Николай Теллалов
Слънце недосегаемо (26) (роман-изповед)

5.

Иван отново се прибра след мръкнало. Умислен.

След като слезе на мегданчето от автобуса, мина покрай смесения магазин на Мариана. Бакалията работеше, но жената не беше вътре. Вместо нея стърчеше, опирайки корем в тезгяха, Здравко. Имаше вид на наказан… и трайно, хронично шокиран. Иван закрачи по-бодро. В небето висеше пълна луна, обгърната с тънкото облачно було на светъл харман. Дори човешките очи на змея различаваха в ореола плахите цветове на дъга. Иван погледа месечината с умиление. Но по пътя до дома отново потъна в грижите си.

Димитър още не се бе върнал от работа, но в кухнята завари Елена и „Ален“. Двамата оживено беседваха, а може би и спореха, но очевидно дори разногласията доставяха на стопанката удоволствие. Поне изглеждаше подмладена, с поруменели страни и блеснали по детски очи. Иван спря, за да ѝ се полюбува.

Забелязаха го, че наднича през вратата, цяла минута по-късно — даже и „французинът“ не реагира веднага. Алванд бе облечен в синя риза и черни официални панталони с ръб. Само сако и вратовръзка му дай — на какво ли ще заприлича?…

— Ванко, здрасти!

— Ivan, comment allent les affaires?

Поздравиха го… и си продължиха с локумите. Иван измига. Поклати смаяно глава.

След още минута, две или пет, Елена дяволито го стрелна с очи:

— Защо стоиш там и гледаш като таласъм?

Той влезе, закачи якето на закованите от вътрешната страна на вратата куки и седна на пейката до Алванд.

— Как гледат таласъмите?

— Стреснато.

— Ами гледам ви как си шпрехате, та пушек се вдига, и рекох да почакам да светнат субтитрите… Алл… ен , накъде? У парти, мон ами?

— А concert a Sofia. Je depeche, pousse-toi.

Иван послушно мръдна, правейки му път. Алванд се изниза и Елена тръгна да го изпрати — най-вероятно, за да си довършат приказката. Бъбреха, прекъсвайки се весело — също като ученици. Иван със смайване установи, че без да се напряга, нищо не успява да разбере. Сви рамене, крадешком се огледа и отвори с призрачна опашка хладилника. Сетне очите му светнаха и отвътре послушно изскочиха три кофички кисело мляко. Успя да ги приземи на масата пред себе си миг преди Елена да се върне.

— Ванко, голям бозайник си станал! — засмя се тя и ласкаво разроши косата на племенника си.

Иван престорено недоверчиво огледа кофичката и издаде долната си устна:

— Не… не е боза. Ето виж!

Елена седна на отсрещния стол и се облакъти на масата.

— Зачудих се закъде се е издокарал така — кимна към външната врата Иван. — Като за първа среща. А то било концерт… Той и вчера беше, нали?

— Вчера е ходил да чуе някакъв виолончелист от Корея, май в една от малките зали на НДК или в зала „България“, не запомних… Избърши си млечните мустаци, хлапе такова.

Иван правеше гримаси.

— Приятелят ти е доста начетен.

— Тъй ли? — този път не се преструваше, но пред Елена това мина като поредния майтап.

— Определено има класическо образование.

— За какво си мъркахте толкоз разпалено? — небрежно попита Иван, отваряйки второ кисело мляко. Вчера беше заредил малкия хладилник с повече от дузина кофички, с което предизвика хълцане у леля си.

— За религия.

— Религия?

— Да. Разгроми пред мен всички божества от „Илиадата“. Богове ли, пита ме. Аха, ония, дето все се гневят. И като ги почна… Зевс убива сина на Аполон, а той, нафуканият гангстер-колежанин, така го нарече, продължил безропотно да служи на боса и даже му се подмазвал. Олимп, казва, е като дома на дон Корлеоне, само дето боговете са по-големи диваци от бандитите, че и узурпатори… и всичко, което кажеше, подкрепяше с толкова остроумни и точни примери, че… просто възхитителен! Що за богове, казва, не са изградили нищо, само използват вече направеното от титаните. Много ми беше забавно! Не очаквах такава ерудиция…

— Защо не. Ален… — за малко Иван пак щеше да изтърве истинското име на събрата си — е умно момче.

