Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (13) (роман-изповед)

5.

Крилан предложи и Дичо хареса идеята да се настани в спалнята. Змеят добави, че всъщност самият той няма специална нужда от ложе, за да почива. В долапче над одъра гостът започна да подрежда вещите, кътани досега в торбата. Чак се изненада от себе си колко неща е мъкнал.

Лунният камък от отвъдната Вселена. Един цял и един наченат шоколад — пак оттам. Играчката за момиченцето фамо-граморче. Писалка-фенерче… замисли се откъде я има. А да, пак от Луната. Пък уж щеше да остави фенерчето на собственика му… Фрол? Фролович?

Сви рамене — дано не му липсва — и продължи с прегледа на имуществото.

Тефтерчета. Касови бележки с архаичен български правопис, валиден в една почти призрачна 2036 година. Няколко жетона от Армията и две монети от по два лева. Фаморска кесия за дреболии — празна. Аха, чисти дрехи — ленена риза без копчета и с широки ръкави с шевици. Да, граморите не навличат дреха без извезани руни или орнаменти по нея. Вълнено бельо. Полупрозрачно розово камъче — прибра го, когато строяха периметъра в Лагера…

Вампирският напръстник. Сега го разгледа подробно. Резбата по камъка, за който много колебливо предположи, че е нефрит, представляваше десетки мънички черепчета с кухи карфичени очни орбити. Брр че зловещо… Скри го в кесията.

Носна кърпа, относително чиста. И — колекцията му костени календари, „купени“ или изпросени от тържището в цивилния стан до лагера на кашепските легиони.

Дано са живи другарите ми от отряда, дванадесетникът, другите войници, страшни като таласъми и с повече от човешки благородни сърца… Дано колкото може повече да оцелеят в касапницата, битката за своя свят…

— Радо! — обади се откъм гостната Крилан. — Стоплих ти ваната. Хайде, не се моткай! Няма пак да си пърля муцуната заради твоите капризи!

— Ела за малко насам, ако обичаш — отвърна му Радослав.

Змеят надникна през решетъчните сталактони и присви очи към разпилените вещи.

— Иване, можеш ли да ми омагьосаш тоя календар да се върти сам като часовника ти?

— Тц, той е от кост, а костта е калпав носител на заклинателна информация… Пък и не съм много вещ в магията, не забравяй. Има и още една причина, чисто инженерна, бате. На твоя календар му трябва рамка, иначе дисковете ще запъват, не могат да се въртят свободно… тогава вече може да се опитаме да му наложим заклинание. Ще помоля някой по-опитен шаркан да го направи.

— О, благодаря… — Дичо обърна торбата и от нея изпаднаха още няколко плочки с рунически таблици.

— Олеле… — не се сдържа да възкликне Крилан. — Какъв ти натурализиран змей, ти си същински халич бе, Радо!

Набеденият наостри уши.

— Какво пък е халич?

— Една такава сврака като тебе. Мъжкият на ламя. Обожават да събират разни дреболии, оттам са и легендите в света на хората за драконовите съкровища.

Радослав се замисли, съзерцавайки имането си.

— Знаеш ли, не видях в Грота лами…

— Съюзници сме във войната. Но не посещават Тинга. Участват обаче във Военния съвет. В края на краищата, в Грота на съгласието се обсъждат най-вече змейски работи, не общошаркански.

— Те имат свой Тинг, значи?

— Не съвсем — поправи го змеят. — Ламите се придържат към автокрация с линейна йерархия. Най-старата хала е и най-главна. Обикновено се казва по тяхному си Първана. Следващата е Вторичка, после Третияна… и тъй нататък. Последната е подчинена на всички. Когато умира или загива главната ламя на клана, следващата по номер я замества, приемайки името Първана. Останали по веригата на свой ред също се прекръщават. Постоянно лични са им само прякорите. Затова една ламя, когато се представя, си казва „общественото име“, прякора и родовото заглавие на клана си. Подобна система не е толкова лоша — Главната сестра някога е била последна и прекрасно знае какви са задълженията на всяка една сестра в семейството, затова не ѝ хрумва да ги действа като стар войник новобранци. По същата причина по-нискостоящите не им идва да се противят или протестират. Ако все пак от нещо са недоволни, казват го на Главната ламя и каквото отсъди тя — това е. Всяка жаба си знае гьола и колкото и да са люти, помежду си се държат доста мило, бих казал.

— Ами мъжкарите, въпросните халичи?

— Аз ламите мога да нарека мъжкарани. А халичи се излюпват рядко. Тия, които доживяват до втора зрялост, понеже в някои кланове просто не им дават да се развият в хайвера, та те обикновено живеят самотно край някое езеро. Изключително кротки и плашливи създания. Самите те плашат най-вече с външния си свиреп вид, но по принцип са безобидни. Интелигентни, разбрани, аз познавам дори неколцина. Обичат да рисуват и… — змеят кимна към неговото „имане“ — да колекционират боклуци.

— Кое тук е боклук! — възнегодува Дичо обидено и се закани да го замери с лунния камък.

Крилан се засмя.

— Само не и с това! — предупреди той. — После ще те е яд, че си го счупил.

Радослав погледна камъка и го остави кротко на одъра.

— Доколко вярно е тогава твърдението в приказки и легенди, че змейовете враждуват с ламите?

— Аз не бих го нарекъл вражда. Виж, водещото в живота ни като Ято е да сме Пазители на Равновесието. Този факт е отразен и в мита за най-древното именувано съзвездие от човеците — Небесният змей, който пази звездите, а после погрешно се е тълкувало, че си браним „съкровищата“… Ламите като Старши рояк също са Пазители. Но постъпват по свой начин. Оттам е това „съперничество“. Ние сме си нещо като алтернатива. Опоненти един на друг. Всяка концепция има нужда от своята антитеза, от своето необходимо съмнение. В огъня на съмнението не изгаря единствено истината. Така е по-надеждно, че Равновесието ще бъде съхранено.

— Но защо се БИЕТЕ?

— Традиция. Някои неща се решават само с първичната груба сила. Ала никога не сме стигали до война, в смисъла на масово и кърваво побоище. Също като кашепците, ние предпочитаме индивидуални двубои. Конфликтът винаги е личен и не е достойно в него да се въвличат незасегнати пряко. Пък и в такива схватки рядко се стига до смъртни случаи. Като правило, спазва се повелята на вълчата глутница — щади, когато вече си победил.

— А отмъщението — това как?

— Има го, да. Но не е изразено толкова ярко като при кроманьонския човек. И не се пренася върху целия вид на конкретния ни съперник. Винаги се стремим да мислим наистина конкретно. Обобщаването е деликатен процес…

Радослав потърка умислен чело.

— Ами атъланите, те правят ли разлика между змейове и лами?

— Браво, Радо! Чудесен въпрос! Мъдреците смятат, че не. Не могат да го проумеят, ала са сигурни. За противника си ние сме едно цяло. Изглежда атъланите мерят всичко на този и в другите светове със свой собствен аршин.

— Атъланите хора ли са? — изстреля въпроса си Радослав, гледайки змея право в очите.

Крилан не отклони взора си.

— Внимавай, че ще взема и да ти отговоря.

Продължиха да кръстосват погледи като копия. Дичо отстъпи. Чувстваше, че още е твърде рано да пита тъкмо това. Вероятно не бе готов да научи истината. След достатъчно красноречивата пауза, успя някак да смотолеви:

— Тъпо ли ще е да попитам по какъв начин се размножават ламите?

Бариерата на напрежението падна. Шарканът изсумтя с преувеличено високомерие:

— Инженер! Пълен ръб в биологията.

— Признавам — сви рамене Радослав.

