Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (5) (роман-изповед)

Встъпление

„Надеждата в цъфтеж е вечен.“

Айзък Азимов

„Вы в огне да и в море вовеки не сыщете брода…“

Владимир Высоцкий, 1976

► 1989 година:

Мъчех се да разбера. Търсех, като прескачах от себе си към не по-малко неясното вън. Всичките тези обикновени случки, явления… Понякога откривах нещо необяснимо и загадъчно в най-простичките процеси.

Е, и?

Собствените ми мисли ми пречеха да узная. Опитвах се да ги изключа. Не твърдя със сигурност, но веднъж за малко успях. Ала празнината не ми даде друго, освен по-голямо желание да намеря своето място, направо стръв за търсене!…

Но защо толкова исках това? Нима има нещо, от което да не съм доволен в живота? Не от постижения, резултати, спечелени точки, оправдани или излъгани надежди, осъществени или провалени малки и големи планове. От самия живот като такъв.

Не. Нямах ясно формулирани възражения. Всичко си бе наред. Наистина.

Но нещо липсваше в същността. Иначе откъде извира това мое усещане за чуждост? Не, не е точно това… Нямаше думи, с които да го изразя.

С часове си повтарях по най-глупав начин въпроса „Кой съм аз? Защо съм аз? Какво съм аз?“, сякаш някаква мантра, с надеждата че щом изреченията се превърнат в празни звуци без смисъл, ще изкристализира само чистият и верен, истинският въпрос, който сам по себе си е отговор…

Не съумявах да стигна до него.

Чувствах, че е необходимо да ида… отвъд себе си?

Бях сигурен, че ако не по-добре, там поне щях да съм… естествен.

Идиотско ли е всъщност подобно желание? Слаб израз. Копнеж, жажда! И това пак са бледи сътресения на въздуха, който минава през гласните струни от дробовете. Даже мисълта, емоцията, както щете, и тя е една прекалено фина материя, невпрегната стихия, неосъществена насочена енергия, която да задвижи…

… преобразяването? прераждането? ВЪЗраждането?

Уф да те…! Посоката отново се губеше и силата се разпиляваше в пустота.

Нуждаех се от докосване, ужасяваше ме перспективата да прекарам целия си живот в плен на някаква заблуда, илюзия, че ще преследвам нереален извън душата си свят?!…

Все пак естествено е за всяко живо същество да се стреми, дори безсъзнателно, най-вече така де, инстинктивно, към максимално благоприятна за него среда. Затова и нощната пеперуда хич не е тъпа, когато лети към светлината. За нея светлината е добро, нейният живот. А дали това ще е слънцето, или електрическа крушка, или газена лампа, свещ, отворена вратичка на пещ — друг въпрос… Превъзходен пример за истинска цел и лъжливи ориентири. Как би могла пеперудата да ги различава, без да опита?! А и в някои случаи, като отворената печка, хванеш ли пътя, не можеш се отказа, защото потокът въздух не ти дава да спреш на прага, измамната светлина увлича, притегля не само съзнанието, но и самото тяло, а слабите криле не съумяват да се противопоставят на засмукващия вихър…

Накрая цвър и край.

… Не бях ли аз такава пеперуда? На всичко отгоре привлечена от пламъка, запален в собственото ѝ въображение.

Смятах, че нямам въображение. Просто забелязвах връзки между разнопосочни и несъизмерими неща. Не прилики, не подобие. Връзки. Не успявах да го обясня на околните. Не можех да го обясня дори на себе си, щом прибегнех до думи, до нещо назовавано. Нека и не гласно. Мислено.

Отново разпадане в пустота. Този ключ не е от тази брава.

Струва ми се, проумявам стъписването на онзи будистки монах, който се питал дали е човек, сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, сънуваща, че е човек… и все не бил сигурен кое е вярното. Кое е обективното, независещо от мисълта — като кварките, протоните, неутроните, звездите и галактиките?

Та за разлика от монаха, аз се бях оплел още по-отчайващо. Бях като човек, който сънува, че е пеперуда, сънуваща, че е човек… Или наопаки? По дяволите…

И все пак, не, не вярвах, защото знаех, знаенето и вярването са в различни пространства, бях убеден, че трябва, наистина има еднозначен отговор на загадката кой кого сънува и какъв е всъщност.

Трябваше да намеря начин да разпозная съня от будуването, видението от реалността. Необходим бе само алгоритъм, инструмент, нож за отрязване на лъжливото. Плевене на градината. За да се покаже винаги простата и винаги ясната истина. Истината за едно малко нещо, какъвто съм аз. Все пак за себе си съм от някакво значение, нали?

А ако приема „истината“ около себе си… може, да, защо не? Ще се покрия под уютния покрив на общоприетите представи за света и за мене си. Ще се чувствам като в атомно бомбоубежище, като мечка в зимна бърлога, като дете, скрито под одеялото от нощните си кошмари… ала комай по-скоро като някоя буболечка, която се е завила от студа със изсъхнала шумка — вятър ще повее и ето ме гол, кокошка ще ровне и ето клъвнаха ме, някакви влюбени ще се гонят под есенните дървета — щрак! с обувката… и няма ме.

В най-добрата ситуация — пак на открито. Очи в очи и насаме със себе си. И насаме с онова необяснимото, непостижимото, недосегаемото — моята тайна…

Къде се намира пътят, ключът, отговорът? Как?… Отново безсмислен шум и разсъждения в омагьосан кръг, при който вместо истината захапваш собствения си задник… или опашка… ъъъх, пак се изплъзна…

Между другото, за задника. Моят вече се е изръбил от седене на парчето бетон там, където на нашето игрище би трябвало да има трибуни. Самото игрища прилича на обикновена ливада, в края на която спокойно пасат крави. Но е време за мач — събират се местните любители-футболисти, хлапаци и мои връстници, идват и мъже, които са отчували дъщери-моми за женене — всички пристигат по къси гащета, някои тресат кореми. Разпределят си изтормозените черни и бели фланелки с протрити номера. Сега ще теглят чоп кой за кой отбор да играе. Ето го и дядо Фимчо — крета с бастуна. Най-върлият запалянко. Днес обаче ще е разочарован — нашият доморасъл мургав Пеле си набоде крака на ръждив пирон и от огорчение дори няма да се мерне на „стадиона“, защото за него е мъка да гледа, щом не участва.

Селски съботен следобед.

Той превзема физическото пространство на размислите ми, измества ме. Трябва да вървя, ставам излишен…

— Мараба, Ванко, хайде да ритаме! Или имаш работа да чуваш? Аре бе! Падналите черпят у Начовата кръчма!

Повечето вчера са взели заплата.

Ха! Аз търся себе си, те ме викат да ритам топка. Егати. Наистина ли живеем в един и същ свят!?

Ммм… защо пък не? В спорта и любовта е тъпанарско да си зрител. И си нула като отсъстващ.

Макар че античният мъдрец Питагор още преди две хиляди и петстотин години е казал: животът е игра, едни идват да се състезават, други — да търгуват, а най-щастливите пристигат да наблюдават…

Хвърлям в шапката пет стотинки. Капитани са баджанаците Ставри и Стоян, вечните съперници навсякъде, и от това — неразделни дупе-гащи. Известен майтап в махалата е как баджанаците се препират на чашка чия съпруга е по-хубава и блага по нрав. А са женени за близначки, които и като характери, по-точно проклетия, са досущ две капки вода.

Хм… възможно ли е близнаците да делят една-единствена душа?…

Докато отново умувам над отвлечени материи, капитаните бъркат един след друг в шапката и вадят чоповете. Радостни или разочаровани възклицания съпровождат разделянето ни на два отбора. Нахлузваме фланелките и вместо загрявка си разменяме закани с противниковия тим.

Играта започва.

Не — продължава. Животът е движение и бяг. И, колко смешно, тичане подир една празна топка.

Ах…

Дай пас бе, левчо! Глей к’во изпусна!! Абе как се озовах в най-жалкия отбор за този мач!!! Ъх, Божееей!…

* * *

Безлунна нощ, забулена в облаци. По коремите им играе отблясък на голям град и затова на върха на могила, за която се твърди, че била тракийски погребален хълм, само съвсем отблизо са различими две сенки. Единият силует е черен и плътен, принадлежи на млад мъж.

Другата сянка би се изгубила при по-силна светлина. Мъждука като езиче на старо гробищно кандило, трепка точно както звездният куп Плеяди — в очите на човек с по-слабо зрение. Сякаш е пара от устата в безлунна нощ. Стройна безплътна снага на жена, вероятно красива, ала дори младежът, който стои до нея, не е в състояние да съзре чертите ѝ. Прозирният силует се клатушка над дупка, в която се крият полски мишки или смоци и гущерчета. И говори. Тихо реди слова пред младия мъж, а той слуша. И навярно едва я чува, защото буквално крачка встрани — и гласът ѝ се сплита с шумоленето на близката ивица тополи. Край събеседниците обаче вятърът кротува.

Младият човек пристъпва от крак на крак. У дома му лежи повиквателна. Датата да се яви в родната казарма е осми септември. Не са го забравили във военното окръжие, ох не. Младежът не разполага и с две пълни седмици да се наживее и налудува преди закъснялата военна служба. Но и не иска. Чака датата почти нетърпеливо.

Жената-видение свършва монолога си и задава въпрос, на който той отвръща:

— Да, запазихме кръчмата в нашата махала. Тържеството ще е след пет дни.

Произнася думата „тържество“ язвително, жлъчно. Сеща се за разнесените покани — идея, която би му се сторила забавна при други обстоятелства, да речем миналата година… Върху картичките са нарисувани зайци в униформи и кепета, с моркови вместо пушки на рамо. Гримасата му потъва в тъмното.

— Таиш надежда за някакъв обрат — изрича жената. — Войниклъка си възприемаш като избавление. Ала то е бягство.

Той премълчава, извръща лице към града. Блестят отражения в зениците му.

— Трябва да се овладееш — настоява жената. — Сега, след като ти разказах и ти открих цялата истина! Защото не можеш избяга от себе си.

— А какво да правя? — пита младежът глухо.

Сянката протяга гънка мъждукане, сякаш понечва да го погали по косата, той се дърпа крачка назад. Жената не може да го последва. Само казва:

— Учи. Търси. Чакай. Твоят Път не е начертан яко же мост през река, навярно ще трябва да покриволичиш, щом не се получи което бях намислила. Само недей върши щуротии! Опомни се! Варе^[1] вървя на бой с този свят. Не е най-доброто място да постъпиш така. В най-лошия случай ТУК ще си, дорде пораснеш…

Човекът обмисля всичко чуто досега и изведнъж размахва припряно ръце:

— Лош случай! Какво по-лошо от това, което стана?! Планове! Защо изобщо ме роди в тази скапана страна, щом…

Пляяяс!

Той — а може би и тя — не е очаквал, не е допускал възможността да бъде ударен, ала ето — невероятното се случи. Шамарът не просто пали лицето му, той прониква навътре и жилва жестоко мятащата се в клетка душа. Последвалите думи го стискат за гърлото с остри като бръсначи срички:

— Не смей да издумваш това! Тук е свята земя, ти, пале глупаво! Родът ми преди двайсет и пет иги е отдавал мъртъвците си на Слънцето от тук, от тази страна! И в жилите на хората тукашни и наша кръв тече! И е попивала в тази пръст! Не смей! Едва от половин асу сме напуснали този край, затуй ви доведох и посях за живот, както се бях заклела, тъкмо на тази земя… Откъде да зная колко се е променило… — тонът ѝ омеква. Може би защото стреснатият младеж отстъпва от нея, отдалечава се. — Никъде нямаше да си Вкъщи, освен тук, сине! Не съм носила плътта ти в себе си, ала душата ти беше под сърцето ми. Белязан си от него, няма как. И затова по-голям клетник щеше да бъдеш другаде, миличък… Мъка ми е за теб, но как да ти помогна, как!… Сам трябва да намериш Пътя си, чедо, сам… Постой, прости ми! Синко! Дете…

Но той вече бягаше по склона, кършейки буренака, и продължи да тича с възклицания по коларския път, водещ към тясно шосе. В нощта едва не налетя върху зиданото корито за поене на добитък. Продължи, хукнал презглава, за да не чуе, ако го викат откъм могилата.

