Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
haripetrov (2010)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор[1]: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: Фондация „Човешката библиотека“

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Бележки

[1] Мисълта, че Н. С. ще види текста, ме стряскаше и ме караше да внимавам — Б.а.

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

3.

Я сипи още сироп, че ми е безвкусно…

Как можеш да се наливаш с толкова сладко?

Обожавам! Много си падам!

В чашата на Сашо Рус се уголемява облаче концентриран домашен сироп от ягоди. Лъчезар понечва да остави бутилката, но се сеща и пита Радослав:

И ти ли, Бруте, ще маскариш водката?

Ааа, не — засмива се Дичо и слага длан над питието си.

Шишето е паркирано под масата, Зако изглежда доволен. Шеговито-надменно поглежда към Сашо:

— Не ти ли домиля за ракия в тая дива Америчка? Юнайтед Стейтс дринкър!

— Ма’ам едно уиски с шопска салата и не ми пука, че не е от Шопландия, а от Скотланд. Ма ти да знаеш какви циркове стават на Бъдни вечер! Някой ми беше казал, че в един супермаркет на кучи вой разстояние имало българска гроздова. Не им повярвах, щото са зле с кирилицата. Навярно са видели сръбска лозовица или македонска грапа. Но важното е, че разпознават руската водка. И тъй. Качвам се аз на колата и пътувам два часа в задръстване и сняг до шия, за да ме върне полицията — имало тежка катастрофа, всичко оградено, шаш и паника! Що, викам си, се мъча? Бам едно „Джони Уокър“, сипвай в павурчето захар — те ти греяна ракия! На туземците очите им щяха да изскочат, като взех да мезя с люти чушлета. Един мексиканец, дето пие текила, без да мигне, щеше да пукне на място! А аз неговите манджи само като ги надуша — рева като порой!…

— Как е Еми? — пита Радослав и посръбва водка. Набожда с вилицата кисела краставичка, после и от маринованата цаца, към която Лъчезар гледа с отвращение.

— Екстра. Взела си е на старо едно „Ровърче“ и само обикалят с бебока като бесни. Вече познава целия щат като по карта, а аз още не се оправям в квартала…

— Ти?

— Служба чистота към кметството. Малко работа, много пари. Като за емигранти де. И колегите са по̀ народ от местните, все такива като мене…

— С тази публика няма скоро да научиш английски — отбелязва Зако.

— Ъхъ. Повече испански, полски и корейски. Аз си карам на български. Имам чувството, че английски говорят само канадците и черните… ох, с тия сладури имах една препирня, понеже откъде да знам, че „негър“ е обидна дума, а „черен“ — нормална за употреба? В българския е обратното, мама му стара…

— Вярно ли, че канадците са по-културни от щатските? — любопитства Радослав.

— Абе… според местните обичаи — навярно…

— И по-нататък?

— Догодина ще купуваме къща. Мъничка. Глася се за социален работник. Ходя на курсове. Емилия взе едно топ-лапче…

— Лаптоп бе, дивак!

Сашо обожава да се гъбарка с думи и имена, вече го върши почти несъзнателно. В тайфата още е знаменит лафът му: „Див чесън? Чесан, пък див… дивото е рошаво, ей!“ Сега се сопва обаче на Зако, май е засегнат:

— Добре де! Буквояд! Лап-топ, преносим компютър, компютърен преносник, все тая… Та взе си Еми таз чалгийка и се урежда да бачка надомно към интернет-компания някаква. „Надомно“, това е за по-благозвучно. Не си седи вкъщи, затова ѝ е лапнатият топ, да си върши работата където ѝ е кеф да паркира колата…

— Драпате за средна класа — кимва Лъчезар. — А къща — що? Вземете на изплащане.

— Така е прието, да, ама нали сме си българи…

Радослав протяга ръка към касетофона, за да обърне касетката. Още не може да познае чия е музиката, а Лъчезар само загадъчно се хили.

Хвърля бегъл поглед наоколо из стаята.

