Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Занаятът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Огненный факультет, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 148 гласа)

Информация

Корекция
Борислав Манолов (2010)

Преводът е направен специално за „Моята библиотека“ и се публикува в нея със съгласието на автора.

Оформление на корицата: gogo_mir, 2012 г.

За корицата е използвана картина от Олег Бабкин.

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции

Действие 6

Следващите две седмици просто физически не мога да опиша. Повече от половината време, през което бях буден (а това, между другото са осемдесет процента от общото време), прекарах като в мъгла. Уж разбирах всичко, което се случва, а сякаш наблюдавах нещата отстрани и нито можех да се зарадвам, нито да се натъжа.

Във всички неприятности и изпитания приятелите ми бяха до мен. С Чез работехме в столовата три пъти на ден, превръщайки се в същински зомбита, а Невил, по време на двубоите между факултетите, винаги ме покриваше със собственото си тяло. Дори нещо повече — всеки ден по някой от нашата петорка ми правеше компания в здравния пункт. Така беше, защото Шинс не само че не ослаби, ами усили натиска си върху нас. Да, именно върху нас. Сега цялата ни група стана негова мишена. Неведнъж ни минаваше през ум, че зловредният учител просто искаше нашата група да не доживее до състезанията. Лично мен, нервното напрежение ме докара дотам, че нощем сънувах как изгарям жив, как насреща ми се носят хиляди огнени кълбета, как ме гони „огнена птица“… въобще, нервният срив ме преследваше със страшна сила.

Откакто Алиса и Невил разбраха, че в моята стая е възможно без всякакъв риск да се правят магии, единствените ми свободни часове се превърнаха в продължение на нощните ми кошмари. Често ми се случваше да заспя под грохота на взривен фаербол или да се събудя от свистенето на „огнен смерч“. От многобройните експерименти стените на стаята ми се покриха с дебел слой сажди, което влошаваше положението и по никакъв начин не помагаше на моя кратък сън. Оставаше ми само надеждата, че скоро ще ни преподадат няколко подходящи заклинания от арсенала на водната сфера и това ще почисти малко моята бърлога. Сега за чистене нямахме нито сили, нито време. Тренировки, тренировки и пак тренировки. Кой твърдеше, че Върховните майстори могат да направят каквото си поискат с едно движение на ръката? Зад всичко това стояха толкова схеми на енергийни потоци… свят да ти се завие! На мен, със сигурност, вече ми се виеше свят. Докарах я дотам, че на вечерната медитация, без да се усетя, се бях вдигнал на няколко сантиметра над земята. Нямах намерение да го правя, а и не умеех, но се бях замислил и хоп!… Оттогава Чез само повтаряше, че летя на сън, значи пораствам. Завижда. Защото той самият още не може да лети.

Тъй че всичкото това време мина продуктивно, но изключително монотонно. Може да ми вярвате, повече нямам какво да ви разкажа.

* * *

Един мек глас произнесе убедително:

— Вашата победа е нашата награда…

А може би е имал предвид:

— Вашата победа, нашата награда…

Какво значение има какво е имал предвид?! Странни сънища сънувам напоследък и всички са свързани с бъдещето ми, а може би това са моите предчувствия…

* * *

— Още дълго ли смяташ да ни баламосваш?! — извика Чез.

— Какво?!

Мъчех се да надвикам рева на огнения стълб, който се беше образувал по средата на стаята ми.

— Алиса, загаси това чудо! — Чез викаше с всичка сила.

— Това не е „чудо“ — обиди се Алиса. — Това е „огнен стълб“!

Огненият стълб послушно угасна под погледа на зачервените очи на Алиса.

— Мен ако питаш, това си е най-обикновена лампа, макар че на тази светлина не бих рискувал да чета — продължи да разсъждава по темата Чез. — Може да мине и за печка.

— Гледай си работата — беззлобно му отвърна Алиса.

Въздъхнах с облекчение. Сега Чез ще започне един безсмислен спор и ще ме остави на мира поне за известно време.

— Не съм те забравил — обърна се Чез към мен. — По-добре, разкажи всичко, както си беше. Признай си и ще те разберем, а може и да ти простим. Ако имаме настроение.

— Да, аз го направих! И какво от това? — не издържах и аз. — Завиждаш ли ми?

— Завиждам ти — потвърди Чез. — Може ли да разкажеш малко по-подробно?

