Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (15) (роман-изповед)

7.

Радослав седеше до шадравана и наблюдаваше мрачно играта на уруруйчето, което се забавляваше да търкаля по пода полупрозрачен ивичест камък. Дебнеше го, после го гонеше, заплашително му цвърчеше. Навярно в този момент животинката бе най-жизнерадостното създание в целия пещерен палат.

Крилан лежеше с унил вид пред камината.

Мълчанието продължаваше вече доста дълго и змеят не издържа:

— Радо, моля те, разбери ме. Дадох дума да не споменавам за предложението на Алванд към Верена. А и след като тя нищо не ти е съобщила в посланието, значи няма защо да се тормозиш…

— Добре! — прекъсна го Радослав. — Подсети ме как се съблича това чудо.

— Дискът на лявото рамо. Завърташ три пъти наляво и четири пъти надясно. Закопчаването става по обратния ред.

Доспехите се разтвориха като разрязана какавида и се смачкаха на пода в метална купчинка. Дичо повдигна бронята, мачкаше я, въртеше, тръскаше и сумтеше.

— Нещо не е наред ли?

— Няма ни шевове, ни закопчалки… И що за метал е това?

— Сплав е, с много сложен състав и микроструктура. Сглобки, шарнири и всякакви механизми, изградени на молекулно равнище, са част от нея. Такава вещ не се кове, нито пък в пещ се изпича. Тя расте, както растат коралите. Има едни червейчета, полурастения-полуживотни, живеят в колонии и отделят метали, от които строят килийки.

— Благодаря за информацията — отвърна Радослав сухо, хвърли бронята обратно на пода и прошляпа с боси крака в съседното помещение. Там вече бълбукаше поръчаната гореща „вана“.

Крилан остана във всекидневната на временния „апартамент“ сам. За да избяга от скуката, той размести няколко камъка в пеещото фонтанче, в опит да промени мелодията. Успя, ала не беше доволен. Помъчи се още малко, но звученето все тъй бе далеч от желаното. Колко по-лесно е с касетофон, каза си и заряза това занимание. Замислен обходи палата. Върху масата се търкаляха вещи на Радослав, включително раздърпан бележник и няколко свитъка, в които Дичо си бе водил някакви записки. Разрови ги с нокът.

Тихият гонг сепна змея — вечерята пристигаше точно навреме, за да му даде по-смислено занимание. Той подреди съдовете върху софрата, която постави между огъня на камината и водата на шадравана. Метна небрежно няколко ленени салфетки и добави цепеници в огнището. Подуши апетитните миризми, изплъзващи се от гърнетата. Накрая тури в средата на масата един светилник и го запали с дъха си. Двете стомни земеморско вино като че ли бяха прекалено близо до огъня, затова ги премести. Избута с опашка столчето-пейка така, че когато Радослав седне, гърбът му да се топли от горящите дърва, а сам се настани от другата страна на масата. Облегна се на близкия сталактон.

Радослав обаче продължаваше да се къпе. Чуваше се как пуфти и доволно плиска вода в „банята“. Крилан си затананика нещо неопределено, зяпайки към тавана. Потупваше в такт с края на опашката.

— Радо! Манджата ще изстине!

Не последва никакъв отговор.

— Ей сега… — обади се той след малко. — А онези металови полипи, къде се въдят? Тук на Ишчел?

Змеят тайничко се зарадва.

— На Земята, но в друга реалност. Там има само океан с огромно съдържание метални соли. Направо си е отровен. Доколкото знам, обитава се само от дребни колониални организми. Няма интелигентни видове. Интелигентни според нашите разбирания. Но се опитомяват лесно…

Крилан се поколеба пред стомната, която се бе озовала току до устата му, поднесена от собствената му опашка. Отпи малко и я остави, а опашката си затисна с лапа.

Тропането на дървените налъми изпревари появата на Радослав. Мократа му коса стърчеше като бодли на кактус. Бодливо оставаше все още и настроението му. Той седна и започна да отхлупва наредените пред него гърнета.

— Нещо като китайска храна. Много готина. Реших да не прекалявам и махнах клечките. С вилица ще ти е по-лесно.

— Твоето същото ли е?

— Без мръвките.

— Защо?

— Змейовете не ядем месо.

Дъвчейки, Дичо повдигна вежди. Преглътна, отхапа от питката, гребна с вилицата и рече:

— Покрай Верена останах с впечатление, че сте всеядни.