— Добре си подредил. Не можах да ти позная апартамента — казва одобрително.

Зако пуска блажена струя дим и отнема от устата си чибука на избълбукалото наргиле. Изпод атлазен домашен халат се подават коленете му в дънки. Палатите, в които седят, се губят в здрач и пушек, но обстановката е като за султански покои — тежки пухкави килими, резбован таван, оръжия и доспехи красят стените, драпирани с гоблени, писалище с разкошни фолианти по лавиците зад него. На свършване е ароматното масло в трепкащо кандилце пред домакина.

— А я да те питам за… — обръща се към Сашо Рус Радослав, но…

Сашо е изчезнал.

Върху инкрустирания плот на масата се стапят като в киноефект чашата, чинията и цигарите на Русия. Трепва свещта.

Би трябвало да е учуден, но не е. Ясно, тръгнал си е. Споглеждат се с Лъчезар, който изпуфква през чибука:

— Всичко при него е тип-топ. От американските служби го търсиха. Гледаха го и не го виждаха. И винаги когато го търсят, няма да го намират. А той, щастливецът, даже не подозира за това.

— Какви служби? ЦРУ? ФБР?

Не пита „защо“. Знае — заради Верена.

— Не. Засега никой не знае за тая кантора. Сърчинг фор терестиал алтернатив лайф формс. Биха пречукали папата, Далай Лама и биха се изсрали в джамия за ДНК-проба от твоята змеица. Или от тебе. Но не успяха да се доберат до Сашо и да го разпитат. Скоро специалната сенатска комисия ще им спре финансирането на проекта, навярно ще станат легални, към някой университет, поредните чудаци.

— Имам чувството, че не ни помни. Нито мен, нито теб.

— Това е страничен ефект, част от… „заклинанието“, така да го кажа. Когато сънува, тогава се сеща за нас. Айде стига за Сашко.

Известно време мълчат, пушат и пият.

Зако пали ново благоуханно кандилце, над фитила се издига езиче пламък, който сгъстява мрака.

— Как я караш? — пита Лъчезар.

Радослав се обляга върху възглавниците и чопли ориенталските шевици.

— Още блуждая. А в момента съм в принудителна почивка.

Зако небрежно махва с ръка:

— Това ще се уреди. Иначе как си?

— Като змей — ухилва се Радослав.

Светлината намалява. Лъчезар му се вижда по-стар от трийсетте си години. На китката му смътно блести гривна, носи и златен пръстен с някакъв кабалистичен знак.

Стаята неусетно, но разбираемо се отнася, едва люшва подът, както в остро маневриращ зертон.

Чуй какво ще ти кажа — Зако гледа Радослав с дълбоките си катранени очи. — Оръжието не е в ръката ти, а тук — чука с полусвит пръст слепоочието на Радослав. — Него нито губиш, нито ще засече, когато най не бива. Внимаваш ли? Друго: скоро Годо ще дойде. Да не се шашнеш и да гаврътнеш от мъртвата вода във вампирския граал. И последно… — Лъчезар се усмихва, много рядко го прави, но има изключително топла усмивка. — Приятелствата нямат начало, нямат край. Приятелството е извън времето. И затова разделите не трябва да натъжават. Нека не си липсваме.

Зако се обляга назад. Край него сякаш се сгъстява полумрак, креслото му тръгва заедно с цялата стая назад…

— Бъди читав, Дичо. Ще се помним — казва напоследък.

— Тръгваш ли си?

— Ха! Трудно ще си тръгна от там, където не съм! — иронично отвръща Лъчезар с отдалечаващ се глас и ето че самият избледнява, пропада…

— Почакай, Зако… Зако! — вика Радослав…

… и собственият му глас го пробужда.

Дълго не можа да проумее къде се намира.

А, да.

Мамка му.

В търбуха на един умиращ в неволя зертон, поробена ламийска крепост.