Изскочи на шосето, но не спря, макар да го пробождаше отдясно под ребрата, сърцето дудумкаше в гърдите и вече бе невъзможно да определи от коя страна се намира то. С хриптене поемаше тежкия въздух, останал подир отминалия жегав ден. А на върха на хълма бе хладно. Хълцаше и от ридания, топуркаше по асфалта, криволичеше наляво-надясно, както правеха по светло лястовиците ниско над земята.

Спъна се и падна, претърколи се, тялото му избуксува като блокирала гума, той седна със стон от болката в жестоко ожулени длани, колене и лакти, панталонът и ръкавите бяха скъсани.

Седеше и се клатушкаше напред-назад по средата на пътя. Дойде на себе си, с охкане се изправи и куцукайки тръгна надолу по шосето към светлините на селцето, където живееше. Мислите му се въртяха единствено около кислородна вода, бинт и риванолов разтвор. И нещо против главоболие. И някое-друго хапче елениум.

Далеч зад него хълмът бе пуст.

* * *

Никой, освен офицерът, отговарящ за работната група, не знаеше за какво ще служи траншеята. Даже и двамата старшини нямаха представа за чий кеф пада толкова копане. Войниците бяха командировани от три поделения и от различни батальони, затова не се познаваха помежду си. И ако в началото проявяваха естественото момчешко любопитство, много скоро бачкането потисна всякакви емоции, освен глуха омраза. Дали в изкопа щеше да легне силов кабел към близката застава, или бе предназначен за свързочна линия, а може би тук щяха да минават някакви тръби — кой му пука? Никой от младежите вече не се вълнуваше от това. Може дори да не послужи за нищо — просто за чанч, колкото да се намира занятие за деветнайсетгодишни глупаци, които нямат достатъчно връзки, за да се уредят на по-скатана служба.

От тях се искаше трап, дълъг седем километра. Широчина — колкото да има място за кирката, лопатата и държащия ги боец, дълбочина — метър и петдесет под терена. Мрачният заядлив старши лейтенант мереше траншеята с разграфен прът. Всички мразеха и пръчката, и офицера.

Всяка сутрин два бордовака ЗИЛ-131 чакаха момчетата на някаква забутана и навярно от десетилетия изоставена железопътна гара с един-единствен прояден от ръжда коловоз, който свършваше под куп траверси, с годините потънали в хълмче от пръст. В бараката до релсите, която вероятно бе бивш склад, сводната работна група нощуваше. Всеки ден в „лагера“ оставаха двама души да се грижат за печката и чистотата в импровизираното „спално“. Те трябваше и да охраняват обекта, въоръжени с автомати. Обикновено щастливците проспиваха целия ден зад залостената врата на тухлената съборетина.

В пет и петнайсет ранни зори камионите потегляха и около шест-шест и нещо пристигаха на място. Войниците скачаха от тях сънени и мрачни, пушеха по цигара, строяваха се в колона, нарамили кирки, лопати и термоси с горещ чай. В брезентови мешки носеха омръзналите им до смърт консерви и по един хляб на човек дневно. Хлябът бързо ставаше твърд като буца и абсолютно негоден за ядене, затова по-голямата му част се излапваше на вечеря, когато бе пресен и към него имаше топла храна. Сухите остатъци се преглъщаха през почивките след обилно топене в соса на консервите, често загрявани — по желание — с бензиновата лампа на старшините.

От мястото на стоварването към проклетия изкоп колоната стигаше пеш през гората. Вървяха на фенерчета през калта. После местеха в тъмнината маскировъчни мрежи, с които прикриваха работата си откъм границата, макар че до нея имаше десетина километра.

Закусваха набързо и вече имаше достатъчно виделина да започват. Тъпото скотско блъскане в земята продължаваше с две почивки до вечерта. Ако валеше дъжд — обтягаха брезентови платнища и продължаваха под тях. Младежите вече не роптаеха. Когато изобщо се случваше да отворят уста, само псуваха. От време на време лейтенантът и фатмаците хващаха инструмент, колкото да се поразкършат и загреят. Това не им печелеше никакво уважение. Войниците просто не обръщаха внимание на началниците си, а продължаваха сляпо и злобно да раняват земята, да вадят каменните ѝ кости, да режат с белове и кирки сухожилията ѝ от преплетени корени. Сиво кално небе над безлистни дървесни корони, кафяво-сива кална почва и три дузини момчета в кални шаячни униформи. Тъмносиви шинели висяха на черни клони, също там жълтееха токи на колани и като капки кръв или горски ягоди червенееха петолъчки на кепетата.

Ако силно застудяваше, лейтенантът с намусена физиономия сипваше бутилка „Слънчев бряг“ в баката с чай. Алкохолът никак не радваше войнишките сърца, но сгряваше тялото, съживяваше мазолестите ръце. Къртовският труд продължаваше до здрач. В последния час от работния ден момчетата почти без резултат човъркаха земята, офицерът щъкаше по целия участък и тихо, през зъби, им се караше.

Най-сетне команда „отбой“! Облекчение, но не и радост, защото утре пак щеше да бъде същото, предизвикваше командата за строяване. И ако сутринта колоната вървеше без следа от ентусиазъм, то вечерта войниците направо се влачеха. Въпреки заповедта, пушеха по пътя, криейки огънчетата в ръкавите. Лейтенантът неизменно им правеше забележка.

Колоната, не само безмълвна, но и с парализирани мисли, стигаше до камионите.

Въпреки друсането по горския път, всички заспиваха, подпрени на кирки и лопати. А возенето по шосето до временната им казарма сякаш бетонираше съня и когато пристигаха на гарата, поне двайсет минути никой не помръдваше. Началниците вече се бяха отказали да закачат войниците, които скоро сами се събуждаха и като сомнамбули се изнизваха изпод брезента на каросериите към бараката, влачейки инструментите си. Дневалните, малко по-свежи от завърналите се, живо сервираха докараната храна върху сандъци и поставяха сгъваеми столчета от зелени тръби и брезент, обикновено използвани от радисти във фургони-апаратни. Старшините — те бяха шофьори на ЗИЛ-овете — теглеха чоп кой да остане тази нощ при войниците. След вечеря следваше бързо строяване, старши лейтенантът сухо съобщаваше някакви проценти свършена работа, изреждаше по фамилии отличилите се, както и заслужилите мъмрене, без да става ясно кой в коя категория попада. Кратко дрезгаво „ура“ съпровождаше свалянето на знамето, войниците се прибираха в бараката и се просваха върху шалтетата. Лейтенантът заминаваше нанякъде със свободния фатмак — неясно къде, но кой знае защо младежите бяха убедени, че по курви, — а дежурният старшина избираше от списъка двама, които да пазят спящите. Съответно на следващия ден пазещите трябваше да остават за дневални, но и те обикновено заспиваха, прегърнали незаредените си пушки, разчитайки на краставото, изключително неспокойно куче, пристанало към „сборния взвод“, както предпочиташе да нарича подчиненото си сборище офицерът.

Голата крушка в бараката гаснеше, бързо стихваха апатичните разговори между войниците.

Настъпваше непрогледна тишина, само псето проскимтяваше, когато часовият го изпъждаше в просъница изпод наметнатата върху шинела си шуба.

И на следващото утро отново.

И пак.

И пак.

Изкопът сякаш нямаше край.

Но ето че един ден стана по-различно.

* * *

Прозрението.

Колко странно и леко се случи.

Като изведнъж да си спомниш нещо, за което си напрягал ума да ровичка в таваните — а може би мазетата! — на паметта, нещото, което те е тормозило с близостта, но и недосегаемостта си, нещото, което е сърбяло непоносимо и най-насетне забиваш нокти, драскаш до болка, ала тя е само щрих, незначително прилагателно към облекчението — ето го, ето го това, което не ти е давало мира — леле, чак е страшно за помисляне! ГОДИНИ… да… Да.

Но нима наистина бе за добро?

Нима наистина е победа това — да срежеш с мръсно парче стъкло срасналите се клепачи… за да видиш решетките. Толкова гъсти, че едва позволяват истинската реалност да се процежда през тях, светлината отвъд да мъждука, без да ти даде ясната картина за това, което знаеш, че би могъл да видиш.

Не е вярно, че очите не виждат истината.

Сърцето също е сляпо.

И разумът — той пък е лъжецът на лъжците, защото започва преди всичко със себе си.

Затова исках да видя!

Почти успявах…

Околната действителност е истинска. Уви. Не по-малко истинска от моята. Колко лесно би било да се поддам на утешението, че тя е илюзия, плосък параван, театрален декор, който би могъл да бъде изгризан — пфу, колко невкусно нещо е този стиропор, каква постнотия и горчилка цапа езика, това са остатъците боя… Не, не става. Не може се бутна тази реалност. Излишно е да се лъжа. Разбира се, всичко тук отрича и осмива Прозрението, мачка го и го задушава в праха си. Истината се свива като някаква твар в потайни цепнатини, крие се… Нима истината престава да съществува, когато никой не знае за нея? Дори да я обяви за лъжа — все пак я забелязва?… Така е още по-отчайващо — забвението, равнодушното крачене покрай ѝ. А тя седи на тясно в дупката, където поне няма да бъде стъпкана просто поради невнимание. Нима истината трябва да плете някакви оправдания? Да се примирява? Да храни унизителна надежда в илюзорността на този свят, а с това да мами себе си, че ако почака достатъчно, бутафорното пространство-време ще прогние, ще овехтее, ще се разпадне… и чак тогава може да изпълзи на слънце, да си поплаче за първи път със светлите сълзи на радостта, да избърше сгърчените си криле. Горките, под засъхналите презрителни храчки те приличат на есенни ланшни листа…

Само че аз зная — всичко е истинско: и затворът, който за местните създания е тяхна собствена вселена, и свободата, която е отвъд.

И каквото и да се случи — аз зная! Каквото и да ми казват, каквото и да си казвам сам в миговете на слабост, готов да се предам и повярвам в собственото си несъществуване — аз ще знам, че това не е така. Нищо общо с вярата. Вярата не търпи знаене, изтощава се от съмнения и се сърди на доказателства. Просто не съм като вас. Не съм повече. Не съм по-малко. Инакъв. И някой ден вероятно ще ме принудите да призная, да отрека, да умра… но аз… ще зная…

И затова не отхвърлям това бреме — да знам, нито ще потисна произтеклото от ситуацията страдание. И без това няма да го разберете — и тежестта, и постъпките ми да не го хвърлям по дяволите, защото тогава ще трябва да прогледнете… а после ще се уплашите. Макар според мен да няма от какво. Ала… защо да обяснявам. Никой не го иска, дори когато ме питат. Въпросите често се задават, та с тях да се запушва устата.

Ако някога се освободя, няма да ме накарате да млъкна и с азбестово одеяло.

И затова пазя мъката си.

Може би от нея ще успея да направя маса полезни неща. Да изплета въже от тягостните ѝ седмици и месеци. От коравите ѝ пипала, които отчоплям от гърлото си, може да стане прекрасна пила за решетките. С тежките ѝ буци, трудни за преглъщане, е възможно да се доразбият стените.

И тогава… тогава ще ви кажа сбогом.

Защото отивам Вкъщи.

… Още никога не съм бил там…

* * *

Когато оскотялата войска се прибра за поредното си преспиване в бърлогата, пред бараката стоеше „уазка“. Дневалните правеха ограда от бодлива тел. Уморените момчета в униформи бяха облаяни, но не радостно и не от кучето, за което престоят им тук бе същинско щастие, а от довтасалия на проверка майор. Под словесния му огън попаднаха и старшините, и лейтенантът. Два часа войниците се занимаваха с вътрешния ред, докато обектът не стана „образцов“. Майорът не остана доволен, но все пак си замина.