— По принцип можем да бъдем — съгласи се Крилан и погледна с въпросителен вид дали да продължи да приказва. Радослав кимна едва-едва. — Векове сме работили не само над нашите умове, но и над нашите тела. За да оползотворяваме колкото може повече видове енергия, но най-вече за да „правим магия“. Змейският организъм допуска да поема какво ли не, но за успешен метаболизъм на „екзотично гориво“ е необходима и самодисциплина… Трудно ми е да ти го обясня… Предразположени сме, но всяко високоорганизирано и осъзнато разумно същество би го могло повече или по-малко. Обаче не си мисли, че можем да караме само на слънчева светлина. Не сме кактуси. А даже и те поемат вода, минерали. Нуждаем се и ние от вещество, желателно е ограника, пък нека и трици да са… А Верена, тя е и човек, но и змейско детенце. Змейчетата ядат месо, защото растат. И после известно време след смяната на деветата, последната змейска кожа пак похапват мръвка, особено в полусезоните — напролет и наесен. Но възрастните шаркани са вегетарианци.

— И ламите ли?

— Да.

— Тогава откъде такива нокти, зъби…

— За самоотбрана.

Известно време ядяха в мълчание.

— Още ли ми се сърдиш? — виновно погледна Крилан.

Радослав опипваше с език своите зъби.

— Чакам да ми мине — отвърна и продължи да дъвче.

Приключи, без да пропусне да обере соса със залче, и доволно облиза пръсти. Постави широко ръце на софрата и още с пълна уста попита:

— Да си ми виждал лунния камък?

Змеят завъртя глава като перископ на подводница:

— Тц. Да не би Пилето да го е забутало някъде?

— Аха, сигурно — преглътна той и с видимо съжаление чукна празното вече гърне. — Трябва да се обръсна. Можеш ли да ми намериш ножче?

— Мога да го направя аз. С нокът.

Дичо почеса с известно съмнение избуялата си брада. Представи си как обръснатите страни ще хладнеят приятно. Да, наистина е добре да разкара тая четина.

— Да не ме заколиш?

— Айде сега, приказки! Ти повече имаш мерак да ме изкормиш… май.

— Изпи два литра вино.

— Само за да го усетя, ми трябват поне още пет пъти по толкова. Нека три да са.

— Пяна?

— Ще си направиш, байно.

— След малко. Сега ме мързи. Наядох се като прасе.

Той се катурна на пейката, върху която Крилан предвидливо бе хвърлил вълнено космато одеяло. За него Радослав бе попитал дали не е бъкано с върколашки бълхи, което почти го обиди… ала после видя дяволито извитите ъгълчета в устните на човека. Докато се смееше на шегата, Крилан си помисли колко е далеч вече от старите си човешки навици. В това имаше нещо приличащо на носталгия, но пък не бе и лишено от удоволствие.

Напуснах. Сега ще е добре да пристигна наистина целият.

Полулегнал, Радослав съзерцаваше пламъците в огнището.

— Няколко пъти чух да се споменават Сенки някакви…

Змеят се смръщи, но добросъвестно му отвърна:

— Всеки достатъчно дълго живял шаркан прави за поколенията запис на спомените си върху кристал. Вдъхва своята Сянка в структурата на камъка. Отпечатък на паметта, разбираш ли? Удобното е, че можеш да задаваш въпроси на Сянката, не само да я „четеш“, и тя да ти разказва или показва. Потапяш се в живян някога си живот… Но на теб още ти е рано за това. Човешкото ти съзнание ще се препълни, пък и не всичко ще разтълкуваш. Даже аз внимавам да питам Сенките, при все че съм в драконово тяло. Само недей да ги мислиш за духове-призраци…

— Така, както го описваш, точно на такова прилича! Ами… ако един змей загине, преди да е сварил да си запише… мемоарите?

— Почти винаги Мъдреците успяват да уловят Смъртния повей. До голяма степен змейската памет е аналогична на холограма. За да се направи запис, е нужен един-единствен достатъчно обемен фрагмент от енергията, кодирана с характеристиките на личността на загиващия.

— Кристалите със Сенките, и те ли са в крипти? — сети се Радослав. — В Грота, при скрижалите ви от злато?

— Всъщност… не, има ги кажи-речи във всяко обитаемо жилище.

— Къде са? — огледа се Дичо.