* * *

Страната още коментираше посещението на принц Чарлз в София. Шегуваха се, че за пристигането му метеоролозите уредили лондонско дъждовно време — как иначе, прочутото българско гостоприемство, задника си съдираме да угодим на гостите, да не речем направо, че им ги подлагаме — задниците де…

Ураганът Мич опустошаваше Централна Америка, шефовете на НАСА се чудеха къде да приземят совалката, на чийто борд се намираше 77-годишният ветеран Джон Глен, но американците повече бяха впечатлени от съобщението на учените, че чрез клониране на ембрионални клетки много скоро ще стане възможно произвеждане на всякакви тъкани за присаждане, при това имплантантите ще са универсално съвместими с кой да е реципиент, търсенето на донори ще намалее…

През това време Алванд стоеше възхитен пред мъждукащ Проход.

Постоянните Проходи между Кашеп и Земята бяха залостени от началото на войната. А и по принцип не бяха много. Едни — скрити в непристъпни планини — дали началото на легенди за вълшебни страни. Други — в морските дълбини или някои езера — сред тях и Лох Нес. Трети — в пещери, край древни развалини… Всички бяха запечатани. Ключът от тях се намираше в Света на дъгите.

Но ето че намери ЧУЖД Проход, сътворен не от облачна крепост или шаркански Мъдрец.

Алванд с благоговение притвори Прохода, без да го заличава. „Върза“ го с биополето на старото дърво, самотен голям дъб. Стори го по-лесно, отколкото би обяснил как го прави на човешки език. Подобни дървета, сред тях и орехите, са подходящи за Праг на Проход. Хората затова са мислели, че змейовете почиват върху такива дървесни великани, може би дори вият гнезда в клоните им. И не са смеели да ги секат, почитали са ги… Ето, даже край София само преди петдесет земночовешки години е имало грамаден орех посред нивите, отдавна престанал да служи за резе на Проход. Ала когато го отсекли, остатъчните магически заряди облъчили участващите в убиването на дървото. И те бързо загинали — един се пропил и умрял, друг полудял, трети се обесил, четвърти, главният инициатор, председател на ТКЗС, още на следващия ден издъхнал от инфаркт. И селяните рекли: отмъсти си змеят, задето му махнаха ореха…

Отмъстил, да. Колкото е отмъстил електротехникът на някой непредпазлив крадец на жици под напрежение. От какви недомислици само тръгват хорските легенди!…

Когато минаваш през Проход, той се схлупва подире ти. Образованите сред човеците биха казали „колапсира“. Обикновено е така. Но се случва, когато Проходът е отворен от неопитен ум, след колапсирането да последва вторично активиране… и накрая процепът между подвселените кротко угасва, тъканта на реалността зараства.

Алванд имаше късмет да се натъкне на него, да го подуши преди окончателното му изчезване. И го стабилизира с жизнената сила на стария, но пълен със Съдба за осъществяване дъб. И още при огледа заключи, че не го е отворил шаркан. ВГЛЕДА СЕ и се убеди в неочаквания си извод — в друг слой реалност бяха преминали не кой да е, а човешки същества!…

Нима бе възможно хората да умеят да се обикнат така, че да овладеят Вселенската сила и да Преминат?! Значи, събратът Иван-Крилан все пак е сбъркал! ВЪЗМОЖНО е човеци да се ОБИЧАТ като змейове!

Оръженосецът се изпълни с уважение към непознатите влюбени. Този свят продължаваше да го изненадва с несъвместимостите си, с крайните контрасти… Но и да го уморява. Сега тълкуваше нещата по-рядко от преди. Стигна до мнението, че по същество, разликите между Горната и Долната земи не са в очевидното, а в съвсем тънки и неуловими подробности. Съществени обаче подробности. Детайли, заради които истинското чудо беше във факта, че змейове и хора изобщо някога намират общ език. Ненапразно по-умните са се оттеглили в друга реалност, за да не анихилират двата Свята…

Ох, колко добре, че скоро ще го напускат…

И тук Алванд се сепна. Нещо не беше наред. Той изчисти съзнанието си от формулирани мисли и се остави на Потока. След мигновено прелетелия транс узна причината — във фона на безчет биополета не долавяше присъствието на Крилан.

