Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
haripetrov (2010)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор[1]: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: Фондация „Човешката библиотека“

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Бележки

[1] Мисълта, че Н. С. ще види текста, ме стряскаше и ме караше да внимавам — Б.а.

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

Ние сме зората

Спецът, завеждащ лаборатория, обясняваше оживено, с неподправена отдаденост на поверената му работа, докато крачеха по коридора от Научното крило към отбранителната зона на яруса. Въпреки увлечението, с което говореше, гласът му звучеше малко по-фалцетно, а също така и жестикулираше малко по-отсечено, отколкото навярно му бе присъщо.

И, разбира се, отбягваше да се озърта към високопоставения камрад, когото придружаваше. И не само от лицето на пълномощния комисар отскачаха очите на Спеца, погледът му заобикаляше дори отраженията от червената униформа на Контрольора в металните стени на коридорите.

Наближиха люка за вход във военната зона, постовите от двете страни застанаха мирно, камерата за наблюдение се прицели в посетителите, а от тесните амбразури в железобетонната рамка на осмоъгълния, висок четири метра люк надникнаха роботизирани картечници.

Началникът на поста, младши комгруп с рубинени петлици, отдаде чест и поиска легитимация. Докато траеше проверката, Контрольорът спря излиянията на Специалиста с властно движение на кутрето.

— Кажете ми, камрад спец, защо провеждате опитите с обекта във военната зона?

— Камрад контролен комисар, в този сектор пирамидополисът на Хегемониума е построен наскоро, Научният комплекс не е довършен, особено изолаторите. Затова се обърнах за съдействие към Армията и командването ми предостави арестантските си помещения, които отговарят на стандартите за изолатор, в който да държим опасния ксенобиологичен материал и да провеждаме експерименти с него… Блокът за ликвидация е наистина много подходящ за целта. Аз съм изключително признателен за разрешението на Ръководещите и ходатайството на Армията…

Контрольорът отново безцеремонно прекъсна лабораторния отговорник:

— Какво знаете за подопитния си обект, преди да започнете да го изследвате и изучавате? Каква документация е налице за него?

Началникът на поста върна пропуските на комисаря и спеца, люкът започна да се отваря, при което светнаха оранжеви светлини за внимание, а войниците в черно заеха стойки за прикриване — според регламента. Още поне половин минута нямаше да може да се влезе в зоната — механизмът на люка беше тромав. Контрольорът си отбеляза този факт, за да го отрази после в рапорта си, специално в раздел „Обща атестация“.

— За съжаление, камрад, не разполагаме с много информация за създанието… освен че е маркирано като „пленено яйце на дракус“. Намираше се с спецхранилището на скоков линеен кораб на Ве-Ка-еС-Ха, претърпял сериозна авария. За съжаление, екипажът… оцелелите от екипажа на линкора, според медиците бяха… и продължават да са неадекватни. Военспецовете откриха, че инфобанките на Ка-еЛ-Ка са неизползваеми, опустошени са оперативните дискови носители на данни, интелектроните — унищожени, киберсистемите — под критично равнище… цяло чудо, че корабът се добра дотук… Моля, заповядайте.

Люкът тъкмо се беше отворил. Посетителите пристъпиха през прага. Черноуниформените военни с лица като отлети от метал зорко следяха коридорите през входа в зоната през прицелите на актоматите си. Правилно. След пристигането на тежко аварирал линкор отбранителната готовност винаги се повишава според Устава. Но все пак — минала е цяла седмица… Престарават се.

