Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Драконче (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 49 гласа)

Информация

Форматиране
haripetrov (2010)

Книгата е предоставена от издателство „Човешката библиотека“ със съгласието на автора.

В сайта на „Човешката библиотека“ имате възможност да закупите хартиената книга или пък да подкрепите парично автора и неговите помощници.

 

 

Издание:

Николай Теллалов. Слънце недосегаемо

Първо издание

Редактори: Лора Бранева, Вихра Манова

Задочен редактор[1]: Николай Светлев

Консултанти: Ангелина Илиева, Валентин Иванов, Григор Гачев, Дилян Благов, Иван Попов, Кирил Добрев, Мирослав Теллалов, Христо Теллалов, Гугъл A.I. и всички първообрази на героите от книгата (ако някой разпознае — да се обади за вписване в интернет версията!)

Коректори: Вихра Манова, Калин Ненов

Корица и илюстрации: авторът

Предпечат: Калин Ненов, Атанас П. Славов

Печат: Николай Камбуров

Издателство: Фондация „Човешката библиотека“

Сайта на автора: http://drakonche.zavinagi.org

ISBN 978–954–92241–6–0

Бележки

[1] Мисълта, че Н. С. ще види текста, ме стряскаше и ме караше да внимавам — Б.а.

История

  1. — Добавяне (пратено от автора)

5.

Трийсет и пет минути преди Северин да помене с недобра дума орисията си, и приблизително час и половина, може би два, след като Ясен посети заведението на златната рибка Поли, джипът „Гранд Чероки“ отново спря пред същата механа, коктейл-бар, кръчма или на който както му хареса. Накратко — пред кръчмето, в което един змей давеше мъката си.

Георгиев излезе, подхвърли нещо неразбираемо на оставащия вътре и малко сковано се насочи към заведението.

Този път беше почти пълно.

Георгиев спря на входа и обходи с изцъклени очи помещението. Знаеше, че Иван вече не е тук, но все пак… Успя да направи впечатление. Сервитьорката леко пребледня, позна го и побърза да се приближи.

Размениха няколко думи. Барманът и другата келнерка тревожно ги гледаха. Георгиев кимна, успокояващо потупа девойката по рамото и напусна механата.

Барманът изпусна въздуха, обърна се към момичето, но се отказа от изявления. Вместо това постави три чаши, в които щедро отсипа по стотина грама от най-скъпото уиски.

— Заведението черпи — рече на колежките си, — заслужаваме го!

Над масите се лееше музика и бърбореха приглушени гласове, звънкаха чаши и по-рядко вилици, гребящи мезета. Подскачаше смях, пускаха се ръце… и така нататък, всички обикновени събития за обикновено барче.

Все пак се понапълни, слава те Боже, не остана хич без оборот…

* * *

— Тръгнал си е преди повече от петдесет минути, час. Нищо не е споменал, по което да се съди накъде се е запътил — рече Ясен на този до себе си в колата.

Искаше да добави, че са били уплашени, объркани, но премълча и само запита:

— И какво ще правим сега?

Съществото на съседната седалка се размърда и обърна отчетливо фосфоресциращи очи към Георгиев. В кехлибареното на ириса живо трепкаха вертикални черни зеници.

— Не зная какво ме питаш — отвърна шарканът.

— Питам…

Георгиев млъкна. Искрено казано, хич не му дремеше какво ще се предприема. Осъзнаваше, че иска да се махне далеч от тези пронизващи очи, и се бореше с глупавия си страх. Единствено любопитството честно стоеше на негова страна в тази борба. Даде си сметка, че никаква професионална чест, никакви разбирания за дълг, никаква амбиция не можеха да надвият ужаса да се изправи лице в лице с истински дракон. Нито заповед, нито мераци за изгода.

Само любопитството. Нищо друго.

Алванд го стопира в района на Атомния център, недалеч от разклона за ж.к. „Дружба“. Ясен рядко реагираше на вдигнат палец дори извън града, макар че принципно нямаше нищо против стопаджиите. Самият той нерядко пътуваше по този начин, но тогава бе студент и бяха по-улегнали времена. Но след като веднъж приятна компанийка от едно момче и две момичета, които остави близо до Созопол, му задигнаха за довиждане стек „Салем“ ментол и лятно яке от задната седалка, той се закле да спира само в краен случай.