Младият шаркан потисна емоционалната вълна и се зае да анализира. Веднага отхвърли възможността събратът му да е мъртъв — умирането щеше да освободи Последна сянка, която сетивата му биха доловили заради нейната различност от всичко друго в тази реалност.

Значи, Иван бе се захлупил със своя щит, с което показваше, че не желае да го безпокоят. Добре, негов избор, ала… защо толкова ПЛЪТНО се е затворил? Нещо не беше наред и Алванд изпита съмнение дали в случая не бива да се постъпи нетактично. Претегли последиците от постъпката си. Каквото и да се случеше, щеше да „плати“, както казват хората, само той. Съмненията останаха.

Тогава отпрати зов. Отговор не последва, но остана с впечатлението, че е чут.

Реши да почака.

* * *

Алванд усети слабо трепване в Потока. Заслуша се, но усещането не се повтори и той го отложи в складовете на паметта си, още повече че в момента изживяваше възхита от едно свое откритие. То можеше да се предвиди, Алванд дори го очакваше, ала очарованието да се докосне до още една брънка на Истината не губеше от това.

Алванд забелязваше красотата на прозрението, изразено съвсем просто:

Лъжовният Език притежаваше заложби да излъже себе си… и така да даде на породилата го и пораждаща го мисъл неизкривена картина на обективната реалност!

Всички Лъжовни езици, всички израснали в различните човешки племена противоречиви граматически правила, огромни лексически масиви — те позволяваха Съчетаване. И то ги издигаше над ограничените брегове на Заблудата. Повечето думи нямаха директно съответствие за буквален превод и тъкмо затуй си пасваха, допълваха се. Граматиките даваха безкраен набор възможности за опериране с понятия, значения и смисли. Вярно, Съчетаването не разполага с ясен и докрай логичен ред, подобен на структурата на Деветте змейски Езика, особено що се касае до Езика на Познанието. В тази светлина Лъжовният Метаезик е твърде див и стихиен, ала това е белег на различно Качество вътре в него, една скрита мощ за разсъждения и извисяване на ума. Вярно, надскачане на ограниченията често се постига и интуитивно, но остава практически недокоснато от аналитичната сфера на разума, когато не съществуват познати формулировки за предмети, явления и идеи. И ако някой човек би познавал поне по един език сред основните типове реч на своята раса, ако би ги допълнил с жестови форми на общуване, то тогава той би разбирал Всемира така, както да би владеел Деветте Езика! Наистина, малко по-иначе, по по-различен начин, с неизбежните пропуски в детайлите, но — такъв човек би могъл да се доближи по интелект до Премъдър змей!

Разбира се, човешките езици оставаха самоцентрични и мереха всичко според себе си, но и тази пречка бе преодолима: хората развиваха наченки на обективен анализ, наричан от тях математика. Една по-широка обща математическа култура щеше да позволи на Лъжовния език това, което той поначало бе в състояние да извърши — да погледне себе си, ала не като абсолютна среда на всичко съществуващо. И крачката към обективно съзнание щеше да остане във волята на избора на всяка отделна личност. Човеците можеха в крайна сметка да Прогледнат.

Алванд бе омаян от ширналата се в ума му перспектива.

Хорските мислители, боравещи в рамките дори на един-единствен лъжовен език, успяваха да стигнат далеч, ала от един момент нататък се спъваха, блъсваха се в предела на възможностите си. Често свършваха трагично. И то само поради това, че им липсваше тъкан-инструмент, която да изведе човешкия начин на мислене над себе си, на простор, където има достатъчно духовен обем за растеж.

Алванд подозираше, не — бе убеден, че неведнъж човеци са излизали от кожата си, изправяли са умствена снага високо към небето. Невъзможността да споделят Пътя си ги е спирала. Заобикалящото общество ги е виждало в пречупената светлина на Лъжовния Език и хорските Мъдреци или са угасвали сами, или са бивали стъпквани. Как нито веднъж не са случили да се съберат онези големи хора!… Ала в историята стояха сведения, че понякога и тълпите поемали посочения Път.

