет минути.

Едновременно погледнахме към троловете, които се суетяха около дървените сандъци.

— Това би било страхотно! — признах аз. — Обаче как ще го постигнем?

Шинс се замисли. Имах чувството, че той все още не ми се доверява напълно.

— Трябва да се измъкнем по някакъв начин от сградата на Академията.

— Да предположим, че се измъкнем… После, какво?

— После ще действам аз — въздъхна Шинс и ми показа един пръстен. — Позна ли го?

Кимнах.

Разбира се, че познах моя заряден пръстен. Значи, Ромиус го е дал на Шинс, за да го използва при свалянето на консервационното поле.

— Никой друг, освен мен — нито ти, нито твоят приятел — вампирът, няма да може да разруши това поле — продължи Шинс. — Внимавай, това, което ти казвам, е много важно и ако троловете научат дори нещичко, вече ще знам кого да обвиня.

Огледах се притеснено. Току-виж някой ни подслушал, а сетне ще стоварят всичко върху мен.

— Тоест, ние с Келнмиир ще трябва да осигурим вашето излизане от Академията — уточних.

— Именно — съгласи се Шинс. — И тъй като вампирът не е тук, сега цялата отговорност ляга върху теб.

Иди ги разбери! Ту те наричат шпионин, ту ти стоварват цялата отговорност… Как му казват на това?! И как бих могъл да осигуря излизането на Шинс, когато единственото ми оръжие — моята универсална бойна метличка остана в Главната зала?! Край! С Академията е свършено!

— Не можете ли да унищожите полето от прозореца? — вяло попитах и се досетих, че в Музея няма прозорци… Но току-виж се появила някаква възможност, докато обикаляме телепортите. Вярно, Шинс не е глупак и ако досега му се беше удала възможност, със сигурност щеше да се възползва.

— Полето може да се унищожи само от първия етаж — потвърди опасенията ми Шинс. — Така е заложено от начало, когато е конструирано. Създадено е преди седем века и няма кого да попитаме защо е направено точно така. Което е жалко. Сигурно неговият създател е имал свои планове. Които, слава богу, не са се изпълнили!

Пак ми разкрива някаква тайна. С всеки разказ ме набутва все по-дълбоко. Дори наистина да не съм шпионин (вече не бях сигурен…) и вземем, че победим, могат да ме премахнат просто като човек, който знае твърде много. По-рано и през ум не би ми минало, че Майсторите могат да бъдат способни на такива неща, но сега съм абсолютно уверен, че ако трябва, току-виж изчезна завинаги. Особено след този ритник, който получи Академията от шатерските нашественици. Сигурен съм, че оттук нататък ще елиминират всеки, който им се стори дори малко подозрителен или опасен. Впрочем, нека оживея дотогава…

— Имате ли някакви идеи как да се измъкнем оттук?

— Ами… — Шинс (о, чудо!) се смути. — Не съм свикнал да действам… без магия. Всички проблеми и задачи вече повече от сто години решавам единствено с помощта на Занаята и затова в тази ситуация ми е малко трудно… да мисля разумно.

Да-а… Здраво сте се ояли, господа Майстори! Добре поне, че не сте се отучили да ходите по тази грешна земя и не сте заменили разходките пеша с левитация.

— Значи, аз трябва да измисля нещо — въздъхнах тежко.

През главата ми мина една самотна, но много бойна мисъл. По-добре да бях шпионин. Проблемите щяха да са много по-малко.

— Дали не бихте ми развързали ръцете? — сетих се аз. — Че леко ми поотекоха…

Леко е слабо казано…

— Не — изненада ме Шинс. — Щом троловете са решили да те завържат, защо да ги ядосваме напразно? Току-виж изведнъж се разсърдили и ни строшили нещо или кой знае какво…

Да-а… Може и да е прав. Защо да дразним излишно каменните глави? Юмруците им са като чукове. Какво, като повися още малко? Ръцете ми щели да отекат… Чудо голямо! Нали няма да се счупят, я!…

— Да попитам — досетих се аз. — Когато се върнат нашите каменни приятели и ме повлекат отново по телепортите, аз какво да правя?