— Ами събират се със сармаци. Сармакът е див змей. Най-преките потомци на Старите Дракони. Те говорят Древния език, който е изключително мисловен и се състои от телепатирани образи. Сармаците живеят както преди стотици хилядолетия. Само че в потомството на ламите участието им е нулево. Те фактически не оплождат, а активират развитието на хайвера със спермата си, гени се предават по изключение… Между другото, при тях е интересна организацията. Една двойка има едно котило през целия си живот, в много редки случаи две. Най-голямото сармаче става вожд и отговаря за останалите. Средните са равни помежду си, а най-малкото е задължено да слуша всички. Родителите обикновено не им се месят след смяна на третата кожа, защото те вече са извън системата, така да се каже. Обаче забележи — ако вождът умре, тогава най-малкото отроче става само̀ вожд. Ето такива са най-типичните шаркански обичаи за взаимно живеене.

— Демек само вие, змейовете, сте… анархисти? Бъркам ли?

— Напротив. Анархия в най-чист вид като идея за липса на държавна принуда.

— Сред хората не би било възможно! Трябва всички да са… как да се изразя… иде ми на ум думичката „съзнателни“, но е много социалистическа… да са аристократи. По дух.

— Ние сме. По дух и кръв. Не сме податливи на стадния инстинкт, не обичаме да чезнем в тълпа, въпреки че умеем да се отказваме от имената си. Стана ли ти ясно какво е то? Преставаш да мислиш за себе си като за индивид, започваш да възприемаш света през очите на общността. Състояние, в което спокойно можеш да заявиш: Аз съм Ятото. Нещо, което не е имал право да каже дори Луи-кой-номер-беше…

— „Държавата, това съм аз“…

— Почти никой владетел след асирийските царе не е успявал да постъпва като нас, при което да е бил повече държавник, отколкото вместилище на лични страсти и амбиции. Когато поемаш да си Водач в едно начинание, обличаш длъжността върху голата си душа, а собственото си аз оставяш в гардероба. И щом отпадне нуждата от колективни усилия, всеки си хваща пътя, по който сам си е цар, сам си е пъдар, роб, ратай и така нататък.

— При тази ваша система, дори само един… едно лайно в кацата с меда… и всичко отива по дяволите.

— Когато имаш дълго, наистина дълго, че и щастливо детство, трудно порастваш като лайно, дори да не си бил под грижите на сериозни Възпитатели. А и подир двеста асу писана история, културата е направо част от наследствеността, кодирана е в гените ни… Това не го приемай буквално. Лека поетична метафора, поради липса на точна терминология… Абе ти ще се къпеш ли най-после? Няма пак да ти топля водата във ваната!

Радослав почна да се съблича.

— Много ли ще се бавиш? Не можеш ли да питаш Стратезите и Мъдреците телепатично?

— Не ми се глезкай. За такива работи като шантавите ти приумици се говори очи в очи… Да не те е бъз да останеш сам в живелището ми? Ау, ще те изяде някой…

— Тц, тц, тц. Направо отрова ти капе от езика… а уж мъжките шаркани нямали такива жлези.

— Аз имам! — озъби се змеят. — Не отрова, а киселина! Понеже учех в ХТИ… — не издържа Крилан и се засмя на шегата си.

— Стига бе!

— Какво „стига“. Стигнах и аз до под крива круша като тебе. Не го завърших.

— Защо така?

Откъм змея повя на развалящо се настроение.

— Така — избоботи той. — Щях да се женя. Тоест правех си сметки да се женя, без да съм питал кандидат-булката. А по онова време даже със стипендия от деветдесет кинта за отличен успех вече не се живееше, при това под наем… Положението беше… особено. Нямаше как да останем у дома… — Въздишката му сякаш наистина замириса на горчива киселина. — А после… нещата се разтуриха и аз направо зарязах ученето. Тръгнах да се прехвърлям задочно, ама ми беше все тая. Наложи ми се да искам една бележка от комсомолския секретар, той ми се направи на интересен… аз му обърсах два шамара… и накрая изхвръкнах с трясък, без изгледи някога да възстановя студентски права. Изкараха ме чак политически враждебен елемент заради онова копеле, татьово синче се оказа. И мамино, с дебели връзки… Не ме пратиха в тухларната за петнайсет денонощия, щото имах медицинско, че не бива да се натоварвам физически.

— Ти? Медицинско? Това пак ли е майтап?

Дичо беше останал само по увита около слабините си кърпа и вече се насочваше към къпалнята.

— Какъв ти майтап. Сърцето ми е отдясно. Смята се за патология. На всичко отгоре кардиограмите караха докторите да ме мислят за болен… Последните две години в гимназията даже ме освободиха от физическо! И в института също. Не бях длъжен да ходя и на бригади. Ама ходех — заради купона и момичетата. Още оттам имах търкания с комсомолеца. Та той ме уреди чрез тежкарите тати и… мама му. И като ми се размина наказанието за хулиганство с лека телесна повреда, взе че се намеси чичо му, важна клечка с пагони. Фуражкаджия. Не ченге, БНА. И изведнъж военното окръжие се сети, че все пак мога да служа на родината. Поразправях се малко… и нали ти казвам, вече целият свят ми беше крив, настроих всички чиновници срещу себе си. Имаше вероятност поне да сключа договор с Кремиковци за работа и да изкарам само месец войник. Да, да, ама после пет години робия, прав си. Обаче беше ми предложено с добро. Аз нагрубих. И накрая нищо чудно, че ме засилиха за казармата. Добре, стига мили спомени! Влизай да се киснеш! До един час ще се върна.

— Стискам палци.

Крилан не се обърна, но изфуча троснато под крило:

— Аз ти казвам, че няма да се съгласят! — последната сричка я изрече вече във въздуха. Опашката му закачи резбованата порта на входа, а по ума на Радослав драсна мисловно проклятие.

Змеят Иван наистина беше сърдит. Човекът-витяк сви рамене и отиде да се изкъпе.

От каменния басейн, наречен от Крилан „вана“, в малката спортна зала, определена от същия като „къпалня“, се вдигаше обилна пара. Дичо цопна във водата, примирайки от удоволствие. Даже малко поплува, после изпълзя на плиткото и подпря морна глава на подаващ се като островче заоблен сталактит. Направо не му се излизаше. Заслуша се мързеливо в шляпането на капките, мудно кондензиращи по сводовете на пещерата.

— Ей! — подвикна Крилан и късото ехо се разля над басейна.

Дичо стреснато рипна, задникът му се хлъзна по дъното и водата покри главата му. Той се гмурна съвсем неподготвен и като се подаде на въздух, закашля и заплюва ядосано. По дяволите, беше задрямал. И то дълбоко.

Измъкна се от „ваната“ и се уви в приготвената голяма кърпа. По тялото му преминаха тръпки.

— К-к-колко време те нямаше? Водата изстина… — той погледна озадачено ръката си и най-вече възглавничките на пръстите. Не очакваше след толкова киснене те да са все още гладки, съвсем леко набръчкани. — Направо чудно как не съм успял да гъбясам…

— Ей сега ще гъбясаш — мрачно му обеща змеят. — Марш пред камината да се топлиш, диване такова. С деца на баня, ще ти изядат сапуна…

— Какво стана? — попита с надежда Дичо, подтичвайки пред Крилан.

— К’во стана, к’во стана… направо ме изумиха тия наши Мъдреци. Ох, шапкарите навсякъде май са луди. Не ми стърчи на пътя, върви, хайде… преди да те видя пред камината, нищо няма да разправям!

Радослав почти се телепортира до огнището, в което пищен пламък развяваше грива и плашеше уруруйчето, свило се върху магохронометъра-календар и цвъркащо разтревожено. Но щом в гостната влезе Крилан, зъбато-пернатото кацна върху змейското теме и се спотаи там. Змеят изви очи, все едно се опитваше да го види.

— Пак ли кълва конкурента бе, Пиле? — измърмори му той.

Дичо погледна часовника и се облещи.

— Спал съм ПЕТ часа в басейна?!

Странна сянка на половинчато съмнение мина през муцуната на Крилан.

— Глупости! Пилето пак си е играло с външното колело. После ще го сверя…

Шарканът седна като голям крилат пес, но веднага уви тялото си на спирала — подобно на змия — и развали мимолетната прилика. Уруруйчето запротестира и той отмести глава по-далече от огъня. Радослав пък подскачаше върху китеника, все едно че седеше на карфици.

— Е?

— Изумен съм — отвърна Крилан.