Уви. Бързо губеха посоката сами. Огромни вълни даваха жалки резултати. Все пак — резултати. С малки стъпки, ала движение. Движение, ала пипнешком. Липсваха им очи. Мозъците им бяха слепи. Слепи, но зрящи. Втренчени в криви огледала. Четвъртата Сила в човешкия Свят — Навикът.

Змеят поглади корицата на последния речник, след който го сполетя Откритието. В неговата обширност Алванд намираше множество по-малки Открития. Късчета мъдрост. Човешките думи.

Усмихна се.

Побратимът Радослав имаше известно право. Някои думи съдържаха мъдрост от тъга. Също Път, но неабсолютен, неединствен.

Хората имаха множество определения за радост, за щастие. Но в момента Алванд се чувстваше най-плътно до усещането, изразено с диалектна немска дума — „хаймве“. Боли-за-Вкъщи. Човешкият Свят бе интересен… приказен… вълшебен… пресищащ. Змеят остро закопня за своята Земя, трогателно-наивно наричана тук Долна, за нейната позната обикновеност.

И у нас Навикът е Сила.

Не е Сила — инерция.

Алванд се усмихна отново. Дори измамните думи допускат постигане на верни изводи. Но за него е така, той има предимството да знае посоката. Деветте Езика, неговият и на расата шаркани компас. Хората са интригуващи същества.

Но е Време за Завръщане. Там, при Голямото ято. Там, в Света на дъгите, където трайно живее Обичта. Там, където Страшната война трябва да бъде доубита като бясна акула. Там, където чака избавление един стойностен човек.

* * *

Бате Митко стоеше посред гаража с ръце на кръста. Той винаги спираше за малко, за да огледа докъде е стигнала работата и дали не може да се свърши по-елегантно, с по-малко усилия, по-бързо и по-добре.

В случая го чакаше скоростна кутия на „Лада Нива“, а Димитър имаше само две ръце. Умуваше дали да свирне на комшията. Идеята не го блазнеше, макар никога да не бе имал проблеми със съседи. Ала сега той, женският татко, свикнал да се оправя без помощник, се хвана, че мисли къде се е запилял Иван.

Никога не беше се обръщал към него другояче, освен по име. Само понякога, много рядко, шеговито подхвърляше „батко Змеяне“ — така викаше на братовчеда си малката Искра, още преди да го види на живо. Още по-рядко, от дъжд на вятър, Димитър, изключително наум, мислеше за племенника си „синко“.

Никога не съжаляваше, че Господ му е орисал дъщеря. Не просто не допускаше да му хрумне да си рече „що нямах мъжко“, на сърце не му идваше да упрекне съдбата за това. И все пак, ако имаше И МОМЧЕ, навярно по-спокойно би гледал на живота… и на скоростната кутия.

Скръцна врата и нахлу светлина — слънцето блъскаше от висините по облачния покров, който само изтъняваше, но не се предаваше. Пък даже и не се сещаше да завали, като миналите дни, ей така, само без полза замрачваше небето и караше хората да хабят ток в електрическите крушки.

Димитър пестеливо мръдна глава. Побутна очилата си.

— Ооо… мусю. Здрасти. Как си.

— Tres bien. Et vous?

— И аз така. Закуси ли? То е обяд де…

— Oui, merci.

— Пак кисело мляко и хляб с лютеница?

— Oui.

— Хм. Гледам, че вече си се побългарил. Не само разбираш, а и лютеница не ядеш като чужденец, не си се омазал като преди…

— Ques-que vous fait, Dimitar?

Бате Митко се забавляваше с френския прононс на името си: Димитаа̀.

— Берем ядове. Третият стадий след фукня и мрънкане.

— Expliques-moi?

Димитър охотно обясни:

— С кое да е нещо хората първо се хвалиме, после от същото се оплакваме — било от кола и жена, шеф и къща, работа, нова покупка или придобивка… Типична българска, а навярно и всечовешка… ъммм… недоебаност. Прощавай, друга дума не ми дойде. Прекалено е точна.