Наложи се да му разкажа за шегобиеца, който преди два месеца ми развали прическата. Признавам си, гордея се с това, което направих и нямам нищо против провеждането на още един-два такива възпитателни сеанси с още няколко такива веселяци, от водния факултет например. Бях се готвил за тази операция цяла седмица, а идеята ми даде един колега от факултета по земята и, колкото и да е странно, един вампир, който неотдавна ме беше посетил.

В Академията беше забранено използването на магии и във всяко друго помещение, освен в моята стая, можех да бъда засечен. Но извън стените на Академията предполагам, че някое и друго мъничко заклинанийце можеше да се използва. Бях установил, че по време на „консервацията“ (това е, когато времето в Академията тече другояче, не както в целия свят) цялото здание се захлупва със силов похлупак и нищо не можеше да изтече през него. Обаче! Този похлупак се намираше на около пет метра от стените. Именно там тогава летеше вампирът и от това пространство бих могъл да се възползвам, ако исках да отида на някой от другите етажи. И аз се възползвах.

Помогна ми едно заклинание — за бърз растеж, с което омагьосах една лиана. Нея също аз я бях създал. За няколко часа тя порасна цели три етажа нагоре и това ми помогна да стигна до стаята на шегобиеца, който живееше точно над мен. Докато той хъркаше и нищо не подозираше, аз успях да обръсна главата му. Като се върнах в стаята си, подпалих лианата, без да оставям и прашинка от нея и преспокойно легнах да спя. Каква олелия само се вдигна на другата сутрин!…

Шегаджията се оплака на всички, на които можеше да се оплаче, в това число и на любимия ни преподавател Шинс. Даже беше съставена комисия, която обаче не откри в стаята ми следи от магии. Няма как да откриеш това, което не съществува.

Любителят на шегите се досещаше, разбира се, кой му отмъщава, защото ми хвърляше враждебни погледи, колчем ме срещнеше, но не можеше нищо да докаже. Тъй че сега аз се разхождах из коридорите на Академията и тайнствено (поне така си мислех) се усмихвах.

Честно да си призная, реших се на тази стъпка не толкова защото съм злопаметен, а заради Алиса. Добре си спомнях думите й, че тези, които умеят да си отмъщават, заслужават уважение.

— Браво! — коментира разказа ми Алиса. — Макар че има една подробност…

— Каква подробност? — обидих се аз.

— Наистина ли си мислиш, че Майсторите са толкова глупави, че да не се досещат как си влязъл в тази стая.

Над това не бях се замислял. Може и да не са се досетили. Случват се и такива неща.

— Просто и този път те е отървал чичо ти — констатира Алиса.

— Ти откъде знаеш? — намръщих се аз.

— Чух — вдигна рамене вампирката.

— Аха — зарадвах се. — Пак си подслушвала. Я ми кажи… — направих пауза. — Наистина ли вярваш, че Майсторите са толкова завеяни, та да не забележат, че ти се въртиш непрекъснато на техния етаж и подслушваш?

По озадаченото лице на вампирката разбрах, че съм улучил в десетката. Не се беше замисляла над това.

— Апропо — Чез застана на моя страна. — Я кажи, за кого слухтиш и шпионираш? Да не би да го правиш за роднините си — вампирите? Те сигурно готвят нападение над Академията?

Двамата с Чез се разсмяхме. Нищо по-глупаво не може да се измисли! Кой ще тръгне да напада Академията? Ха-ха…

— Дотрябвала ни е вашата Академия! — изръмжа Алиса. — Нямаме си други грижи…

— Тогава защо? — насмешливо попита Чез, но очите му подозрително се присвиха.

— За нищо — промърмори вампирката. — Няма такива работи, никого не шпионирам! Само си измисляте.

С Чез се спогледахме и решихме да не продължаваме тази деликатна тема.

— Хайде, че е време да ходим в кухнята — припомни Чез.

— Каква тъпотия! — недоволно изрече Алиса. — Дори в деня на състезанията да не ви освободят.

— Е, голяма работа — махнахме с ръце. — Човек на всичко привиква. Ще си отработим и веднага отиваме на съзтезанията.

Излязохме от стаята и се запътихме към телепортите. Удобно нещо е това — телепортът. Независимо на какъв принцип работи. Представям си каква мъка би било, ако трябва да лазим по стълбите от четиридесетия етаж до седемдесетия и обратно. И така по десет пъти на ден. Ужас!

— Да не закъснеете за състезанието — напътстваше ни вампирката, докато влизаше в своя телепорт.

— Аз бих закъснял — замислено каза Чез. — Но не искам да радвам хипотетичните си противници.