В следващия момент той усети различен полъх откъм Елена. И си даде сметка, че това, което почувства едва сега, беше присъствало в нея от по-рано. Просто бе малко позасипано с възхищението на жената към събеседника, с който може да се говори интелигентно и увлекателно. Двете ѝ настроения не се смесваха, не се потискаха едно друго. Под впечатленията от приятния разговор с „французина“ се спотайваше тревога, но с непознат привкус. И в момента тъкмо тая тревожност изплува нагоре.

Елена попита направо — сякаш се боеше, че няма да посмее да зададе въпроса, ако вземе да обикаля отдалеч:

— Ванко, бил си в Чуждестранния легион, нали?

Иван почти не се озадачи. В действителност, шашавото питане представляваше образец за логика. Вероятно по този начин Елена навързваше в стройно обяснение предположенията си за всички събития — сегашни и отпреди девет години. Присъствието на „Ален“ и липсата на вести от Иван през цялото време са ѝ подсказвали как да нареди пъзела, как с възможно най-малко болка и страх да отговори на мъчещите я въпроси.

Змеят с човешка кожа само се подсмихна. Не искаше да лъже. Не можеше да каже истината.

Както се надяваше, Елена изтълкува това по свой начин.

— Не искаш да отговаряш, добре. С Ален изглежда сте… много добри приятели.

— Без малко да кажеш „братя“ — подхвърли Иван. Каза го механично, преди да се усети, че прекалява. Ох, гадни човешки навици… тялото диктува реакции, хитрува, заобикаля съзнанието, лъже волята…

Елена се сепна и направи големи очи:

— Да… наистина… имате някаква прилика. Сродни души — усмихна се тя по своя неподражаем начин, свеждайки глава. — Навярно имате еднаква карма. Сходни вибрации. Свързва ви общ път, над материалните неща…

Еднаква карма… — помисли си Иван. — Лельо, мила, колко често отгатваш нещата, без даже да подозираш до каква степен си права…

Ала на глас рече:

— Хм. Душите не са ли материални? Според мен са. Защото нематериалното е илюзорно. Съществува само като начин за тълкуване на материални неща.

— Наистина личи, че Ален ти влияе! И той е краен материалист. Казва, че няма разлика между материалното и духовното.

— Няма… граница. Според мен.

— Да, правилно, така го каза.

— Май… нещо не сте се разбрали правилно.

— Няма значение… Видях го с речници. Учи ни езика. — Иван потисна усмивка. — Преди не се ли е интересувал как звучат думите на български?

— Не… нямахме време.

Елена стана още мъничко по-сериозна. Приглади покривката, поглеждайки ръцете си, и рече небрежно:

— Той ми спомена, че сте били ранявани.

Ох, Алванд…

— Дреболии — още по-небрежно отвърна Иван.

— Да, той реагира по същия начин — jamais gravement… — Тя потърси очите на племенника си. — Ванко, кажи ми, че си се върнал завинаги. Че повече никъде няма да те пращат… който и да е. Вече сме в други времена.

Иван сведе лице към третото, все още неотворено кисело мляко.

— Значи, пак ще продължите с тази ваша… професия? — тъжно попита тя, поглеждайки го с надеждата да отрече.

Той отвърна на погледа ѝ.

— Не е професия. Такъв е животът ни.

Каза го меко, но непреклонно. Вътрешно недоумяваше за смисъла на „другите времена“.

Елена отново потърси спасение в гънките на покривката.

— Ами да, в един момент ставаш част от това, което вършиш… — въздъхна тя, но отново се усмихна ведро. — Важното е, че си жив и здрав. Виждаш ми се уморен, иди да спиш, аз те заприказвах. Друг път ще си бъбрим до късно.

— Няма страшно. Винаги ми е било и ще ми бъде приятно да си бърборим. Бате Митьо май се бави?

— Обади се, че няма да се прибере преди единайсет. Имат повреда в една от машините, някакъв кран. Трябва спешно да го оправят, за да продължат утре с ремонта на моста.

— Така е, като още е в „Пътно строителство“… Ами, лека нощ, Елена.

— Лека нощ, Ванко.

* * *

— Днес гледах чуден залез.

— Прекрасно.

Алванд не усети какво означава празната по същност фраза, защото твърде бързаше да зададе някакъв свой въпрос.

— Край мен минаваха много хора. Наблюдавах и тях.

Иван вдигна глава. Събратът му искаше внимание не просто така.

— И никой не се спря, не се загледа в чудните цветове, никой не се сбогува със Слънцето до сутринта — продължаваше Алванд.

Иван се опита да отгатне въпроса и с интерес зачака да разбере дали е познал.