Контрольорът и спецът закрачиха към временните научноизследователски изолатори. Спецът се измъчваше от суровото мълчание на комисаря. И, точно според очакванията на контрольора, завеждащият лаборатория не изтрая дълго:

— Прощавайте, камрад комисар… всичко това изложих в подробна докладна… да не би да не сте получили копие? Виноват, не е възможно — обърка се завлабът под погледа на Контрольора. — Разбира се, че имате копие… но навярно е съкратена сводка от докладната ми…

— Известни са ми фактите, спец — снизходително произнесе Контрольорът с едва доловима насмешка. — Но винаги държа да ги чуя пак. Нали знаете, такава е функцията на контролния апарат, да проверяваме и препроверяваме данните…

Не без задоволство забеляза, че спецът се изпоти. Рационално погледнато, няма от какво да се страхува. Характеристиките на този спец са добри. Но няма нищо лошо в това да изпитва страх, нека и неоснователен, безпричинен. Макар че винаги има причина. Всеки греши, всеки има пропуски в работата си. Безукорен е само Вечният. Добросъвестността трябва да е подплатена с такъв страх, всеки трябва да помни във всеки миг за отговорността си пред Хегемониума… и пред Контролните органи, естествено.

Разбира се, това не го пише в Общия устав.

— Откъде пристигна линкорът… припомнете ми номера му?

Спецът се изчерви като униформата на комисаря.

— Виноват, камрад… не помня наизуст идентификатора на линкора… нито сигнатурата на вселената, от която пристигна. Има го в докладната ми…

— Много жалко, камрад спец — сухо отвърна контрольорът. — Това ще се отрази на атестацията ви. Бива ли да не помните неща, които сте написали в докладната си?…

— Камрад комисар! — изписка немощно спецът, ненадейно опитал се да изправи гръб, засегнат на тема компетентност. — Аз върша най-съвестно и отговорно работата си…

— Което е ваше задължение — лениво вметна комисарят.

— … която не включва запаметяване на излишни за пряката ми дейност на теоретик-изследовател подробности!…

Куражът му свърши. Продължи измъчено, умолително:

— Камрад комисар, аз не отговарям за всичко по казуса с линкора, на мен ми повериха да изясня доколко ценен е дракусът от спецхранилището на кораба…

— Добре, спец — заряза упражненията по психологически натиск Контрольорът. — Кажете ми това, което е в областта на вашата компетентност. Какво научихте за яйцето?

— Не яйцето, камрад — търпеливо натърти спецът, завеждащ лаборатория. — Дракусът.

След три-четири крачки комисарят съобрази кое му бе прозвучало като грешен тон в брътвежите на спеца. Спря рязко.

Край тях преминаваха военнослужещи в черно, бойни роботи с оксидирани корпуси, пак черни киборги, понякога се търкулваха сивкаво-сини сервуси. Сиви стени, бели маркировки, алени капчици на отличителни знаци. Жълти указателни табелки. И само червеният комбинезон на комисаря и зеленикавият мундир на спеца нарушаваха цветовото еднообразие на военната зона.

— Дракусът?

— Създанието се излюпи. Тоест, заварихме го излюпено в хранилището. Успяхме да го зашеметим и преместим в камерата за ликвидация, пренесохме там нужното оборудване, аз проведох ориентировъчни тестове, пробни експерименти… — Гласът на нищо и никаквия завлаб укрепна. Намираше се в свои води, възвръщаше самочувствието си. — Вярно, опитите ми бяха пълна импровизация, инфобанките на нашия пирамидополис не съдържат много сведения за тези същества. Затова пратихме запитване до нашия Възел, но още не сме получили исканите материали. Има някакви проблеми с векторната връзка, както ми обясниха колегите от комуникационния отдел…

Комисарят се овладя. Спецът не спираше да приказва:

— Но даже от ИМПРОВИЗИРАНИТЕ експерименти получих достатъчно данни, за да съставя една наистина системна програма за изследване на обекта, навиците му, ресурсите на организма, реакции към различни дразнители, нивото на развитие на централната му нервна система. Наблюденията са много интересни… Структурните изследвания и дисекцията ще проведем после, когато обектът умре от естествена смърт…

— Каква естествена смърт?! — прекъсна го комисарят. — Колко време смятате да държите това… изчадие тук!?

Спецът, увлечен в познатата му материя, се стресна съвсем слабо.