— Дори да имам най-голямо желание, не мога да те науча да виждаш кодираните потоци енергия. Това се учи в трети курс много продължително, при това, по специална методика.

— Относно… — продължих аз. — Кажете ми, моля ви се, защо, когато обикаляхме Академията след нашествието, телепортите не работеха, а сега, заедно с трола, без проблем се придвижвахме и нагоре, и надолу?

— Няма нищо по-просто — зарадва се Шинс. — Между системата на автономното захранване и телепорта има блок, който позволява на телепорта да работи само когато там е застанал трол.

— Тогава, всичко е ясно — кимнах аз. — Макар че не, излъгах, нищо не ми е ясно. Ако това е така, значи аз бих могъл да пътувам само в едната посока, но не бих могъл да се върна.

— Блокът може да работи и така, и така — вдигна рамене Шинс. — Основата му е такава, а освен основата, там има и разни други допълнения… може да е напълно достатъчно и само ако до приемащия телепорт се намира трол. Няма как да се каже нещо по-конкретно, без подробни изследвания. Любопитното е това, че този блок е на мястото на един друг, който отговаряше за блокирането на телепорта, ако не достига енергия при преноса на тяло. Затова сега телепортите са опасни — сменена им е блокировката.

Аха… Значи агресорите сами са си усложнили живота. Ясно…

— Вие не можете ли да премахнете блокировката? — поинтересувах се.

— Мога за пет минути да махна блокировката от всички телепорти, ако имам достатъчно енергия. Само че нямам.

— Разбирам — кимнах аз и се върнах към въпроса, който в момента най-много ме вълнуваше. — Значи, няма начин да разбера дали телепортът е безопасен?

— Ако телепортът е съвсем взел-дал, можеш да го разбереш. Хвърляш в него някаква малка вещ и ако не попадне на белия светещ кръг, а на червения — значи този телепорт няма енергия.

— Някаква вещ… — въздъхнах.

Иззад сандъците тихо се появи трол. Такова туловище, а колко тихо стъпва! Такъв ще се промъкне, без да го усетиш…

Той дойде до нас и, без да бърза, развърза ръцете ми и завърза ръцете на Шинс.

— Бързак, ти сега идваш с мен — заяви каменоглавият и въпреки моите опасения ме повлече не към телепорта, а навътре в Хранилището.

Докато вървяхме по коридора, тролът разсъждаваше на глас.

— Вие, хората ни смятате за глупави, но това изобщо не е така. Мислиш си, че не сме те познали? Нали ти се опитваше, с помощта на вампира, да се добереш до този телепорт? И какво постигна? Нищо. Ето че пак си тук само след няколко часа.

Трябва да призная, че тролът разсъждаваше много разумно. Само дето за тази, не толкова дълга реч му потрябваха няколко минути.

— Ти си бърз — констатира тролът. — А ние не обичаме бързите. Вие ни смятате за глупави, но това изобщо не е така.

Струва ми се, че това вече го беше казал. Или греша?

— Какво говорите? — опитах се да се оправдая. — Не ви смятам за глупави, само за малко по-бавни…

— Приготвили сме ти нещо — зловещо изрече тролът. Ние?

На раменете ми легнаха две каменни лапи.

— Бързак си, но ще ти се наложи да забавиш темпото. Ние ще ти помогнем.

Усетих как около врата ми се стяга нещо… нещо желязно!

— Сега няма къде да се денеш — каза тролът зад гърба ми. — Този нашийник е свързан с управляващ пръстен, който е у мен. Ако се опиташ да избягаш или ти хрумне още някаква глупост, ще дам команда и нашийникът ще те удуши.

Прекрасно! Ох, неслучайно ми хрумна сравнението с кучето, съвсем не е било случайно. Ако допреди малко не можех да си представя как с Шинс бихме могли да избягаме от троловете, то сега това ставаше невъзможна задача. Надявам се поне на Майстора да не са надянали такова нещо. Като че ли само мен ме смятат за „бързак“, а Шинс дори не го завързаха.

— А сега отиваме да проверяваме телепортите — зарадва ме тролът, на чийто пръст забелязах да блести златен пръстен.