— Гадинките, които кръсти „стъклонурки“, служат и за това. Корубата им е мъчно разрушима. Пък и информацията се копира във всеки узрял индивид. Телепатично. Нищо не се губи, дори при смъртта на някое животинче… Нищо не се губи… — повтори Крилан и леко кривна към друга тема: — Както и при Пътниците-Разказвачи! И при тях нищо не се губи. И те общуват помежду си мисловно, обаче малко по-различно и от съхранителите, и от директните телепати. Правят го чрез едно, да го наречем, „информационно поле“…

— Ноосфера.

— Да, ноосфера. Значи знаеш тази дума, добре. Много близко до истината е това човешко хрумване… Пътниците-Разказвачи са в същото време и генератори, които поддържат полето достъпно за не толкова вещи в осъзнаването раси. Държат всичко в паметта си и обменят знанията, новините… те не са само вестоносци, те са колективната памет на Кашеп, всички легенди, хроники… За беля, в началото атъланите някак смущаваха предаването на пресни вести…

— Те са живият интернет на планетата. Като така ли да си го представя?

— Амиии… затрудняваш ме. Нямам представа от интернет. Може и да е сполучливо сравнението ти.

— Че ти откога не си бил „оттатък“?

— Разкарах се оттам през осемдесет и девета година. Есента. Чувал бях за това чудо, ама при социализъма беше проблем да си вземеш домашен компютър, камо ли да общуваш с капиталистическата чужбина… Е, в наше село станеше ли дванайсет и половина — навсякъде се чуваше „Дойче веле“ от транзисторите…

— Разкажи ми за себе си, когато си бил човек — внезапно помоли Дичо.

— Ммм… Тъкмо се радвах, че съм се отървал от излишен багаж. Припомнянето е повторно изживяване за нас, Радо. Много по-ярко е за змейската психика от човешките спомени.

— Недей тогава — докопа се той до стомната.

Водата във фонтана се стичаше меланхолично. В комина скимтеше вятър.

— Алванд.

Змеят се размърда.

— Алванд — повтори Радослав с червено от пламъците на камината лице. — Огледах го. Вече започвам да ви различавам по-ясно, не само по пъстрините и цвета на кожата. Не сте ми вече еднакви като виетнамци. И… разбирам, че е красавец, макар и всички да сте просто съвършени. От моя гледна точка. Ти не толкова. Навярно те имат за грозничък. Говоря ти откровено, като приятел. Не. Не като. Въпреки гнусния номер от твоя страна — вдигна предупредително ръка, макар Крилан да не даваше признаци, че иска нещо да каже. — Но явно така разбирате нещата, вие драконите. Та мисълта ми е, ако Алванд се превъплъти в човешко същество, жените ще се влюбват в него от пръв поглед, а мъжете няма да се дразнят от това. Даже без змейското си излъчване, само заради фасадата и поведението. И нищо чудно… Верена да предпочете него. Все пак ѝ е по-близък от мен… и от който и да е човек.

По пода скрибуцаха две стъклонурки, уруруйчето вяло се преструваше, че ги напада, но те не му обръщаха внимание и обираха трохите покрай софрата.

— Искаш да ти възразя.

Стомната на Радослав избълбука отново.

— Да.

— Не бих могъл. Нищо чудно да се окажеш прав. Но това са глупави приказки. Нима не вярваш в обичта си? Нима не си сигурен в нея?

— Мамка му! Пред Алванд нищо не струвам! Той е змей! По-силен, по-интелигентен, по…

— Струваш толкова, колкото те оценява обичта ти, Радо.

— Лесно ти е така да говориш! Лесно ти е да раздаваш мъдрост на тъпия човек, да сияеш колко си умен!…

Крилан чак се отмести, сякаш стреснат от избухването, но се отяде:

— Ами ти защо не помълчиш, за да постигнеш същия ефект на умност?

— Не се нуждая от непрекъснати напътствия, поучавания, разяснения! Не съм последният тъпанар! — кресна ядосано Дичо.