Гневът му бе разпален още от момента на пристигане в района на гарата, в дванайсет и трийсет на обяд. Часовите спяха толкова дълбоко, че той четвърт час блъска по вратата и накрая стреля с пистолета си в прозорците, намиращи се под самата стряха. Но даже след гърмежите дневалните бяха събудени от безродния Шаро, който за благодарност получи безмилостен шут в ребрата от проверяващия.

Майорът записа имената на издънилите се войници, обеща им по десет денонощия арест (в началото се пенеше за военен съд, но се смили, като подчерта, че няма откраднато имущество. „Кой би го откраднал, няма жива душа наоколо“ — помислиха си злобно и войниците, и старшините, и самият старши лейтенант) и чак тогава отпраши.

Началниците на работната група съставиха нов график на дежурствата, така че дневалните да не са толкова изтощени и поне един от тях да не заспива на пост.

Офицерът се обърна към омърлушените, едва отърсили се от апатията войници малко по-човешки:

— Няма как, момчета. Имаме срок за свършване на трасето, твърд срок. Хора повече не дават. Още малко остана. Арестите… ще направя всичко възможно да не ги лежите. Сега по същество. Ще дежурят трима стъпаловидно. Всеки следобед един заминава за лагера, за да се наспи и да е бодър цялата нощ. Сутринта друг ще е отстъпил от наряд и отива на работа. Така всеки ден някой ще замества и подменя по един от дневалните. Въпроси? Лягайте да спите.

Ала още на другия ден изпратеният следобед за наряд войник изчезна от гарата. За това старши лейтенантът научи преди края на работния ден. Времето внезапно се бе влошило свръх всякаква поносимост и офицерът изкомандва войниците да се строяват за прибиране. И тъкмо тогава дойдоха граничари и съобщиха за застрелян на граничната полоса беглец, въоръжен с автомат. Дали не е… не беше ваш?

Последвалите събития бяха хаотични, безсмислени и неприятни за всички. Лейтенантът се поокопити чак на гарата, където проведе експресно дознание. Първо, наистина един човек липсваше. Не беше от постоянната воинска част на офицера, затова лейтенантът така и не можа да си спомни лицето му. Нещо съвсем смътно изплува заради фамилията, понеже войникът бе един от добросъвестните, но лицето, лицето убягваше. Май бе твърде обикновено за запомняне. Второ, липсваше вторият автомат „Калашников“, зачислен лично на един от старшините. Фатмакът се изпоти в студа. Трето, старшината-шофьор, откарал войника до лагера, призна, че са се отбили в селото, като при това са навъртели 27 километра отгоре. Оттам войникът влязъл в пощата и говорил по телефона. Но старшината не забелязал никаква промяна в боеца.

— Какъвто си беше начумерен и изморен, такъв си остана. Купи кутия локум… преди да ходи до пощата… да, гледам, че я е забравил в камиона…

Граничарите закараха лейтенанта и един от войниците, който познаваше беглеца, на заставата за опознаване на трупа.

Но там им се наложи да почакат. Лейтенантът, въпреки вълнението и яда си, забеляза сред граничарите признаци на необяснима паника.

— Къде е убитият? — запита той.

— Ами… още не е докаран. Стана някаква чекия, да му ебеш мамата, нещо се счепкахме с гърците… И як дъжд се изсипа над мястото… Тъкмо се разправяхме с техните офицери, понеже онзи нещастник падна в тяхната ничия земя и…

— Кога сте го… застреляли? В колко часа?

Граничарят отговори с точност до минута.

Лейтенантът, превъзходен математик, бързо сметна и се опули.

— Какво… — учуди се граничарят.

— Нищо, нищо — офицерът отново придоби обичайния си израз, леко намръщен и непристъпен.

Но в главата му бръмчеше. Войникът бе тръгнал за наряд в 15:25. Да е бил в селото към 16–16:10. Около седемнайсет часа със сигурност се е намирал на гарата. И после… вместо да си почине до полунощ и след това да застъпи на пост, за по-малко от час е пробягал дванайсетте километра до границата? Какъвто е бил скапан от работа?

Тези изчисления малко го ободриха. Вероятно не ставаше дума за негов войник. Лейтенантът въздъхна с надежда. Не би могъл да бъде той. Защото тогава… следствие, неприятности. Може би край на армейската кариера. Не, не е той, слава богу. Но… липсващият човек по списък, изчезналият автомат?! Ха! Навярно киртакът се е забил в някой от полусрутените складове на гарата и сега кърти… С пушката? С всички налични бойни патрони? Спокойно. Физически не е възможно. Спокойно, всичко ще се размине.

След един час докараха тялото на убития.

Изнесоха го от джип върху гумирано платнище, цялото оплескано с кръв… Лейтенантът обаче първо се взря в автомобила.

— Стрелял ли е по вас? — посочи той „уазката“.

— Не — изпъшка старшина-школникът, докарал с няколкото войници трупа. — Градушка ни би. Леле, другарю старш’ лейтенант, не можете да си представите какво се случи…

Лейтенантът не научи какво толкова бе впечатлило фазана, но забеляза, че момчето е бяло като платно и се тресе от… страх?

Приближиха се офицери, все от капитан нагоре, и лейтенантът не можа да зададе никакви въпроси повече.

— Внесете го някъде на светло за опознаване — разпореди се началникът на заставата.

— Къде?… — плахо попитаха войниците.

— В банята! — сопна се началникът. — Тъкмо да отмиете тази… кочина.

Той стрелна свирепо старши лейтенанта с очи и посочи с ръка, пропускайки всякакво обръщение, в което имаше някакъв обвинителен оттенък:

— Натам, елате…

От загърнатото в платнище тяло стърчаха краката в невероятно мръсни цинтари. Едната гета липсваше. Миришеше на съсирена кръв, урина и изпражнения.

Миришеше на най-грозното нещо за всеки още жив — на смърт.

Лейтенантът преглътна.

— Този боец какво прави тук? — начумерено изръмжа началникът на заставата. — Ей, боец?

Войникът не съумя да издаде никакъв звук. Като хипнотизиран гледаше убития. Ръката му трепереше.

— Той ще опознава — намеси се лейтенантът.

— Вие не си ли познавате хората!?

Твърдо гледайки подполковника в очите, лейтенантът отвърна:

— Съвсем не. Той е от друго поделение.

Началникът на заставата понечи да направи нещо, може би да кресне, но само махна с ръка:

— Хайде тогава, опознавайте… — и просъска нещо през зъби. Може би просто пое въздух.

Някой отметна платнището.

Всички се втрещиха. Освен войниците, които бяха докарали трупа. Те просто загърбиха зрелището, един от тях дори се подпря на стената.

Тялото само приблизително напомняше за човешки останки. През овъглени парцали стърчаха жълтеникави раздробени кости, главата приличаше на размазана с чук, но изотвътре. Напомняше някаква кошмарна дреха от плът и съсирена кръв, която душата бе съблякла и небрежно захвърлила…

След замръзнали от ужас секунди доведеният за опознаване редник припадна. А лейтенантът не съумя да потисне истеричен изблик:

— Това ли да опознавам, другарю подполковник, ха-ха-ха!… — и излезе, олюлявайки се, навън, към вятъра, където стомахът му се обърна и блъвна съдържимото си, пръскайки обувките и крачолите.

Докато хълцаше и се давеше, бършеше брадичката си и кривеше устни от вкуса на стомашен сок, лейтенантът с омерзение се питаше с какво оръжие е било стреляно по нещастника, че е така обезобразен, разкъсан, разкашкан, пфу!…

Последва нов спазъм.

— Другарю старши лейтенант…

Беше старшина-школникът. Подаваше му кърпа. Обикновен пешкир. Офицерът се стегна и взе гнусливо да се бърше.

— Той беше минал покрай наряда — рече изведнъж фазанът, гледайки право пред себе си с разширени очи. — Веднага го подгониха…

— И? — лейтенантът беше привършил с почистването. Не беше сигурен, че иска да чуе останалото, но се чувстваше задължен.

— Стоеше на полосата. Точно в ничия земя. Някой от нашите му викна да се връща… и тогава се появиха и гърците. Закрещяхме му да хвърля автомата…

— Тъмно ли беше?

Старшина-школникът помълча.

— Не… Ето това е чудното. Беше здрач, обаче… светло.

— Кой започна стрелбата?

— Той. Стреля във въздуха… после се оказа, че е имал само един патрон — онзи в цевта. Пълнителят беше празен. Не намерихме други патрони изобщо… Сигурно е пуцнал, без да иска. Като го запердашиха… от двете страни. Гърчеше се като на филм… — фазанът мъчително преглътна, затвори очи и продължи: — По едно време спряхме… Нашият капитан завика на гърците, излезе техен офицер, почнаха да говорят… Дойде наша джипка. И…

— Какво?

— Ами… стори ми се, че онзи… шавна.

Лейтенантът изгледа изненадано срочнослужещия до себе си, който продължи с безцветен глас:

— И тогава като тресна една мамата си такова светкавица… През живота си не съм виждал като нея. И гръмотевицата — не беше гръм като гръм, а като… като „здраве желаем!“, ама все едно великани крещяха, че ще ни размажат на пестил…

— Момко!

Но младежът заклати бърже-бърже глава, сякаш казваше: не, не ме прекъсвайте!

— Нямаше ниски облаци, а току изведнъж един се изду отгоре, увисна над нас и като удари градушка — страхотия! Като шрапнел. Свихме се под джипката, гърците също избягаха. Нищо не се виждаше, а така трещеше… И… някой си беше изтървал каската — градушката я направи на гевгир, другарю старши лейтенант! Пет минути ни млатеше! И… секна. И…

— Какво си заикал, старшина школник! Говори по-ясно!

— Страх ме е, другарю старши лейтенант.

Офицерът се задави. Фазанът го гледаше с огромни детски очи, в които се плискаше море от ужас.

— Чух гласове от облака…

— Какво?! — изумлението на лейтенанта го накара да забрави всичко останало.

Фазанът си гледаше обувките. После рече дрезгаво:

— Край трупа нямаше и едно късче лед, а наоколо всичко беше станало бяло. И съм сигурен, другарю старши лейтенант — преди това убитият не изглеждаше така… така… — младежът изведнъж хлъцна и хукна нанякъде, но не и към банята.

Офицерът постоя малко, втрещен от чутото. Сети се за мисълта, която му беше хрумнала, че клетникът прилича на съблечена дреха… И си помисли още, че никой не заслужаваше да умре заради проклетия трап. Лейтенантът стисна зъби и решително се върна там, откъдето беше така малодушно избягал.

Трупът вече отново беше завит, но старши лейтенантът съвсем живо си припомни как изглежда. И дълго щеше да си спомня тази гледка от късната есен на 1989 година. Още не знаеше, че съвсем скоро в страната ще настъпят промени. Щеше да остане твърд в убеждението си, че горкото и глупаво момче е било опушкано с куршуми дум-дум, защото какво друго би могло да го взриви така… сякаш вътрешностите са се стремели да изскочат невредими от разстрелваното тяло.

Неволно бе докоснал някаква невъобразима истина за случилото се. Така от бърз влак можеш да пернеш с върха на пръстите черешов клон, но няма как да спреш и релсите те отнасят нататък по поетия път, без никакви отклонения или неуместни спирки. По същия начин и съзнанието, понесло се по коловозите на избраната логика, желязно пристига до местоназначението си, изгражда изводи и тяхната материалност, подчертана от усилията за достигането им, го убеждава в правдивостта на околната действителност. Ала истината — истината е останала там, край релсите, и се поклаща на вятъра, никому ненужна… Но дори лейтенантът да бе запознат с пълните рапорти за инцидента, той никога не би ги свързал с реално състоялите се събития. За такова прозрение му липсваше едно-единствено допускане.

Твърде невероятно. Твърде фантастично. Твърде извън схващанията на всеки нормален човек. И все пак той бе докоснал истината… и тя дълго време не го оставяше на мира.

