Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 2
Гатанка на сбогуване

Препъвайки се от умора след поредната безсънна нощ, Кати-Бри навлече някаква дреха и прекоси малката стаичка, с надеждата денят да й донесе поне малко облекчение. Гъстата червеникавокафява коса бе полепнала по лицето й, няколко непокорни кичура стърчаха на тила й, но младата жена не им обърна внимание. Разтърка очи, мъчейки се да прогони съня, и замалко не се препъна в прага. Внезапно се закова на място — чувството, че има нещо, което не разбира, я бе връхлетяло с удвоени сили.

Съвсем объркана, тя прокара пръсти по гладката дървена врата. Не можеше да се отърве от усещането, че нещо не е наред. Беше решила да закуси, но вместо това се насочи към стаята на Дризт.

Почука настоятелно, после го повика по име. Когато не получи отговор, предпазливо открехна вратата и надникна вътре. Веднага забеляза, че ятаганите и плаща на елфа ги няма, ала преди да се замисли какво може да означава това, погледът й падна на леглото, спретнато застлано, както бе обичайно за Дризт.

Приближи се, за да го разгледа и веднага разбра, че е оправяно отдавна. Явно никой не бе спал в него предишната нощ.

— Какво става? — полугласно попита тя и се огледа наоколо, после се върна обратно в коридора.

И преди се бе случвало Дризт да напусне Митрил Хол, без да им каже, а и обикновено го правеше нощем. Най-често отиваше в прочутия Град на сребърната луна, на около седмица път източно от Залите.

Защо тогава се тревожеше? Толкова пъти бе виждала същата гледка в стаята на елфа, защо сега не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред? Младата жена се опита да прогони обзелото я притеснение, да потисне надигащия се страх. Просто беше изнервена, това бе всичко. Току-що бе загубила Уолфгар и още не можеше да се пребори с желанието (често пъти стигащо до крайност) на всяка цена да предпази останалите си приятели.

Като че ли имаше само един начин да разбере какво става. Много скоро спря пред друга врата и отново почука. Както и очакваше (беше сигурна, че обитателят на тази стая все още спи дълбоко), не получи отговор, затова потропа доста по-силно. Отвътре долетя глух стон.

Кати-Бри блъсна вратата и се насочи право към малкото легло. Без да се церемони, тя издърпа завивките на нищо неподозиращия Риджис, а когато той се размърда, започна да го гъделичка.

— Хей! — възкликна полуръстът, който вече бе успял да се позакръгли след дългото време, прекарано в плен на страховития Артемис Ентрери.

Пълничкото му лице се надигна от възглавницата и той отчаяно сграбчи изплъзващите се завивки.

— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри и още по-силно стисна одеялата.

— Откъде да знам! — възнегодува Риджис. — Още не съм излизал от стаята си тази сутрин!

— Ставай! — дори самата Кати-Бри се стресна от острия си тон; усети как притеснението отново я завладява и се огледа наоколо, мъчейки се да открие какво бе предизвикало тази нова вълна на страх.

И тогава видя ониксовата статуетка.

Всичко останало в стаята сякаш избледня и се стопи. Какво търсеше фигурката на Гуенивар в стаята на Риджис? Защо Дризт бе тръгнал без нея? Ето че опасенията й започваха да се потвърждават. Тя пусна завивките върху леглото (за радост на Риджис, който побърза да ги придърпа до ушите си), пресегна се и взе малката статуетка. После се обърна към полуръста и отново се зае с опитите си да го измъкне изпод дебелите одеяла.

— Не! — проплака Риджис и като се обърна по корем, покри глава с пухената си възглавница.

Кати-Бри го сграбчи за врата, довлече го до средата на стаята и го тръсна върху един от двата дървени стола, които стояха край малката масичка. Без да сваля меката възглавница от очите си, Риджис се захлупи върху масата.

Кати-Бри стисна крайчеца на възглавницата, изправи се безшумно и я дръпна толкова неочаквано, че главата на полуръста издрънча върху дървения плот.