— Съществото не се е хранило, откакто го преместихме във временния изолатор. Анализирахме черупките от яйцето, по тях открихме необичайни протеиноиди, за съжаление, в напреднал стадий на разложение. Вероятно става дума за хранителен белтък, от чиито запаси съществото е консумирало, преди да го открием. Успешно реконструирахме само едно от споменатите вещества, странен вид полифункционален дефензин, който вероятно ще намери приложение в медицината на Хегемониума, ако успеем със сигурност да потвърдим молекулната му структура…

— Не сте му давали да яде?

— То ОТКАЗВА да яде. Именно затова пристъпих към експерименти без ясен план…

— Трябва незабавно да го видя!

Спецът си позволи да се усмихне:

— Вече стигнахме — заповядайте.

Влязоха в командната стая на бокса за ликвидация. Няколко монитора показваха помещението, директните прозорци бяха затворени с бронирани щитове. Сравнително тясното помещение бе задръстено от нетипична за този тип площ апаратура, която записваше множество параметри, постъпващи от сензорите в бокса.

Контрольорът се насили да не впие очи в екраните, а първо посочи към бронираните капаци:

— Вие ли се досетихте да изолирате дракуса по този начин?

— Останките от документацията на хранилището на линкора съдържаше изрична сигнатура за настоятелно препоръчан режим на обезопасяване, който включва бронирани щитове. Пък и…

— Пък и? — зловещо повтори Контрольорът.

Спецът довърши без особено въодушевление:

— Операторите, които наблюдаваха малкото на дракуса… аз не съм виждал, впрочем, ВЪЗРАСТЕН индивид и вече направо не мога да си представя КАКВО представлява… — Контрольорът изръмжа и спецът припряно се върна към конкретиката. — Та операторите, които пряко наблюдаваха дракуса през прозорците… станаха неадекватни.

— Какво значи това?

— Още не бяхме реставрирали записаната на хартия част от документацията, затова не знаехме, че съществото се подозира като източник на пси-въздействия… Операторите проявиха нелоялност, камрад. Сега са под следствие. Мнението на следователите е, че са имали намерения, квалифицирани като измяна. Но някои медици са склонни да го разглеждат като заболяване, причинено от дракуса.

— Какво направиха?

— Ами, още ги държат в ареста, не са ги разстреляли…

— Не с тях, ТЕ какво са направили?

— Опитаха се да освободят създанието. Не беше просто нарушение на правилника за боравене и третиране на ксенобиологичен материал. Беше НАИСТИНА опит да пуснат дракуса на свобода.

— Къде на свобода… — стъписа се комисарят.

— Навън.

— Навън? — Контрольорът направи движение с глава, сякаш да посочи нещо извън стените на пирамидополиса. Дори се озъби саркастично. — Във враждебна околна среда? Тия да не би просто да са изпаднали в паника, да са се уплашили от зверчето? Може да са искали да се отърват от него!

Завлабът смачка пръстите си.

— Предполагам… това е лично мнение, научният съвет засега няма общо решение… че външната среда може да не е крайно неблагоприятна за дракуса.

Контрольорът замълча. После се обърна към екраните, по които играеха цветни графики.

— Покажете ми го!

Спецът-завлаб даде знак на единия от тримата оператори. Мониторите се покриха с мимолетни смущения и после изображението на дракуса възникна върху тях — от няколко ракурса.

Контрольорът се втренчи в създанието, тялото му на атлет се стегна.

Спецът заговори монотонно:

— Обърнете внимание на характерните белези на хищник — дълги остри зъби, които да късат плът, без да я дъвчат, относително мощни за възрастта и телесната му конструкция нокти по четирите крайника, а даже и на лактите на предните лапи, нокти по крилете… някои мои колеги се съмняват, че това са криле, тоест органи за летене. Колегите ми поддържат хипотезата, че тези израстъци всъщност служат за температурна регулация, понеже създанието е аналогично на биологичния клас рептилия… Вижте и подобното на жило образувание на върха на опашката! Обърнете внимание също върху рогчето на носа, очевидно то е в процес на атрофия, навярно е служело само за разчупване на яйчената черупка…

Контрольорът гледаше създанието като омагьосан. Особено го привличаха големите бледозелени очи с вертикални зеници. Съществото примижа за кратко, без да мигне. Лежеше свито на кравайче в ъгъла на доста просторния бокс.

