Р. А. Салваторе
Беззвездна нощ (21)

Глава 19
Глупава гордост

— Жив е — съобщиха пръстите на Мрачния войн, който бе слязъл, за да огледа тялото на Дризт.

Джарлаксъл му даде знак да обърне скиталеца така, че главата му да бъде над повърхността на водата, после отправи поглед към езерото. Не му беше никак трудно да се досети, че шумът от битката бе достигнал до другия бряг, предположение, което се превърна в твърда увереност, когато в далечината съзря характерните светлосини отблясъци на летящите дискове, използвани от матроните — майки при разходките им из града. Този път обаче, дисковете водеха войниците на Баенре.

— Не го пипай повече — нареди наемникът на своя войник, — нито него, нито оръжията му.

После, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо, той извади вълшебната си свирка, обърна се към Дризт и я поднесе към устните си. Отговорът бе точно какъвто очакваше — пазителят носеше магическа ризница и оръжия, изкусно изработени, като да бяха излезли изпод ръцете на най-добрия Мрачен майстор. Наемникът въздъхна с копнеж, когато усети мощта, заключена в сърцето на Сиянието. С радост би прибавил прекрасния ятаган към богатата си колекция от скъпоценни оръжия, ала всички в Мензоберанзан знаеха, че Дризт До’Урден се бие с два ятагана и ако единият изчезнеше, Джарлаксъл щеше да си има сериозни неприятности с матрона Баенре.

Скиталецът не носеше друго магическо снаряжение, ала един предмет засия в цветовете, издаващи омайващо вълшебство, и привлече вниманието на лукавия наемник — това бе точно вида магия, от която той можеше да се възползва по-добре от всеки друг.

Войникът обърна безчувственото тяло на Дризт така, че главата му да бъде над калната вода, и се накани да скочи върху терасата, ала Джарлаксъл го спря:

— Вземи медальона — безмълвно нареди той.

Боецът се обърна и едва сега забеляза светлосините дискове, които бързо се приближаваха откъм езерото.

— Баенре? — тихичко попита той и вдигна поглед към главатаря си.

— Нека открият онзи, когото търсят — все така на езика на жестовете обясни наемникът. — И нека матрона Баенре знае чия е заслугата за пленяването на Дризт До’Урден.

Ентрери изобщо не се интересуваше коя елфическа жрица се кани да посече този път. Той просто следваше указанията на Бреган Д’аерте, а жената пред него (досущ като надзирателката в гъбената къщурка) се бе намесила в работата им и сама се бе превърнала в нежелан свидетел.

Внезапно се сепна, зърнал дръжката на добре позната изумрудена кама да се подава от колана на неприятелката му.

Изпитателният му поглед внимателно обходи лицето на мнимата жрица, докато оръжието му бавно пълзеше нагоре-надолу по гърлото й и оставяше капчици кръв след себе си. Едно рязко движение и сабята леко повдигна невидимата до този миг маска.

— Какво правиш тук? — ахна той, искрено изумен от неочакваната й поява в недрата на земята.

Убеден бе, че младата жена не е дошла в Мензоберанзан заедно с Дризт — съветник Фърбъл от Блингденстоун би я споменал, а и Джарлаксъл със сигурност щеше да научи за пристигането й.

И все пак, ето че се бе появила тук, и то в разгара на битката!

Палачът отдръпна острието от врата й и лекичко докосна брадичката, отмествайки вълшебната маска.

Кати-Бри трескаво се опита да потисне надигащата се паника. Имаше чувството, че се е върнала назад във времето, към дните, когато бе пленница на Артемис Ентрери, а ужасът, който той й вдъхваше, я смразяваше до мозъка на костите — нечовешки страх, който никой друг — та бил той дракон или демон от скверния Тартар — не бе в състояние да предизвика.

Жестокият убиец отново беше пред нея и нехайно прокарваше върха на сабята си по голото й гърло.

— Какъв късмет! — каза Ентрери и по устните му заигра зла усмивка, докато се опитваше да реши как най-добре да се възползва от този неочакван подарък на съдбата.

За миг Кати-Бри се поколеба дали да не скочи от скалата — ако се намираше на някой чукар, извисил снага на стотици метри над земята, със сигурност щеше да го стори! Усети как косъмчетата по врата й настръхват, капчици студена пот оросиха челото й.

— Не! — неволно изрече тя на глас и Ентрери учудено се взря в нея.

— Не? — повтори, без да разбира, че младата жена просто бе изрекла мислите си на глас.

Кати-Бри го измери с леден поглед.

— Значи оцеля — безстрастно подхвърли тя. — Оцеля и дойде да живееш сред себеподобните си.

По лицето на убиеца пробяга мрачна сянка и младата жена се досети, че думите й са го жегнали. Разгневен от дързостта, той я удари с дръжката на сабята, оставяйки грозна драскотина върху бузата й.