Стенейки и мърморейки недоволно, Риджис се поизправи на стола и прокара пръсти през гъстите си, кестеняви къдрици, които дори дългият сън не бе успял да укроти.

— Е, добре — въздъхна той. — Казвай какво има.

— Къде е Дризт? — с равен глас попита Кати-Бри и стовари ониксовата статуетка върху масичката.

— Сигурно е слязъл в Подземния град — опита да се измъкне Риджис и прокара език по внезапно пресъхналите си устни. — Защо не попиташ Бруенор?

Мисълта за баща й още повече засили раздразнението на Кати-Бри. Да попита Бруенор, мислено се възмути тя. Та той вече почти не говореше и бе обзет от такова черно отчаяние, че навярно нямаше да забележи, ако някоя нощ целият род Боен чук напуснеше Митрил Хол и го оставеше съвсем сам!

— Дризт просто е решил да тръгне без Гуенивар, какво толкова — опита се Риджис да омаловажи цялата история, ала думите му прозвучаха странно неестествено в ушите на прозорливата Кати-Бри.

Младата жена присви очи и изпитателно се взря в дребничкия си приятел.

— Какво има? — невинно повтори той, когато почувства, че повече не може да издържа ледения поглед на сините й очи.

— Къде е Дризт? — попита Кати-Бри с неестествено спокоен глас. — И защо пантерата е у теб?

Риджис поклати глава и безпомощно простена. Главата му отново тупна върху масата.

Само че Кати-Бри го познаваше прекалено добре, за да се остави да я изиграят толкова лесно. Тя сграбчи шепа кестеняви къдрици и дръпна с всички сили, принуждавайки го да вдигне глава, после го улови за предницата на ризата. Необичайната й грубост напълно слиса полуръста, но дори изуменото му изражение не я спря. Повече не можеше да издържа и като го вдигна във въздуха, тя го блъсна в каменната стена.

Суровият й израз се посмекчи за няколко мига, докато проверяваше дали магическият медальон е на врата му. Когато видя, че рубинът, с който полуръстът никога не се разделяше, този път не е скрит под дрехите му, подозренията й още повече се засилиха. Нищо не беше както трябва!

— Тук става нещо нередно! — заплашително каза тя, а пламъкът в очите й бе по-страховит от всякога.

— Кати-Бри! — изписка Риджис и сведе поглед към косматите си крака, които висяха на около половин метър от пода.

— И ти знаеш какво! — продължи младата жена.

— Кати-Бри! — отново проплака полуръстът, мъчейки се да я укроти.

Вместо отговор, тя стисна предницата на ризата му с две ръце, отлепи го от стената и отново го блъсна в нея, този път по-силно.

— Вече загубих Уолфгар — мрачно рече тя. Не искаше Риджис да се заблуждава, че си има работа с някого, който може да разсъждава трезво.

Полуръстът не знаеше какво да мисли. Кати-Бри винаги се бе проявявала като най-разумната от малката им групичка; именно нейното спокойствие и уравновесеност често пъти обуздаваха другите и им пречеха да извършат нещо прибързано. Дори Дризт, който също не бе склонен към лекомислие и импулсивност, нерядко сравняваше повелите на съвестта си с мнението на Кати-Бри. А ето че сега…

Риджис съвсем ясно виждаше какво вещаят тъмносините й гневни очи — болка.

Тя отново го дръпна напред и го удари в стената.

— Ще ми кажеш всичко, което знаеш — измамно тихо нареди Кати-Бри.

В тила на полуръста вече туптеше тъпа болка, а сърцето му бе изпълнено със страх — колкото за самия него, толкова и за Кати-Бри. Нима скръбта наистина я бе тласнала към такова черно отчаяние? И защо точно той трябваше да се окаже забъркан в цялата тази неразбория? Та всичко, което Риджис искаше от живота, бе топла постеля и още по-топла храна!