Хм, голямо помещение са отделили тукашните архитекти за изпълнение на екзекуции…

Спецът не спираше да дудне:

— … тежи в момента почти десет килограма, а при изваждането му от линкора беше единайсет точка петстотин и девет килограма, дължина метър и трийсет от носа до края на опашката, височина около седемдесет сантиметра изправено. Размерите не са претърпели промяна… Телесна температура четирийсет и две, колебае се, но никога не пада под трийсет и девет, при дразнения се покачва до петдесет… удивително откъде черпи енергия… Интересно и засега необяснено явление регистрираме по отношение на температурата в самия бокс, тя постоянно пада, затова подгряваме помещението с карбонови радиатори…

— Колко интелектрона анализират съществото? — поинтересува се комисарят.

— А… нито един.

— Защо? — остро попита Контрольорът.

Завлабът се омърлуши:

— Задействаха се системите им за сигурност. Веднага щом бяха включени към сензорите, монтирани в бокса…

— Какво значи това? — комисарят напрегнато чакаше отговор.

Спецът късо, като в конвулсия, размаха ръце:

— Не знам, не съм специалист по интелектроника. Аз съм биолог, основен профил — поведенчески модели на ксенобионти. Изучавам туземни организми, с цел намиране на полезни за Хегемониума видове! — додаде почти обидено.

— А какво казват колегите ви от научния корпус на пирамидополиса?

— Казват… че поради сложността си интелектроните изпитват върху себе си някакви засега неизяснени ефекти на пси-въздействието на дракуса. Разбира се, интелектроните не са живи мозъци и не могат да се поддадат на… психична и съзнателна поквара, но вероятно пси-емисията на съществото претоварва сензорите. А просто да оставим интелектрон да наблюдава екраните и другата контролна апаратура като обикновен оператор, това не би било ефективно. Има и без това много задачи за интелектроните в пирамидополиса. Напоследък снабдяването ни със свежи бройки… куца. Според плана за развитие, трябваше да ни изпратят…

— Добре, достатъчно! Камрад, какви експерименти сте правили вие с дракуса?

— Ще ви покажа…

— Момент! Какво е онова нещо, дето мърда под крилото на дракуса?

— А, това е коте. Лабораторно животно за опити. Сега ще видите как е попаднало там… Оператор номер три! Запис на експеримент осем-нула-шест! Дай го на четвърти екран!

— Слушам, камрад! — проговори операторът. Беше изпълнителен ранг, Вършител към научния корпус.

Записът тръгна. Комисарят обърна глава към съответния монитор.

Създанието на записа се намираше в същия ъгъл, както и в момента. В краищата на видеополето се сменяха цифрите на таймера и още някакви данни, неразбираеми за контрольора.

— Вижте сега — посочи спецът. — Вкарваме в изолатора подвижен обект. Проверяваме хищните реакции на дракуса…

Камерата показваше как към съществото се движи дребен военен сервус за профилактика на тръбопроводи. Малкият дракус вдигна глава на изящна шия и се втренчи в сервуса. Наблюдаваше го. Сервусът бавно се приближаваше.

— Ето, тук обектът съска… Оператор! Какво става с аудиопътеката на записа?

— Виноват, сега ще тествам декодера…

— Остави! Простете, камрад комисар, предишните оператори бяха настройвали апаратурата, а после се опитаха да я повредят… ще ви казвам какво се случи като звук… Оператор! Запис!

— Виноват… — Вършителят освободи стоп-кадъра.

— Ето — започна да обяснява завлабът. — Съска към сервуса. Роботът продължава да напредва. Дракусът съска по-силно. Виждате, изправя се… Ето! Предупредителен удар с върха на опашката — точно пред робота! Засега не му е навредил. Сервусът продължава. Дракусът съска. Ето тук млъкна. А сега…

Случилото се нарочно премина на каданс по знак на спеца.