— След няколко часа, нашите хипотетични противници ще се превърнат в реални — напомних му аз.

— Още една причина да не искам да ги зарадвам.

Днес столовата беше по-пълна от всякога. Изглежда бяха решили да съберат тук всички курсове преди състезанието. Пред входа на столовата се сблъсках с позната двойка от последния курс на нашия факултет.

— Хей, друже — засмя се момчето. — Теб те познавам.

Как ли се казваше това момче? Забравил съм…

— Серж, закъсняваме — побутна го момичето, после погледна към мен. — А, ти ли си? Здравей, Зак!

Аха, Серж. Така се казваше. А момичето… Анна, мисля.

— Здравей — стиснах протегнатата ръка.

Чез изгледа познатите ми, после погледна към мен, махна с ръка… и изчезна към кухнята.

— Как върви учението?

— Нормално — казах аз. — Извинете ме, но закъснявам за сервирането на храната.

— Охо! Виждам, че вече си успял да се изявиш — забеляза Анна.

Направих кисела физиономия.

— Не се притеснявай. — Серж сложи ръка на рамото ми. — Всички сме минали през кухнята, това е нещо като посвещение.

— Ъхъ, посвещение в келнерския занаят — съгласих се аз.

— Е, хайде, надявам се пак да се видим — каза Анна. — Да не закъснеем за подготовката за състезанието.

— Там ще се видим — отвърнах радостно. — Ние сме в отбора на нашия факултет.

— Това вече си е цяло постижение — отбеляза Серж. — Успех.

— До скоро — кимнах аз.

— Ще викаме за вас — обеща Анна.

Когато влязох в кухнята, Чез вече беше облякъл бялата престилка и вдигаше един поднос.

— Какво си зяпнал? Хайде на работа!

* * *

В Главната зала се беше събрала почти цялата Академия. Така поне ми се стори. Разбира се, може и да грешах, тъй като нямах дори приблизителна представа в този момент (както и във всеки друг) колко души се намираха на територията на Академията.

Помня, че Залата на Средната сила беше пълна, когато там се събираше целият ни курс, но Главната зала беше десет пъти по-голяма. А тук, яйце да хвърлиш, щеше да уцели нечия глава. Веднага ставаше ясно колко бяха важни тези състезания — Майсторите, които присъстваха, бяха почти колкото учениците.

— Виж, там са нашите приятели — Чез ми посочи трима наши общи познати от факултета по водата.

— Виждам — кимнах аз. — Сигурно също ще участват в отборните състезания.

— Добре би било — мечтателно вдигна поглед към тавана Чез. — Така ще ги подпалим…

— Само те да не ни изстудят — охладих аз ентусиазма му.

Чез като никога реши да си премълчи. Изглежда и на него му се отразяваше напрежението преди състезанието.

На нас, между другото, ни провървя. Моето мнение е, че отборните състезания не са толкова сложни от психологическа гледна точка, колкото индивидуалните. Когато си в отбора, имаш приятел до себе си и си много по-уверен, отколкото когато стоиш лице в лице с противника си. Макар че самата битка е по-сложна, защото никога не знаеш кой от петимата срещу теб кога ще те атакува. В нашия отбор за защитата отговарям аз. Моят невидим щит досега си остава най-ефективното защитно заклинание в целия факултет. Ромиус веднъж ми каза под секрет, че схемата на моето заклинание е на нивото на трети курс. Самият той с лекота повтори моята плетеница и даже леко я подобри. А приятелите ми не успяха да повторят и половината от схемата — казаха, че за тях енергийните потоци били твърде фини. Толкова тънки енергийни нишки само аз можех да сплитам. Така че нас петимата ни пазеха моят щит и моите змийчета, които пукаха не само фаерболите, но и простите заклинания от другите сфери като „въздушния юмрук“, „зеления шип“ и „ледената стрела“.

Разбира се, нашата ударна сила беше Наив, като с него работеше и брат му, а Чез и Алиса бяха тези, които отвличаха вниманието на съперника, тъй като бяха най-бързи, най-ловки и най-издръжливи. По принцип, тази тактика би трябвало да изберат и другите школи, но дали беше така, тепърва предстоеше да разберем.

Чез прекъсна размислите ми, като ме изръга в ребрата.

— Внимавай, сега ще кажат нещо важно.

Погледнах към площадката и забелязах известно оживление.

В средата на площадката излезе един Върховен майстор, когото не познавах, и заговори:

— Здравейте, уважаеми Майстори и вие, които предстои да станете такива.