— Може би трябва да поговорим с Бруе… — започна той, но преди да успее да завърши, Кати-Бри го зашлеви през лицето.

Полуръстът вдигна ръка към пламналата си буза и впери изумен поглед в младата жена.

Гневната й реакция изненада и нея самата; нежните й очи се наляха със сълзи и тя потрепери. Риджис се запита дали Кати-Бри ще се разплаче или ще избухне.

Но какво да стори той? Наистина ли няколко дни разлика бяха от толкова голямо значение? Както винаги, полуръстът не се колеба дълго, преди да избере най-безболезнения изход:

— Дризт си отиде у дома — кротко каза той; за последиците щеше да се тревожи по-късно.

По лицето на Кати-Бри се разля облекчение.

— Та неговият дом е тук! Не може да е тръгнал към Долината на мразовития вятър!

— Мензоберанзан — поправи я Риджис.

Дори в гърба й да се бе забила смъртоносна стрела, младата жена нямаше да изпита по-силна болка и изумление, отколкото й причини това име. Тя пусна Риджис на земята и залитайки като слепец, приседна в крайчеца на леглото му.

— Всъщност — продължи полуръстът, — той остави Гуенивар за теб. Дризт толкова много държи и на двете ви!

Утешителните му думи не успяха да прогонят ужаса от лицето на Кати-Бри. Как му се искаше рубиненият медальон да е тук сега — навярно щеше да му помогне да я успокои поне малко.

— Не бива да казваш на Бруенор — добави той и реши, че няма да е зле малко да поукраси истината. — Освен това, Дризт може и да не стигне чак дотам. Каза, че първо ще се види с лейди Алустриел, за да се посъветва с нея накъде да поеме.

Всъщност това не бе съвсем вярно — Дризт просто бе споменал, че се колебае дали да не се отбие в Града на сребърната луна, за да се опита да разбере доколко са оправдани страховете му… само че в този миг Кати-Бри отчаяно се нуждаеше поне от зрънце надежда, за което да се залови.

— Не бива да казваш на Бруенор — повтори Риджис малко по-настоятелно.

Кати-Бри вдигна поглед към него и сърцето на дребничкия полуръст се сви от болка — изражението на лицето й бе най-тъжното нещо, което бе виждал през живота си.

— Дризт ще се върне — меко рече Риджис и изтича да седне до нея. — Нали го познаваш. Дризт ще се върне.

Това бе повече, отколкото младата жена можеше да понесе. Тя нежно отмести ръката на Риджис от рамото си и се изправи. За миг спря поглед върху ониксовата статуетка, ала не посегна към нея… все още не бе готова.

Кати-Бри излезе, без да каже нищо повече, върна се в стаята си и се строполи напълно безчувствена върху леглото си.

* * *

Дризт прекара по-голямата част от деня, скрит в прохладните сенки на една пещера. От източната порта на Митрил Хол вече го деляха много мили. Лятото тъкмо започваше и дори лекият бриз откъм ледниците в близките планини не успяваше да надвие жарките лъчи, които се сипеха от безоблачното небе.

Сънят на скиталеца не бе нито дълъг, нито спокоен. Мислите му непрестанно се връщаха към Уолфгар и останалите му приятели, после отлитаха още по-назад, към ужасяващия Мензоберанзан.

Ужасяващ и красив като създателите си, елфите на мрака.

Дризт приседна на прага на пещерата, за да хапне. Топлите слънчеви лъчи весело се гонеха по лицето му, птичките пееха, свежите листа на дърветата тихо шумоляха. Колко различно бе всичко това от Подземния мрак, който някога бе наричал свой дом! Колко прекрасно!

Дризт захвърли сухара, който тъкмо поднасяше към устата си, и удари с юмрук по каменния под.