— Не са слепи очите им — развиваше мисълта си змеят, предпазливо избирайки думи, заслушан в това как звучат от устата му. — Различават само два основни тона по-малко от шарканите. Не са слепи умовете им, поне и такива имаше сред тях. Не им хрумва, че винаги е възможно да не доживеят до зората. Чувстваха се заети. Плитки са сетивата им, бързо им се пресищат и уморяват, затова и съзнанието им заспива. Трябват им нови впечатления, нови дразнители, за да ги държат будни. Живеят по навик. Аз си отговорих сам, Иван. Благодаря, че ми помогна.

Иван се усмихна.

— Ти знаеше ли какво ще попитам? — блесна с очи Алванд.

— Не. Сега знам.

— Те не ценят нищо, което им се дава даром. Дали понеже нямат стойност в собствените си очи? Как чудато и странно това се преплита със себичността им… Но трябва да има нещо положително, не става само с „негативизъм“ да се живее.

— Затова превръщат Хаоса в подобие на ред. Вместо да потърсят Равновесието.

— Никой не ги е научил… — въздъхна Алванд.

— Те сами не желаят да се научат. Силен сблъсък на два противоположни Потока…

— Тъжно ми е за тях, Иван.

А Иван седеше с каменно лице и мълчеше.

Обади се чак когато Алванд пусна видеото и понечи да си надене слушалките, за да не пречи на събрата си. Беше донесъл нови касети — предимно фантастика, Иван мярна „Видове“ и „Видове 2“.

— Алванд, какво друго научи за хората?

— Че песните им са тъжни. Особено тези на народа, който те е отгледал. Хубавите песни винаги са тъжни — настоя той. — Нима хората ценят повече тъгата и не държат на радостта? Как успяват да пораснат и да помъдреят в такива условия?

— Само тъга ли съзря?

— Присъща е.

— Присъща е на всички хора, не само на българите.

Алванд докосна с пръст челото си и притвори очи.

— Срещнах чужденци — съобщи той. — И не видях толкова тъга у тях. Видях самодоволство.

— Живеят по-добре.

— По-добре са облечени, по-хубава храна ядат, имат удобства… сетих се за друго. „Едно ферари с цвят червен“. От ТОВА ли се живее по-добре? Наистина ли това му трябва на човека?

— На повечето.

— Хма! — възкликна змеят. От ирисите му плисна топазен блясък и той завъртя глава в недоверчив кръг.

Замълчаха. Алванд гледаше два филма на два екрана, прелистваше и страниците на тълковния речник. Иван се мръщеше над вестниците. Статиите говореха за издевателства на монополиста при плащането на сметките за парното, а зимата тепърва предстоеше… полицай застрелял непълнолетна ученичка… пожар в дискотека на морски град, почти всички пострадали са момичета… правителството взе решение да намали ДДС, но вече щяло да начислява данъка върху хляба и млечните продукти.

Журналистите с право биеха тъпана, но истеричният тон на техните писания правеше проблемите да изглеждат лековати, дори и трагичните. Защо е тая кресливост?…

Едната слушалка изпадна от ухото на Алванд. Видеомагнетофоните замръзнаха на стоп-кадър.

— Странни са фантазиите и страховете на хората — промълви змеят.

— Не се изтощавай.

— Внимавам.

Иван въздъхна и пак отложи вестника. Вдигна вежди: питай, хайде.

— Сега чух от филма изречение, което ми припомни да уточня едно понятие. Какво ще рече „греховна любов?“ Има ли смисъл в човешкия език това?

— Има.

— Надявах се да е просто безсмислица — унило отвърна Алванд. — Един и същ език за общуване и размисъл… За събеседване и за монолог… Олеле. Виждат света само от една точка. И страдат от несъвършенството си, сякаш някога са притежавали съвършенство… притежание. Притежанието има силно значение за хората. Неща, които не са им нужни.

— Нужно им е нещо, което да ги отвлича от това, че не ценят себе си. Вече си го забелязал.

— Мислейки на лъжовния език, не виждам тези връзки… Интелигентността тук води до въображение, а то подгрява самозаблудата… Това е капан!

— Да.

Алванд помисли.

— Хората не действат, те реагират — огласи той извода си.

— Те си го знаят.

— Знаят, но не ОСЪЗНАВАТ!… Извини ме, благодаря ти.

— Събрате, не се снишавай толкова ниско. Нашата липса на страх от смъртта тук, в този свят, означава нулева воля за живот. Не любов към живота.