Случаят наистина бе краен и Георгиев нямаше как да не отбие — изведнъж двигателят млъкна, помръкна таблото, угаснаха фаровете. Оказа се обезточена цялата електрическа инсталация на „Черокито“. Още преди шофьорът да се учуди, стопаджията преспокойно седна в джипа. Ледените възмутени думи на Ясен се заклещиха в зъбите му, когато дебелоокото копеле го погледна. Светещо. Сетне докосна таблото и токът се върна, моторът забоботи.

Търся събрата си Иван — обясни той. — Проблем ли имаш?

Ясен облиза пресъхнали устни: В известен смисъл.

Доскоро не допусках, че проблемите притежават известен смисъл. Хайде, карай.

Скован, Георгиев се подчини.

Така за втори път застана на змейска пътечка. Опасна писта. Отново хукна да души змейска диря… И ето че пак удари на камък.

— Да го потърсим у тях? — предложи той.

Змеят поклати глава:

— Няма го там.

— Но ако…

— Не тревожи близките му — възрази Алванд. — Имам по-добра идея. Ще ме закараш при онзи, който го следеше. Северин. Частен детектив. — Змеят се втренчи в Георгиев и добави: — Същият, с когото имате общ дядо. Бащите ви са братя от две различни майки. Трябва да знаеш къде живее.

Георгиев продължаваше да разтрива слепоочията си.

— Нали ти е интересно? — попита кехлибареноокият дракон. — Направо вониш на любопитство. Кое те уплаши?

— Всичко е наред… Не знаех, отначало не знаех, че Севчо разработва… следи де, и то тъкмо Иван. Само благодарение на това се случи да разбера, че Чакмаков е змей.

Ама че… — изпъшка наум.

— … съвпадения? Не твърдя, че са.

Георгиев свали радиотелефона от гнездото му. Разсеян, той се принуди да набере номера повторно.

— Нямам връзка. Северин е изключил своя апарат. — Захапа замислено антената. — Ще идем до апартамента му! — каза решително.

— Съжалявам за умората ти, но нека го сторим бързо. Ние трябва да се връщаме. В Долната земя, както я наричате.

Ясен кимна, но не посегна към стартера.

— Защо сте тук?

— Нямахме друг изход, освен насам. Лош войнишки късмет, казано по вашему. Ала третият от ятото остана във вражески плен и трябва да го освободим, няма да издържи дълго, човек е от твоя свят.

Все едно на шофьорската седалка поникнаха игли или кабърчета. Сътрудникът на разузнавателната служба подрипна на място.

— Как… кой е той? — изстиска през свитото си гърло Георгиев. — Лукан, Лазар… Лъчезар! Лъчезар, ъъъ, нещо на „ски“. Христов… Хисарски! За него ли…

— Не. Казва се Радослав.

Този път Георгиев се задави и се разпра в тежка кашлица. Дереше се така отчаяно, че след секунда колебание змеят внимателно го потупа по гърба.

Ясен трескаво зарови лице в носната кърпа, обърса се, гнусливо прокара кутре по волана пред себе си и пак покашля в кърпата.

— Радослав Радославов? Как е той? Добре ли е?

— Познаваш ли го?

— Не лично.

— Надявам се да устиска.

— Аха. Ами… момичето? Верена.

Змеят позабави отговора си.

— Тя е в друг отряд-ято.

— А Лъчезар Хисарски? Май не си чувал за него.

— Не. Представи си го.

Ясен усети гореща суховата длан на челото си. В същото време отлично виждаше, че ръцете на змея са далеч.

— Според образа, който носиш за този човек… — не, не ми е известен. Възможно е да не съм в състояние да го разпозная. Все пак, съзнанието ти не ми дава снимка, а твоите представи за него… да, така, по-ясно си припомни лицето… Не зная. По-скоро не съм го срещал. Той е Преминал в Нашия свят според теб, така ли?

— Мисля, че да.

— Едва ли. Възможно е да е другаде. Но ако го видя някъде, ще му предам твоите извинения. Приятели ли сте?

Георгиев рязко се отмести и зачовърка ключовете на стартера. Чак когато джипът запищя с гуми двеста метра нататък по главната улица, той се успокои и отрони:

— Просто му дължа извинение.

— Разбирам.

В тона на змея се съдържаше още някакъв смисъл, може би нещо като „съгласен, има за какво“. Ясен усети ризата си тясна в раменете. Концентрира се в шофирането. Драконът зяпаше навън, където светлини правеха пътечки по водата на язовира.