… кошмарна дреха от плът и съсирена кръв, която душата бе съблякла и небрежно захвърлила…

* * *

Ето че останах отново сама…

Той си отиде. Другите го изпратиха там, откъдето според тях няма връщане — само не и аз. Присъствах, бях тъжна, ала вярвах!… вярвах.

Чаках го. Дълго. Не идваше. И си помислих — намерил е щастието у Дома и му се радва, не може да се откъсне от него!…

А после си казах: би дошъл да го сподели, да ме успокои, че е добре… Значи… Значи няма такъв свят, в който е отишъл. Просто вече го няма.

Завинаги.

Той ме изостави. Липсва ми. Единствен като мен. Най-близък мой Приятел. Как можех да го имам по-инакво тук, където думите са за лъжене, където мълвата убива, свят, където за любов и за обида се ползват едни и същи думи, където обичта и унижението често имат едни и същи изразни средства…

Преди, когато ми липсваше, отварях папката с неговите чудновати стихове, които ми беше посветил и подарил. Пишеше ги на една машина с много изхабено от употреба „р“. Те разказваха за други светове, ала смътно, плахо… и с тъга. Като онази песен на заточениците — „От заник слънце озарени…“. Той озаряваше стиховете с носталгията си… не ги разбирах, защото ме беше страх да го приема. Признавам. Не ме е страх да призная страха си.

И да имаше Долна земя — не беше за мен.

Той ме изостави. Какво ми оставаше друго, освен да заспя отново, както преди Той да долети, преди да видя истинското му лице и да усетя полъха от крилете му, които той самият не виждаше!…

Заспа душата ми, изпадна в летаргичен мъртвешки сън по ръба на небитието.

А тялото остана. Като робот да върши всичко вместо мен…

* * *

Откосите стихнаха и граничарите се втурнаха към трупа, извъртян в нелепа поза посред разораната ивица земя между ограденото с метални мрежи пространство. Ала насреща им извикаха предупредително други войници и дори повдигнаха заплашително американски автоматични пушки.

Българите настръхнаха с калашници, но никой повече не искаше да стреля.

Почти едновременно изръмжаха пристигнали джипки от двете страни на полосата. Изскочиха офицери и завикаха през главите на войниците, чиито нерви можеха да не изтраят на напрежението и тогава инцидентът щеше да се разрасне до най-говняните възможни размери.

Българският офицер заговори на гръцки, неговият колега и противник отвърна на развален български. След няколко изречения заповядаха на войниците си да метнат оръжията на рамо. Преговорите продължиха още няколко минути, тонът взе да се охлажда и успокоява. Дори гъркът успя да пусне шега, че Варшавският договор и НАТО тъкмо са взели да си пооправят отношенията, а лошите диви балканджии… Отсреща с нервно изсмиване се съгласиха…

Изтрещя оглушителна гръмотевица и само заслепяващата мълния попречи на граничарите да се изпозастрелят.

Над залегналите противници от ниското сиво небе шупваше черно-лилав облак. Той шумеше, някакъв многотонен свист се усилваше, офицерите и от двете страни стояха с протегнати насреща си длани, прегракналите им вопли към подчинените да не откриват огън потънаха в набъбващ ромон от висините.

Удари градушка. Като сценична завеса тя падна върху браздата и само след няколко секунди подгони бойците, обезумели от свирепостта на небесата. Ледени куршуми пердашеха хората, напукаха стъклата на колите, покриха каските с вдлъбнатини. С ръце и автомати над главите всички униформени мъже се натикаха в джипките, навряха се под тях, преди някой да бъде ранен. Опулиха се към градушката. Земята бързо побеляваше, видимостта бе кажи-речи нулева, дори светкавиците не пробиваха твърдия порой, само за мигове озаряваха схлупения обзор с кървав отблясък, докато гръмотевици разтърсваха тела и машини.

Подир случката един срочнослужещ младши сержант и старшина на четирийсет години с жар убеждаваха приятели и началници, че в тътена на бурята са чували гласове. Гласове, изтъкани от самата градушка. Гласове на дяволи. Техните рапорти им осигуриха лечение във Военна болница. С тях се заеха психиатри, което впоследствие се оказа не толкова зле в сравнение с беседите, водени от ВКР и военни следователи с другите участници в инцидента. Дали нещо подобно ставаше и у гърците, никой не узна поне в следващите осем-девет години.

Бурята премина в проливен дъжд буквално за пет минути, а след още няколко секунди небесните стихии врътнаха кранчето до ситен ръсеж. Градоносецът се разтвори в общата облачност. Утихналата местност оглуши хората не по-слабо от одевешните гърмежи на пророка Илия. Или античния Зевс.

Войници, старшини и офицери недоверчиво изпълзяха от укритията си. В калта се топяха преспи ледени късчета с големина на едри орехи.

Откъм българската и гръцката страна погледи опряха граничната полоса… и стреснати възклицания на два езика призоваха православни светци, Дева Мария и копелето ѝ — българите не избогохулстваха, но всичките прошепнаха по едно „Господи“, макар че малцина понечиха да се прекръстят.

По-късните им твърдения, че градушката е обезобразила мъртвото тяло на нарушителя, не хванаха дикиш на разследването… но и не бяха опровергани.

Гърците припряно подканиха българите да си приберат своето, но разговорът на офицерите през браздата продължи още известно време, като низшите чинове бяха прогонени на разстояние, многократно превишаващо дължината на ушите им.

Нещата потръгнаха по регламентираните пътеки на военната бюрокрация, удивително сходна и от двете страни в желанието си да измива ръце и шутира отговорността далеч надолу по йерархичната стълбица.

Все пак се наложи да има наказани, както и наградени. Под покрова на военната тайна и след още една среща на браздата, телефонен разговор и споразумяване с военния аташе в София (при което му предадоха деветнайсет сплескани куршума от М-16), окървавената страница бе затворена и подшита в секретен доклад. Свидетелите на ЧП-то дадоха подписка за неразгласяване.

Малко по-дълго се проточи опознаването на убития трудовак.

Междувременно случилият се партиен преврат в България заглуши трагедията сякаш завинаги.

* * *

По-нататъшната съдба на бившия старши лейтенант се оказа рядко щастлива. Разжалван и изритан от войската, той се възползва от драстичните промени, настъпили в страната броени месеци по-късно. Преуспя в цивилния живот повече, отколкото би постигнал под пагон. В началото на възхода си той видя на живо падащи късове бетон от стената в Берлин. Тя му напомни за онова момче, пречупено психически от напрежението на безсмислената работа. И го съжали. Той отля половин чашка шнапс на пода на немския гасщет за упокой на душата му. А после се отби в католически параклис и запали свещ. Този съвсем чужд на войничето човек не знаеше, че в същия ден и час, по същия повод трепна пламъче и в една стара православна черква в България.

* * *

А траншеята, доизкопана от друга работна група, не послужи за нищо. Наваля я дебел сняг, пролетни дъждове я срутиха до плитка канавка. Обрасна с млади дръвца, храсти и горска трева, забравена и незапомнена. Знаеха я само диви зверове и неколцина каналджии, които прехвърляха по едно време нелегални гурбетчии в Гръцко.

Ала тя с нищо не им помагаше, не ставаше за ориентир, нито за скривалище, затова рядко някой се замисляше за нея.

* * *

Мнозина от онези, които оставих в миналото и зад гърба си, ме жалят. Дори и непознати всъщност хора, особено свидетелите на разстрела. Както и други (слава на слънцето, че не са видели с очите си грозното събитие!) много, много близки ми същества. Ето, за тях ми е мъчно. Утешавам се, че някой ден ще им подшушна истината. Да, ще го направя. Дължа им го.

Особено на Нея…

Донякъде ме е срам. Навярно Тя се досеща, че не бях луднал от умора, друга беше причината да хукна под куршумите. Никой няма вина. За сметка на това, поне знам що е то умирането… гадно нещо е смъртта. Ако по същия начин умират човеците — имат от какво да ги е страх. Не, няма да го забравя, но не ми е приятно да си го спомням.

И случи ли се да се сетя, отдавнашният кошмар ме кара да потръпна за кратко… после усещам напъни да изкривя устни в гнуслива усмивка, а накрая, в знак пред самия себе си, че вече ми е безразличен онзи есенен ден на осемдесет и девета, свивам рамене.

Човешки навик.

 

 

► Девет години по-късно:

Два часа след полунощ. Градът бе утихнал, за което немалка заслуга имаше внезапната промяна във времето, последвала поройния дъжд. Тежките горещини свършиха, но на тяхно място вместо свежо късно лято настъпи застудяване — намек за напиращата да встъпи в права есен, а сетне и зима. Синоптиците предвиждаха значително спадане на температурите през следващите денонощия. Вече няколко години подред месец август поднасяше на София подобни изненади. Столицата кихаше и кашляше, проклинаше грипа, хремата и, съвсем парадоксално за случая, правителството.

В първата нощ след като студеният вятър, сякаш далечен разузнавач на зимата, захвана да мете улиците, полицията се радваше на голямо затишие откъм онзи тип прояви, които я интересуваха професионално. Патрулни коли кротко дремеха из кръстовища, катаджиите отвътре мързеливо изпровождаха с очи преминаващите нарядко таксита и пресмятаха идущите заплати.

Идилията на двамина от тях, киснещи на булевард „България“, бе прекъсната от фучащ джип „Гранд Чероки“. Луксозният автомобил идеше откъм квартал „Иван Вазов“ със сияещи фарове. Колата се движеше на зиг-заг, безгрижно пресичайки платната, цвилеше с гуми на мръсна газ, сетне изведнъж се давеше и запълзяваше като костенурка, чукаше с броня мантинелата, даваше заден и изобщо изпълняваше странни пируети.

Полицаите се спогледаха. И у двамата, освен всички други емоции, се пробуди жив интерес към промилите алкохолно съдържание в кръвта на любителя на висш пилотаж по пътищата. Кратки възклицания, и полицейската „Лада“ пиукна заканително със сирената си, запали буркана и изръмжа от място, за да пресече заплетения път на нарушителя. Той не направи опит да избяга. Подпря с лъскавия си борд колоната под моста до НДК и покорно зачака ченгетата.

Все още напрегнати — кой ли знае що за кретен седи вътре, — полицаите слязоха от колата си и приближиха джипа.

Вратата на водача бе отворена и те видяха, че шофьорът похърква с лице на волана.

Ченгетата поклатиха глави, след като порив на вятъра довя „аромата“ отвътре. Човекът в Черокито вероятно беше не просто пиян, ами сигурно бе строшил на задната седалка поне едно буре ракия. Или караше джибри.

Единият полицай почука с палката по стъклото. Шофьорът бавно извъртя лице към блюстителите на реда, без да отлепя глава от волана. От касетофона меко се лееше песен на Панайот Панайотов. Очите на водача плуваха в кръчмарски блясък. Той изломоти нещо и ченгето сбърчи нос.

— Олеле, господине — рече той и кимна на колегата си да дойде и да се полюбува на това чудо. Вторият полицай записа номера на колата и надникна от другата страна в джипа. Вдиша въздуха и се задави.

— Кха!… Май тука ще трябва да се мези през носа! Къде си тръгнал бе, приятел?!

Човекът се ухили, опита да се обърне към говорещия, но изглежда бузата му се бе настанила твърде удобно на кормилото и той само се размърда. Бе млад мъж, русоляв, добре облечен… пък я как се освинил, майко мила. Дали не е и дрогиран?

Фенерчето блесна в очите на нарушителя, той с малко закъснение измига и се намръщи, но беше достатъчно да се види, че зениците му реагират на светлината. Е, малко по-добре…

— Документите, моля — почти бащински, с измамна нежност в гласа каза първият полицай.

Шофьорът направи някакво сложно некоординирано движение с ръка и прошумоля:

— ’бкатааа…

Вторият полицай отвори вратата и измъкна документите от жабката, като измърмори:

— Нямаш толкова голям талон за дупката, която заслужаваш…

Пияният хлъцна и изненадващо отчетливо, макар и завалено, попита:

— Ааахх се’а? Кво ш’ праим?