След миг Дичо нададе крясък на футболен запалянко.

— Стана! ОДОБРИХА! Нали?

— Нали. Направо съм засегнат до дъното на бездънната си душа — кисело потвърди змеят. — Добре че не се хванахме на бас.

— Хайде казвай! Уха!

— Я не вряскай, не си на мач… А, като стана дума… кой спечели последното първенство, „Левски“ или „ЦСКА“?

— Не знам, не си падам по футбол.

— Ъ, язък… Я иди се облечи, хем няма да трепериш, хем няма да ми се гологъзиш като павиан… Ще говоря по-високо.

Радослав хукна към спалнята. Гласът на Иван-Крилан го следваше като звук от уокмен.

— Стратезите не бяха във възторг, но решиха, че идеята ти е приемлива… какво мърмориш там?

— Дрехите ми… а, ето ги…

— Като си ги хвърляш където ти падне.

— Свекърво! Кажи какво казаха Мъдреците!

— Казаха, че ще съставят план, така че да не се излагаш на повече риск, отколкото е редно за оръженосец… признаха ти го като възраст. Петима от деветимата военни Водачи на Голямото ято са те слушали чрез Сенките си на Тинга…

— И сега? — Дичо се бореше с обличането си зад сталактоновия параван.

— Сега… трябва да те въоръжа. И после да те заведа пред Тинга. Трибуналът ще те чака, за да потвърди амбициите ти да се правиш на Рамбо. Надеждата ми е, че Събранието няма да допусне това безумие… — змеят замълча, угрижено склони поглед. В същото време нещо сякаш го човъркаше отвътре. Той плъзна разсеяния си взор по пещерния палат. Изсумтя. Почеса се с върха на опашката по гушата. Уруруйчето лежеше на челото му и премрежено се взираше в камината, преодоляло страха си.

— Тоест няма да чакаме крайния срок, така ли? — приближи се Радослав, протягайки ръце към огнището.

— Така. И без туй екипирането ще ни отнеме време. Е, поне си се наспал.

— Не особено…

Фонтанчето напяваше неуловимо позната и на двама им мелодия.

— Гладен съм.

— Прасе.

— Нормално е да имам апетит след къпане!

— Тъй де, като прасе след кален гьол.

— Що дуднеш?

— Защото ми е притеснено, затова. Аз съм твой опекун, докато се адаптираш в новия за теб свят. Отговорен съм за живота и здравето ти така, както към свое по-малко братче… Иди в килера, ей там е. В похлупците има разни манджи. И баница, нали я обичаш. Донеси ги тук и се наяж, защото ще ходим в арсенала, да му се не види…

— Ти искаш ли нещо?

— Тц.

Дичо се върна с голяма тава и наредени върху ѝ гърнета.

— Как да ги отворя бе, Иване? — попита безпомощно. — Те май са си изпечени така, без капаци!

Крилан лениво драсна с нокът по всяко гърне. Похлупаците им се очертаха с тънички линии. Радослав почна да ги отворя, но още при първото го убоде слабо статично електричество.

— Магия за консервиране…

— Аха. Забавя времето. По-елементарно е, отколкото го мислиш. Ох… и без това си донесъл цялата баница, чупи едно парче.

Задъвкаха.

— Кой готви?

— Скалните плъхове.

— Беше казал, че са разумни донякъде.

— Мен ако питаш, по̀ са умни от хората, макар че в човешкия свят биха ги третирали като животни… Критериите за разумност са доста хлъзгави, не намираш ли?

Дичо почувства укор и се намръщи.

— Доволен ли си, шиле такова? — тъжно, но вече без упрек попита Крилан. — Едно е да си ратник в граморска пехота, друго е да участваш в специална операция на змейове. Толкова ли си храбър?

Последното не беше ирония. Бе искрен въпрос. Нечовешки искрен и прям, без капка спотаена обида или дремещо подозрение.

— Не съм, Иване — призна Радослав. — Страх ме е, и още как. Но чувствам… че съм длъжен да го направя. А и нали казваше, че няма да е много опасно. Стратезите нали щели да се погрижат.

— Те ще се погрижат, ясна работа. Твоите мотиви обаче не са ми ясни достатъчно. Защо? Сигурен ли си, длъжен съм да попитам, че не те води чувството за вина? Или пък, не дай си слънце, комплекси някакви се обаждат? Ламтиш да станеш герой? Да се почувстваш достоен за обичта на змейкинята-витяк Верена’рауни?

Дълбока бръчка се плъзна по челото на Радослав. Той старателно изгреба с последната хапка баница остатъка от яхнията, която одеве избра за основно ядене, понеже му замириса най-вкусно. Пресегна се към стомната с вино, но тя леко мръдна. Насреща му очите на Крилан с издайнически пламъчета бляскаха.

— Тц — рече змеят. — Никакви опиати. Та на въпроса?

Наместо виното, Дичо загреба шепа вода от езерцето на шадраванчето.

— Не съм „жаден за приключения“. Не съм герой. И не държа да бъда. Но разбери, щом ме приехте като свой, значи е редно да бъда като вас… не, като себе си…

— Защо, Радо, защо?

Лицето на Радослав стана отнесено.

— Защото ще съм най-полезен за Ятото. Никой не може да направи това, което мога аз.

Змеят беше втрещен.

— Откъде научи това?

— Кое? — учуди се Дичо.

Шарканът раздвижи глава, без да откъсва очи от него.

— Не се преструваш, наистина… Каза традиционната фраза на змей, който заявява желанието си да стане Водач. Даже и на правилния Език…

— Какъв език?

— Според теб на български ли говореше преди малко?

— Ами… да.

Крилан цъкна с раздвоения си език и скръцна с нокти по пода.

— Добре. Да не се отвличаме. И защо да си най-полезен? Нямаш никаква специална подготовка за планиране и изпълнение на такива операции… Да не си служил парашутист?

— Свързочник.

— Аха.

Дичо игнорира сарказма.

— Нямам подготовка, добре. Еле пък змейска. И тъкмо заради това! Отсреща атъланите са свикнали, че сте прекалено умни! Опознали са ви! Воювате вече от векове! Трябва нещо неочаквано, нескопосно, ако щеш! Нещо човешко. Няма как да го предвидят и ще се хванат! А стратезите… разбира се, че ще е тяхна думата, но! Планът трябва да е мой! Те само да го огледат и да го направят да работи! И се радвам, че възприеха идеята.

— Радо. Това е лудост.

— Правилно. Противникът изобщо не я очаква. Може би си мислят, че ще изтръгнете целия остров, където са скрили Владетелките, и ще го възнесете на орбита. Или ще завалите като метеоритен дъжд, ще пометете всичко по пътя си… но не и да се промъквате под прикритието на ЧОВЕК! Впрочем, аз наистина ли не се различавам по нищо от борейците? Ако не смятаме, разбира се, люспите?

— Различаваш се, естествено. Те са потомци на вид, с който земното човечество практически няма пряка връзка близо трийсет хиляди години… и е почти напълно изолирано от девет хилядолетия насам. Биологически все още сте съвместими, но и най-тънките разлики в генотипа оказват влияние, ти фактически излизаш извън диапазона за детектиране като „хомо сапиенс“. Атъланските биосензори не те възприемат като човек от кроманьонски тип. Капанът на свръхспециализацията им…

— Ето! Това имам предвид!… Доволен ли си сега от моя отговор? Убедих ли те?

Радослав очакваше Крилан да избухне. Да се впусне във всякакви увещания. Вместо това шарканът мълчеше и видимо мислеше. Това някак го ободри. Дебнеше със стаена надежда всеки мъничък жест, броеше секундите, докато продума нещо.

И змеят най-сетне отвори паст:

— Доволен съм. Не си ме убедил. Когато бързаш — заобиколи. Китайска мъдрост. Всъщност е превод от змейски.

— С два скока не може да се прерипа пропаст, широка един двоен скок.

— Демагог! — изфуча Крилан топло и възхитено. — Повтарям, че не си ме убедил. Но ще летя след теб, Радославе. И двамата сме по своему луди… Нали не смяташ да ме зарежеш? Като автор на идеята имаш правото да събереш екип.