Французинът закима:

— Le mot juste, d’accord.

Димитър потупа капака на днешния си дерт:

— „Ладата“ е хубава кола, пъргава е, сравнително лесно се кара, ама аз си обичам „Вартбурга“. Моделът 353 е най-добрата соцкола, от мен да го знаеш, понеже няма нищо излишно по нея. И ще ти кажа защо. Първо, айзенахските автомобили, даже и „Трабант“, дето сега го плюят незаслужено, са си на практика БМВ. И производителят ИМА опит да прави автомобили — точно сто години вече. Второ, трицилиндровият двутактен двигател е разработен още преди войната, но щом е оцелял досега, значи е ДОБРЕ измислен. С деветдесет коня без проблем си качваш до 180 на прав участък. Трето, „Вартбургът“ има голям пробег без сервизна намеса. Яко шаси, с тройна закалка. По-здрав е от „Фиат“, „Рено“ или „Ситроен“. Купето не се нуждае от коментар, добро е, модерно е, такова си остава от шейсет и шеста. И важното е, че колата е с предно предаване, не харчи много гориво, а двигателят е по-сигурен от мотора на „Ладата“… с която сега требе да се мъчим…

— Je voudrais vous aider.

— Тъкмо щях да те питам навит ли си… Ами… Я тогава да качим скоростната кутия, ама вземи се преоблечи…

Слязоха в канала и Димитър вирна глава към дъното на автомобила.

— Сега тук с крика…

Алванд сграбчи възела зъбни колела, преди Димитър да смогне да гъкне. Нагласи кутията на мястото ѝ в търбуха на автомобила и зачака.

Бате Митко само побутна очилата си и посмачка с палец носа. Опомни се за секунди и светкавично, но без следа от припряност, затрака с гаечните ключове. Мъчеше се по-бързо да освободи помощника си, защото скоростна кутия от „Лада“ може да не е същото на камион, ала все пак не е от папие-маше, независимо от пълното пренебрежение на френеца към теглото ѝ.

— Можеш да пуснеш.

Алванд отстъпи.

Димитър довърши затягането на болтовете. После двамата се измъкнаха от канала. Бате Митьо надникна под капака. Взе парцал да избърше ръцете си. Отдавна не му се бе случвало да не знае какво да каже, пък и не вървеше да премълчи. Ограничи се с късото:

— Мерси.

Френецът кимна. Не беше запъхтян, нито изчервен от напрежение. Сякаш буцата, която повдигна одеве, бе пластмасова щайга с празни буркани. Димитър бръкна в грешен джоб за цигари.

Чак когато запали, намери какво да каже:

— Як си ти. Това е хубаво. Или поне не е зле за млад и разумен човек. Да си виждал Ванко? Къде го носи вятър по света… Я опитай да го кажеш на български.

— Не знам. От вчера го няма.

Бате Митко духна пепелта от цигарата.

— Много чисто говориш. Браво. Елена била имала добри учебници…

— От тях научих френски. И не съм човек.

Димитър помълча.

— Ами какъв си? Извънземен?

Беше склонен да го повярва.

— Да — простодушно отвърна „Ален“. — Извън Земята. Извън тази Земя.

Бате Митко се учуди на спокойствието си. Едно е да имаш широки разбирания, да не смяташ никое мнение за последна дума и да се интересуваш — когато не си капнал психически след бачкане — от живота, Вселената и всичко останало. Друго е да приемеш нещата, когато ти се натресат в двора… или в гаража. Димитър не ползваше съмнения заради самите тях, просто каквото и да е твърдение следваше да се докаже.

Озърна се към „Ладата“.

— И откъде… си пристигнал, долетял, телепортирал…? Кое наричаш родно място?

Алванд приклекна край прозореца, вдигна лице към небето.

— След полунощ облаците ще се изчистят. Ще ти покажа, Димитър.

— Звездата ти?