— Ако не летя ниско, не усещам миризмата. Плащам с това, че се блъскам в дърветата.

— Ако не намалиш скоростта, нищо не различаваш обаче.

— Бавното летене изисква повече усилия… — кимна Алванд.

— … повече умора. Ще паднеш под краката им.

Алванд се стресна:

— А те няма да спрат. Без да ме мразят, ще ме стъпчат…

— Да.

— Тук нямат милост към падналите?

— Колкото милост имат щастливите по тукашния начин към нещастните. Защото не ги разбират. Страхуват се да разбират, почти никой от тях не е съгласен да поеме част от болката на другия. А болният завижда на здравия.

— Това е от късата им памет? Не помнят състоянията си на болка и затова отказват съчувствие и се сърдят на щастливите, задето им отказват капки от своята радост. Да, защото „своето“ е само „свое“… Чух ги да казват „боря се с живота“. А кога живеят, след като се „борят“?

— Ох, Алванд… Тук смятат, че обратното на Обичта е Омразата. Омразата според тях е първично чувство…

— Затова любовта им минава през омраза… но… „Първичните чувства, които е добре да се избягват — изрецитира Мъдрите скрижали Алванд, — са Страх, Завист и Мързел на ума, тялото и езика. А противостоят им Обичта, Възхитата и Любопитството да узнаеш, радостта да направиш, удовлетворението да изкажеш и да изслушаш… Всички чувства и усещания се състоят от изброените първични импулси така, както бялата светлина е съставена от деветте цвята на дъгата…“ Правилно ли го преведох на български?

— Горе-долу.

— Много дълго.

— Длъжко е, да. Нали трябва да накараш лъжовните думи да предадат точния смисъл.

Алванд грейна, щракна с пръсти!

— Това е то! Ще го обмисля, благодаря, Иван! Усещам, че има нещо, което пречи на този свят да се разпадне! Ти си готов за Мъдрец, събрате! — добави той уважително.

Иван се навъси.

— Бих предпочел Щастието да ми беше Учител…

— Никой не избира пътя си. Избираме само как да го извървим най-добре и с повече радост…

Иван прие жеста с кимване. Но премълча, че според него Земята на хората НАИСТИНА се крепи върху Навика. Не искаше да обърква и обезсърчава събрата си. Пък и Алванд тутакси би затънал в езиковите дебри, подхвръквайки от време на време, за да посочи например, че навикът е инерция, че е двуостра, че в крайна сметка подклажда Мързела на духа… А и хората НЕ УМЕЯТ нито да се страхуват като разумни създания, нито да мързелуват, без да се отегчават, нито дори свястно да завиждат, така че да се мобилизират за нещо градивно! В края на краищата „лошите“ първични чувства-мотиви, според закона на противодействието, често пораждат „добри“ действия. Както и обратното — „добрите“ импулси да доведат до… път към ада, да го постелят със себе си.

Не, нека Алванд си рови, не е малко драконче. Може пък да открие нещо интересно.

Хората открай време са привлекателен обект за изследване. Всяко шарканско поколение си задава въпроси за тях, търси отговори. Кой знае дали Алванд няма да направи някакъв пробив в това отношение?

Продължиха всеки със заниманията си. Иван — борейки се с навиците си да се ядосва за нещата, които научава. Алванд — жаден да разбере объркания свят на хората.

* * *

Жената бе много възрастна, съсухрена, спретната. Пристъпваше бавно, като часовникова стрелка.

— Момиче — обърна се тя към високата минувачка с хубава гъста коса, — бихте ли ми помогнали да сляза по стълбите, моля.

Помолената, която изглеждаше на малко повече от трийсет, я погледна, отмятайки косата от лицето си с рязко движение на глава.

— Разбира се, госпожо, хванете се за мен.

— Простете, че ви бавя…

— И дума да не става! Тъкмо си търсех повод да не бързам. Позволете ми обаче да ви упрекна — не бива да излизате сама!

— Имах бастунче, момиче, но докато слизах от автобуса, шофьорът потегли и то остана заклещено на вратата…

Минувачката хвърли кос поглед към бабата. После стрелна с очи наоколо.

— Къде отивате? И без това нямам какво да правя. Спокойно бих могла да ви придружа.

— Много сте мила, но…

— Моля ви, направете ми това удоволствие. Като малка много обичах да се разхождам с баба ми. Та, закъде казахте, че сте?