Контрольорът потисна тръпката, преминала по тялото му и особено силно усетена в стомаха. Външно само премига.

Дракусът удари робота по корпуса с опашката си. И сервусът се превърна в купчина парчета.

— Не го заболя — каза спецът, без нарочно да отгатва въпросите на комисаря. — Не показа никакви признаци на болка или нараняване на опашката. Разби брониран корпус на сервус с повишена механична устойчивост… Следващият опит, оператор!

Смяна на кадъра.

— Същата ситуация, но този път навлякохме сервуса с кожа, одрана от лабораторно животно. Очаквахме дракусът да го нападне веднага, не чак когато реши, че сервусът го заплашва. Очаквахме, че ще е гладен и ще се опита да изяде робота. И вижте…

— Същата реакция.

— Но ето го — подушва кожата. И — ярост! Удря отломките на робота! Следващ кадър!… какво ще кажете?

— Момент… и вече напада сервусите…?

— От момента на вкарването им през отвора за подаване на храна на затворените в изолатора следствени и предназначени за изпълнение. Повече не предупреждава.

— Но не понечва да ги хапе.

— Не. Агресията му не е предизвикана от желание да утоли глад. Обърнете внимание на скоростта му на нападение. Сякаш е възрастен организъм, а не скоро излюпено… Чудесен материал за селекция на бойни породи — ако не беше дракус, разбира се. Но пък, кой казва, че новоизлюпени дракуси не могат да се дресират?… А вижте сега… вкарахме му живо същество…

Дракусът този път не атакува. Взря се отдалеч. Подуши. И предпазливо се приближи към животинчето. Бързо го лизна. Котето очевидно издаваше звуци, устичката му се отваряше…

— Никакви признаци на паника у лабораторното животно. Грубата ни апаратура, с която разполагаме за детектиране на пси-сигнали, отчете по-висока активност на пси-вълни в този момент. Навярно неконтролирана емоция. Всички други емисии от дракуса се губят във фона на апаратурата… Вижте го! Взе го под своя защита! Интересен вроден инстинкт. При данни на хищник, дракусът отказва да третира живи същества като плячка… но само полово незрели организми! Погледнете следващия запис! Възрастен лабораторен плъх… Уби го.

— Заради котето — възрази комисарят. — То първо тръгна в атака, отстъпи, поколеба се. И тогава дракусът се намеси. Вие му сложихте малък хищник. Той е солидарен с него.

— Да, аз стигнах до същия извод… но вижте сега. Проверка на инстинкта на самосъхранение. Пускаме второ коте — възрастен екземпляр… не, не го е осакатил дракусът. Остана ни неликвидиран материал от други опити в лабораторното крило… И показваме на дракуса възможностите.

— Стреляли сте по котката с картечницата.

— Да. Убедихме се, че дракусът направи връзката между смъртта на второто си другарче и картечницата. И ето сега…

На екрана оръжието, закрепено върху кинематичен манипулатор, се приближаваше към дракуса. Съществото отстъпваше. Отстъпваше. Отстъпваше.

Дотук — нищо интересно, помисли си Контрольорът. — Почти всеки нелоялен, озовал се в подобен бокс, също отстъпва. Често далеч по-позорно.

Дракусът бе притиснат в ъгъла. Нямаше накъде да отстъпва. И тогава… се изправи срещу картечницата. Не засъска. Не нападна манипулатора. Дори не посегна. Просто се изправи, зяпна право в цевта, втренчи се в оръжието и…

— То чака изстрелите! — възкликна Контрольорът, забравил за авторитета си.

— Вие го казахте. Нататък е още по-интересно.

Манипулаторът кривна и се прицели в котето — настръхнала от ужас топка косми. Секунда — и пред манипулатора отново стоеше дракусът.

— Момент, повреда в записа ли е това?

— Не. Просто съществото се придвижи наистина МНОГО бързо. Застана между картечницата и лабораторното животинче.