— Ами познайте от три пъти, господине! — полицаят сложи ръце на кръста. Колегата му четеше името от книжката на светлината от лампите по булеварда.

— Мммного зле, ъй?…

— Ами зле зер. Много ти е кофти положението, господине…

— Ясен Живков Георгиев — прочете вторият полицай.

Идентифицираният злостен нарушител на правилника за движение по пътищата отново хлъцна, изгъргори нещо неразбираемо, но с виновен тон.

— Дааа… — повтори тъжно катаджията, като трескаво пресмяташе ползата от задържането на този тип Георгиев. — Много зле. Много ти е тежко положението. Книжката на трупчета. Акт. Неприятности. Леле-леле. Сериозна работа.

Водачът на Черокито с мъка отлепи лице от волана и немощно се простря на облегалката като парцален. Измуча. А сетне пак съвсем членоразделно зададе следващ, много правилен в ушите на ченгетата въпрос:

— Ми… нема ли начин да се оправиме, а, м’чета, ъй?

Полицаите си размениха бързи погледи.

— Не знам, не знам — с лицемерно съмнение рече първият катаджия. — Нарушението е много тежко. Опасно шофиране. Употреба на алкохол. Не знам.

— Еее… с’урно има нек’ъв начин? — упорстваше нарушителят.

Полицаят сметна, че няма нужда от протакане. Всичко беше ясно.

— Абе… дай по двайсет бона и бегай по живо по здраво. Ама с такси!

Георгиев някак закрепи тежката си глава върху дългия нестабилен врат и загледа катаджията иронично.

— П’тнайсе? На к’лпак?

— Двайсе. Дойче марки.

— Ако ги нямаш — додаде вторият полицай, — много зле.

— Ъ’вайсе… Д’бре. Хмъ.

Водачът на Черокито се подсмихна криво и се зае да бърка във вътрешния джоб на сакото. Полицаят с привидно безразличие плъзна взор наоколо.

Когато сведе очи към нарушителя, вместо протегнати банкноти той видя, че поотвърдялата от студения въздух ръка му показва служебна карта.

Ченгетата усетиха пот да се стича под мишниците им.

С пиянски извивки в гласа Георгиев заговори, като размахваше картата на Националната следствена служба пред издължените лица на униформените:

— Олеле, м’чета. Руш-вет-чета вземаме, ъй? Тц, тц, тц. Много зле ви е положението, много. Курупсисс… Корупция, да. Ай се’а да пишеме протоколчееее…

Той с мъка се измъкна от автомобила и разхвърля по капака книжа, които затисна от лакомия за игри вятър.

Развъртя като диригент тънка писалка и изломоти тържествуващо и ехидно:

— Ай се’а имена, звания, кое ре-пе-у сте… и тъй н’татък…

Ченгетата кисело го гледаха. Първият полицай пристъпи половин крачка към Георгиев, веещ се като байрак срещу поривите на вятъра, и почтително стабилизира мършавото му тяло, при което напипа под сакото му кобур на служебно оръжие:

— Абе… Добре де, колега… Няма ли начин да се оправиме, а? — заекна с надежда.

Георгиев се ухили до уши.

— Не знам, не знаааам…

* * *

Изникнаха внезапно. Нищо не предсказа появата им в прохладната нощ — нито повей, нито предчувствие. Нямаше ги преди момент, а изведнъж вече бяха тук всред не-светлинна имплозия. От точката на материализиране се втурна обемна инфразвукова ударна вълна. Мигновена вибрация сцепи на трески вековен бор и осея земята с телца на оказали се край дървото птици и горски животинки. След дълги секунди нечутата гръмотевица смути съня на хората в близките села. Но не тя ги събуди — отзвукът разлая кучета, дворни и бездомни псета се задавиха в див ужасѐн вой и врявата изкара навън не един разярен мъж по бели гащи и тояга в ръка.

Къде с вик и ругатни, къде със сънлива добра дума, и ето че нощната тишина отново пристъпи по тъмни планински поли, укроти пътища, поля и гори, застана пред огради и порти. Угаснаха електрически лампи в къщите, сънища като призрачни пеперуди кацнаха над топли възглавници и юргани. Само мишки човъркаха в килери и безброй часовници неуморно цъкаха във всеки заспал дом.

В епицентъра на кратката нощна суматоха мълчеше и вятърът, доскоро забавлявал се с вечните си облачни играчки. Отведнъж възникналата сред дърветата мъгла попиваше всеки шум. Тя лениво пълзеше на влакна, увиваше се около дънерите, овлажни кората им, изцеди се през храсти и вейки на млади фиданки, като остави по клонките и листата мънистени капки роса…

В средата на мъглата обилно кондензираше влага. Тя превърна петното оголена от имплозията земя в плосък кален кръг. В центъра му се гърчеха две голи страдащи същества. Тихите им стонове заглъхваха и скоро замряха. Избликналата при появата им пара се разсея. Блеснаха звезди и усуканият край Ал-Ринахаб Звезден дракон надзърна над Голямата мечка през короните на дърветата.

Пришълците лежаха неподвижно.

Постепенно, след час или два, шокът от пристигането в този свят премина. Безжизнено проснатите фигури трепнаха, размърдаха се. Ледената корица по тях тихо пукна, кожата им заблестя влажно, облече се в сребристия ореол на изпаренията. Те си помогнаха да се изправят на крака.

Единият бе висок, светлокос и сякаш целият петносан — пръски кал, но и чудновати лунички по цялата снага. Яки мускули трепереха върху изпъкващи кости, ала въпреки тях фигурата му изглеждаше по-скоро слаба. Когато завъртя лице, за да се огледа, очите му блеснаха жълтеникаво, а сетне се разгоряха и грейнаха в кехлибарена светлина. В тях нямаше бяло, топазови ириси ги изпълваха открай-докрай.

Той подуши въздуха.

^#За първи път съм в Света на Хората — рече без звук на спътника си, — и се чудя как си оцелял ти.^#

Другарят му бе малко по-дребен, съвършено нормален, жилав, добре сложен млад мъж на около трийсет години. Но и под неговите клепачи искреше, само че в тъмнооранжево, като огънче на цигара в гъста градска пушилка.

^#Някак. Това е мой Дом^# — излъчи той отговора си към високия.

^#Задушаващо. Макар че тук, сред гората, е почти прекрасно…^#

Двамата завършиха пълен оглед, без да премигват. Не се опасяваха от чужди очи — никой не ги бе видял, не ги виждаше и нямаше да ги види, докато те не пожелаеха. Задържаха взор върху разцепеното дърво и мъртвите животни.

^#Причинихме смърт^# — казаха почти едновременно, но отново никакъв звук не се отрони от устните им. Лицата им останаха безизразни, докато местеха очи от едно телце към друго. Почти осезаема фаталистична тъга увисна над тях като тежка мъгла, от която евентуално оказал се наблизо човек не би изплувал лесно.

Ала нямаше други разумни свидетели на случилото се.

Пришълците се откъснаха от съзерцаването на неволните си жертви и насочиха внимание към себе си. Ниският вдигна длани, размърда пръсти, пипна си лицето, разроши и приглади тъмната си коса, закриваща ушите. Обхвана фонтанелата на черепа, все едно я измерваше. Провери врата, шията, доколкото можа — гърба със силно изпъкнали прешлени, докосна ключиците, гърдите, корема, бегло разтри бедрата, приведе се към слабините, огледа краката си един по един. Засъхналата кал се олющваше и падаше в прах под ходилата му като морски пясък. Не търсеше наранявания, знаеше, че няма такива, освен непривично понижения енергиен тонус. Той се протегна, приклекна, направи няколко лицеви опори. Проверяваше тялото си, сякаш пробваше на здравина и удобство стара дреха от дъното на гардероба. Не можеше да се твърди дали ѝ се радва или пък не, във всеки случай я намираше за позната.

Високият му спътник вършеше същото, но значително по-внимателно, по-любопитно, сдържано учуден. Проучваше себе си методично като непознат предмет, сякаш пробваше механизъм, за който досега бе имал само най-обща представа.

Те завършиха проверката на телата си, ниският изчака другарят му да приключи комплекса физически упражнения, чрез които оцени подвижността на ставите си.

Спогледаха се. Високият блондин — изчаквателно, ниският брюнет — критично.

— Ще трябва да ти взема слънчеви очила — рече той гласно. Високият в отговор също раздвижи челюсти, но не каза нищо.

— Намираме се в подножие на планина, наречена Витоша. Онова, което усетихме в тази посока — той посочи с ръка, — е фургон на дървари. Оттам ще вземем дрехи. Десетина километра надолу е градът на хората, нарича се София.

Високият бегло се озърна натам, откъде го лъхаше присъствието на града. Светкавично пресметна разстоянието в познатите си мерни единици и отбеляза в паметта си числената стойност на споменатите от другия мъж „километри“. После отново анализира далечната аура на гигантското струпване човеци и съпътстващи ги същества — всички в смущаваща теснота на множество постройки. По усет предположи как ли биха изглеждали визуално, за да ги сравни с поражданото от тях поле.

Трепване на емоционалната миризма на другаря му го накара да пренасочи сетивата си.

^#Сега виждам белезите ти^# — сигнализира безмълвно след известно време.

^#Забравил съм за… повечето от тях. Това е моят детски свят, Алванд.^#

^#Доста си страдал тук, събрате.^#

^#Но и съм се радвал, приятелю… Усети ли нещо… странно?^#

Високият отново плъзна ментални нишки към града. Концентрира се. Сепна се и изръмжа, но отново предпочете да изкаже мнението си, без да отваря уста:

^#В Мъдрия град е имало… нещо. Чезнещи следи. Прекалено е слабо. Различава се от фона, само по това е забележимо. Ала не съм сигурен какво представлява… Пречи ми и миризмата на Смъртта, която причинихме. Съжалявам за тях.^#

^#И аз скърбя^# — отзова се ниският мъж и довърши на глас: — Помъчи се да разпознаеш дирята. Моят усет е далеч по-слаб от твоя, не забравяй. Стори ми се, че е маг… Изключително могъщ.

Русокосият се напрегна, целият внимание.

^#Да. Имаш право. Подсказването ти ми помогна. Подушвам разсейки от магически заклинания. Мисля, че си е тръгнал. Дано не е бил враг. Как се чувстваш?^#

^#Гладен. Един тукашен месец не ни мърда, докато се възстановим за завръщане.^#

^#Не и ако намерим редовен Път… Възможно е да не са заличени. всичките…^#

^#Абсурд. Ако съществува някой отворен, той няма да е НАШ. А и тук по-лесно бихме усетили Отваряне, забележи колко е нисък енергийният фон…^#

^#По-висок, отколкото очаквах.^#

^#Остатъчна еманация от древни времена. На планетата има и други такива райони.^#

^#Разбрах. Виж — Месечината…^#

^#Месечината^# — повтори на мисловното наречие другият.

Те дълго се взираха в облачния пробив към пълнеещата луна. Преди да се скрие отново, тя блесна в очите им, навлажнени от перлената ѝ светлина.

^#Провървя ни да улучим подем на жизнена сила.^#

^#Нямаше да преодолеем Процепа, ако не беше така.^#

^#И ако не те бяха повикали^# — предпазливо подхвърли високият.

Другарят му стисна зъби.

^#Месечината^# — каза русият.

Ниският мъж едва-едва кимна в знак, че приема извинението. Сетне махна повелително с ръка да тръгват. Насочиха се към фургона, без да разменят мисловни или звукови слова. Съчките едва пукаха под нозете им, сякаш пришълците нямаха тегло и дори не раздвижваха въздуха подире си. Прибяга катеричка, шавна в шумите друга животинка. Изпърхаха птичи криле. Пара се вдигаше от телата на двамата мъже. Високият с интерес огледа застинала в мрака сред дърветата фадрома и, щом схвана какво вижда, презрително изпръхтя като кон.