Интересното беше, че троловете не ме поведоха към този телепорт, откъдето бяхме дошли. Поведоха ме навътре, в хранилището за експонати. По пътя, спомняйки си думите на Шинс, успях да вдигна от пода няколко ръждиви дреболии, които явно бяха останали след погрома, който Келнмиир и голема бяха оформили.

Скоро излязохме на една площадка с телепорти. Цели десет на брой.

— Кои от тях не работят? — веднага се поинтересува тролът.

— Трябва да ги изследвам — отговорих аз.

— По-рано не ги изследваше — отбеляза тролът. Нещо много поумняхте, каменарки проклети!

— Точно така — ядосах се. — По-рано! Сега обаче трябва да ги изследвам!

Приближих се до първия телепорт и хвърлих вътре едно камъче. За всеки случай направих няколко движения с ръцете, за по-голяма убедителност.

Камъчето изчезна в белия проблясък.

Значи този телепорт работи. Което не означава, че може да ме пренесе. Значи само, че не е напълно изтощен.

Когато хвърлих камъче в последния телепорт, то изчезна в червеното сияние със странно свистене.

— Този е счупен — радостно отбелязах аз.

Както и да го погледне човек, това означаваше, че шансовете ми да оживея са нараснали…

— А другите?

— Другите работят — мръднах с рамене.

— Влез в този телепорт — тролът посочи с пръст единия от телепортите. — И ме чакай като слезеш. Ако не те сваря, да знаеш, че нашийникът ти ще те удуши. Ясно ли е?

Кимнах. Кое може да не е ясно? Стиснах очи, когато се качих на платформата на телепорта и се мъчех да не мисля за това, че мога моментално да изчезна.

Отворих очи и видях, че съм на единия от етажите, където се намираха стаите на учениците.

— Още няколко такива прехода и нервите ми няма да издържат — изрекох на глас и нервно се разсмях.

— Зак?!

Обърнах се и видях Чез, който тичаше към мен.

— Чез?!

— Добре ли си?!? — изрева той и ме прегърна така, че горките ми кости сърдито изхрущяха.

Жив е! Нищо му няма! Значи и Алиса е добре, но…

— Чез! Скрий се веднага! След секунда, след мен, през този телепорт ще се появи един трол!

— Трол ли? — Чез се отдръпна и измъкна иззад гърба си някакъв, явно тежък предмет и удари с него телепорта, няколко пъти при това.

Когато го видях отблизо, разбрах, че този предмет беше железен крак от стол и телепортът трябва да беше пострадал достатъчно силно.

— Ти счупи телепорта! — изкрещях аз. — Какво направи! Аз сега… ох… Мен сега…

— Зак! — в дъното на коридора се появи Алиса. От главата ми излетяха всички странични мисли.

— Али… — и бях съборен на земята на половин дума.

— Добре ли си?! — извика вампирката.

— Как да ти кажа — прошепнах аз. — Ако не броим това, че почти ме стъпка, и ако не броим ето този нашийник, който ще ме удуши… всеки миг…

Алиса скочи на краката си и ме вдигна за яката. Стига толкова! Какво взеха всички да ме влачат за яката, ту троловете, ту Алиса… Да не съм им някаква кукла?!

— Аз пък си мислех, че това на шията ти е някакво украшение — каза Чез. — Сваляй тази гадост, щом е толкова опасна! И защо трябва да те души? Защо си с ливрея на Майстор?

— Ох, хора, това е дълга история и се страхувам, че сега няма да мога да ви я разкажа. Преди всичко, трябва да се отдалечим от телепортите и да свалим този нашийник. Скоро тук може да се появят тролове…

— Това не е проблем — кой знае защо се зарадва Алиса. — Сега ще отидем на някой друг етаж. Мисля, че там няма да те намерят.

Ако изобщо тръгнат да ме търсят. Може да предпочетат да ме удушат. То вече беше време да започнат. Но нещо не започват…

— Как ще отидем на друг етаж? — стана ми интересно.

— Няма да е с телепорт — усмихна се Чез. — Вървете след мен.

Алиса ме хвана под ръка (ау!) и ме поведе след Чез.