Подминаха минералната баня, от ресторанта „Чушките“ гърмяха ориенталски маанета, чуха се даже през шума на колите. Навярно това провокира змея да посегне към радиото. Заигра си с него като хлапак, следеше танца на индикаторните диоди, бъзикаше копчето, превключваше от станция на станция.

Автомобилът се носеше напред, изоставил селото.

Змеят продължаваше да тормози радиоефира. Спря, когато Георгиев сви устни в чертичка, мъчейки се да потисне раздразнението, което не смееше да покаже. Тишината в купето накара Ясен механично да намали скоростта. Сътрудникът събра мислите си. Интересуваха го множество въпроси, но избра да се закачи за новата информация, загатната от дракона одеве:

— В Долната змейска земя, значи, бушува война?

— Вече свършва. Врагът е изолиран в своята вселена, където или ще се задуши, или след време ще престане да бъде Враг. Останали са няколко негови бази. Те ще загинат.

Георгиев караше като в сън.

— Но тази война беше такава, каквато досега не сме имали. Сега се налага да почистваме след нея. Всяко масово зло оставя разрушени души, ранени мечти, съсипана вяра. Къщи, мостове и дворци лесно се градят, не те са ни грижата.

Ясен кимна по навик и любопитно се извърна:

— А кога е започнала?

— Не избухна отведнъж. Разгоря се като пожар в степ — постепенно, скришно, а когато лумна, тук, във вашия свят са гръмнали първите барутни смъртохвъргачки. Шарканите и приятелските раси се изтеглихме от Горната земя, за да се бием. На помощ ни се притекоха дори онези твари, които наричате „зли“… Пък вие, хората, решихте, че огнестрелното ви оръжие ни е прокудило. Подобно предположение е нелепо.

За първи път за предишната седмица душата на Ясен се отвърза.

— Аха — усмихна се той. — И на мен не ми се връзваше този момент. Сигурен бях, че във веригата събития, тоест евакуацията на змейовете и появата на барутните оръжия, няма пряка причинно-следствена връзка. Освен, може би, по-нататъшното разпространение на барута. Злоупотребата му.

— Изводът ти е правилен.

Ясен кимна и отпусна гръб в седалката. Кой знае защо неизказано му бе олекнало.

— Но барутът е следствие, не причина — добави змеят. — Имахте нагласа да се унищожавате заради чисти идеи — религия, икономика, език, култура. А после, когато развяхте знамето с лозунга „Егалите, фратерните, либерте“, войните ви станаха много по-жестоки от преди, почти без аналози в миналото.

Броячът на километража извъртя цял оборот на последната цифра, преди сътрудникът Ясен Георгиев да отпусне вдървения си врат. След още един километър той си пое дъх с пълни гърди.

Отпред се показа кръстовище със светофар и блестяща караулка на КАТ. Като никога преди, Ясен старателно, като на изпит за книжка, прекоси кръстовището и сви наляво. Ускори по околовръстното.

След двайсет минути гумите на джипа издумкаха върху трамвайни релси.

* * *

Чудовищни писъци, смесени с вълни болка, вихрушки чужда агония и виелици от предсмъртен ужас удариха Радослав по нервите. Той вдигна мислен щит, за да се отърси от емпатичната врява. В звуковата и психична суматоха долови реактивоподобен победоносен вой, а редом — смразяващ кръвожаден вик, от който го полазиха тръпки… и който му се стори странно познат. Сабята се въртеше като тънък пумпал, но не стана ясно дали е разтревожена, или се радва на касапницата в кухините на облачната крепост.

Трясна, избумтя, килията се разклати. С отвратително скърцане се спука черупката-стена вляво от Дичо и той се сви на топка. Огнени отблясъци нахлуха в килията и го заслепиха за миг. Подът отдолу се изкоруби. Избуча пламък — щурмуващите май имаха огнемети. Завоня нетърпимо на пърлена леш и горял рог, нажежено желязо и още някаква миризма, която доскоро бе съвсем непозната за Радослав… но добре известна на змейската му кожа.