— Ами… тук някъде трябва да работи внук ми… В Полиграфията…

— Полиграфията? Хм. До БТА? От провинцията ли сте?

— Да. Пък и виждам доста зле… само ми покажете къде е тази сграда…

— Изглежда не са ви ориентирали добре. Не се притеснявайте… Обещавам ви, че много преди края на работното време ще намерим внук ви! Но преди това… ужасно съм гладна! Нали няма да ми откажете компания? Не повече от петнайсет минути в онази баничарница, нали?

Върлинест младеж с жълтеникаво-кафяви очи наблюдаваше двойката, отдалечен на около петдесет метра. Чуваше всяка тяхна дума. Тъкмо подминаваха бистро. Минувачката бързо прецени предимството на свободната маса и рече:

— Знаете ли, госпожо, вижда ми се далеч тая баничарница. А сега има слънчице, тук е завет. Седнете малко да си починете… аз ще изтичам и веднага се връщам. Да, така… Секунда само… Госпожице! Бихте ли донесли на тази маса едно капучино и едно мляко с какао? — минувачката успя да подмами сервитьорката с едра банкнота, която пъхна в ръката ѝ, след което ѝ прошепна няколко думи на ухо. Сетне с енергична крачка тръгна към баничарницата. Крадешком извади мобилен телефон от чантата. На челото ѝ легна вертикална бръчка.

— Ало? Вкъщи ли си? Чудесно. Чуй какво искам сега. Ела с колата на спирката пред моята работа, там, където обядвам, но отсреща… Ще пропуснеш малко лекции, чудо голямо. До петнайсет минути ще дойдеш ли? Знам, че винаги мога да разчитам на теб! — тя се усмихна, свали апаратчето от ухото си, огледа се на пешеходната пътека и натисна друг бутон. Тръгна да пресича, озъртайки се, леко намръщена. С неприязън погледна телефона. Вече съвсем пред баничарницата, набра друг номер. Обърна се назад и късогледо присви очи, за да се убеди, че старицата послушно и някак безпомощно седи на пластмасовото столче, както и че млякото с какао е пред нея, но тя не смее да посегне към чашата. — Мими? Шеф ни в офиса ли е? Защото не отговаря. Добре. Ако се върне до един час, кажи му, че ми изникна спешна лична работа. Каква гюрултия може да вдигне, някога да съм оставяла някоя поръчка недовършена? Да съм закъснявала със срока? Нека ми се обади тогава… Не, не, ще имам време да си довърша, денонощието има двайсет и четири часа! Хайде, затварям…

Алванд проследи купуването на три банички — „Две отделно и да са от най-меките и топли, моля!“ — и обратния път на младата жена до бистрото. Видя я как се сепна на двайсетина крачки от заведението, сетила се за нещо, как премести баничките в едната си ръка и как отново извади телефона:

— Ало? Да, да, не се и съмнявам, че пътуваш вече. Обаче… хрумна ми още една поръчка. Отбий се някъде по пътя и купи бастун… Обикновен бастун. Нищо ми няма, естествено… Ще видиш. Хайде, доскоро… Ама, госпожо, млякото е за вас, заповядайте! Просто си казах, че кафето може да ви е силничко… Сега ще хапнем и след малко ще идем до полиграфския комбинат…

След три минути Алванд се обърна и тръгна по пътя си.

Хората се заглеждаха в него. Лицето му сияеше.

* * *

Алванд отново се бе нагиздил парадно.

— Анкор? Кель консер? — поинтересува се Иван, който от вратата тръгна към хладилника.

— Трийсет години „Щурците“ — обади се със завистливи нотки Елена.

Иван се спря с кофичка кисело мляко в ръка.

— Ъ! — Той поразмисли. — Е, аз и без това предпочитам да си ги слушам на касетка или диск. Изчезвай, Ален, ще изтървеш автобуса. Продай излишните билети или си хвани някоя засукана човечка… девойка.

Алванд махна на Елена за довиждане и хукна навън, навличайки шлифера в движение.

— Но ти защо не го придружи? — учуди се Иван, надигайки млякото.

— Аз — въздъхна тя — минах времето да се правя на хлапачка и да подскачам по агитки, митинги и концерти. Ален ми предложи, разбира се, но не ми се ходи без Митко.

— Той би настоял да отидеш!

— Не, Ванко, и аз вече предпочитам касетите и плочите. Предимствата на възрастта — да се лишаваш от разни неща без съжаление.