От носа й потече кръв и тя политна назад. Успя да се задържи на крака и впери нетрепващ поглед в палача — нямаше да му достави удоволствието да я види трепереща от ужас, не и този път!

— Ще те убия заради тези думи — изсъска той. — Бавно и мъчително!

Младата жена се изсмя в лицето му:

— Направи го — предизвика го тя. — Ала вече не можеш да ме изплашиш, не и след като се убедих, че Дризт е по-добрият от двама ви!

Черна вълна на ярост заля Ентрери и той с мъка се сдържа да не я прониже в гърдите.

— Беше по-добрият — поправи я и хвърли зъл поглед към ръба на терасата.

— Неведнъж съм виждала и двама ви да рухвате — отвърна тя с цялата увереност, на която бе способна в този страшен миг. — Няма да повярвам в смъртта ви, докато със собствените си пръсти не докосна ледените ви тела!

— Дризт е жив — прошепна някой на Общия език и миг по-късно Джарлаксъл, придружаван от двама свои войници, се присъедини към палача.

Единият от бойците поизостана, за да довърши гърчещия се от болка елф, когото Дризт бе ранил в корема.

Все още разяждан от изпепеляващ гняв, Ентрери замахна за нов удар, ала този път Кати-Бри успя да вдигне вдървената си десница и ловко отклони оръжието му.

Джарлаксъл, който с интерес се взираше в лицето на младата жена, побърза да застане между тях.

— В името на Лолт и всичките й паяци! — възкликна той и лекичко докосна кървавата резка върху бузата й.

— Баенре много скоро ще бъдат тук — обади се един от войниците на езика на Мрачните.

— Да, да — разсеяно отвърна наемникът, все още на Общия език — личеше си, че цялото му внимание е погълнато от неочакваната „гостенка“ от Повърхността. — Време е да се махаме оттук.

Кати-Бри вирна глава, готова да посрещне смъртта с достойнство. Вместо това, Джарлаксъл се пресегна и свали магическата диадема от челото й. Всичко наоколо потъна в непрогледен мрак и тя дори не се опита да протестира, когато й отнеха Таулмарил, заедно с колчана сребърни стрели. Някой грубо откачи изумрудената кама от кръста й и тя се досети, че трябва да е бил истинският й собственик.

Железни, ала учудващо нежни пръсти се сключиха около лакътя й и я поведоха нанякъде… някъде далече от падналия Дризт.

* * *

Отново в плен, горчиво си мислеше скиталецът. Само че този път съвсем не го очакваше радушния прием, който бе срещнал в Блингденстоун. Беше попаднал в лепкавата мрежа на паяците, беше поднесъл на мрачните си събратя наградата, към която те така силно се стремяха — самия себе си.

Беше прикован о някаква стена и трябваше да стои изправен на пръсти, за да не увисне на изранените си китки. Не помнеше как се е озовал в тази тъмна и мръсна стая, нито откога стои в това положение, ала ръцете му бяха покрити с огромни мехури и пареха жестоко, сякаш кожата се бе смъкнала от месото. Усещаше остра болка в лявото рамо, както и неприятно смъдене по гърдите и предмишницата, там, където го бе засегнала сабята на Ентрери.

Все пак някой (вероятно една от жриците) очевидно се беше погрижил за него — раната трябва да бе почистена и намазана с някакъв мехлем, защото сега съвсем не изглеждаше толкова зле, колкото в началото. Това никак не го успокои, тъй като знаеше обичая на събратята си да принасят на Лолт само жертви в отлично физическо състояние.

Ала не болката и не безсилието го тревожеха, докато отчаяно се мъчеше да потисне нарастващата си тревога. В крайна сметка, не можеше да отрече, че през цялото време бе очаквал да бъде заловен; надявал се бе, че като даде живота си, ще спаси приятелите си и ще осигури спокойствието на Сребърните зали. Много отдавна се бе примирил с мисълта, че ще умре, още в мига, в който напусна Митрил Хол. Защо тогава притеснението като червей гризеше гърдите му?

Невзрачното помещение, в което се намираше, си беше най-обикновена килия — по стените висяха окови, а на тавана бе окачена метална клетка. Нямаше много време да оглежда обстановката, защото в този момент желязната врата изскърца и се отвори, за да пропусне две елфически жени, които почтително застанаха до входа.

Дризт стисна зъби и вирна глава, готов да срещне смъртта с достойнство.

В стаята пристъпи един илитид.

Скиталецът зяпна от смайване, ала бързо се овладя. Какво търсеше един крадец на мисли тук, сепна се той, но после се досети, че трябва да бе затворен в тъмницата на Баенре… а това не вещаеше нищо добро както за него, така и за приятелите му.

Две жрици (едната беше дребна и не особено красива, с ъгловато, зло лице, смръщено в постоянна гневна гримаса; другата беше доста по-едра и величествена, и също така страховита) последваха илитида в стаята. Миг по-късно в тъмницата доплува светлосин диск, върху който се бе настанила самата първа матрона, по-съсухрена и изпита отвсякога. От едната й страна вървеше друга свещенослужителка — макар и по-млада и красива, тя бе същинско копие на майка си. Малката групичка се допълваше от двама мъже, войници, поне доколкото личеше от дрехите и оръжията им.