Дичо се изправи, отлепи гръб от стената. Не искаше наследствените съперници на Верена да го заварят сврян в ъгъла. Наежен, той посрещна окървавена димяща паст на ламя, провряла шия в процепа. Навярно заради железния нагръдник с кашепска военна сигнатура, физиономията на халата не му се видя толкоз грозна, както на одевешните лами-еничарки. А когато зеленикаво-оранжевото чудовище се намъкна вътре, младият мъж забеляза още отлики — у влязлата хала най-дълъг бе вторият чифт криле, едрите ѝ люспи бяха по-плоски навсякъде по тялото, освен по гърба. И обсидиановите шаркански очи не изглеждаха безизразни и тъпи, напротив — бяха интелигентни и проницателни. Сториха му се доволни.

Ламята измери Радослав от глава до пети — кръглите ѝ зеници се разшириха — и в същия миг го лъхна непознато, ала приятелско присъствие. Халата изръмжа на някой зад себе си:

— Тук е, Господарке! — сетне пак се извъртя към Радослав и рече на граморски: — Отдръпни се натам, ще избием стената.

Ударната вълна го задуши, хвръкнаха парчета, засъска плътта на замъка-раковина. Писък на халосията. Сред пушек и валма студена мъгла, пара от лимфата на крепостта, в килията надзърна още едно същество. Само момент — и Радослав разпозна вампир. Бледо човекоподобно лице с прозирна кожа, бездънни очи. И кожен шлифер. Не, глупости, това са летателни ципи, опънати между наглед болезнено тънки и дълги пръсти. Съществото бе босо и стискаше с яки подвижни нокти кама с двойно сърповидно острие, доста оплескано. И при това успяваше даже да крачи.

— Той е, жено — изгъргори съществото. — Невредим. Върни ми клетвата.

— Път стори! — прекъсна го ясен женски глас.

Надигащият се изпод откъртени плочки и рогови пластини Радослав се изправи срещу…

Не. Не беше Верена. Жената бе по-възрастна. Много по-властна, чертите ѝ нямаха момичешка мекота. Черните ѝ очи гледаха сурово, като на хищна птица. Кръвопиецът, който влезе преди нея, се стараеше да се държи по-далеч от роклята ѝ — тебеширено бяла с бледосиви шарки. Сякаш за тези одежди беше одрала анаконда-албинос.

От сребристата сабя, която държеше, капеше гнусна слуз. Жената тръсна острието и го вложи в кожена ножница. Подир нея в помещението се вмъкнаха две лами.

— Канарчупа Зора есъм — заяви тя. — Ти Радослав от Радана-магесника коляно си. Вънемлеш ме?

— Д-да…

— Читав еси? — продължи строго жената. — Жадаш вода кладязна? Жито крепко?

— Не, благодаря. Наред съм… Зора-княгиньо.

Тя едва-едва се усмихна на неговия поклон.

Съществото-вампир пък нещо загъгни, но Дичо различи само думата „въздаяние“.

— Господарке — намеси се едната ламя, — инъйх закленьоних ни есми нашли. Ни има клеврети боле, прочее и зело време не чака. Изволяй въздати съратнику нашему що поклято бе.

Зора не отвърна веднага, продължаваше сухо и строго да разглежда Радослав, който се почувства като бръмбар, набучен на клечка за зъби. Сетне ненадейно му се усмихна — топло и мило-познато.

Сто на сто Верена бе наследила тази чаровна усмивка от майка си.

— Бива — рече тя на ламята, а сетне косо се обърна и към вампира: — Иссякна обетът, иже дал си нам. Миром ижде пожелаеш иди.

Съществото засъска тихо, но настоятелно. Лицето на жената отново се вледени.

— Миром иди ижде пожелаеш — без да се обръща, повтори княгинята все така спокойно, но под равността на думите ѝ проплъзна заплаха.

Тварта пренебрегна този знак и загъргори по-високо. Ламята, която си бе позволила да се застъпи за своя съратник, пристъпи на място. Другата тихо издиша дим от ноздрите.

Зора присви очи и се завъртя стремително към наглото създание. Вампирът заотстъпва. Жената изрече със смразяващ тон:

— Вън, изчадие мръзко, вращай се в бездение свое геонено, донелиже блага есъм.

Под свирепия поглед на княгинята съществото бързо се изпари, само тъмна сянка се шмугна през отвора. В коридора се чу суетня и някакво гъгнене, като команда. Шум на отдалечаваща се тълпа.

Внезапен крясък, който се удави в механично трансформаторно жужене, запиукаха машинни сигнали, съвсем близо избухна престрелка, задави се. Трополене, боричкане. Едната ламя затисна с тялото си пробива в стената, лумна и забуча огнемет, секна брътвежът кибернетични кодове. Някой остана да пъшка.