— Хм. По този начин — да… Но не следва ли със зрелостта и началото на едно закостеняване?

— Е — небрежно махна с ръка Елена, — всяко нещо си има две страни.

Иван се намръщи. Загледан в нищото, отпиваше големи бавни глътки от кофичката.

Елена го наблюдаваше известно време.

— Слънце си, когато си щастлив, но когато не си… като тресавище без дъно си, Иване.

Това го сепна.

— Мислех си над двете страни на нещата — оправда се той и се слиса колко лесно и близо мина до лъжата. — Виж, струва ми се погрешно схващане. Не съвсем погрешно, ами непозволено схематизиране… — Иван се огледа, приближи се до масата и започна да къса ивица от празните полета на вестника.

— Защо? Всяко явление, характерите дори, сезоните, самите предмети са като монети — имат гръб и лице.

— Ха. Някои неща имат само лице. Други нямат гръб.

— Не съществуват такива! — засмя се Елена.

— Да ти дам ли пример? — хитро попита той, имитирайки безуспешно даскалския поглед на бате Митко. Приключи с късането на вестника и забърса тубичка лепило от рафтчето до радиото.

— Дай да видиме! — с готовност се съгласи леля му.

— Наистина ще ти ДАМ… Ето.

— Какво е това?

— Ивица хартия, лист, слепен на геврече. Има вътрешна и външна страна, нали?

— Да… — сви тя рамене.

— А ето сега го късам и лепя пак, но завъртам единия край, опакото с лицевото… какво се получи?

— Изкълчено геврече.

— Което няма външна и вътрешна страна. Провери с пръст, прекарай го по повърхността.

— А! — смая се жената. — Наистина!…

— Лист на Мьобиус. Математик, живял през осемнайсети век… май. Тогава го е измислил. Или открил. Та, ето ти нещо, което има само ЕДНА страна. Само не ме карай да ти го покажа с монета!

Не че не бих могъл…

Елена разглеждаше листа в дланта си. Държеше го много внимателно, като крехка играчка за новогодишна елха.

— Над какво се замисли? — подхвърли Иван.

— Чудя се модел на какво е?

— На всичко, за което си мислела, че има две страни.

Тя поклати глава, не беше съгласна.

— Безкрайност. Това е безкрайността.

— Хайде бе! — иронично присви очи Иван. — И как така ти се побира в шепата? Ами да — безкрайност. Портативна вечност. Не е ли прелестно… лельо?

Тя прие играта и престорено се нацупи.

— Не е прелестно да ми викаш „лельо“.

— Ами някой одеве ми приказваше за старост-нерадост и че не му се ходи по концерти… — Пресегна се и натисна копчето на радиото. В стаята нахлу рокендрол, жив като пролетта.

Елена направи две-три стъпки, ритъмът я увлече, тя се завъртя през кухнята. С дънки и вързана на опашка коса наистина ѝ отиваше да е гимназистка — „хлапачка“. Може би гимназистка с грижи, хвърлили сенки върху лицето… но само толкова.

За неудоволствие на Иван тя не продължи да танцува. Преминавайки покрай радиокасетофона, Елена окачи мьобиусовия лист на антената му и намали звука.

— Нека си знаем гьоловете… и годините — каза засмяна и седна.

О, слънце, досети се изведнъж Иван. Остеопороза. Затова върви така предпазливо, сякаш плува. А навремето я викаха в отбора по спортни танци… Лельо, мила…

Той плъзна магически пипала към нея… и веднага ги отдръпна. Алванд вече бе започнал с терапията. Не само си приказва с Елена, защото му допада като събеседник. Ах, ти, оръженосецо…

— Как мина днешният работен ден? — попита той светски и пристъпи към хладилника.

— Както винаги — махна Елена. — Канцеларщина. Чудя се дали когато дадат ДЗИ на някой чорбаджия, няма да се оправят нещата… А, в автобуса на връщане един младеж, не му знам името, тук от махалата е, играехте като малки…

— Черен такъв, с криви зъби?

— Да.

— Стоян.

— Може би. Пита ме как си… няма ли да отидеш за един мач на игрището…

— Ааа… не е Стоян. Пламен е. Хм. Ами защо сам не дойде да ме викне за мач?

— И аз това попитах, той нещо замърмори…

— Хм. По едно време си мислех, че цялото село ще се изсипе на гости да ме зяпа, пък то… — Иван загърби Елена, защото се изчерви. Този път ПОЧТИ излъга. Изобщо не се чудеше на липсата на интерес от страна на съселяните си. Мисловният щит ги пропъждаше и укротяваше любопитството им.