— Естествено, че няма да те зарежа! Ех, хубаво е да му глътнем по едно за успеха, ама… ще мина само с мезе и десерт! Гледай какви чудни ябълки си донесъл… — Дичо намигна и захапа един плод от разпасания вързоп. Сетне смаяно го погледна и заяви с пълна уста:

— Май трябваше да обявя това нещо за праскова… с вкус на малини… и не-знам-си-още-какво… Кога ще ме водиш към арсенала?

— Казва се Оръжейна. Сега.

* * *

Минаха през „дантелената“ порта от кост и Крилан търпеливо зачака Дичо да се качи на гърба му. Същият надникна от ръба на издадената тераса-скала, здраво вкопчен в едното крило на змея. Духаше лют плътен вятър.

Картината, видна оттук, бе, меко казано, стряскаща. Сега аулът изглеждаше десет пъти по-висок, а надолу се смаляваше от перспективата. Все едно гледаше екшън филм или класическа лента на ужасите, само дето не валеше отвратителен дъжд, не беше тъмно и не проблясваха злокобни светкавици на фона на драматична музика.

Затова пък блещукаше небосводът. Необичайно правилни геометрични облаци тръгваха от самата граница на тънкия хоризонт и опираха някъде в безкрая. Сякаш планетата на шарканите изведнъж бе покрита от купол със сребристи звена. Или ненадейно е била поставена под лъскава айфелова кула с невъобразимо гигантски размери…

— Не са облаци — отгатна недоумението му Крилан. — Това е магичен щит. Сега изгрява Кашеп… да му се не види.

— Кое те притеснява? — сви се някак зиморничаво Радослав.

— Шарканите имаме прекрасно чувство за време — с раздразнение към себе си рече змеят, — но аз, въпреки че повече от пет години съм у Дома, понякога все още го губя… Не мислех, че е дошло ред да се яви Костенурката…

— А, това ли било… — отпусна се стоплен набързо Дичо. — А защо ви е още един щит?

— За да не ни пернат с рентгенов лазер. Вече се опитваха да ни ударят с такова оръжие. Някой ден ще ти покажа как отклоненото енергийно копие е обезобразило цял материк на Клех Нзе… Хайде, катеркай се и се дръж здраво.

За всеки случай Радослав затвори очи. След миг стомахът му литна нагоре, тялото стана безтегловно, но не и безчувствено — обръсна го фучащ вятър.

И отново не успя истински да прималее, Крилан наистина летеше бързо. Преброи наум едва до двайсет и две, когато кацнаха на вече познат тип тераса откъм северния склон на двореца. Кръглата бронзова врата се пазеше от някакви едри създания в бодливи доспехи. Може би гигантопитеци. Но пък краката им мязаха по-скоро на птичи — като на мегаквилите.

— Белонци са, Радо. Просто не си ги виждал в такава модификация…

Сетне змеят каза нещо на стражите и те се отдръпнаха. В прозорчета-бойници над вратата, която започна да се отмества встрани, се мярнаха неколцина шаркани, навярно също пазачи.

— Защо белонците са тук?

— Те са Съратници от Свитата на Голямото ято. Помагат ни да държим под контрол космическото пространство. Великолепен пример за биоинженерна цивилизация… Да влизаме, отворено е вече.

Дичо беше настроен отново за нещо голямо, например хангар или поне хале, претъпкано с оръжия и амуниции. Вместо това попадна в клаустрофобичен и зле осветен лабиринт, чиито криви тунели пораждаха странни асоциации за вкаменени черва. Минаваха покрай странични отвори към пещерни кухини, в които безспир пъплеха ковашки бригади. Трополяха инструменти, миришеше на жежко желязо, мускус и опърлена козина. Майстори и помощници от поредната непозната за Радослав джуджешка раса, с нелепи слонски уши, подхвърляха чукове в яките си ръчички и неуморно млатеха по наковалните. Други пък човъркаха някакви машинарии като тъкачни станове, окичени с топове жица. Змейове заместваха пещите — бълваните пламъци изфучаваха и заливаха всичко наоколо с ослепително електроженно сияние. Джуджетата предпазваха очите си с възтъмни очила, а надиплените им от подкожни тлъстини бедра се пазеха от типични за ковачите кожени престилки. Естествено, бяха плувнали в пот. Отклонил поглед нагоре, Дичо съзря на тавана първите наистина отблъскващи същества на Ишчел. Уродливи, големи колкото топка за баскетбол кърлежи, насмукани до пръсване с ярко светеща течност. Струваше му се, че са топли. Протегната ръка би могла да ги пипне, но той така и не се реши. Само сбръчка нос към мърдащите им пипалца.

Готовите оръжия лъщяха в осветени ниши, досущ като музейни експонати. Липсваха само пояснителни етикетчета и стъкла на витрини. Но се оказа, че не са чак толкоз достъпни — когато Радослав посегна към красива кама, блесна зеленикава искра и пръстите му онемяха. Крилан се засмя.

— Магия? — попита сконфузено Дичо, докато тръскаше изтръпналата си до лакътя ръка.

— Заклинание, да. Искаш ли я камата? Ще викна ключар.

— Не.

Змеят се посмя още малко и го поведе по-нататък.

Оръжия, доспехи и различни муниции лежаха на склад и в по-големи ниши, почти стаички, залостени с решетки. Тъкмо пред такава една решетка се спря змеят и поиска да им я отворят.

Докато джуджето-ключар снемаше от бравата магическите предпазни печати, Радослав го разглеждаше в гръб — най-вече провисналите му чак до кръста уши… а после изтръпна. Оръжейникът имаше на темето си трето око с бледолилав ирис. Едва когато то мигна, Дичо разбра, че това не е татуировка или украшение.

Решетката скръцна и триокият ѝ пазител отстъпи, за да я отвори.

На дървени стойки вътре почиваха подредени като за строеви преглед мечове, брадви, алебарди, колекция копия, разнообразен асортимент лъкове и арбалети, големи и малки щитове и щитчета, духала със стрелички, ножове за хвърляне, кинжали, ками… По извивките на някои остриета Радослав не можеше да определи какъв точно тип са.

Крилан се зарови във видимо тежки обковани сандъци, кротко стоящи в самото дъно на склада. Докато мърмореше и търсеше сред железарията нещо, Дичо се разходи напред-назад, спирайки с ръка разлюлените от крилете на дракона ризници, бронирани наметала, комплекти доспехи. Голяма част от тукашните бойни костюми не биха му станали — бяха или прекалено големи, или твърде малки, а и съвсем очевидно личеше, че не бяха кроени за човекоподобни.

Най-сетне спря пред лавицата с муниции. Вече опарен, избягваше безразборно да пипа, но пък нямаше и капка желание да допре тъкмо тия върхове за стрели. Върху плоските им страни бледо фосфоресцираха руни, ръбовете имаха острота на бръснач. Надвеси се над тях да ги разгледа и доста чевръсто се дръпна, когато надписът засия по-ярко. За всеки случай отстъпи още крачка назад. Руните гласяха: Смъртта настига. Поне бе сигурен за символа „смърт“.

Змеят затръшна недоволен капака на поредния безрезултатно преровен сандък.

— Мама му стара! Къде са ги забутали!

— Иване, тия стрели… самонасочващи ли са?

Крилан им хвърли едно око.

— Аха. Фергелтунгсвафе. Шпрехен зи дойч?

— Не шпрехам — наду бузи Радослав. — Но знам думата. Оръжие за възмездие.

— Точно така. Няма спасение от тях. Ще те преследват до дупка. Отпусни се — обезопасени са. Махни си крака от онази кутия.

— Не ми се стори чуплива.

— Съдържа ядрен взрив. Двеста и петдесет мегатона, ако правилно чета маркировката. Не се стряскай де. Просто към класа муниции, които наричаме Слънчев чук, е прието да се отнасят с уважение.

— Ядрен взрив ли каза? Не заряд?