Прекрасна бе и измамната надежда, която бе хранил толкова дълго и която сега се изплъзваше пред отчаяния му поглед, без той да може да направи каквото и да било, за да я задържи. Единственото, което искаше, бе да се изтръгне от мрачната хватка на злия си народ, да избяга от жестоките им обичаи и да заживее в мир. Когато странстванията му го изведоха на Повърхността, Дризт бързо разбра, че именно този свят на жужащи пчели и чуруликащи птички, огряван от топлите лъчи на слънцето и приказната лунна светлина, трябва да бъде негов дом, а не непрогледната тъма на тунелите, които бе оставил зад гърба си.

Дризт До’Урден бе избрал Повърхността, защото повече не можеше да търпи неправдите на подземния свят. Тук той бе срещнал нови приятели, които скоро се превърнаха в най-важното нещо за него и придадоха смисъл на живота му. А ето че сега всичко бе рухнало — решението да напусне света на своя народ бе въвлякло онези, на които най-много държеше, в капана на мрачното му наследство; бе погубило Уолфгар, а Митрил Хол бе изложило на смъртна опасност.

Изборът му се бе оказал погрешен. Дризт повече не можеше да остане на Повърхността.

Каленият в безброй трудности скиталец си наложи да се успокои и продължи да се храни, макар че залъците едва минаваха покрай гневната буца, заседнала в гърлото му. Трябваше да реши накъде да поеме оттук нататък. Пътят пред него извеждаше от планините и минаваше покрай неголямо селце, наречено Пенгален. Дризт бе посещавал това място съвсем наскоро и не изпитваше особено желание отново да се връща там.

Изобщо няма да върви по пътя, реши той най-сетне. Какво щеше да спечели, ако се отбие в Града на сребърната луна? Малко вероятно бе да открие лейди Алустриел там, не и сега, когато търговският сезон бе в разгара си, а дори и да се срещнеше с нея, какво ли можеше да му каже тя, за което той вече да не се бе досетил и сам?

Не, Дризт вече знаеше къде трябва да отиде и нямаше нужда лейди Алустриел да подкрепя решението му. Той събра малкото си вещи и въздъхна дълбоко при мисълта колко пусти щяха да му се сторят дългите мили, които му предстоеше да извърви без вярната пантера до себе си. Скиталецът излезе от прохладния сумрак на пещерата и пое право на изток, встрани от югоизточния път.

* * *

Без да усеща, че е пропуснала както закуската, така и обяда, тя продължаваше да лежи на леглото, потънала в лепкавото блато на най-черно отчаяние. Беше загубила Уолфгар броени дни преди сватбата им, а ето че сега и Дризт, когото обичаше не по-малко от варварина, също си бе отишъл. Имаше чувството, че целият свят е рухнал отгоре й. Онова, което някога й се струваше построено върху най-корав кремък, се бе срутило като пясъчна кула, повалена от порива на вятъра.

Още от най-ранни години животът бе превърнал Кати-Бри в боец. Тя никога не бе виждала майка си и почти не помнеше баща си, умрял при едно гоблиново нападение над Десетте града, когато тя беше още малко момиченце. Бруенор Бойния чук я бе прибрал в дома си и я бе огледал като собствена дъщеря. Кати-Бри бе открила ново щастие сред джуджетата от Долината, ала всички те (с изключение на Бруенор) бяха просто скъпи приятели, не семейство. Момичето постепенно си бе създало ново семейство, късче по късче — първо Бруенор, после Дризт, след това Риджис и накрая Уолфгар.

А ето че сега Уолфгар бе мъртъв, Дризт си бе отишъл и то, както й се струваше, без особени изгледи да се завърне.

Чувстваше се напълно безпомощна! Със собствените си очи бе видяла смъртта на Уолфгар, видяла бе как младият варварин събаря тавана на нишата върху себе си, за да я спаси от лапите на чудовищната йоклола. Опитала бе да му помогне, ала не бе успяла. Всичко, което остана след Уолфгар, беше купчина камъни и Щитозъб.