Змеят премълча. Радослав затвори очи. Прикри лице от жарта на огнището. Хладина докосна горещите бузи. Смотолеви неловко:

— Извинявай. Бива ме само да обиждам…

— Стига бе, Радо! Змейовете изобщо не сме докачливи. Може да живеем дълго, но нямаме време за губене в сръдни. Думите са просто думи. А делата — то е вече друго… поне в рамките на Лъжовните езици е така. Изборът е твой, животът е твой. Колкото до помощта — искай я, защото тук можеш да не я чакаш да дойде сама. Искай си нещо направо, без намеци. И отказвай също директно. При нас така е прието. Ще ти благодарят, когато им посочиш грешките. Няма да ти се оправдават, когато не са съгласни с теб, че грешат. Тогава значи наистина не грешат, значи са преценили отвсякъде твърденията и действията си.

— Бях груб, Иване. Съжалявам.

— Знам, че одеве не чувах теб, Радо. Чувах да говори твоето огорчение. Пак ще ти го кажа с риск да си речеш, че отново те поучавам: Тук не гонят за думи. Думата не е действие. Между слово и постъпка има някакъв път… от който можеш и да се върнеш обратно. Противодейства се на действие. С нашите сетива и скорост на реакция то може да се предугажда. Но шамар да зашлевиш за дума при нас се смята за прекаляване…

— А вие не обичате да прекалявате.

— Да… въпреки че плесницата понякога е напълно адекватен отговор на нечиста дума. Знам също, че си нещо по-голямо от собствените си комплекси и емоции. Но е разбираемо, дето още не им държиш юздите. Малцина хора го могат вътрешно, не да се владеят и се сдържат само отвънка. Ама си прав… Наистина отстрани е лесно. Наистина прекалявам. Човешки навик. Това май пак беше поука, нищо че този път косвена… Сетих се за предишния си живот — поясни змеят унило.

Черупките на стъклонурките светеха. По стените Радослав забеляза и други гадинки, които мудно пълзяха сред увивните растения и излъчваха светлина.

— Вече се е стъмнило — обърна се той към Крилан. — Чак сега забелязах. Знаеш ли какво си мисля?

— Не. Чувам, че мислиш, но го прикриваш. Така трябва. Мислите са лично пространство.

— Мисля си, че след като сутринта ще излитаме в акция… трябваше да поканим Алванд на вечерята.

— Би било наистина учтиво — обтекаемо отвърна шарканът.

— Не бе, все пак сме един отбор. Утре ще си ближем раните, мама му стара!

— Точно това казах.

— Пак лъжовен език… Можеш ли да го извикаш?

— В момента е неуместно. Той е у родителите си.

— Утре ще му се извиня.

— Не е нужно. Не ставай по-правоверен от папата… Какво ще речеш да поспим? Имаме единайсет часа за почивка. После кой знае кога ще ни се усмихне слънцето.

— Покрай Драконче все си мислех, че почти не спите. На Верена ѝ бяха достатъчни два-три часа на денонощие и пак се цупеше, че прекалявала със спането.

— Драконче… — Иван го изгледа странно, с отсъстващ поглед. Тръсна глава и погледът му се фокусира. — Шарканите умеем да натрупваме сън и почивка все едно тлъстини за през зимата. Това ни е най-голямата отлика от всички гръбначни с централна нервна система. Какво?

— Имам още вино в стомната.

Змеят надникна в своята.

— Е, добре, да си довършим тогава глътките.

Уруруят надигна главица и издаде часовия си крясък. Човекът и змеят неволно се озърнаха към хронометъра. Беше точен.

— Пилето и докато дремем ли, ще врещи така?

— Не, разбира се. Много по-тихичко е, когато наоколо има спящи. Ела, мъник, да си кажем довиждане — Крилан благо протегна лапа към животинката.

Дичо надигна стомна, но я задържа пред устните си. С присвити очи гледаше как змеят играе с птичето.

— Иване, ти си самотен.

Змеят почти неуловимо трепна. Изви учудена муцуна към Радослав.

— Това пък откъде го взе? — засмя се дървено.

— Алванд се сбогува с близките си, а ти седиш при мен.

— Сам ли да те зарежа искаш?

Човекът отпи от виното, без да изпуска шаркана от поглед. Светкавично краткото отместване на змейския взор към стъклонурките скова челюстта му и той попита сподавено:

— Чии Сенки има в твоите съхранители, Иване…?

Крилан сякаш се смали.

— Дявол да те вземе, Радо, толкова устремно си се втурнал да се „натурализираш“, че чак страх ме хваща… — той се пресегна и с удивително подвижните си нокти сряза тънък ластар от растителния зелен воал. Пъхна го в уста и го задъвка замислено.