Но Елена имаше свое обяснение, което по други причини изопна Иван — отначало от изумление.

— Ами хората ги е страх още… — рече тя многозначително.

— От какво?

— От Държавна сигурност.

Иван бавно се обърна.

— Нали не мислиш, че аз имам нещо общо? — попита той и млъкна.

Явно мислеше. Ами да, как иначе да си обясни РАЦИОНАЛНО какво се е случило, как така е жив, а са докарали ковчег и предали смъртен акт…

— Не е каквото изглежда — каза намусено.

Елена сви рамене. Всъщност, не беше засегната, че племенникът ѝ има някакви тайни. Приемаше ги. И все пак отглас от укор прозвуча в думите ѝ:

— Назоваването на нещата с истинските им имена дава сигурност. — Тя наклони глава и сложи точка на темата, продължавайки с друго. — Сигурност и власт, контрол над нещата. Това дава словото. Нали затова е било в Началото.

— Хъммм… не съм съгласен.

— Винаги си несъгласен — засмя се Елена, подготвяйки се за спор. Не беше престанала да обича дискусиите, стига в тях да няма противопоставяне. Везничката тя.

— Първо, не съм съгласен, че в началото е било словото. Нито мисълта.

— По това сме спорели с теб до малките часове — подсети го тя.

— Добре, да не се връщаме тогава. Но ето, казваш, че с назоваването на нещата придобиваш контрол над тях. Това е… илюзия. Единственото, на което можеш да разчиташ, като наричаш нещо, е да придобиеш разбиране за същността на самото назоваване. Което не е малко. Да, това вероятно е вид власт. Но е като… ето, местоимението „мое“. Не в смисъл на нещо, което ми принадлежи, а нещо, което съм направил, станал съм причина да се случи. Така „власт“ е като да се научиш да правиш балончета с дъвка, да караш колело без ръце. Това е власт над теб самия. Над мислите, над идеите, на които може и да не си им автор, но ги споделяш. Власт над представите ти за действителността. Тогава става малко по-лесно и възможно да я видиш каква е наистина.

— Хм. Ти реши да не се връщаме към стари спорове, при което само затвърждаваме мненията си, без да се разубедим. Но искам само да видя дали отново мислиш за някои неща по същия начин… Помниш ли какво ми казваше за случайността?

— Подсети ме.

— Че случайностите са вълнички в реката на предопределеното.

— Така ли съм казвал? — потърка чело Иван. Да, така беше. Интуитивен превод от езика, който още не знаеше наяве. Доста точен превод. И, по каноните на заблудата, нещо се е изплъзнало.

— Самите случайности съставят „предопределеното“. Но понеже много неща имат връзки помежду си, а където има връзки, отношения, не може да се говори за случайност… Така че случайности има, но рядко са ЧИСТИ случайности.

— Аха, и аз казвах същото, а ти ми възразяваше. Препирахме се за свободната воля.

— Репчил съм се, защото я постави в религиозен контекст, затова…

— Радвам се, че си се развил, Ванко, пораснал си.

Споренето не я интересуваше. Просто обичаше да общува.

Как не съм видял точно това. Ама че турук! Турук с люспи.

Той се засмя и вдигна ръце: предавам се.

— Развих се, да. Надявам се. Само рисувачеството ми не се разви.

Елена изведнъж подрипна:

— Ау, забравих! Приготвих нещо да ти покажа — и го забравих!

На лицето ѝ се появи хитра усмивчица, сякаш криеше сладкиш. Иван чак се облиза.

Тя изпърха от кухнята и бързо се върна, най-вероятно от спалнята, защото оттам хлопна чекмедже.

Носеше детска рисунка с боички. Подаде му я тържествено.

— Малко преди да дойдете у баба Стана, когато научи, че имаш братовчедка, ти ѝ прати писмо. Загубихме го някъде при строежа, но рисунката оцеля.

Иван стреснато гледаше забравеното си художество.

Слънце ми, нима съм ЗНАЕЛ тогава?