По-приглушени и далечни отгласи намекваха за жестока схватка в зертона. Радослав помирисваше сражението, разпокъсано на множество огнища. Зора дори вежди не помръдна. Вирна брадичка към младия мъж — досущ както Верена!

Лицето бе станало строго, но думите прозвучаха почти нежно:

— Крачи зади мене, момаж, халите ще вардят! — Тя се обърна към ламята и повелително произнесе: — На кромеш да идем. Камо кажи!

— Во испре, Господарке — страшно почтително отвърна ламята.

Докато Зора напускаше килията, следвана по петите от Радослав, в коридора няколко сестри-шарканки сведоха глави пред нея.

Личи им колко я уважават, помисли си той. Май направо си я харесват.

Зора обаче надали изпитваше някакви симпатии към ламите. Попита студено:

— Колико наши ратници об бран погинаха?

В коридора отвън бе задимено. Търкаляха се трупове. Предимно сиви качулки, но и неколцина караконджолоидни воина, които и приживе надали бяха имали приятен вид, а сега в разкашкано състояние… Радослав се извърна. Повредените роботи се оказаха не по-малко отвратителни за гледане. В останките на единия, сред окадени хромирани части и стопена пластмаса, нагорещеният корпус пържеше топка желирана маса, подозрително напомняща човешки мозък.

— Три доселе, Господарке. Твиремия, Шехтима, Елемяна. Дузина съратника тожде.

Жената прекрачваше мъртвите с решителна стъпка. Наблизо изпращя експлозия, лют вятър развя косите ѝ, в които просветнаха сребристи нишки. Ала Зора отново не мигна.

— Врази избийени?

— Безгода.

Свитата закатери умерено стръмен набръчкан улей. В преградите зееха проломи, пълзеше дим. На горната площадка святкаха мълнии и нещо се срутваше. Нов взрив разлюля небесната крепост, Зора се подпря на сабята си.

Най-близката ламя се обади отсечено:

— Съпостат пакъй ийзлиха напира, Господарке. Из зертона робски ся вратити исме нудени.

Зора спря чак горе, върху площадката.

Помещението беше голямо, с множество улеи-стълбища и тунели към други етажи на крепостта, но валма пушек пречеха око да обгърне кухината изцяло. Лами и вампири с оръжия вилнееха по периметъра на площадката. Очевидно от коридорите върху тях се изливаха пълчища сиви мъртваци, безразлични към интензивния заградителен огън. И тук имаше много убити нефилими, но освен качулати зомбита и натрошени роботи, се търкаляха апарати, подобни на крачещи инвалидни колички, от седалките на които провисваха овъглени едроглави тела.

Зора отритна гнусливо някакъв отломък от пътя си и нареди:

— Остъпленье заповяда̀ям! Туй на Алемхала реци, Тутома-посестро. Седе няма вяште десити.

Озърна се към Радослав, който тъкмо бе спрял.

— Има какво, княгиньо! Сабята ми. Вика ме. Пропадна в дупка на пода! Ох, съвсем я забравих!…

Жената се смръщи:

— Всуе. Не достанет год за нею, юнако. Отмештай се.

Ала той вече тичаше към голям пролом с димящи ръбове и само подвикна през рамо:

— Чакайте ме тук, ей сега пристигам!

— Въспят! — възкликна Зора подире му. — Варе, юначе! Камо тичаш, козля пужаво!

Дичо не разчу какво му подвикна дъщерята на кан Омуртаг. Писъкът на Рауни кънтеше в главата му. Сабята го зовеше, крещеше като изоставено дете в горяща къща.

Гласът на оръжието, НЕГОВАТА халосия, го водеше.

* * *

— Бил ли е тук?

— Да, беше, вчера вечерта.

— Нямате представа къде може да е сега.

Не беше въпрос, но Северин потвърди. Непрекъснато се озърташе крадешком към змея. Още стоеше на прага в антрето. Георгиев забарабани с пръсти по хладилника. Детективът посочи столовете край кухненската маса.

— Какво се случи? — Венета се появи в кухнята през входа от хола. Беше с топла блуза и дънки.

Ясен се надигна от място, разпери ръце, като едва не събори кафеварката от котлона.