Човешки навик му е, просветна на Радослав. Тия челюсти хич не са пригодени да гризкат тревички…

— Премълчаваш ли нещо за сенките? Какво са наистина те?

— Радославе, има много видове Сенки. И да ти ги назова, не мисли, че ще схванеш същността им. Думите са просто звуци. И често повече крият понятията, вместо да ги означават… Сенките ми позволиха да се запозная с родителите си… Бил съм вече заченат, когато те тръгнали на бой. Загинали далеч от досегаемостта на Мъдреците, които иначе биха доловили смъртната им енергия и биха я записали. Но преди да поемат на поход, те изпълнили дълга си да съхранят своя опит и знания като сянка. Да, говоря си с тях…

Дичо потръпна, тъгата на Крилан го лизна с грапав език.

— Наистина печални са тия срещи. Сянката нищо ново не научава, не го прибавя към онова, което знае. Сянката не запомня събития, случили се, след като е била направена. Тя съществува в безвремие, докато някой се сети да я потърси. Не мога да се сдържа обаче да не влизам във връзка с тях… пък и вече не е толкоз мъчително… Всеки път ме питат кой съм. Казвам им, че съм техният син. Те се радват. Приказваме си. После си „тръгвам“, прекратявам контакта, те угасват, стават пак неактивни… Не, няма нищо зловещо или неестествено да ги виждам понякога. Сенките не са живи, Радо. Не страдат. Не са души на мъртъвци. Просто говорещи снимки, съхранени образи и мисли…

— Моите съболезнования, Иван-Крилане.

— Благодаря — крехко отвърна змеят. — За жалост… нямам подобни снимки на други мои скъпи създания. Само спомените си имам за тях. Радо, аз имах… имам… проклет Лъжовен език с неговите идиотски граматични времена! Може да е по форма правилно да се каже „аз обичах“ или „бях щастлив“, но по смисъл това е недопустимо! Обичта и щастието нямат минало или бъдеще. Те са сега. Като живота. Миналото го помним, за бъдещето мечтаем, но живеем сега! Родителите ми може да не са живи, но е тъпо да казвам „имах ги“! Сякаш аз вече съм в минало време!…

Той въздъхна сърдито и наду ноздри, изпускайки струйки пушек.

— Имам три майки и двама бащи. Заченаха ме змей и змеица, самодива опази душата ми, нова плът ми дадоха жена и мъж, хора. Жената, мама Валентина, ме доизноси, роди и възпита… бих казал добре. Биологичния татко на човешкото мое тяло, името му е Владимир, не го помня. Той почина при злополука, докато бях още съвсем бебе. Беше твърде чувствителен човек. Може би щяхме да се погаждаме. Клетник, смачкан от своето си семейство. Неговите моруци бяха същински Гераци, от ония, дето са раждали деца, за да не харчат пари за ратаи. Той първи усети в мен змея. Не издържа. И навярно сам предизвика Смъртта.

Съхранителите стояха съвсем неподвижни, проточили безизразните си главици към змея. Четирикрилото птиче сякаш и то слушаше тъжната изповед.

— После ме пое двойка Посрещачи-настойници… съвсем като в човешкия живот преди това. Не ме осиновиха, бях вече голям, но ми станаха истинска опора… Родителите на Алванд. Затова сме и близки с него. От друга страна… и ти ми допадаш. Мисля за теб, както се мисли приятел… и ми е много… тежко, че се случва така между теб и моя побратим. И двамата ви разбирам. При това много добре. И ми е мъка за всеки от вас.

Гърлото на Дичо беше пресъхнало, той припряно го накваси с вино.

— Може би… — каза дрезгаво — тогава не бива да летим заедно?…

— Не. Не ме тревожи самата ни операция. Боя се какво ще стане след това. Ще се радвам за единия… и ще ме боли за другия. Наведнъж. Болката няма да омрачава радостта, но и радостта няма да омекчи болката. Вече ме боли, Радо. Просто знам какво е.

— Разкажи ми тогава.

— Сигурен ли си?

— Ще ти олекне. А може би и на мен.

Крилан стана и донесе още една стомна вино.

— Наздраве!

— Наздраве, Иване.

— Ха слушай сега. Ще ти е за лека нощ приказка… Първото ни виждане като влюбени беше не в кафене или бар, нито на купон, гости, кино — нищо такова. Беше в сладкарница, на по пастичка и боза… Не, чакай… Ще ти разкажа историята другояче.