Фургонът, който се намираше на двеста крачки от точката на пристигането, зееше с отскубната от панти врата и избити прозорци — следи от ударната вълна.

Пришълците влязоха. Брюнетът намери петромаксова лампа и тя засъска под сръчните му, радостно-възбудени пръсти. Високият следеше действията на другаря си.

Ниският му посочи шкафче с дочени работни дрехи и изкорубени от налепи вкоравена кал и дзифт гумени ботуши, а сам намери купчина вестници. С жаден интерес зашумоли с хартията. Докато високият тромаво се навличаше, спътникът му издаваше неразбираеми цъкания с език и къси възклицания.

^#Добре ли се справих?^#

Ниският бегло погледна:

— Куртката се закопчава отпред. И свиквай да говориш гласно. Някои от хората в тази страна са чувствителни към телепатия. Старата еманация им е действала много поколения.

— … Така ли?

— Накриво е. И наопаки. Дай да ти покажа…

Зае се да му помогне. Високият кимна накрая и подкани:

— Обличай се и ти. Какво научи от тез’ листа?

— Че сме в последните дни на септември 1998-а.

— Това значи ли нещо?

— Може би.

— Трудно те разбирам на Лъжовния език, събрате.

— Минали са почти девет години, откак съм напуснал това място.

— Само толкоз ли узна?

— … Не знам. Трябва да помисля. Да вървим. И ме наричай отсега нататък Иван. В селото долу ще намерим млечни животни и по-свестни дрехи. Ще трябват пари. Хм… Тях ще ги набавя от София. Хайде.

Ниският огледа още веднъж фургона за нещо полезно.

Поеха по черен горски път, скоро свиха по стръмна пътека, понесоха се надолу по нея, едва докосвайки земята с ботуши. Като вихър брулеха храстите, мракът не им пречеше; изпъкналите като вени корени, подаващите се камъни и просто издатини по пътеката не ги спъваха; резките завои не ги караха да сдържат лудешкия си бяг. Тичаха повече от половин час. Очите им светеха като дупки в тиквени фенери. Поспряха чак преди селото и тогава Иван, без намек от задъхване, каза на спътника си:

— Докато оздравяваме, ще си свърша тук и личната работа. Нямам нужда от помощ — додаде след пауза.

— Сам ли ще ме оставяш?

— От време на време. Какво се цупиш, ще идеш на кино или най-добре на концерт… — Иван опипа с угасващи очи стобори и къщи зад потъналите в зеленина дворове. В тъмното цветовете не се различаваха. Обърна уши подир слабо измучаване.

— Крава! — ухили се широко и хвана другаря си за рамото. — Хайде сега да направим малко реквизиции…

* * *

Жената бе несъмнено млада, но видимата ѝ възраст непрекъснато се менеше според мимиката ѝ и така покриваше диапазон от двайсет до трийсет години. Седеше в кафене с големи витрини заедно с група свои приятелки, а може би просто колежки. Освен порцелановата чашка пред нея стоеше и пластмасова бутилка с минерална вода. Компанията приказваше, а жената-момиче вмъкваше къси остроумни реплики и пушеше. Цигарата ѝ почти не отсядаше в пепелника. През облепеното с реклами стъкло се виждаха сновящите навън минувачи, които се двоумяха дали да останат с връхни дрехи, или да ги преметнат през ръка. Слънцето и духащият надлъж по столичните улици вятър се подиграваха с хората, объркваха ги — есен ли е вече, още ли тече сиромашкото лято, иди че разбери… Ръмжеше поток автомобили.

Радиото озвучаваше заведението с последния български рок хит, който бе достатъчно скандален и безвкусен, за да остане интересен на публиката още дълго време.

Гръб в черно кожено яке закри лепенката на „Кока кола“ и се закова пред витрината.

Жената тъкмо се шегуваше, когато изведнъж трепна насред дума, сякаш се заслуша, млъкна и докосна с пръсти слепоочие. Приятелките ѝ не забелязаха това и продължиха да си говорят. Тя — вече съвсем сигурно можеше да се каже, че надали има повече от двайсет и пет години — бавно, като че ли с усилие, преодолявайки недоверието си, се обърна назад.

През стъклото на витрината, между рекламните стикери, я гледаше притежателят на черното яке. Втренчено. Немигащо. В ъгълчетата на хлътналите му очи се таеше нещо като усмивка. Нещо като радост. Нещо като…

здравей аз съм

здравей… здравей… ох божичко ЗДРАВЕЙ!!!

— отвърна му тя със също такъв втренчен и немигащ поглед. Само че син, сякаш носеше под миглите си парче майско небе. Неговите очи бяха като тъмна борова кора.

Усмивки най-сетне раздвижиха устните им. Тя забавно и невероятно мило изви нагоре дясната си вежда. Косата ѝ бе стегната високо на тила в конска опашка и би могла да се нарече тъмноруса, но не и светлокестенява. Мъжът посочи съседно кафене и размърда пръсти, все едно я подканяше… или може би искаше да я помилва.

Младата жена се обърна към приятелките си.

Бе разсеяно-мечтателна. Устните ѝ станаха още по-красиви от загадъчния печат на неусетената от никой друг радост. Момичетата на масата продължаваха да чуруликат и да бърборят за неща, които и преди не я вълнуваха кой знае колко, а пък сега съвсем се превърнаха в празни звуци, вокални аранжименти към музиката от радиото. Попитаха я за нещо, тя обтекаемо отвърна с жест: не знам, нямам мнение. Напълно бе загубила интерес към компанията.

Песента се смени с друга, но младата жена не я чуваше.

Даде си сметка, че би трябвало да бъде шокирана или поне изумена. Помисли си го така, сякаш се отнасяше за друг, не за самата нея.

Подир няколко минути каза „до скоро“ и излезе, премятайки малък сак на рамо.

Кафенето, в което се шмугна след петдесетина крачки, нямаше толкова големи прозорци.

* * *

— Да, да, господине, ще направим каквото е възможно… — Северин отново подхвана подканящата към приключване на срещата фраза.

А клиентът отново го прекъсна:

— Разберете ме. Не искам да изглеждам като някакъв тиранин. Казах ви, с широки разбирания съм. Хич не ѝ преча да се забавлява. Обаче съм разтревожен. За безопасността ѝ. Да се чувства тя добре е най-важното за мен. Но искам да съм сигурен, че не се е забъркала в някакви гадости, нали се сещате, млада е и като нищо ще вземе да се оплете в… ъъъ… нещо, което ще ѝ навреди…

— Гарантирам ви, че ще ви предоставим всички материали в най-кратък срок — Северин опита тон на бюрократ с атрофирали емоции. Не успя да бъде последователен — потропваше с пръсти по открехнатата вече врата и едва се сдържаше да не избута посетителя, който не успяваше да си тръгне.

— Парите нямат значение! — горещо увери за пореден път клиентът.

„Ъхъ — рече си Северин, — вече чух вълшебните думички… Няколко пъти.“

Мъжът насреща отново не успя да овладее езика си:

— Вярно, не съм в цветущо положение, дори съм позакъсал с някои неща, но за мен щастието ѝ е по-скъпо… — замлъкна рязко, сякаш най-после се беше усетил, че се повтаря. Уви, не намери сили да каже „довиждане“. Собствената му бъбривост го сърдеше и той се мъчеше да замаже положението, като мърмореше, без да има какво да каже повече. Разбираше, че трябва да си иде и да остави с работата да се занимават професионалистите, но просто бе зациклил.

Северин преливаше от досада.

— Приятен ден, господин Тонев! — натърти той и късо, силно и отсечено изтропа с пръсти по бравата.

Изненадващо, но този път намекът постигна желания ефект. Клиентът почти като „благодаря“ изфъфли своето „довиждане“, а Северин с пластмасова усмивка затвори врата и облегна гръб на нея. Вслуша се в крачките на излезлия от офиса мъж, в сумтенето му, сливащо се с бученето на асансьора… Скърцане, хлопване, кабината забуча надолу.

Еейййй, слава на всевишния!…

Детективът отлепи широки рамене от вратата и прошляпа в коридора към кухнята. Беше ожаднял. В хладилника трябваше да има натурален сок.

Да, тук си беше, само че кутията бе почти празна.

— Искаш ли сок? — провикна се Северин към другата стая.

— Да — отвърна му не много ентусиазиран женски глас.

— А ще слезеш ли до супера да купиш?

— Не — също така равно отвърна жената.

Хитринката не мина. Северин провери срещу прозореца доколко чиста бе чашата.

— Тогава има само за мен! — съобщи той високо.

— Пий си го.

— А?

— Да ти е сладко!

Мъжът изцеди кутията до капка. Отпи, загледан към балкона. Вън бе ветровито и, макар едва да наближаваше обедно време, сумрачно. Съвсем ясно помнеше как предната вечер, а даже и сутринта, радио „Хоризонт“ потвърди, че денят ще е с променлива облачност и топъл за сезона. Ядец, разбира се. Метеоролозите отново не бяха познали. Щеше да се наложи да пуши оттатък, в стаята.

Офисът се разполагаше в малка гарсониера на седмия етаж и гледката навън бе безрадостна — еднообразни панелни блокове — като кошери, произведени по калъп. „Променливата“ облачност плътно скриваше единственото хубаво нещо — гърбиците на Стара планина. Витоша, за съжаление, се падаше от другата страна на блока. Же-ка „Люлин“. Само тук наемите бяха достатъчно поносими за детективското бюро „Орфей-СВ“.

Северин взе пепелник, помисли и го изтърси в празната кутия. Върна се в стаята.

Венета, съдружник в бизнеса и по съвместителство секретарка, играеше пасианс на компютъра. Под прав ъгъл към масата ѝ се намираше бюрото на Северин — президент на фирмата. И по двата плота цареше безукорен ред — най-вече на масата с компютъра, защото бюрото на президента практически пустееше, само три предмета оживяваха гладкия плот — строго подвързана тетрадка-бележник, стилна чертожна лампа и ужасно скъп електронен часовник, стъпил върху тънка подложка от черна пластмаса, който впечатляваше всекиго с вида си. В момента в прозрачната му кубична вътрешност черни, квадратно оформени знаци показваха:

„12:48, 14 октомври 1998 — СРЯДА“.

Досадният посетител впрочем, сети се Северин, не удостои с внимание стъклената атракция, във вътрешността на която само много внимателно взиране би различило нишките на проводниците към течните кристали, съставящи елементите на цифри и букви. И това беше показателно…

Освен че президентът на детективското бюро харесваше часовника си, прозирното кубче не само показваше час, дата и ден от седмицата. Почти винаги предизвикваше спонтанни изблици у клиентите. „Ама той с батерии ли е? А къде са скрити?“ — бяха обичайните им въпроси, които разкриваха всъщност кой какъв е. Даже да премълчаваха, посетителите МНОГО откровено го поглеждаха, зяпваха, звереха се… Пак същото — веднага ти става ясно що за тип се е довлякъл и доколко му е сериозен проблемът и дебел портфейлът.

А тръгналия си одеве — много го беше стегнал чепикът човека…

Странично спрямо официалните работни места се намираше удобно кресло за посетители, малко по-назад до стената — канапе, в случай че клиентите се окажеха повече от един.

Северин се изтегна в креслото за гости. Протегна крака.

Харесваше не само часовника си, който имаше и други шукаритетки, като да показва температурата или да подсеща за срещи, при това ИЗПИСВАЙКИ бележки върху дисплей в недрата на корпуса си. Северин харесваше целия офис, най-вече защото сам му беше правил ремонта. И гордостта от факта още го напираше отвътре.