— Луната.

Бате Митко дълбоко кимна, но реши да уточни:

Нашата Луна?

— Точно така. Ала нейна друга реалност. Отвъдност.

— Не става приказка за някакво царство на сенки, така да разбирам на практика?

— Правилно. То е Долната земя от вашите „детски“ приказки. Не е Миктлан, нито Хадес. Не е Оня свят.

Очилата на Димитър заблестяха. Мозъкът му щракаше въпреки изумлението, а може би благодарение на него — впрегнато като вол да тегли каруцата на логиката. А самото изумление идеше от някаква истинска вярност, която дявол знае как я усещаше в думите на „французина“.

— Как ти е истинското име?

— Алванд. Така ме познават някои хора. Така бих искал да ме познаваш и ти. Защото си от онези човеци, заради които свят светува за Добро.

Мъжът приглади остатъците коса над ушите.

— Да. Добре. А я да те питам… Ванко. Нашият Ванко. И той ли е от там?

— Винаги е бил.

Димитър замачка следваща цигара, забравяйки да я запали.

— Не ми е чудно. И ще ти кажа защо. Изглежда постоянно съм го усещал вътре в себе си, някъде под съзнателните мисли. Та излиза какво — че вие сте…

— Змейове. Също и…

— Знам — бърже го прекъсна бате Митко.

Лапна цигарата и я задъвка.

— Знам — повтори. — Обаче ще ме заболи, ако го кажеш. Дете ми е…

— И винаги ще ти е дете.

— Разбирам. И все пак… Тъга. Човешки предразсъдъци — той тихо се засмя, — нося ги като цайсите, без тях не се оправям. Или като годините — не мога да ги отрека. Но знам и винаги съм го знаел. Макар често да ми се е струвало пълна щуротия и лудост. А най-вече… сигурно скоро ще си тръгвате…?

— Иван-Крилан и аз.

Димитър го гледаше през стъклата сериозно.

— Не знам — отвърна Алванд на погледа му.

Щракна запалка и отрази пламъчето в очилата.

— Предполагам, че ще е правилно — рече след дълбоко дръпване.

— Не дойдохме заради… това. Просто се случи.

— И животът е така. Просто се случва.

Алванд се учуди само за частица от мига. Имаше за какво да харесва този човек.

— Трябва да намеря Крилан — каза той. — Може би ще Преминем още тази вечер. Разполагаме с Проход.

Димитър поизпъна рамене.

— Елена знае ли?

— Аз не съм ѝ казвал.

— Недей. Аз ще намеря начин да я подготвя… и да ѝ обясня по-късно. Ако ще тръгваш, тръгвай още сега, Елена скоро ще си дойде, а прибере ли се, ще те хване да си упражнява френския… Между другото, справя ли се?

— Много добре.

— Умна е тя. И готина. Малко разпиляна — въздушна зодия.

— Името ѝ значи „слънце“. Змейовете сме негови деца.

— Ама тя не е Елена по рождение… Всъщност, няма значение. Май нищо няма случайно на този свят, а? — засмя се Димитър.

Сетне неловко мълчание увисна в гаража.

— Горе в стаята има вещи, книги. Разполагайте с тях. Ние нямаме нужда. Достатъчни сме си ние самите и Обичта. Аз имам Обич към теб, змейски татко Димитър.

В стъклото на прозореца забръмча муха, навярно стоплена от калорифера.

— Тръгвам — рече оръженосецът. — Жалко, че не остана време да иззидаме камината в хола.

Бате Митко късо посочи гостенина си с палец:

— Не ти казвам сбогом, Алванд.

— Да. Довиждане тогава.

Бате Митко не се обърна подир змея. Лъхна и секна прохладно течение от вратата.

По дланта си Димитър пазеше топлина на здраво мъжко ръкостискане. Изпуши още една цигара, преди да се качи в къщата. Там той обърна една ракия за щастието на всички Слънчеви чеда… и човешки рожби.

После се върна в гаража. По „Ладата“ имаше още работа.