В седмиците, които последваха този страшен ден, младата жена с мъка съумяваше да се овладее, борейки се с болката, която сковаваше цялото й същество. Често пъти избухваше в плач, ала всеки път си поемаше дълбоко дъх и успяваше да преглътне риданията, впрягайки цялата си желязна воля. Единственият, с когото можеше да говори напълно откровено, бе Дризт.

Ала той си бе тръгнал и Кати-Бри вече не можеше да сдържа горчивите си сълзи. Отчаяни хлипове я задавиха и разтърсиха крехкото й тяло. Искаше Уолфгар да се върне при нея! Та той беше твърде млад, проплака тя към коравосърдечните богове, които й го бяха отнели, очакваха го още толкова безстрашни подвизи!

Риданията й преминаха в протяжен вопъл, яростен отказ да приеме непоправимата загуба. Тя сграбчи възглавниците си и ги запокити към стената, после стори същото и със завивките. Скочи на крака и преобърна леглото, просто заради мрачното удоволствие, което й достави пращенето на строшеното дърво.

— Не-е-е! — безутешното стенание, побрало цялата й болка, се откъсна от дълбините на самото й същество.

Загубата на Уолфгар не беше справедлива, ала тя не можеше да стори нищо, за да си го върне.

Заминаването на Дризт също не беше справедливо, не и в очите на наранената жена, ала тя не можеше…

Внезапно една мисъл проряза съзнанието й като мълния. Все още разтреперана, но напълно овладяна, Кати-Бри застана край събореното легло. Разбираше защо скиталецът си бе тръгнал тайно, без да каже на никого; защо както винаги бе поел целия товар върху плещите си.

— Не! — тихо повтори тя, после грабна най-близкото одеяло, за да забърше мокрото си тяло.

Трескаво навлече риза и панталони, после все така бързо, сякаш се боеше, че ако спре дори за секунда, може да размисли и да промени решението си, нахлузи тънката си митрилна ризница. Дело на изкусни джуджешки ръце, тя бе толкова фина, че напълно се скри под туниката, която младата жена надяна отгоре.

Без да губи и миг, Кати-Бри обу ботушите си, грабна плаща и чифт кожени ръкавици и изтича до скрина, в който държеше меча си и магическия лък Таул-марил, Изпитващия сърцата. После се втурна към стаята на полуръста и почука само веднъж, преди да нахълта вътре.

Риджис си бе полегнал (каква изненада!) и тъкмо си почиваше след обилната закуска, която неусетно бе прераснала в още по-богат обяд. Този път беше буден и съвсем не се зарадва, когато видя Кати-Бри да връхлита в стаичката му.

Тя го дръпна най-безцеремонно, принуждавайки го да седне и полуръстът с любопитство се взря в лицето й. По бузите й ясно личаха следи от сълзи, красивите й сини очи бяха зачервени от плач и гняв. Риджис бе прекарал по-голямата част от живота си като крадец и съвсем не му бе трудно да се досети каква бе причината за внезапния огън в погледа на младата жена.

— Къде сложи статуетката? — попита направо тя.

Риджис се взря в нея и дълго мълча. Кати-Бри яростно го разтърси.

— Казвай! — настоя тя. — Достатъчно време изгубих вече!

— За какво ти е? — попита полуръстът, макар да знаеше отговора.

— Просто ми я дай — отвърна Кати-Бри.

Погледът на Риджис неволно се стрелна към писалището в другия край на стаята и младата жена се хвърли към него, издърпа чекмеджетата и започна да изхвърля съдържанието им на пода.

— Това никак няма да се хареса на Дризт — спокойно се обади Риджис.

— Да върви по гоблините тогава! — сопна се Кати-Бри.

Най-сетне откри каквото търсеше и с възхищение се вгледа в изящните извивки на черната фигурка.

— Мислиш, че Гуенивар ще ти помогне да го откриеш — думите на Риджис бяха по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Кати-Бри пусна статуетката в кесията си и дори не си направи труда да отговори.