Контрольорът мълчеше пребледнял.

— Няколко пъти повторихме това изпитание по различни начини. Пускахме роботи, които да се насочат към котето. Дракусът разбиваше дребните модели, от по-едрите отстъпваше, като винаги заставаше между роботите и лабораторното животно… Странното е, че още е живо… Не сме им давали храна, дракусът и без това не я поглежда, а да, само вода пие…

— Това е разумно поведение — каза ледено контрольорът.

Спецът поклати глава и дори се засмя:

— Прилича, да. Но тогава трябва да допуснем, че у дракусите разумът се предава по наследство, също като вродените инстинкти… което противоречи на хегемонийската неврофизиологична теория. Нима предлагате обяснение от сферата на една реакционна, отречена от учените на Хегемониума доктрина, КАМРАД? — запита накрая многозначително.

Контрольорът отвърна с бесен поглед. Какво си позволява този лабораторен плъх! Тая хлебарка учена!

— Не съм упълномощен да отвръщам на нападките ви… КАМРАД! — продължи със същия вледеняващ тон. — Нито да споделям поверителни данни, които ме карат да направя такова изявление! Не се опитвайте да контролирате контрольор. Ясно?

Спецът разбра, че е прекалил. Сви се, прегърби се, скри глава в раменете:

— Виноват…

— Ликвидирайте съществото. Веднага.

Спецът се стъписа. Засуети се:

— Но… почакайте… колективът ми едва започна експерименталната програма. Имаме да изясним механизмите и рефлексите… втората сигнална система у това създание не може да е…

— Ликвидирайте изчадието. Докато не е късно, спец!

— Камрад, вие фактически саботирате изследванията на пирамидополиса ЖF-8009…

— Глупак! — изтърва нервите си комисарят. Стисна челюсти. И изведнъж запита, навеждайки се напред към монитора: — Онова там белег ли е? Върху левия му хълбок?

— Драскотина, да. Получи се разсейване при стрелбата по котката… куршум улучи дракуса…

— И?

— Люспите издържаха — сви рамене завлабът. — Странно, но съществото само потръпна от удара, а кинетичната енергия на муницията би трябвало поне да го събори на пода… Предполагам, че дракусът е преобразувал енергията в топлинна, защото широкоспектърните камери регистрираха нагорещяване на криловидните му крайници. Тоест, наистина служеха като радиатори за разсейване на топлина… Дракусът, впрочем, така и не се е опитвал да лети в бокса…

— Престанете да плещите несъществени неща, камрад! Отклонявате се от темата!

— Искам да кажа, че… създанието не е имало причини да се бои от картечницата, щом кожата му е бронирана.

Комисарят свирепо разду ноздри.

— Не ТОВА е важното, камрад. Обърни внимание накъде ГЛЕДА дребното чудовище, докато картечницата сочи между очите му!

— М-моля? Накъде гледа, какво искате да кажете?… В цевта гледа.

— Така ви се струва — контрольорът заговори по-тихо, но още по-зловещо. — Гледа всъщност право в камерата. Не тази, която прави записа, защото е маскирана. Гледа онази, която е на тавана на бокса. Давате ли си сметка какво значи това? Ликвидирайте тази гадина!

Няколко мига завлабът се опита да издържи взора на комисаря. Не успя, естествено.

— Официално ли ми нареждате да унищожа опитния обект? — сухо запита спецът, гледайки дланите си.

— Официално.

Прегърбен, спецът се приближи до щатния пулт на командната зала, над който имаше малки екрани за наблюдение и запис на изпълнението на екзекуциите. Отвори с ключ капака на панела. Отключи и по-малко капаче, под което се намираше червен бутон. Комисарят следеше пръстите му.

Спецът гледаше бутона. Посегна. Задържа. И изведнъж захлопна капачето, автоматичната брава щракна, закривайки спусъка на картечницата.