— Да, бе — пошепна ми Чез. — Интересно, кой от тях чак толкова ни уважава! Нещо съм пропуснал…

— Ш-шт… — изшътка му един ученик, който седеше до нас. Веднага си личеше, че не е от нашия факултет. Ако беше от нашия, щеше да знае, че с Чез не си струва да се заяждаш.

— Да не би да ти е много интересно да слушаш тези глупости? — веднага се поинтересува Чез.

— … Първо ще минат индивидуалните двубои между най-добрите ученици от всеки факултет…

— За много умен ли се мислиш?

— … След това са двубоите между най-добрите петорки…

— Да излезем да си поговорим, искаш ли?

— … Обявявам състезанието…

— Край, изпроси си го!

— … за открито!

— Уплаши ме!

— Първи на терена да излязат представителите на сферите на земята и на водата за индивидуален двубой!

Момчето, с което Чез си разменяше любезности, заряза кавгата и побърза към площадката за двубоите.

— Изплаши се — не много уверено констатира Чез.

— Мечтай си — не се съгласих аз, наблюдавайки момчето, което си проправяше път през тълпата. — Струва ми се, че ти току-що се изпокара с най-добрия ученик от факултета по водата… или по земята.

Предпазният енергиен купол се затвори и битката започна.

— По водата — мрачно уточни Чез, след като учениците си размениха първите заклинания.

— Започнаха ли? Пропуснахме ли нещо? — възвестиха своето пристигане братята Викерс.

— Нищо особено — отвърнах аз и не можах да се въздържа да не пусна една стрела по адрес на приятеля си. — А Чез, буквално преди минута, извика на дуел най-добрия ученик от водния факултет. Гледам, че — погледнах към площадката — това момче току-що много ловко спечели битката.

— На нас все още са ни забранени битките с другите факултети — отбеляза Невил.

— След две седмици и един ден, вече ще са ни разрешени — напомних аз. — И първият двубой на Чез ще бъде с този мил момък.

Чез леко пребледня.

Така му се пада. Следващия път да мисли какви ги върши.

— Да сте виждали Алиса? — сетих се аз. — Сутринта се разделихме при телепортите, а в столовата май не я видях.

— И ние не сме я виждали — отговориха братята. — Мислехме, че е с вас, както винаги.

— Това не ми харесва! — отсече Чез. — Тя така може да ни провали на състезанието.

— Трябва да я потърсим — предложи Невил. — На кого да възложим тази отговорна мисия?

И тримата погледнаха към мен.

— Какво сте ме зяпнали? — възмутих се аз, но бързо омекнах. — Добре де, отивам.

— Така, така — подхвърли Чез след мен. — И по-бързо!

Да бе, лесно е да се каже. Ако Алиса я няма в стаята й, ще трябва да я търся из цялата Академия, а това може да отнеме няколко дни.

Алиса, Алиса… Постъпих много глупаво, когато я изпращах първата вечер… Сякаш дракон ме дръпна да й разказвам, от какво се интересува Кейтен! Тогава ми се стори, че тя направи крачката към мен, а аз я спрях… Такива ми ти работи. Не е чудно, че е станала още по-мнителна. Стига тъжни мисли! Сега по-важното е да я намеря преди състезанието.

Коридорите на Академията бяха необичайно празни. Нямаше ги учениците, тичащи насам-натам, нямаше ги и важните Майстори, никого нямаше. Правилно бях предположил, че всички са се събрали в Главната зала. Като се замисля, хората в Академията бяха всъщност много малко на брой, щом се побираха в една, макар и голяма зала.

Както очаквах, не открих Алиса в стаята й на етажа на момичетата. Оставаше ми само надеждата, че сме се разминали и тя вече е отишла на състезанията. Нямаше никаква логика в това просто така да не дойде. Нещо се е случило.

Реших за всеки случай на връщане да мина през етажа на Майсторите. Току-виж съм я открил там. Шансът не е голям, но си струва да се провери.

Още когато слязох от телепорта, усетих, че неслучайно бях решил да надзърна тук. Етажът беше празен, но до телепортите лежеше Алиса.

Втурнах се към нея, обмисляйки в движение дали се опипва пулс при вампирите. Сигурно, но дали ще има някакъв резултат? И може ли да му се има доверие?

Пулс се напипваше, видими поражения нямаше, значи всичко би трябвало да бъде наред.

Неочаквано усетих зад гърба си някакво движение. Наученото от Изкуството сработи и аз отскочих рязко встрани. Там, където преди малко беше шията ми, проблесна нож.