— Ами да. Капсулиран. Това, което възприемаш като обвивка, е изкривено пространство. От материална гледна точка — нищо. Забеляза ли на какъв фундамент е поставен контейнерът? Тежи шест тона, а се побира във варелче фасаден латекс. Уф… Ще трябва да дирим в друг склад…

— Какво по-точно?

— Подходящо за теб оръжие. Имам наум една изненада!

И в този миг Радослав видя сабята. Не просто сабя, а Сабята. Губеше се сред почистените и лъснати свои посестрими. Не че беше занемарена — но твърде скромна, в ножница от дебел гьон, без ефектна гарда. В потъмнялата дръжка с малко, но умело нанесени резки, личеше главата на пепелянка. Змията имаше дълга дебела шия и преувеличено големи очи от опушен кристал.

— Вече намерих.

— Хм! — Крилан се обърна да види. — Падаш си по японски катани?

— Не е японска.

— Хайде бе! Сега ще видим — щракна змеят с нокти.

Джуджето намусено го изслуша и измъкна свитъци пергамент от красиво ковчеже. Докато ги разгръщаше, Крилан явно го упрекна за нещо, сочейки му сандъците, които току-що бе обърнал наопаки. Ключарят на свой ред се разсърди. Заплете се препирня.

Дичо приклекна пред сабята. Още не искаше да я взема. Забеляза, че очите на змията са две грубо шлифовани половини на един-единствен вграден в главата ѝ камък. Под патината на ръкохватката си личеше, че някога е покривана със сребро. Матовата стомана над ножницата разкриваше ивичка от самото ѝ острие.

Зад гърба му джуджето продължаваше свадливо да възразява, Крилан в отговор съскаше, ала накрая съвсем се отказа, плесна с опашка — издрънчаха овързани в грозд шлемове — и през зъби се съгласи. Ключарят възобнови шумоленето на пергаменти, бучейки обидено.

— Аха — с облекчение рече змеят на български, — намерихме я тая пуста документация… — Отново последваха преговори и най-сетне шарканът взе свитъка в свои ръце.

Цъкна с език, първо учуден, а после леко смутен. Радослав се извърна с половин тяло към него.

— Или имаш набито око — рече бавно Крилан, — или страшен късмет. Или пък и двете. Наистина не е японска! Обаче не става. Закълната е…

Дичо взе сабята, претегли я на ръка. Тежеше приятно. Змеят продължаваше да чете, вмъквайки коментари:

— … била българска, представяш ли си! Изкована по поръчка от майстор Бузан Кобияр, известна фамилия кубачии от осми до единайсти век. Собственикът ѝ, някакъв вещер, я проклел да не служи никому освен на неговите потомци…

Разпаленият Радославов интерес го подтикна да обхване дръжката и да стисне пръсти. Камъкът-око придоби дълбочина. Вътре в него блесна жестока зелена искрица.

— … а след смъртта му… май се е търкаляла по складове… Ето тук, слушай — при плячкосването на Велики Преслав първо попада в ръцете на… и това име не се чете, поне не съм сигурен как се произнася… Свенкел може би. Обикновен войник… а да, наемник-викинг в дружината на княз Свентослав. Хм. Сещам се за кое копеле става дума. Историята на това оръжие твърди…

— Откъде такива подробни сведения? — механично попита Дичо. Камъкът бе станал зелен и прозрачен, искрата в него пулсираше равномерно.

— Ами извлекли ги от кристала, който е инкрустиран в дръжката. Памет, почти като шарканските съхранители, така наречените от теб стъклонурки. Само дето вложената магия се оказала твърде сложна, за да се снеме заклинанието, без при това да се разруши острието. Майсторите-джуджета решили да не похабяват оръжието и го оставили. Някой ден някой Мъдрец да я активира… Между другото, тази сабя „помни“ колко народ е погубила. Мале… Петстотин и девет жертви. Егати. Включително временните си притежатели. Викингът, разбира се, я е въртял като обикновено оръжие, но сабята му вдъхнала безразсъдна храброст… да, безразсъдна храброст, може да се преведе и като прекалена самоувереност. Той загинал в началото на обсадата на Дръстър… оттам тя попада у българин… Славко. Май момчето е разбирало от оръжия, защото веднага се отървало от нея, предадена е на византийците… да бе, да, тези тогава нали тръгнали да ни „освобождават“ от Свентослав, уж да възстановят нашия цар на престола, а накрая забравили да си тръгнат сто и петдесет години и малко отгоре… Ето откъде у руснаците такава страст да бъдат „освободители“ — византийско влияние… Та така. Сабята е участвала в прогонването на тавроскитите на Свентослав, сменила е двама притежатели и после се върнала в Солун. Петнайсет жертви е взела. Пила е кръв и по времето на Кръстоносните походи… богата биография. Попада в Константинопол, когато го превземат. Сто и двама убити с нея! Така… По някое време притежателите ѝ схванали, че има лошав характер, и я затворили в съкровищницата на оня, дето станал император… И забележи — била окачена на килим върху стената, откъдето пет пъти падала без причина и ранила петима слуги, трима — смъртоносно, един — сериозно осакатен. Леле. Тук не би било зле да я оковем във вериги! Десет години след последното ѝ убийство лежала на дъното на един сандък.

Дичо слушаше със смесени чувства.

— Освобождават я турците. Бая е поскитала с тях. Чак до Виена. Оттам като трофей — във Венеция. Сетне — Испания. С евреите се завръща в Османската империя. Тегли си я към родните краища, пуста да опустее. И навсякъде кървища, дори в мирно време! Как не е ръждясала тази злиня!?

От кръв ръжда не се хваща, помисли си Радослав.

Змеят не се откъсваше от пергамента. Ококорен, той продължаваше да чете:

— Ето тук идва краят на одисеята: последният нещастник, който я държи, е бошняк на име Мехмед. На чиляка му се сипят беда след беда, разорява се, подгонен е за убийство при свада, бяга от къщи и се заселва в Родопите, около Кърджали. И там му се усмихва съдбата, защото принася сабята за курбан на местен змей… Мога да направя справка със сянката му, ако не е жив вече. Мехмед оставил халосията в една пещера… Бас държа, че след това си е доживял до старини и в охолство! И сабята от онази дупка идва тук, в Долната земя. Хм… Не знам, Радо, и да нямаше заклинание по нея, пак не бих взел мома с такова минало… Ей! Пусни я!

Дичо бе измъкнал момата от защитната ѝ кания, тъкмо съсъкът на стомана в гьон стресна Крилан.

Камъкът вече съвсем ярко блестеше!

— Боже, активирала се е! Ти я събуди, Радославе!

— Иване — спокойно му рече той. — Я се помъчи да прочетеш името на първия ѝ собственик. Не е ли то Радан?

Змеят изпуфтя, измига.

— Може и да е Радан, мастилото е много избледняло… — Той повдигна пергамента към светлината и изруга. — Твърде е възможно да е „РАДАН“! Само че защо държат свитъка в едно помещение с нея!? Естествено, че халосията ще крие името на истинския си господар! Ей, ключарю… — Крилан премина на джуджешки и ядосано сгълча свилото се от пороя думи същество. — А ти — обърна се не по-малко рязко към Радослав — веднага я остави!

— Не. Тя ме позна.

Змеят озадачено поклати рогата глава. Сведе муцуна към свитъка, вдигна очи към младия мъж, който бавно придвижваше острието пред себе си, сетне пак заби нос в пергамента.

— Гръм и мълния! Колобър Радан! Похитителят на твоята Верена!

— Същият. Аз съм негов потомък.

— Н-не знам… — след дълго мълчание рече Крилан, с безпокойство наблюдавайки как Радослав все по-бързо и по-бързо сече въздуха, изпълнява хватки, перчи се с умения по фехтовка. — Намирам, че е опасна…

Дичо със замах вложи халосията в ножницата и започна да я връзва на колана си.

— Предвид задачите, които ме чакат, предпочитам нея. Тя ме иска. И после… Как така се случи от всички складове ти да се объркаш и да влезеш точно тук… където да я намеря? Поличба е това, Иване. Навярно така трябва.