Спецът се обърна. Каза твърдо, но очите му шареха настрани:

— Искам потвърждение на нареждането от Ръководния ешелон в Централата на сектора ни. Имам право. Дракусът е ценен научен обект на изследване. Изучаването му е важно за Хегемониума. Не мога да поема отговорност да лиша Делото на Вечния от важен научен напредък, възможен скок в развитието ни…

— Спец… — каза Контрольорът през зъби. — Ти сам каза, че има проблеми с векторната комуникация. Колко, мислиш, че ще отнеме потвърждението на пълномощията ми?

— Имам право да поискам такова.

— Не ме слушаш какво ти говоря, спец. Аз пристигнах тук с векторен транспортер, след като девет пъти отлагаха рейса по маршрута към вашата воняща планетка! Девет пъти! В сектора имаме проблем, спец. Разни твои колеги-умници казват, че имало смущения във векторното поле. Но аз не съм тесен функционер. Аз съм бивш спец по космология и топология на хиперпространството. И такова нещо като „смущения във векторното поле“ е пълна дивотия и абсурд от рода на „суха водка“ или „репресиран без вина“. Тоест нещо, което не съществува в природата. Или поне в Устава и практиките на Хегемониума. Нещо СТАВА, спец. И това НЕЩО вероятно е свързано с вашата гадинка, която държите в разстрелния бокс, и с проклетите дракуси, за които в нашата вселена информацията е с крайно ограничен достъп, ако я има изобщо. Чуй ме, спец… преди четвърт смяна Централата на сектора изгуби комуникационна и телепортна връзка със СЕДЕМ вселени. А току преди да дойда, секна векториалът с периферния галактичен куп…

— Не искам да ви слушам — съобщи спецът. — Не ме въвличайте в поквара с пораженчески приказки. Провокацията ви няма да мине! За мен е обидно да ми правите подобни проверки, камрад комисар!…

— Идиот такъв — почти ласкаво произнесе Контрольорът. — Такива като теб не ги проверяваме, направо ги бесим в нашите изолатори. Обаче сега не ми е до проверки на твоята лоялност, ти, квалифициран вършител такъв. Сервус мозъчен. Интелектрон амортизиран. Отвори си очите за собствените си опити с дракуса. На мен не вярваш — повярвай на записите на лайняните си експерименти. Това създание — комисарят посочи, но не към екраните, а към щитовете-капаци върху прозорците, — тази твар малка, преди седмица се е излюпила. С вродени задръжки, неестествени за животно. Подръж я само седмица, като ѝ пускаш записи на информационните бюлетини на Хегемониума, и ще ти проговори с човешки глас. Имаш ЛИЧИНКА. ЛАРВА. БЕЗРАНГОВ… как беше на архаика… ДЕТЕ. БЕБЕ. Което се изправя срещу смъртта като герой от драматизациите за Вечния. Млък. Слушай и не крякай. Слушай, докато можеш. Докато АЗ мога да говоря. Имаш новородено същество… чиито ТТ-данни знаеш по-добре от мен. Питаш ли се КАКВО ли могат ВЪЗРАСТНИТЕ? За съжаление, ако ти кажа какво АЗ знам, че могат, ще трябва да те вкарам при дракуса и да ви застрелям и двамата. Казвам „за съжаление“, защото още си нужен на Хегемониума, макар че незаменими хора, знаеш, няма. Затова… убий гадинката, моля те. Убий я, докато родителите ѝ не са подушили местоположението на рожбата си.

Завлабът гледаше встрани. Двоумеше се. Контрольорът изръжма:

— Не ми ли вярваш, гад? АЗ не си вярвах докрай, преди да дойда в това смрадливо местенце, тая планетна система, в тоя коптор, в тая зала. Мислех, че са слухове. Провокации. Проверки. Контрол. Не са, спец. Това е реалният свят. Не чакай дракусите да дойдат. Убий малкото. То ги вика. Убеден съм. Нашите уреди не хващат писъка му за помощ… но то пищи. Нищо, че се пъчи пред картечницата. Страх го е. Гладно е. Иска да живее. Иска да брани разни малки животинки, хищни като него. Затова пищи. Убий го, преди възрастните да нахлуят…

Втрещеният спец колебливо посегна към капака на бутона.