— Обърна ли внимание на кой етаж сме сега?

Обърнах се и погледнах табелката. Четирийсети.

— Вие как се озовахте тук? — учудих се аз.

— О, това е просто, като всичко що е гениално — отговори Чез.

— Връзвахме пердета и се спускахме по тях от етаж на етаж.

Добра идея. Помня, че нещо такова ни беше хрумвало, но за него щеше да ни трябва много време и необикновена сила. Да висиш над бездната, хванат за перде… Доста страшничко…

— Вие ми предлагате да се спусна от четирийсетия етаж на трийсет и деветия само с помощта на някакви парцали?!

— Именно — потвърди Чез. — Вече всичко сме вързали и закрепили. Само трябва да се спуснем.

„Само трябва да се спуснем?“ Разсмяха ме, драконите да ги вземат! Едва не умрях от страх, когато Келнмиир ме носеше на гърба си, а сега да вися на собствените си ръце?!

— Само погледни — обяви Чез. — Това е идеалната конструкция!

Този път наистина се уплаших. „Идеалната конструкция“ се състоеше от една дълга пейка, в средата на която беше завързано въже, направено от пердета. Когато въжето се опънеше, пейката трябваше да се опре от двете страни на прозореца. Кошмар!

— Сигурно ли е, че тази конструкция ще ни издържи? — попитах със съмнение в гласа си.

— Не вярваш ли? — учуди се Чез. — Ние с Алиса минахме десет етажа по този начин и, както виждаш, сме живи и здрави. Ако забелязваш, навън няма никакъв вятър, защото сме отделени от света, а когато няма вятър, спускането е много по-лесно. Виж, ако духаше…

— Добре — съгласих се аз. — Да вървим, докато не съм размислил окончателно.

Чез тръгна пръв. Когато стигна до трийсет и деветия етаж, дръпна въжето, давайки ни знак, че следващият може да се спуска.

— Ще се спусна с теб — реши Алиса. — Всичко се случва. Двамата с Чез вече свикнахме, но на теб ти е за пръв път.

Алиса пое първа, аз тръгнах след нея.

Прииска ми се да кажа нещо на Алиса… как съм се тревожил за нея… но когато увиснах над пропастта, желанието ми се изпари. Дъхът ми секна, ръцете ми се схванаха, а от устата ми се изтръгна проклятие.

— Нали е завладяващо? — подигравателно ме запита Алиса някъде отдолу.

— Аха — изписуках аз.

Местех ръцете си с огромно усилие и за нищо друго не ми достигаха силите. В главата ми тупкаше само една мисъл — нашийникът! Защо досега не се случваше нищо? Може би беше свързано с това, че тролът се намираше в Музея, а там нямаше прозорци? Тоест, защото залата на Музея беше изцяло екранирана. „Дагорът“ не пропускаше магически импулси и може би това пречеше на сигнала от управляващия пръстен да достигне до нашийника. Но това значи, че когато тролът стигне до етаж, на който има прозорци, нашийникът ще ме удуши?!

— Алиса, да побързаме — помолих вампирката.

Ами ако нашийникът сработи, когато още вися на тези пердета? Интересно, кое ли ще се случи най-напред — дали ще се задуша или ще падна? Не. Трябва да не мисля за глупости…

Нашийникът все пак сработи преди да стъпя на трийсет и деветия етаж. Оставаше ми да пропълзя само метър, Алиса вече беше прекрачила през прозореца и в този момент усетих, че нашийникът стегна шията ми…

Исках да извикам, но не ми достигаше въздух. Пред очите ми плувнаха разноцветни кръгове, а ръцете ми сами се отпуснаха…

Алиса ме подхвана в последния момент и ме издърпа вътре.

— … Зак какво става?

Тя каза още нещо, но вече не я чувах. За мен целият свят се беше превърнал в огромно червено петно и последното нещо, което видях, беше лицето на Алиса, която беше оголила вампирските си зъби и се навеждаше към шията ми.

Пред очите ми се появи малко прилепче. То махаше бързо-бързо с ципестите си крилца и летеше нанякъде. Държеше в мъничките си лапки един огромен меч и метла и въпреки че те бяха много по-големи от него, летеше с голяма скорост…

— Зак! Събуди се!