Човек, загърнат в жълта ученическа ливрея хлътна в телепорта, преди да успея да се надигна. Понечих да тръгна след него, но се досетих, че не бива да оставям Алиса да лежи на пода.

Направих опит да укротя бесния пулс на сърцето си.

Ама че работа! В Академията стават странни неща. Меко казано…

Надявах се, поне с Алиса всичко да бъде наред.

Реших да я плесна по бузата да дойде на себе си.

Пляс!

— Ох!

Опомни се. Браво на нея, но защо й трябва да се бие? И да ме събаря на пода?

— Какво търсиш тук? — попита Алиса и мълниеносно стана.

— Аз ли?! А ти какво правиш на пода? — възмутих се, отбелязвайки за себе си факта, че в момента аз седях на пода. — Състезанието започна, а без теб отборът ни е непълен.

Изглежда Алиса едва сега започна да осъзнава, че не се намира в стаята си, а в коридора.

— Как се озовах тук? — попита тя озадачено. — Всъщност, това го помня — през телепорта. Но защо на пода? Помня, че бях тръгнала за… — тя са запъна, — … бях тръгнала по работа и изведнъж се събудих от това, че някой ме удря по бузите.

— Не те удря, а те пошляпва лекичко — поправих я аз.

— Пошляпва ме лекичко — съгласи се Алиса. — Тогава и аз лекичко го бутнах.

— Не си ме бутнала лекичко, ами ми изкара въздуха.

— Е, да — не пожела да спори вампирката. — И изобщо, стига си се търкалял! Състезанието започна!

— Нямаше защо да ме събаряш — изръмжах аз и станах от пода. — Хайде, по-бързо!

Пристигнахме точно за последния двубой между най-добрия ни ученик — Стил, който вече беше спечелил предишната битка с представителя на въздушния факултет и току-що се беше върнал от здравния пункт, и същото момче, с което Чез се беше заял.

Открихме приятелите си в тълпата по бурните викове на Чез.

— Хайде! Подпали го!

— Не те чуват — напомних му аз, потупах го по рамото и седнах до него.

— Вярно, не ме чуват — съгласи се Чез. — Това обаче не ми пречи да си викам за удоволствие. Тресни го с фаербола! Подпали го!

Виковете „Подпали го!“, след Чез, подхвана и целият ни факултет. По всичко личеше, че факултетът ни се е сдобил с нов девиз.

Чез забеляза Алиса едва когато гласът му съвсем пресипна.

— Къде се загуби?

— Спах — отвърна тя, като ми хвърли предупредителен поглед.

Няма как, щом иска да мълча, ще мълча. Реших да не казвам и това, че бях нападнат от някакъв непознат с нож. Не бях го разказвал и на Алиса… засега.

През това време двубоят беше започнал.

Не се учудвайте, че не ви разказвам за двубоите на другите. Те така ми бяха писнали, че думи нямам. Най-важното беше, че в тях не можеше да се види нищо ново. Знаех вече наизуст всичките им заклинания, лошо ми ставаше от всичките „щитове“, „фаерболи“, „юмруци“… Ужас! Поне веднъж да бяха показали двубой между истински Майстори или поне между ученици от горните курсове. За тези два и половина месеца между големите ученици се беше състоял само един двубой, който не успях да видя, защото през това време бях на лекции при Шинс.

Стил изгуби битката. Не знам сега какво ще го прави Шинс (за нашия учител тези битки бяха изключително важни), но момчето положи всички усилия. Двубоят беше много напрегнат, двете момчета често се озоваваха на пода, под окото на Стил имаше огромна синина, а лицето на другото момче беше с изгаряния от един фаербол, пробил водните му щитове. Но въпреки изгарянията, противникът на Стил успя да го помете с един „воден стълб“. След този удар нашият най-добър ученик беше отнесен с носилка направо в здравния пункт. Впрочем, след него натам се отправи и победителят, макар и на собствените си два крака.

И така, според временните резултати излизаше, че нашият факултет се намира на второ място. Ако спечелим останалите две отборни битки, ще станем първи. Ако спечелим…

— Наближава нашият ред — засуети се Чез. — Помнят ли всички какво трябва да правят?

— Да победят! — подсказа Наив.

Чез изгледа Викерс-младши все едно му беше личен враг, но успя да се справи със себе си и премълча.

— Да отидем по-близо до площадката — предложи Невил. — Тъкмо ще видим кой ще ни се падне.