— Представи си, че наистина го настигнеш — продължи Риджис, докато младата жена се отправяше към вратата. — Как смяташ да му помогнеш в един град, пълен с елфи на мрака? Защо ли ми се струва, че една човешка девойка няма да остане незабелязана много дълго?

Хапливите думи на полуръста накараха Кати-Бри да се закове на място. За първи път се замисли над онова, което се канеше да стори. Колко прав бе Риджис! Как изобщо щеше да се промъкне в Мензоберанзан? А дори да успееше, какво щеше да прави там, когато нямаше да вижда дори земята под краката си?

— Не! — извика тя най-сетне — болката и желанието да стори нещо се оказаха по-силни от доводите на разума. — Отивам при него! Нямам намерение да стоя и да чакам още един от приятелите ми да бъде убит!

— Имай вяра в Дризт! — примоли се Риджис, който едва сега започна да осъзнава, че май няма да успее да възпре буйната млада жена.

Кати-Бри поклати глава и отново тръгна към вратата.

— Почакай! — умолително извика полуръстът.

Кати-Бри спря и се обърна към него. Риджис не знаеше какво да стори. Струваше му се, че трябва да изтича навън, да повика Бруенор или генерал Дагна, или което и да било от джуджетата, да ги помоли за помощ и заедно да задържат Кати-Бри, ако трябва дори насила. Тя беше луда; решението й да тръгне след Дризт беше напълно безумно.

Ала Риджис разбираше чувствата й и й съчувстваше с цялото си сърце.

— Ако аз си бях тръгнала — започна младата жена, — и Дризт искаше да ме последва…

Риджис кимна. Ако Кати-Бри или някой друг от приятелите бе поел по толкова опасен път, Дризт До’Урден щеше да се втурне след тях и да се бие, независимо колко малки са шансовете му. Дризт, Уолфгар, Кати-Бри и Бруенор бяха прекосили половината континент, за да спасят отвлечения от Ентрери полуръст. Риджис познаваше Кати-Бри от съвсем малко момиченце и винаги бе изпитвал към нея силно уважение, ала нищо не можеше да се сравни с възхищението, което го обзе сега.

— Един човек само ще пречи на Дризт в Мензоберанзан — тихо повтори той.

— Не ме интересува — отсече Кати-Бри, без да разбира накъде бие полуръстът.

Вместо отговор, Риджис скочи от леглото и се втурна напред. За миг Кати-Бри си помисли, че дребничкият й приятел ще се опита да я задържи със сила, ала той притича покрай нея и издърпа едно от чекмеджетата на писалището си.

— Така че не бива да отиваш там като човек! — тържествуващо се провикна той и й подхвърли магическата маска.

Кати-Бри улови скъпоценния предмет и изумено се взря в Риджис, който побърза да се пъхне обратно в леглото.

Ентрери бе използвал същата тази маска, за да се промъкне в Митрил Хол и с помощта на вълшебството й толкова успешно се бе превъплътил в Риджис, че всичките приятели на полуръста, включително и Дризт, се бяха заблудили напълно.

— Дризт наистина тръгна към Града на сребърната луна — каза Риджис.

Кати-Бри се изненада. Защо му бе да ходи чак дотам, след като можеше просто да се спусне в Подземния мрак през долните нива на Митрил Хол? Когато поразмисли малко, разбра какво бе накарало Дризт да избере по-дългия път — веднага след завръщането им преди няколко седмици, Бруенор бе изпратил многочислени отряди да патрулират там, и им бе наредил да не пускат никого.

— И още нещо — продължи Риджис.

Кати-Бри окачи маската на кръста си и се обърна към него. Застанал върху леглото, полуръстът стискаше остра кама с прекрасна изумрудена дръжка.

— Това няма да ми трябва — обясни той. — Не и докато съм тук с Бруенор и останалите джуджета.