Змеят потисна въздишка. Отпусна горното крайче на пергамента, който веднага се сви на рулце, сякаш за да прикрие тая тъмна история, и мълчаливо го сложи в протегнатата ръка на джуджето.

— Така да бъде — отвърна му мрачно. — Имаш силна Съдба, Радо. Обаче внимавай с тази девойка… А бях ти приготвил истинска дипленица! — додаде почти жално.

Радослав се усмихна и го потупа по рамото, в тоя случай крилото. Лявата му длан здраво обхващаше дръжката. Камъкът в очите на змията удовлетворено помръкваше.

— Ще внимавам. Но тя е моя. И го знае. Чакала ме е повече от хиляда сто и единайсет години. Не вярвам, че ще бъде зла с мен.

— Дано.

Дичо разкърши рамене.

— Добре, ами другото? Шлем, доспехи, такива работи?

— Ще те заведа. А докато те стъкмят… ще ти правя компания. Направо главата ми кипва колко неща трябва да научиш, а не знам откъде да те почна!

— От този склад дали може да се избере нещо?

— Зарежи. Заслужаваш специални „одежди“, нека и прет-а-порте.

Змеят се обърна към ключаря с няколко сетни строги нареждания, на които гузното джудже кимна, без да си позволява излишни приказки.

Бронетъкачницата отстоеше от склада на двестатина крачки по коридорните криволици. В нея имаше стан, който плетеше тел вместо конци, дълъг тезгях с инструменти и механизми, както, разбира се, и тълпа майстори слоноухи джуджета. Крилан сухо им обясни какво се иска от тях. Чевръсто и без да спират да бъбрят, те наобиколиха Радослав, въоръжени с шивашки метри, линийки и затъпени пергели. Придърпаха столчета, стълби и само след миг Дичо се почувства като паметник в строително скеле.

— Първо се съблечи — подхвърли му змеят.

— Гол?

— Тук няма госпожици. А и си хубав младеж, няма от какво да изпитваш срам. Ще ти дадат дрехи — бельо и дълги подризнични гащи с пуловер.

Той проследи как Радослав остави внимателно сабята на тезгяха, недоверчиво заканвайки се с пръст към джуджетата.

— Трябва да я кръстиш — забеляза шарканът.

— Тя има име.

— Знаеш ли го?

Дичо изгледа през скелето с подозрение, но само за миг. Лицето му светна в широка усмивка:

— Каладути.

Невероятно, но Крилан сякаш целият пребледня.

— Боже… Имал си прадеди със забележителна ерудиция… и тежък характер. На санскрит означава „Вестителка на смъртта“. На твое място бих ѝ дал друго име.

— Трябва ли? — лекомислено го запита Дичо.

— Прекръстването може да повлияе върху нейния нрав. Кръщаването на оръжието е не просто стара традиция. Това е магия, твърде често свеждана до формалност, разбира се. Но тая кръвопийца и без друго е напоена със заклинания. А ти си витяк. Името дава подобие на душа, а значи и съпротива срещу вражеска магична атака. Смени ѝ името, Радо. Като желязо не ще да омекне, но поне няма да е толкова зла!

— Идеята е добра, обаче… оу! По-леко де! Тия да не започнат да ми пришиват доспехите направо към месата!… Иване, не ми е удобно да я преименувам, подсеща ме за възродителни процеси.

— Мани оная простотия!!! За втори път ми напомняш за човешки глупости и гнусотии, дето не можех да ги трая… Сабята все пак е предмет, не е личност с истинска душа, съдба и достойнство. Принципно е различно.

— Прав си. Мммм… Немезида? Не. Дике?

Крилан се нацупи:

— На българска халосия гръцко заглавие, пфу! Прапрапрадядо ти ще се завърти в гроба. Ако искаш да запазиш смисъла, който ти дойде първо на ум, използвай санскрит като стария Радан. Дхарма ми звучи добре. Малко претенциозно като значение… Защо не опиташ Манаса? Съдържа пожелание за милосърдие и е име на небесна змейкиня. А?

Дичо погледна замислено към оръжието. Джуджетата тъкмо измерваха шията му и безцеремонно го бутнаха по брадичката. Той се намръщи, но покорно вирна глава в удобно за майсторите положение. Рече през зъби, защото челюстите му бяха затиснати от дървен ъгломер:

— Реших. Ще се казва Рауни. Одобряваш ли?

— Хм… Бива.

— Дълго ли ще продължи това шивачество?

— Казах ти — няма да е бързо.

— Тогава… ммм… шкаши ии ша форея и ваадетеукифе…

— За Борея и Владетелките?

— Ъхфъ.

Крилан вдигна очи към тавана.

— Земемория — поде той почти замечтано. — Обичах това място. Ще се радвам да го обичам и след войната. Така… На площ е колкото СССР. Обаче става дума за острови, така че е бая по-малка от просторите съветски. Акваторията на Архипелага е колкото Съветския съюз, това имам предвид. Населена е предимно със същества, които представляват първичният фенотип на съвременното човечество, преди да се раздели на групи с различен цвят на кожата, формата на устните, очите и носовете. Ха, сигурно след като си живял като бей сред неандерталци, а после си воювал рамо до рамо с тях, борейците са ти се видели направо екзотични! Между другото, в Армията сигурно са те мислели за дете на борейски моряк. Те плаваха навсякъде из света, строяха пристанища, там спретваха панаири и търгуваха с местното население. Виж, грамори, фамори, самодиви, джуджета и другите народи с голямо удоволствие посещаваха земеморските колонии, помагаха за строежи и ремонти, снабдяваха ги с припаси… обаче избягваха да другаруват с жителите на Островите. Не от омраза. Просто дистанция.

— В Селото говореха за панаир…

— Навярно си е бил техен събор. Но може пък и за борейски панаир да е ставало дума. Е, тъкмо там се случва някое глупаво фаморско момиче да бъде съблазнено. Никой не прави от това трагедия и не вади ножове. Огорчението остава за сметка на момичето, типично хуманоидна история…

— Може би им е кофти на такива деца.

— Ами! Кашепците дори нямат такава дума като „копеле“. Гледат борейските деца от местни майки като свои собствени. Не правят разлика. Обаче континенталните кашепски жени мъчно забременяват от борейци, по изключение. Сигурно затова толкова лесно се забъркват в авантюри. Повечето граморки помятат поради кръвна несъвместимост с плода, а гигантопитеците задължително налагат заклинание за безплодие, понеже дори да се износи успешно, потомството от подобни връзки е много болнаво, а никой не иска детето му да се мъчи… Иначе земеморците са наистина красавци и хубавици. Почти колкото самодивите. Харесва им да се обличат шарено, ако се сещаш за някой индийски филм, значи си представяш за какво става въпрос. Най-любимите им цветове са оранжево, златно, бяло, червено-пурпурно и морско — кога синьо, кога зелено. Обожават знамена със звънчета и на ивици. Носят много накити…

— Не забелязах накити у моряците.

— Това е в знак на война, белег е за голяма скръб. Когато са в траур или съчувстват на някой свой близък — болен или с проблеми, те свалят гердани, обици, гривни, всичко. Всъщност се кичат и според настроението. Бореец или борейка без огърлица — значи е отчаян от нещо и търси помощ.

… Строят къщи на два-три ката — продължи след кратка пауза Крилан, — обърнати така, че или да обират светлината, или да я отразяват, ако е екваториален район. Варосват ги, често с цветна вар. На прозорците поставят резбовани решетки от камък. В пояса на ураганите зидат масивно, по-граморски някак. Навсякъде по покривите им стърчат ветропоказатели, а там, където ветровете духат почти през целия тин в една и съща посока, се реят и хвърчила. Другата тяхна слабост са шадраваните. С рибки-скокливки, ама пък много прясна вода им отива за тез глезотии, а им трябва и за напояване. В гъстонаселените райони всички хълмове и подножия са терасирани за градини и ниви. Парчетата суша от архипелазите свързват с мостове. По тях, освен че вървят пеш или яздят, тече и прясна вода — от планинските ледници. Южните борейски земи имат гейзери и ползват топла вода. По-далеко отстоящите острови се съединяват с понтони или отново с мостове. Или пък с вълноломи. Самите пристанища, заради високите приливи, са върху салове, но има и каменни — на две нива, с въжени линии за товарене на стоки и пътници. Красива страна. Всеки остров има свой вид морски фарове. Тези кули са нещо като борейския символ на Кашеп. Всеки земеморец е моряк, почти всеки. Кораби, лодки, тръстикови салове, корабосалове, катамарани — вторият символ на Земемория е именно плаващ съд. Както автомобилът е за Америка. А още и рибарските мрежи. В полярните територии обаче имат специален поминък — ловят малки айсберги.