Бавно отворих очи.

Страшно ме болеше главата. И шията. Болката в главата беше тъпа и мъчителна, а шията ме болеше с остра болка, сякаш някой ме беше клал с тъп нож.

— Алиса ли ме ухапа? — изтърсих първото нещо, което ми беше дошло на ум.

— Идиот! — разсмя се Чез. — Алиса прегриза с вампирските си зъби металния нашийник.

— А-а…

Ясно… но, все пак и шията ми е пострадала и затова ме боли…

— Как го направи? — изведнъж се опомних. — Със зъби?! Железния нашийник? Чакай… а тя къде е?

Чез се замисли:

— Ами… предполагам, че е в някоя от баните…

— В някоя от баните?…

— Нали трябва да се измие от кръвта, ти също, между другото, няма да е зле да се поумиеш.

Погледнах се и се ужасих — бях целият в кръв!

— Тази кръв чия е? — попитах с треперещ глас.

Чез пак се замисли.

— Трудно е да се каже… Половината е твоя, половината — на Алиса. Дори за един вампир не е лесна работа да гризе желязо…

— Много ли е пострадала?! — ужасих се аз и скочих на краката си, забравяйки за болежките си.

Светът около мен се завъртя, но успях да запазя равновесие. Най-вече, благодарение на Чез.

— Честно — нямам представа.

Бавно прекарах ръка през лицето си, за да изтрия… кръвта? Колко кръв се е проляла тук?!

— Чез, да вървим при Алиса!

— Мисля, че няма да е трудно да я намерим по следите. — Чез посочи с глава кървавите петна по коридора.

Все още ми се виеше свят, но въпреки това бързо стигнахме до тоалетната. Целият етаж беше зает от класни стаи и затова бани нямаше, но имаше тоалетни.

Точно пред входа към тоалетните имаше мивки и над една такава мивка Алиса се беше навела и се миеше много старателно.

— Алиса, как си? — веднага попитах.

— Нормално — каза тя, без да се обръща.

— Алиса, ти си звяр! — забърбори Чез. — Да прегризеш желязото със зъбите си… това не ти е ала-бала…

— Наистина — съгласих се аз. — Благодаря ти, Алиса! Ти ми спаси живота.

Настъпи неловко мълчание.

— Зак, върви и ти да се измиеш — побутна ме Чез. — Алиса вече е чисто нова, а ти… сякаш някой вампир те е дъвкал, да ме извини Алиса…

— Не бих казала, че съм „чисто нова“ — обърна се Алиса към нас и тъжно се усмихна.

Наистина… изпочупени зъби, раздрани венци и уста… направо ужас!

— Алиса! — неочаквано дрезгаво прозвуча гласът ми. Не знаех какво друго да кажа и затова се приближих и я прегърнах с всички сили.

Не знам колко време сме стояли така, но когато погледнах към вратата, Чез вече го нямаше. Сигурно беше отишъл да разузнае обстановката на етажа.

— Знаеш ли? — тихо пошепнах. — Много се тревожих за вас… за теб…

— И ние се тревожихме. Теб те хванаха пред очите на всички!

— Ха-ха… Хванали са ме… — не успях да сдържа усмивката си. — Това е най-безопасното приключение, което съм преживявал. Толкова неща ми се случиха през тези няколко часа…

— Няколко часа? Откакто се разделихме минаха цели осем часа — отбеляза вампирката.

Осем ли? Не може да бъде! Дори не съм усетил.

Погледнах внимателно Алиса… и не можах да се удържа. Много нежно, за да не й причиня болка я целунах по устните.

— Браво, браво — тя неочаквано се усмихна. — Трябваше да прегризя железния ти нашийник, за да се досетиш да ме целунеш.

— Аз… — пак не намерих думи.

Спаси ме Чез, който нахлу в тоалетната.

— Ето на̀! — възмути се той. — Не стига, че не си се измил, а си успял да изплескаш и Алиса! Мийте се бързо и елате да ви водя на едно място. Намерих хапване. Не знам вие как сте, но аз съм зверски гладен.