Младата жена бе виждала това оръжие — оръжието на Артемис Ентрери — и преди. Още помнеше как хладният допир на острието бе изпил смелостта й и я бе накарал да се чувства като уплашено малко момиченце, по-безпомощна, отколкото се бе усещала някога през живота си. Не беше сигурна, че може да го вземе от Риджис, не бе сигурна дали има сили да го носи у себе си.

— Ентрери е мъртъв — увери я полуръстът, изтълкувал погрешно колебанието й.

Кати-Бри кимна разсеяно — в мислите си отново се бе върнала към времето, когато бе пленничка на Артемис Ентрери. Струваше й се, че и в този миг усеща първичния му, земен мирис, който за нея се бе превърнал в аромата на чистото, абсолютно зло. Тогава се бе почувствала толкова безсилна… досущ както в мига, в който таванът завинаги погреба Уолфгар. Безсилна сега, скара се тя на самата себе си, когато Дризт има нужда от нея!

Кати-Бри стисна зъби и окачи камата на кръста си.

— Не бива да казваш на Бруенор — рече тя.

— Той ще разбере и сам — напомни й Риджис. — Известно време може и да успея да приспивам съмненията му за заминаването на Дризт (той винаги пътува насам-натам), ала баща ти много скоро ще забележи, че те няма.

Кати-Бри не знаеше какво да отвърне, но това вече не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе колкото се може по-бързо да настигне Дризт. Само по този начин отново щеше да поеме контрол над живота си, който така внезапно бе разклатен из основи.

Младата жена изтича до леглото, прегърна Риджис и силно го целуна по бузата.

— Сбогом, приятелю! — прошепна тя. — Сбогом!

Миг по-късно бе навън, а Риджис остана да се взира в хлопналата врата, стиснал брадичка в пухкавите си ръце. Колко много неща се бяха променили само за един ден! Първо Дризт, а сега и Кати-Бри. Уолфгар вече го нямаше, така че от петимата приятели в Митрил Хол бяха останали само той и Бруенор.

Бруенор! Риджис легна на една страна, зарови лице в дланите си и шумно изстена. Самата мисъл за могъщото джудже го караше да изтръпва от ужас. Ако Бруенор някога разбереше, че полуръстът е помогнал на Кати-Бри в безумното й начинание, щеше да го одере жив.

Риджис нямаше никаква представа как изобщо ще съобщи на Бруенор за случилото се. Внезапно усети, че съжалява за решението си, почувства се като глупак, задето бе позволил на сърцето си да вземе връх над разума. Разбираше какво изпитва Кати-Бри и знаеше, че има пълното право сама да избира какво да стори (в крайна сметка вече не беше малко дете, освен това бе наистина добра с оръжията)… само че Бруенор нямаше да го разбере.

Нито пък Дризт, помисли си Риджис и отново простена нещастно. Беше нарушил обещанието си, беше издал тайната на приятеля си още на първия ден! И сега, заради неговата грешка, Кати-Бри сама се хвърляше в лапите на най-страшната опасност, срещу която се бе изправяла някога.

— Дризт ще ме убие, когато се върне! — проплака полуръстът.

Изведнъж Кати-Бри надникна през открехнатата врата, а усмивката й бе по-широка, отколкото Риджис я бе виждал през последните няколко седмици. Ето че отново се бе превърнала във веселото момиче, което някога бе пленило сърцата им, жизнерадостната жена, която сякаш си бе отишла завинаги, когато таванът погреба Уолфгар пред очите й. От сълзите нямаше и следа, в погледа й проблясваше нетърпеливо очакване.

— Моли се наистина да се върне! — засмя се тя, после му изпрати въздушна целувка и отново изчезна.

— Почакай! — вяло извика Риджис след нея и тайничко се зарадва, когато младата жена не му обърна никакво внимание.

Все още смяташе, че постъпва неразумно, дори глупаво и все така се боеше от мига, в който щеше да му се наложи да отговоря за решението си пред Бруенор и Дризт, ала грейналото лице на Кати-Бри бе сложило край на съмненията му.