— Айсберги! Тях как ги карат?

— С платна, весла, с малко магия… Китови впрягове. Кроманьонците много ги бива да опитомяват животни, особено ловни. Да, за разлика от граморите, да не споменавам фаморските пък народи. Птици, добитък, кучета, котки — всичко има. Имаше. Освен коне. И много почитат делфините. Смятат ги за свои предци. Дресират моржове, тюлени, косатки, дори кашалоти — последните в миналото са ги използвали за бойни операции. Имат стада ловни акули. Тези неща са ги научили от морските раси…

Ех… — топло въздъхна Крилан. — Какви празненства устройваха! Честваха не само Няманощие и Еднослънцие, всеки нзе на новолуние пееха молби към Нощта да им върне Голямата луна, а после празнуваха. Имаха театър. Само че куклен. Малко суеверно разбират Съдбата — претворяването на жив актьор в роля го смятат за вмешателство в орисията, затова ползват фигурки. Обаче са виртуози на марионетния театър! Наистина беше много приятно в борейските княжества. Всеки остров или архипелаг е княжество със свои порядки и обичаи. По-точно, седалище е на гилдия, оглавявана от багил. Търговски, занаятчийски, риболовни, корабостроителни, зидарски — какви ли не сдружения има. За върховни багили на всяка една гилдия, тоест на всеки един остров, се признават Владетелките. Техният дворец се намира на централния остров на Архипелага, той, както и сушата покрай него, са наречени Цитаделата. Но на практика Владетелките винаги са на път, гостуват за по няколко сола на едно или друго сдружение. Само за празника Еднослънцие се прибират в своя чертог и почиват там седем сола. И пак обикалят… Аз много отгоре-отгоре ти нахвърлях нещата, за да имаш поне бегла представа какво е било в земите, където ще ходим… всъщност, ще се промъкваме…

— Сега, викаш, по-зле?…

— Много по. Вместо цветни хвърчила се реят сивкави въздушни заграждения. Знамената не са шарени — всички са на една боя. И без звънчета. Шадраваните се сриват за икономия. Събарят или „реконструират“ сгради и павират улици според някакви си централни планове. Строят едни грозни и безлични кошери, функционални до повръщане… Въведени са норми за обличане според общественото положение — нещо, което никога не е било! И последният окаян бедняк, даже далеко от Цитаделата, ходеше пременен и нагизден, сякаш е цар! Сега ги озлобяват, насъскват ги един срещу друг. Премахнати са пазарите. Над всичко се туря контрол. Младежите са под отчет, най-красивите и здравите периодично изчезват… Крайните и гранични територии се бунтуват. На стапелите са забелязани железни кораби с винтове. Познай какви са двигателите! Каторжници.

— Как така изведнъж се е стигнало до това положение?

— Момент, сега ще ти премерят пробната броня.

Доспехите наистина бяха страхотни. Синкаво-черни нараменници като кори на ръгбист, изключително фина ризница в опушено сребристо, нагръдна плоча, коремни пластини… Само че тежеше и убиваше на доста места.

— Като я нагодят, ще ти е по-удобна от анцуг.

— Това на гърба… дето е като ветрило… за какво ми е желязно наметало?

— Това са патерици на криле.

— А?

— Трябва да можеш поне да планираш по въздуха с тях. Бързо се научава. Я ги помръдни.

— Как?

— Ами с мускулите на гърба.

— Как?!

— Концентрирай се, как!

Радослав се напъна.

— Не става!

— Не бе, не ме разбра. Опитай да шаваш с крилете все едно, че са твои. Малко повече воля и концентрация. От змейската кожа трябва да имаш известни наченки на телекинеза. Първо почувствай метала, сякаш ти е имплантиран в раменете… Така.

— Не мога.

— Не се отказвай… така… А! Мръдна!

— С твоя телекинетична помощ.

— Ще потренираме допълнително. Ако не се получи, ще ги махнем.

— Ъмм. Ще потренираме. Макар че не виждам защо да мъкна всичко това…

— Хайде, хайде, на змей криле не му тежат, Радо.

— Да бе… Защо направо не ми присадите живи криле?

— Не ставай глупав. Това са самодивски врътки, а теб нали ще те, хе-хе, натурализираме като шарканче… Телесната ти конструкция не е подходяща. Нов скелет ли ще искаш за мускулатурата на крилете? Търпи!

— Как ми стои? — попита Дичо.

— Джиджен си, не се тръшкай. Направо за снимка с надпис отдолу „Ти — стана ли доброволец?!“…

От последното Радослав се намуси.

Джуджетата му наредиха да се съблече и той покорно засваля бронята сегмент по сегмент. Крилан потропваше с опашка.

— Окей, да продължавам ли? — обади се той, когато Дичо за енти път бе подложен на уточняващите измервания.

— Давай — изпъшка младият мъж. — Докъде бяхме стигнали, всъщност?

— До това как Земемория е заприличала на Кампучия при Пол Пот и Янг Сари. Там е работата, че стана наистина изведнъж. Започна се с едно нахлуване на северните варвари в едно от царствата-гилдии. Гилдиите не държат армии. Наемат доброволци от други острови за войници. И тъкмо в тоя момент, в резултат на някакви странни интриги, багилите на всичките гилдии започнаха да наемат войски. Сякаш варварите нападнаха не два-три острова, ами цяла Борея. Варварите са вид гризачи, сродни са с плъховете, но едри колкото джуджета. От време на време популацията им изведнъж се увеличава в пъти. Дори Мъдреците се случва да сгрешат ще стане ли такъв взрив на раждаемост тази или другата пролет или след пет, десет, или двайсет яра. Наистина са непредвидими. Тогава те хукват към топлите кашепографски широчини. При демографските избухвания се раждат множество безплодни индивиди, на всичко отгоре краткоживущи. И страшно свирепи. Именно такива са в основата на походите, известни като нашествия на северни варвари. Достатъчно е да ги задържиш, да ги отблъснеш, да ги накараш да те заобиколят — и след кане и половина повечето от тях са измрели, а останалите са грохнали от старост.

Обаче този път не измрели и не грохнали. А пък багилите сякаш знаели за това, защото всеки остров започнал да се въоръжава и да мобилизира хора в стражеви дружини. А когато събереш на едно място множество безделници с оръжия, откъснати от привичното им занимание, от близки и семейства, когато те нямат ясна цел, а само несигурно очакване, че плъховете-варвари евентуално ще стигнат до този остров… тогава сам по себе си възниква проблем. Войниците са наемници, дошли на територията на често непозната им гилдия. Уж говорят един език, но различен жаргон и диалект. Избухват свади с местните, кръчмарски сбивания, спречквания на тържището, просто на улицата — ей така зарад нищо.

Освен това багилите на всеки остров бързали да наемат повече хора от друга гилдия, за да не откъсват своите си от работа. Така че и сдруженията започнали да се карат. Хаос вътре в княжествата, раздори помежду им… и настъпващи варвари от север. По-точно — упорити слухове за тях.