Цветовете бяха потъмнели, многото напластени боички се лющеха, особено по прегънатото на листа. Елена надникна над рамото му и каза:

— Принцеса с криле и опашка. И дърво със златни ябълки. Прати я за Искра в Чехия — за подарък. Тя даже по едно време, като ѝ обясних от кого е, ти викаше „батко Змеян“. Иван — Змеян… — Елена пое рисунката от изтръпналите ръце на племенника си. Добре че не го погледна в лицето. — С майка ти седяхме един ден и гледахме снимки, открихме рисунката ти в албума. Валя каза, че други запазени нямаш, пък и не си рисувал много. Даже си спомни, че преди това ти купила книжка с приказката за Златната ябълка. И ти си се ядосал на книжката, скъсал си я, казал си, че приказката лъже. Пак единственото ти посегателство срещу книга. И после си седнал да рисуваш „картичка“ за Искра. Да ѝ обясниш, че ламята там, или змеят, не била лоша. Валя ти казала, че Искра е руса, и ти си ѝ изпросил „златен“ лак за нокти, за да оцветиш люспите на принцесата… Много мила картина. Искра дълго си я гледаше, много ѝ се радваше… А ти викаш — случайности имало. Ето, бях приготвила да ти я покажа и стана дума за рисуване… Видя ли, Тома неверни? Ще я прибера. Много се лющи. Хич не ти са се свидили боите, цял барелеф си направил! Дали да не я напръскам с лак за коса, за да я фиксирам?… — замърмори Елена, излизайки от кухнята.

Иван гледаше подире ѝ.

Случайности. Ох, има ги, има ги! Иначе нямаше да се разминем след ТОВА!… Обаче се разминахме…

Елена се върна тъкмо когато той беше успял да се овладее. Тя запали сандалова пръчица и я постави в пепелника. После седна, този път право пред него.

— Сигурно не е случайно и това, че тази рисунка я намерихме малко преди майка ти да почине, Ванко.

Той неспокойно се размърда.

— Веднъж на Искра ѝ беше мъчно и ѝ казвам: ще ти мине, слънчице, пак ще ти е хубаво. А тя: хубаво ми е било и преди, но тогава то е минало, а сега — още е сега и затова ми е мъчно… Тя винаги живее СЕГА. Ти също.

Иван вече знаеше какво ще последва.

— Когато… погребението. Покрай Валя се сетих за… Запечатан ковчег. Всички бяхме в едно кошмарно, непрогледно СЕГА.

Той докосна ръката ѝ, стисна я меко.

— Няма от какво да се тормозиш. Всичко е наред. Наистина. Хубаво ми е, че се върнах. Че ме чакат. Че още имам… дом.

Тя отвърна с извинителна усмивка и взе ръката му в шепи:

— Имаш, Ванко. Винаги си имал и винаги си добре дошъл. Тук е сърцето ти. Знаеш ли… Искра дойде на гробищата, когато мислехме, че погребваме теб. Не се приближи. Нищо не каза. Затвори се, все едно се бронира. Сякаш душата ѝ се вкамени. Не отрони и една сълза. Но ѝ личеше колко я боли. Толкова, колкото не може да понесе нито човек… нито друго създание.

— Знам — той издърпа ръка и посегна към цигарите.

— Ти винаги знаеш… Макар че колко още трябва да научиш… Аз все не мога да те изненадам.

— Напротив. Вие с бате Митко всякога сте ме изненадвали. Приятно. Най-приятно. Едва ли ще смогна да ви се отплатя някога за това… знам, за такива неща не се търси отплата…

— Нали си тук. Нищо друго няма значение. Радост…

Той се загледа в тъмнокафявите очи на Елена, крехки и прозрачни.

Не трябваше да се срамуваш пред нас от обичта си към Искра — казваха те. — Само в това сбърка. Но сега… навярно всичко ще се оправи.

Навярно, отвърна безмълвно той.

— Нищо друго няма значение, Ванко — повтори на глас Елена.

Той ѝ се усмихна.

Със същите думи, съвсем същите, го посрещнаха и там, на зертона, неговите Посрещачи.

— Искаш ли да се преместим в хола, май има нещо интересно по телевизията? — предложи Елена. — Ще си бъбрим за хубави неща, не за тежки спомени. После и бате ти Митко ще си дойде, ще има да си приказваме… оттук до безкрай. Сега.

Той кимна.

Безкраят продължи до три сутринта. В полунощ към малката щастлива вечност на семейството се присъедини и Алванд — по този случай пуснаха диска на „Щурците“, който змеят бе купил на концерта.

Това, че семейството бе непълно, почти не пролича.

Може би защото Искра не излизаше от мислите им и сякаш не липсваше.

Преди да легне да поспи, Иван притисна буза до вратата на стаята ѝ.