Стените бяха с цвят на силно избелял пъпеш, мебелите — червеникава тапицерия, тъмнокафяв байц. Зад гърба на Венета се издигаше добре — и подходящо! — боядисан метален складов стелаж с множество дебели папки и видеокасети в ненадписани, но прилежно номерирани пластмасови кутии по лавиците. Почти всички папки бяха празни, а видеокасетите съдържаха екшъни и клипове от MTV, така че изпълняваха декоративни функции. Телевизорът „Сони“ и видеото скромно стояха в ъгъла, екранът отразяваше белите щори на прозореца. Другата украса се мъдреше на стената над мястото на Северин — разкошен календар за 1998-а, рекламно произведение на списанието „Арсенал“ — напълно подходящ за детективска агенция. Е, съдружничката също може да се нарече украшение на офиса, но когато Венета се облечеше служебно, външността ѝ будеше най-вече респект и никой не обръщаше внимание на това, че е млада.

Естествено, не всичко тук имаше за цел да хвърля прах в очите. Например, в банята се разполагаше фотолаборатория — съвсем истинска, понеже не бе предназначена да я зяпат посетители. Също там се намираше огнеупорна каса с оскъдни, но проверени технически средства за нуждите на занаята, включително електрошокова палка и пистолет.

— Пак се дуеш като пуяк — съобщи Венета на шефа си съдружник, уж между другото.

Президентът се откъсна от радостното съзерцание на интериора и попита:

— Партнър? Кен ай смокинг? Нещо напротив?

— Пуши — отвърна жената безразлично, — имаш нужда. А смокингът ти е на химическо чистене.

Северин реагира на шегата с усмивката на благ ориенталски деспот. Докато палеше цигарата, оцени остатъка от дните според календара.

— Дано успея да гепя някакъв по-агресивен постер за следващата година — изрече през кълба дим, кимайки към стената.

Венета вдигна вежди:

— По-агресивен?

Съдружникът ѝ енергично обрисува с ръка във въздуха, разпръсквайки дима:

— Нещо със сатъри, ками, ножове. Повече патлаци. Или онзи от Интернет, с командосите…

— Вземи календар с гола мацка. Само по колан и кобур с ГОЛЯМ револвер под пъпа. И да носи шерифска значка на цицата.

— Ще позираш ли?

— С удоволствие. Със или без очила? И по-важно — за колко?

Северин размисли.

— Не — отказа се той. — Календарът трябва да прогонва идиотите, не да им слепва очите. Вместо теб ще сложаааа…

— Алис Купър?

— … Сашка Васева. Или Цеца Величкович.

— Много от клиентите ни си падат по тях. Но ако желаеш да е зловещо, сложи на Цеца Величкович мъжлето.

— Лоша идея. Ще ни оставят някоя ръчна граната. Нека бъде нещо далеч от преки симпатии, политически неутрално. Ал Пачино, ъъъ… Никълъс Кейдж…?

— Брус Уилис.

— Ааа, не!

Северин придърпа бележника си. Използваше го при беседите с клиентите. Държеше го обикновено на коленете си — тетрадката хем се подаваше над ръба на бюрото, хем не се виждаше какво пише. Бе издраскано с цветенца и завъртулки, докато детективът кимаше умно, разчитайки Венета да систематизира в компютъра речите на често смутения човек насреща.

Срещата с одевешния тип, записан като Огнян Тонев, беше добавила в страниците на тетрадката мъдри вълнисти линии и цяла ливада маргаритки.

Президентът на детективското бюро не обичаше тези цветя.

Поемането на поредния случай започна преди около два часа и половина, в ранния предиобед на един чудесен според синоптиците есенен ден, в една все още изпълнена с оптимизъм година. Дойде мъж, младолик, към четирийсетте, и обясни с какво би желал да натовари фирма „Орфей-СВ“. Срещу съответното възнаграждение — разноски плюс хонорар за оказаната услуга…

— Личеше, че е репетирал думите си предварително — изрече Венета.

Северин беше свикнал с дарбата на колежката си да отгатва с поразяваща точност мислите му.

— Ъхъ, и на мен така ми се стори. Обаче веднага след това изгуби самоувереността си и започна да мънка. Изхабих седмичен запас ловки насочващи въпроси да го подведа да изплюе камъчето ясно и недвусмислено. Защо ми смигна да приема?

— Смигах ли ти?

— Ами щом стана ясно за какво става дума, ти ме погледна едно така…

— И ти реши, че ти намигам.

С цялото си достойнство на президент на „Орфей-СВ“ Северин остана спокоен:

— Сбърках ли?

Венета се задълбочи с безизразна физиономия в книжата на бюрото си.

Собственикът на кантората забрави цигарата.

— Венета!

— Да! — бодро се отзова тя.

— Само не ми казвай, че си натресох тази тъпа поръчка, без да… Аха. Пак шегички — той се отпусна, сключи пръсти, както правеше Робърт Редфорд в някакъв съдебен трилър, и се намръщи към падналата върху восъчно-жълтия паркет пепел. Мразеше голи подове, но пък килим или мокет биха създали твърде много уют за посетителите… — Какво ще споделиш СЕГА?

Венета вирна тънка химикалка:

— Нали по принцип не искаше да се занимаваме с подобни деликатни случаи. Просто фирмата ни държи да не се замесва в семейни истории…

— Тия не са семейни! — прекъсна цитата Северин и си спомни как клиентът изненадващо се беше изчервил:

„Касае се за моята… приятелка. Ние съжи… живееме си… съвместно, нали разбирате, но не е оформено официално, поради… понеже още не съм разтрогнал предишния брак…“

„Това променя нещата, но в още по-категорична посока“ — внимателно му бе рекъл Северин. Колко неприятно е да отказва! Случваше се хората да реагират невъздържано. Сякаш си купуваха не частно детективско разследване, а самия детектив барабар със съвестта му.

Той въздъхна към Венета.

— Добре, даде ми да разбера лошите новини. Сега искам добрата! — подкани я със сурово изражение.

— Предполагам, че не вярваш в приказките му за криминални прояви в случая.

— Щеше да се обърне в полицията с тези си подозрения. Очевидно ще ровим заааа…

— Прелюбодеяние.

— … заааа… невярност.

— Тогава защо той се стресна, когато го посъветва да иде в районното си?

— Е, нормално е. Хората още ги е шубе от ченгета. Социалистическо наследство. Пък и как се изрази той… предположението му било… много било… много е…

— Предполагаемо — подхвърли Венета.

— Да — кимна Северин, — ти точно тази дума му подсказа. И той се хвана като за сламка. Не е хубаво да иронизираш клиентите! — детективът отново повдигна недоволно вежди.

Венета сви рамене под сакото си.

— С какво разполагаме като факти в края на краищата? — настоя Северин.

— Факти много нямаше. Некои съображения и объркано повтаряне. Все пак безмълвно изстисках половин страница полезна информация. Включително анкетните данни на уважаемия ни възложител, както и на обекта, който ще бъде под наблюдение. Двайсет минути не можа да му запушиш устата.

— Двайсет и две — с достойнство отклони упрека президентът. — И?

— И. Твърде е неясно всичко, може пък и нищо да няма… обаче…

Северин търпеливо чакаше, тъжно загледан в празната чаша.

— Ситуацията изглежда точно каквато я помислихме в началото — уж банална история на среднозамогнал се чичко, който не живее със съпругата си, а с любовницата. За която обаче се съмнява дали ѝ е единствен. Така… — Венета тракна по клавишите на компютъра. Мониторът се отразяваше в съсредоточените ѝ очила с тънки рамки. — Отбелязала съм фантазиите му относно някакви заплахи и конспирации покрай момичето… Господинът така и не даде идея за какво би могла да бъде изнудвана приятелката му.

— Очевидно кьорфишек — кисело вметна Северин, — за придаване на важност.

Позната работа. И доста тъпа. Креватни снимки през мощен телеобектив, записи със скрит микрофон на интимни разговори в сладкарници, хотели и частни квартири, онези с наемите за една нощ, или от апартаментите на страните в неприятната свада. После — насинени очи, крясъци, искове и влачене по разводни процеси. Да му се догади на човек. Пък и заплащането — мизерия. Сто на сто следваше да се откаже.

Но нещо от самото начало го сърбеше сякаш в носа. Подушваше, че историята може би ще стане по-различна при близко вглеждане. Може би и дебела. Колебаеше се.

— Дали си струваше? Не че графикът на фирмата е препълнен с ангажименти. Не ми е приятен този тип — призна той.

— Определено. Определено неприятен… и определено си струваше.

Младата жена включи радиото, скрито под бюрото ѝ. Регулира станцията и силата на звука.

Северин вътрешно се усмихна. Съдружничката му се нуждаеше от музика, за да мисли. Той предпочиташе тишина, но не му пречеше особено. Винаги му харесваха анализите на Венета. Бяха по-увлекателни от романчетата на Мики Спилейн и дори бе готов да приеме, че са на нивото на Жорж Сименон.

Детективът плесна бележника на бюрото, готов да слуша. Не издържа и попита:

— Защо на ТЕБ тоя ти стана антипатичен?

— Няма връзка с това, което ще говоря сега — Венета се изви на стола, сложи лакът на облегалката и погледна над очилата. — Северине, клиентът не беше искрен.

След кратка пауза детективът мълчаливо се съгласи. Венета продължи:

— Позите му го издаваха. Когато се поуспокои и спря да се притеснява — от мен, — то и тогава не престана да е напрегнат.

Съдружникът ѝ се настани по-уютно на канапето, потъна в него и скръсти ръце. Кимна ѝ благосклонно:

— Продължавай.

— Позволяваш? И така. Непрекъснато мърдаше, все едно имаше карфици по фотьойла. Показваше всички признаци на тревога. Задник.

— Чакай, защо веднага така грубо? Загрижен е, напълно обяснимо…

— О, да. За себе си. Егоист. Забеляза ли, че я омаловажава, говори снизходително за нея, с превъзходство.

— … и според мен той си седеше спокойно.

— Ами да, вдървяваше се от време на време, щом се усетеше.

— … а това за „егоиста“ преувеличаваш — примирително рече Северин.

Венета махна с ръка и продължи:

— Има две неща, които ми се видяха интересни. Първо, той с нежелание говореше за увлеченията ѝ. Не му харесва, че тя чете книги и се мъчи да разисква теми, които не го вълнуват, а бих казала — плашат. Спомена бегло, че пописвала стихчета, но го каза нервно.

— Хм. Не съм обърнал внимание.

— Нали за това съм тук.

— Дааа… Какво ли бих правил без тебе, партнър. Рядко някой мъж има твоята светла глава…

— Ами не знам — усмихна се най-после Венета. — Да използвам ли думите ти като повод да поискам повишение?

— Е, е, аде де! Ти от един приятелски комплимент взе да правиш…

— Ако таксувам това като комплимент, казвам ти „благодаря“ и нямам други задължения. Повече обаче ми звучи като рецидив на обида. А това ще ти струва десет процента повече за секретарската ми работа.

— … наистина светла глава… Десет процента ли?

— И пет дена отгоре към платената отпуска. С карта за „Албена“. И ски училище в Пампорово.

— Парче хляб и една яхта, ясно. Сега, моля другарко, имам питане.

— Кажи, Георгиев. Ама стани, мойто момче, от чина, както правят добрите деца, и не бързай, говори четливо.

— Откъде реши, че случаят си заслужава? Откъде си толкова сигурна, че отново не се занимаваме с тъпизми?… К’во?

Венета кокетно повдигна рамене.

— Интуиция — напевно рече тя.

— Интуиция? Аха, това обяснява всичко… А би ли го повторила като за мен?

— Не очаквай смислени доказателства. В един момент господин Огнян Тонев произнесе думата „обладаване“. Сигурна съм, че не влагаше сексуален смисъл. Наистина ли не чу? После се повтори, но с малък нюанс — изтърва „обсебване“.

— Не. Не го чух. Може да е било грешка на езика… Какво, защо ме гледаш така?

— Пресмятам дали да не поискам петнайсет процента. Така. Второ. В репликите му относно странните неща около нея…

— Освен че май, бас ловя, не спи с нея от известно време, друго не го притесняваше. Откъдето идат подозренията му.

— Страх.

— Хм. Дали не се е забъркала в някакви секти? Нищо чудно тогава, че се страхува…

— Не за нея. Страхува се от нея.