— Здрасти, Венета. Трудно ми е да ти обясня набързо…

— Тя пита мен — каза Алванд и насочи вниманието си към нея. — Търся Иван-Крилан. Вчера сутрин излезе и не съм го виждал до днес. Той — лек жест към Георгиев — е приказвал с Иван преди повече от два часа и според него Крилан е бил сам и разстроен…

— Къде си го виждал? — тя блесна с очила към Георгиев.

— В една кръчма в Панчарево — без желание измърмори Ясен.

Венета някак особено разглеждаше Георгиев, сякаш преценяваше вещ, която има нужда да купи, но не е докрай убедена в необходимостта ѝ. Той отклони взор към мивката и измитите чинии до нея.

— И? — кимна тя на дракона. — Не ти се е обаждал нито той, нито Искра.

— Тази нощ трябва да Преминем — рече Алванд. — Помогнете ми да го намеря.

* * *

Ето я! Халосията на Радан колобър! А сега — сабята на Радослав витяка. Камъкът пламтеше и стоманата нечуто пееше, дръжката потрепери, щом той я докосна, досущ погален от господаря си верен кон.

Тревога се излъчи от сабята, а после и змейското се надигна у Радослав.

Тунелът беше запречен.

Стена сиви качулести фигури с дългошипестите им боздугани.

Радослав се озърна.

Отзад също нямаше изход.

Никакви емоции или чувства. Сякаш беше изправен срещу бездушни механизми.

А то си е баш така, бате…

Стисна дръжката с две ръце на нивото на дясната си буза.

— ааааааАААА!!!! — закрещя той и се втурна срещу фалангата бесен и радостен.

С всяка крачка-скок стената качулки и метални шипове се приближаваше, нарастваше и не се огъна пред връхлитащия броненосен багаин.

Ще се нанижа!

Ще ги смачкам!!!

Сабята зафуча във въздуха.

Радослав летеше в атака, усетил се този път истински змей, изпълнен с вихрен възторг! Пред самия противник той рязко смени посока, затича се по стената на коридора, усещайки железните ноктохвати на чизмите си като собствени нокти. Протегна лявото си крило и с острия му ръб съсече трима войника през средата.

В сърцето нахлу кошмарът на три черни въртопа, но Радослав му се опъна. Преодоля го, стисна волята си в пестник.

Някъде три души напуснаха страшните си енергийни затвори. Освободени.

Радослав се стовари посред фалангата и развъртя сабя и криле.

В сивите редици избухна фонтан парцали, слуз и отсечени парчета плът, които изгниваха още преди да паднат. За съвсем кратко време коридорът бе разчистен за бягство.

Натежал от смърт, омърсен от нея отвън и отвътре, Радослав понечи да поеме пътя нагоре. Рауни едва не се изтръгна от ръката му. Той учудено я погледна, но гнусни налепи по забралото му попречиха да я види добре. Отвори шлема си.

Искрата в окото на сабята проникна през зениците му в мозъка и изпълни черепа с жестоката си жълто-зелена жар, сякаш с гной.

Искам да убивам.

И Радослав се завъртя на пета, хукна назад — срещу другата фаланга нефилимски роби. Обсипаха го с плазмени куршуми. Той отби лъчевите изстрели почти небрежно и оголи зъби в хищна гримаса, която нямаше нищо общо с неговата усмивка, онази усмивка, която Верена така харесваше…

Верена…

Сабята го дръпна в нова атака. Радослав забрави всичко друго, освен жаждата да се сражава, да спретне истинско ПИРШЕСТВО на разрушение. Трошеше, мушкаше, риташе, сечеше… и се заливаше в смях.

Не би познал смеха си, ако се бе заслушал. Ала нямаше време.

 

След няколко минути точен удар повреди забралото. Нито се затваряше, нито се отваряше. Той смъкна шлема и го окачи грижливо на колана. После поля с огън от подпряната на лакът сабя оцелелите от клането.

Постоя, озърна се. Под клепачите му изригваше зеленикаво сияние. Той се ухили зловещо и тръгна… да търси нови жертви за халосията си.

Обзе го мрачна радост, щом от страничен тунел му се изпречиха обхванати от силови защитни екрани механизми с нечетен брой манипулатори, служещи за придвижване и ръкопашен бой, въоръжени с ракетници. Зад тях се тълпяха познатите монаси-мъртваци.

Коридорът се изпълни с воя на оръжията и звънката песен на Рауни.