Комисарят въздъхна с облекчение и посегна да избърше чело.

И тогава угасна осветлението.

В непрогледния мрак екнаха изненадани, стреснати вопли, които бързо се задавиха — в тъмното става още по-страшно, когато викаш. Поне в първия момент.

Шум от слепи, припрени движения. Трясък на нещо съборено. Изохкване. Груба физиологична ругатня. Още една — крамолна. За такава понижават в ранг. При предишни, неизкупени провинения — пъхат в бокс за изпълнение. Или ти навличат оранжев комбинезон на Декласиран.

— Спец?

— Контрольор?

— Какво става?

— Не знам. Късо съединение…

— Аха, късо, как пък не.

— Но защо не се активира аварийно захранване?!

— Защото нещо пие енергията от реакторите на пирамидополиса, ето защо…

— Нещо?… — гласът на учения като че бе възмутен.

Мракът бе лепкав и ужасно пуст. Комисарят имаше нужда да го запълни с нещо. С думи, например.

— Разследвах доклад от смежна вселена… — каза, следейки гърлото си да не издава квичене, а спокойни и стегнати слова. — Доклад за колапс и разгром на пирамидополисите и целите хегемониумни сектори там… Ликвидирахме очевидеца. За измяна, всяване на паника, разпространяване на лъжливи зловредни слухове, вражеска пропаганда, реакционна агитация, за саботаж и оповестяване на секретна информация. Да знаеш — ако се отървеш, същото те чака.

— Майната ти, комисар!

— Аха, майната ми. Хубав архаичен израз… Не я познавам — майната си. Ти не я познаваш. Никой в Хегемониума не си познава майната. Дракусите си знаят своите. И майни, и копелета. И държат да си изчистват сметките. Пият енергията на машините ни. Захлопват защитните ни не-полета. ТЯХ, щитовете, дават на късо, не електрическите мрежи. Изтърбушват линкори и вселенолети. Ти, спец, видя как става: пляааас!… с опашката. И край.

— Комисар, стегнете се!

Вопълът помогна на контрольора да се вземе в ръце. Дори му стана скучно, не просто спокойно. Отвърна лениво:

— Не звучиш мобилизиращо и героично. Още малко, и ще ревнеш, женчо… Бъди доволен, че не си в общите яруси… Охо!

Нещо тежко раздруса помещението. Земетръс? Да-да, земетръс. Пирамидополисите не помръдват при земетръс.

— Камрад контрольор, какво стана?!

Контрольорът не отвърна. Струваше му се, че едва-едва, съвсем мъждиво различава помещението. Сякаш осветено с много тъмночервена лампа. Аварийното осветление, което е автономно, всеки плафон — сам за себе си. Само че енергията в тях стига само за мъждукане, едва покриващо границата между инфрачервеното и прага на видимия спектър.

— Камрад контрольор?!

Писъците вече се надигат, задръжките падат. Отвъд звукоизолираните стени на ареста и военната зона, в ярусите на сградата-град върлува „адът“, архаично казано…

Контрольорът се извъртя към закритите с бронирани капаци прозорци към бокса и зачака. Бъди доволен, спец, бъди доволен, че ще свърши бързо…

Изобщо не се учуди, когато ноктеста лапа смачка отвътре щитовете като станиолени, а сетне в контролната заличка надникнаха две глави, далеч по-свирепи и едри от чутурката на дракусчето. Впрочем, то също надничаше, беше се покатерило по гърба на възрастните чудовища. Те се виждаха идеално — люспите им светеха. Засканираха с интелигентни, внимателни очи всеки човек в залата.

Комисарят съвсем спокойно чакаше да го забележат. Впрочем, не съвсем безучастно — беше му много любопитно какво ще последва.

А последва окото на дракуса, то се втренчи в неговите очи и бръкна през тях право в душата му.