Владетелките не успяха да помирят гилдиите — за пръв път в цялата историята на Борея. Шарканите предложиха помощ. Пратиха оръженосци за съгледвачи — къде са тия странни дългоживущи нашественици, слънце да ги изпече!… Оръженосците видяха… нещо, козината на варварите била сива. Никой съгледвач не е имал позволение да се сниши и да разгледа отблизо пълчищата плуващи през океана твари. Но като се върнали, докладвали, че плъховете-нашественици се държат странно. Твърде организирано. Подредени в блокове, а не на тълпи. И даже май ядат ония свои съплеменници, които капват от умора, ама го правят пак някак организирано, като по план. А уж не са хищни, макар да хапят много лошо…

Владетелките свикаха Багилския съвет на Борея, дойдоха ветроездачите да транспортират тарторите на княжествата към Цитаделата. Там мислехме да предложим ние да се заемем със случая и да спрем варварите. Обаче, още преди съветът на Борея да се събере в Резиденцията, един багил от периферен остров се спазарил с повечето гилдии, че ще прати войска срещу плъховете. Ще го направи сам и за своя сметка. Срещу незначителни отстъпки в търговските договори с целия Архипелаг. Алчността изяде главата на багилите. Повечето приеха и пуснаха дружините на този благодетел на своя територия…

По островите плъпнаха колони невиждани до тоя момент бойци. Всичко живо се разтреперваше от вида им. С наметала до земята, закачулени, въоръжени единствено с боздугани. Мълчаливи, сякаш глухонеми. В идеален строй. Никакъв обоз, конница или обсадни машини. Не носеха непременно сиво. В топлите страни се появяваха в мръсно бяло. В студените места бяха черни. И вечно със закрити лица. Беззвучни. Робски покорни на командирите си. Безстрашни като механизми. Безмилостни и жестоки без чувства. Сиви.

За пет кане кръстосаха Борея от местата на приполярните виелици до екваториалните знойни лагуни, през студ и пек, през дни и нощи. За жителите на островите и околните крайбрежия този половин яр стана цяла вечност.

— Поне унищожиха ли варварите?

— Варварите… просто изчезнаха. Ние не регистрирахме нито една битка между сиви качулки и сиви плъхове. Затова пък се случиха боеве с борейските стражи. Багилите бяха събрали наистина твърде много народ под оръжие и скандалите с местните поданици на гилдията стигнаха до сериозна вражда. Повечето наемници на драго сърце биха се разкарали по домовете си, но стихийно възникнали местни отряди не им даваха да мръднат от острова им, искаха възмездие за щети, кръвнина за пострадали и убити в юмручни кръчмарски схватки… Или поне да им хвърлят по един хубав пердах и да ги изгонят позорно. Не бяха въобще склонни просто да ги пуснат да си вървят, затова стражите се барикадираха в замъците на багилите, които направо не знаеха как да постъпят. На места се вдигнаха бунтове против тарторите на гилдията. Другаде обсаждаха казармите на стражите, под ръководството на багила си. Молби за помощ заваляха към главатаря на сивите качулки. И той ги прати, без да иска нищо в замяна — душа човек, нали?

И сраженията започнаха. Против цивилни на практика метежници. Против обсадени стражеви дружини. Винаги сами, не допускаха на бойното поле „съюзници“. След тях не оставаше от противника нищо. Нито трупове, нито ранени. Изчезваха. Празни крепости. Гола долина, ако се случеше бунтовници или стражи да излязат за схватка, фактически на турнир, както тук и на Кашеп всъщност воюват, тоест воюваха. Размирици станаха и в континенталните градове-колонии. Сивите качулки предприеха наказателни експедиции отвъд морето. Оставиха пусти селища там, където решиха да не се задържат… А още в началото на цялото това безумие Ятото научи, че никой, никой не усеща войниците в сиво като живи същества. Никой.

— Какво представляват?…

— Засега толкова мога да ти споделя за мъртваците, а именно — че на практика наистина са мъртъвци. Едва тогава разпознахме в Сивите качулки атълани. После се появиха и вимана, смъртоколесници на граморски. Понечихме да се намесим… и Владетелките ни забраниха да го направим. Не ни остана нищо друго, освен да се оттеглим от Земемория. Малко след това не закъсня и развръзката — Владетелките изчезнаха и властта открито се пое от командирите на закачулените. Багилът, пуснал ги в действие, се оказа един от тях. Навярно се бе маскирал като тартора на онази гилдия. Започнахме да организираме Похода. Врагът ни „помогна“ в това, като тръгна да прави набези по суша и въздух срещу селища на други кашепски народи. Това е историята, Радо.

— Не разбрах обаче едно. Защо сте се подчинили на Владетелките, а не сте ударили веднага атъланите? Не мога да разбера!

— Волята на Владетелките трябва да се уважава най-вече от онези, чийто образ по цял Кашеп е символ на ред и справедливост. Авторитетът на Владетелките трябва да се запази. Почита ги цялата планета. Те са… олицетворението на този свят. Граморите дялкат от камък и леят от метал техни изображения, но ги правят да изглеждат като момичета от тяхната раса. По-напредналите фамори изрязват техни, хм, икони от дърво — с ликове на фаморки. Същото правят джуджета, някои самодиви, дори отделни кланове на вампирите. Ако на Кашеп някой е стигнал до идеята за богини на майката-планета, то си я представя в образите на Владетелките на Борея. Как да посегнем ние, шарканите, на нещо, обичано от целия ни свят!

— Не съм виждал… икони.

— Спряха да ги правят. Скриха и вече направените. Избягват гласно да ги споменават. Символично ги предпазват от атъланското зло, без да спират да ги почитат. Наум обаче продължават да им възнасят молитви и да им обещават своето покровителство.

— Покровителство? Обикновено от бог се иска такова.

— Е, на Кашеп е обратното. Върховните Борейки са живото понятие за щастие и мир, а тези неща трябва да се опазват и покровителстват.

Радослав се замисли над чудатата религиозна концепция. В този момент джуджетата го обърнаха с гръб към Иван и не му позволиха да мръдне дори само главата си. Змеят проточи шия, за да може Дичо поне да вижда муцуната му.

— Иване, а Владетелките наистина ли са… богини?

— Не.

— Не са ли поне някакви могъщи магьоснички?

— Тц.

— Ааа… Просто сюзерени на багилите… какво, и това ли не?

— Не.

— А какво са тогава? Всъщност, те каква власт имат изобщо?

— Никаква, която да е писана със закон. Аз ти казах вече какво са. Ще го повторя по-иначе. Те са символ на всяко едно кашепско дете, което се нуждае от обич и грижа. Дете, което не искаш да огорчаваш с постъпките си, пред което не искаш да се срамуваш от поведението си. Дете, пред което да си възрастен и отговорен. Дете, за което заслужава да живееш, за да е щастливо то, а значи и ти. Именно заради това Владетелките са невръстни момичета. Вярно, доста интелигентни са. Но щом пораснат и малката стане на седемнайсет земночовешки години, те се оттеглят. Преди това шарканът, който е посланик на Голямото ято, ги потапя в транс и те сънуват следващите Владетелки. А те винаги са сестри с разлика помежду им не повече от три яра, като по-голямата не трябва да е над девет яра, тоест дванайсет години. Старите Владетелки посочват и мястото, където живеят приемничките, отиват там, разпознават ги и им предават своята „власт“. След това се връщат при своето си семейство. Това е.

— Само това?!

— Ами да. Ти какво очакваше. Но това е, заради което е важно да ги спасим. Защо да жертваме такъв мил култ? Една добра традиция, която прави и багили, и обикновени борейци, и милиони кашепци от други раси по целия свят по-разсъдливи? Дори да не е осъзнато поведение, а обикновен навик, нима не си струва?

— Вие сте егати идеалистите!

— Не. Ние ценим чуждите, достатъчно широки идеи. А борейците са хора, чиста кроманьонска раса. И за тях идеите са по-важни от реалността. Ако разочароваме дори само тях, равновесието на Кашеп ще бъде сериозно разклатено, защото умовете на населяващите я народи са фактор в това равновесие… Момент…

Радослав също усети полъха.

— Какво има? Кой те вика?

— Стратезите. Важно било…

— Ами тръгвай тогава — въздъхна Дичо. — После ще ме вземеш.

— Добре. Потърпи още малко. Като ги гледам, скоро май ще привършат.

— Успех. Айде чупка.

Змейската опашка още не се беше изнизала, а Крилан провря обратно глава през входа.

— Радо? — стрелна с очи той сабята. — Слънце да ни е на помощ. Стискай нокти. Чао засега.