— Тъй ли?

— Повдигаше си раменете като да си скрие главата.

— Ха!

— Когато подхващаше приказки по основната тема на идването си, Тонев заемаше агресивна поза, разперваше лакти. Наистина не спи с нея от известно време, както се досети, и от това го е яд. Но при всяко споменаване на името Искра, раменете го издаваха. Той не я разбира. Тя го плаши. Той е зависим от нея, силно емоционално зависим, макар да не си го признава. За него е непоносимо всякакво допускане, че би могъл да я загуби, но не така изобщо — болка от раздяла и тъй нататък, а от това момичето да му избяга с друг.

— Е — поусмихна се подканващо към шега Северин, — мъжка реакция си е.

Венета не пое топката:

— Естествено — прохладно отвърна тя. — Нали ти казвах, че сте робовладелци по душа.

Северин се прокашля. Младата жена продължи:

— А когато стана дума за онова, което самият Тонев нарече… магии, то ни показа, че е особено гневен, стисна юмруци до побеляване.

Частният детектив изпита ненадейно безпокойство. Чувството премина като спомен за уплаха със забравен повод.

— Магии… — убито повтори Северин и след пет секунди избухна. — Абе тоя що не е отишъл на врачка, егати! Хм. Добре… — подпря брадичка с пръсти и почеса носа си. — А какво ще кажеш за основанията за страховете му? Имаш предвид, че има някакъв психически проблем, може би неосъзнати хомосексуални… Това не говори ли за страх от жени изобщо? Знам, ще ми кажеш, че не се отказвам лесно, но това е по-логичното и по-елементарното обяснение. А ти се концентрираш върху… хм, мистиката. Това те питам. Защо?

— Защо се правиш на психоаналитик?

— Хубаво, откъде са тези бръщолевици за магии?!…

Венета внимателно и с аристократична бавнина свали очилата си. Обстойно прегледа чистотата на стъклата. Северин чакаше.

— Това беше най-искреното му изявление за цялата делова среща! — заяви тя насетне.

Партньорът ѝ изобрази изумени очи. Всъщност, наистина се изненада.

— Най-искреното?

— Да не кажа единственото искрено.

— Хей, ти не вярваш нито на зодии, цупиш се, когато чета статии за НЛО, а сега ми говориш най-сериозно, че трябва да ставаме… ловци на зли духове. Заклинатели, дето прогонват бесове — как беше думата…

— Екзорсисти. Не бих се учудила — замислено рече тя.

Преди Северин да приеме очевидността, че секретарката на агенцията не се шегува, Венета разви мисълта си:

— Съдя по това, че когато стана дума за тези… хм, магии, клиентът престана да следи жестовете си. Вярно, външно като че се успокои. Вцепени се. Неподправен страх. На всичко отгоре абсолютно неосъзнат. Той се тревожи, но сам не забелязва, че вече си е отговорил на какво се дължи това.

— И на какво се дължи? На уроки, както го беше изтърсил?

— Да.

— Но ти не вярваше преди…

— Дали АЗ вярвам или не, е без значение. Работата е там, че всяко човешко подсъзнание вярва в чудеса. В магии, заклинания. В световна конспирация. В извънземни. Това е едно прасъзнание от доисторически времена. Същността ни е суеверна до мозъка на костите.

— Ааа, така те разбирам — Северин стана, заобиколи своето бюро и приклекна над покрита от случайни погледи кафе-машина. — За малко да си помисля, че става дума за нещо обективно… Кафе?

— Да, благодаря… Разбира се, че е обективно. Подсъзнанието е обективно. Нали ти ми четеше от списание как на хипнотизиран човек му казват, че докосвали ръката му не с молив, а с нажежен ръжен. И „излъганият“ получава изгаряния. Дори с белези. Напълно обективни. Да, мерси — Венета обгърна чашката с длани. — И навярно магиите действат по този начин — по линията на подсъзнанието. Заклинанията са подобни на компютърни вируси, вкарани в мозъка на жертвата.

— Аха.

— Мозък — хардуер, съзнание — софтуер. И никакви полтъргайстове. Поне не знам Господ да се е консултирал някога с Майкрософт.

— Аха… А магия спрямо безсъзнателната мъртва материя, това как?

— Не се отвличай. Може би нашият човек е тъкмо такъв случай. Но ми се струва, че той надценява собствената си значимост. Помниш ли, в „Параграф 22“ Йосарян е убеден, че немските зенитчици стрелят лично в него, не по вражеския самолет изобщо, а специално се целят в господин Йосарян. Да, това е случаят ни. Клиър кейс… А! Чуй тук!

Венета усили радиото.

… Само теб обичам само теб…

— Аха, добро парче… на „Киора“ ли беше?

— Не става дума дали е готино или не. Аз не харесвам тази песен… слушай, слушай, чуй хубаво текста…

Северин се подчини.

… Не не не искам да повярвам че друг…

Венета намали радиото.

— Ето това е нашият клиент! — отвърна тя на повдигнатите рамене на Северин. — Целият Огнян Тонев като на рентген.

— В смисъл?

— Обичам те, не защото си ти… а защото не те давам. Само аз мога да те захвърля като парцал, но не и някой друг да те открадне. Защото си моя собственост. Важно му е да е под ръка, когато има нужда от нея. Не когато тя има такава.

Северин заразглежда ноктите си.

Венета не миряса:

— Перфектен мъж — носи пари, помага в домакинството… и обикновено чака нещата да се разрешат от само себе си. Обаче този път нещо го е изкарало от равновесие. И само колко театрално изтърси онова: „Всичко бих направил за нея“…

— Глупавите реплики и умни хора ги казват… — промърмори Северин.

Венета имаше остър слух:

— Не адвокатствай, ако обичаш. След като всичко би направил за нея, защо не се развежда? А? Ами че защо да го прави!? Ако се разведе, може да загуби родителски права над детето. Не го ли чу? Или ще плаща издръжка. Подялба на имущество. Неприятности. Грижи. А мъжете не обичат такива неща. Ето заради това ми е неприятен.

Северин рисуваше колелца в бележника.

— Вземаш страна — сухо произнесе той. — Това е непрофесионално. Пък и тя… Искра, нали? Тя сама си е избрала това… положение. Подай ми снимките ѝ.

— Моля, заповядай. Но нека ти напомня — тя работи. Той не я издържа. Тя дори не му дължи уреждане на място с прилична заплата, защото той щеше да ни го изтъкне. Не пропусна да изреди колко и с какво се грижел за нея… Макар че си прав — тук не става въпрос за морал. Не ни влиза в работата, че е обезпокоен за своята собственост, а не за нея като личност, нали? Трябва просто да му отговорим: да, Искра има любовник, не, няма любовник; да, занимава се с грабежи, дрога и убийства, не, от криминална гледна точка всичко е чисто. Нали правилно ви чух какво се договорихте? Понеже бях наблизо…

Детективът потупа снимките в коляното си. Още не ги беше погледнал.

— Тогава тя защо е с него?

— Нали точно това не е наша работа?

— И все пак?

— Поради много неща. Проблемът на клиента ни, дето се опита да го подложиш на фройдистка атака, е известен и често срещан — не желае да поеме пълна отговорност да приеме жената до себе си такава, каквато е. Бих казала, че си търси повод, за да прехвърли вината за тази вече провалена връзка от болната глава на здравата. Иначе би поговорил с Искра, а не би се довлякъл тук. Би отишъл на психолог за съвет. Той обаче предпочита да вдигне аларма, че някой му краде приятелката. Поне би могъл да я позалъже, че ще се разведе. Би могъл да сподели с нея плановете си. Това привързва. Така тя би била по-сигурна и не би му бягала.

— Бяга ли? Може пък да не желае да се омъжва.

— Северине, по дяволите, този юнак има страхотно силна позиция! Държи я от седемнайсетгодишна…

— Каза, че е имало, хм, „прекъсване“ на отношенията им след това. И още едно скарване през…

— Но след две или три години са се събрали отново, общо два пъти са се разделяли, но накрая пак са заедно. Така че на негова страна е навикът, а това е силата, която държи мнозинството двойки и бракове. А тук дори нямаме брак, няма деца. А му личи, че продължава да носи халка. Явно в случаите, когато му изнася. Когато не — сваля пръстена. Пилее си позициите. Не проумява, че тя е вярна, но не на него, а на обичта си към него. Или на спомена за тази обич… Егоистичен глупак!

— Доста изводи си направила вече за нея.

— Слушах с двете уши. И разгледах снимката. Тя също говори.

— Ъм… Да, в края на краищата, жените искат сигурност, нали така? — Северин вдигна фотографиите на нивото на очите си.

След няколко секунди рече, леко разочарован:

— Ха. Най-обикновена. Мислех… На живо може би е по-готина, поне… абе, при всяко положение устните са ѝ хубави… Лице по-скоро славянски тип, без монголоидни примеси…

Венета стана, взе му снимката и впи взор в нея:

— Много разбираш от жени, Северинчо. Седмица отгоре към платената отпуска… Да, тя си има някого — рече замислено, гризейки тънките метални рамки на очилата си.

— Банална работа, значи — разочарован провлачи Северин.

— Ами! — възрази тя, без да откъсва очи от фотографското лице на момичето. — Нещо ще изскочи. И няма да е заек…

— А?

— Приказвам си. Не знам.

— Пак интуиция?

— Интуиция.

— Ето я допълнителната екстра, която притежаваш, освен по мъжки логична главица, мойто момиче. А сега дай същото, но на български.

Венета отметна бретона от челото си и добави като на себе си:

— Нека анализирамеее… така. Изключително правилни черти… Я виж тази снимка, какво ще кажеш?

— О, тук не е толкова добре излязла.

— Виждат ѝ се ръцете. Широки длани, но с тънки пръсти. Китките са почти изящни, но с изпъкнали вени. Това са бързи ръце, нервни ръце, решителни ръце. Решителни до безразсъдство.

— Мъжки.

— Напротив — най-женските, които съм виждала. Често са непохватни, но могат всичко. Крехки са, но със сигурност не си знаят силата. Навярно доста пари дава за чинии и чаши…

— И какъв е анализът в крайна сметка?

Венета седна и подпря слепоочия с показалци. Изучаваше снимката на жената.

— Това не мога да ти кажа. Не знам. Нещо, което ще е интересно. Виж я как гледа в обектива. Право. Откровено. Смело. Убедена съм, че ѝ приляга да води доста бурен живот. Обича да се харесва, общителна… Множество предишни увлечения и все сериозни… Огнян Тонев обаче е наистина най-дългата ѝ връзка. Като се махнат разделите, с него е почти единайсет години.

— Значи вярваш, че си има някой. Всъщност… да. На колко години е тя, че не запомних?

— Скоро ще навърши трийсет и една.

— Хм, наборче?! Не бих ѝ дал повече от двайсет и пет, ако не и двайсет! Да не би да е февруари като мен?

— Двайсет и трети октомври, успокой се. Просто е младолика. И, според господина, била „емоционално млада за възрастта си“ — додаде с неприязън. — От кой ли речник е извадил тая диагноза!

— Аха, тенк ю очень боку. Бих казал, че е от онези мадами, които нямат възраст, като японките… Вероятно другият ѝ любовник ще да е по-млад от… съжителя ѝ.

— Таен приятел, Северин Георгиев! Чудя се… защо е толкова гладна?

— Каква? Гладна?

Венета се позамисли.

— „Гладна“ ли казах? Хъм. Нещо друго ми се въртеше в главата… забравих го.

— Окей — делово плесна с ръце детективът. — И така, какво се изисква от нас? Да потвърдим или опровергаем опасенията на уважаемия възложител…

— Той знае — със странно отстранен и глух глас каза Венета.

Северин внимателно заслуша партньорката си.

— Тогава защо ни нае?

— Надява се, че това са само призраци от собственото му въображение — Венета невероятно сериозно погледна съдружника си в очите. — Май ще бъде… жестоко разочарован.