Синкавата дрезгавина, разпръсквана от диска на матрона Баенре, даде възможност на Дризт да настрои зрението си към видимата част на спектъра… и първото, което видя, бяха купчинка кости, белеещи се между тежките окови до него.

Извърна Очи и отново се вгледа в посетителите си. По-младият от мъжете привлече вниманието му — Берг’инйон! Нямаше как да го сбърка, та нали бяха учили заедно в Академията. Младият Баенре беше един от най-добрите, всъщност втори… винаги втори след Дризт До’Урден.

Трите по-млади жрици обградиха диска на матроната — майка, а двамата войници се присъединиха към жените, застанали край вратата. За изненада и притеснение на скиталеца, илитидът се приближи към него и плъзна гнусните си пипала по лицето му. Преди време Дризт бе виждал със собствените си очи как едно такова създание изсмуква мозъка на друг мрачен елф и сега с мъка сдържаше ужаса и отвращението си.

— Дризт До’Урден — наруши мълчанието старата матрона.

Тя знаеше името му, неволно потръпна скиталецът и усети как тревогата отново протяга ледени пръсти към сърцето му.

— Благородни глупецо! — неочаквано избухна Баенре. — Как можа да се върнеш в Мензоберанзан, като знаеш колко високо е оценена главата ти тук! — Тя скочи на земята и с всичка сила го зашлеви през лицето. — Благородни, дръзки глупецо! Нима наистина се осмели да повярваш, че ще победиш! Нима смяташ, че онова, което е просъществувало вече пет хиляди години, може да бъде сринато от жалък наивник като теб!

Яростната тирада изненада Дризт, ала той с нищо не издаде обзелите го чувства и продължи да се взира пред себе си с все същия безстрастен поглед.

Гневната гримаса на матроната се стопи така неочаквано, както се бе появила миг по-рано и отстъпи място на зла усмивка. Скиталецът неволно потръпна — това бе толкова типично за мрачните му събратя! Избухливи и непредсказуеми, те държаха както враговете, така и приятелите си в постоянно напрежение и нито за миг не им позволяваха да се отпуснат и да се почувстват сигурни в положението си.

— Днес гордостта ти сигурно е поласкана, Дризт До’Урден — подигравателно се изсмя матроната. — Позволи ми да ти представя Бладен’Кърст Баенре, втората ми дъщеря след Триел — при тези думи тя посочи жрицата в средата, — както и Вендес Баенре — добави и кимна по посока на най-дребничката от жените. — Това пък е Куентел, а това — Дантраг. Берг’инйон познаваш отпреди, нали?

— Добра среща — бодро поздрави скиталецът и се усмихна на младия Баенре.

Ръката на матроната — майка изплющя върху бузата му.

— Шестима Баенре дойдоха да те посрещнат, Дризт До’Урден — продължи тя (де да можеше да не повтаря името му на всяко изречение, неволно си помисли той). — Трябва да се чувстваш поласкан, Дризт До’Урден.

— Бих ви стиснал ръцете — отвърна скиталецът, — но нали виждате… — и той отправи престорено безпомощен поглед към вързаните си ръце.

Както можеше да се очаква, десницата на матрона Баенре отново се стовари върху лицето му.

— Знаеш, предполагам, че ще бъдеш предаден на Лолт? — злобно подхвърли тя.

Дризт безстрашно срещна погледа й:

— Телом може би, но никога духом!

— Прекрасно! — измърка матроната. — Обещавам, че смъртта ти ще бъде бавна, много бавна. Сигурна съм, че ще се окажеш превъзходен източник на информация!

За първи път от началото на разговора, по лицето на скиталеца пробяга сянка.

— Позволи ми да се заема с мъченията! — нетърпеливо се намеси Вендес.

— Дък-Так! — скара й се старата Баенре.

— Дък-Так! — беззвучно повтори Дризт — и преди беше чувал това име.

Буквално, дък-так означаваше нечестив палач, но също така бе прозвището, с което беше известна една от дъщерите на първия дом (очевидно Вендес). Същата тази дъщеря, чиито „произведения“ — обикновено злощастни елфи, превърнати в бездиханни абаносови статуи — стояха изложени на видни места в Академията.

— Великолепно! — промърмори скиталецът.

— Значи си чувал за нея? — попита матроната и отново се обърна към него. — И тя ще се позабавлява с теб, бъди сигурен, Дризт До’Урден, но не преди да съм изкопчила цялата информация, която можеш да ми дадеш.

В погледа на Дризт се четеше явно съмнение.

— О, знам, че и най-страшното мъчение не може да те изплаши — съгласи се тя. — Изобщо не се съмнявам в това, благородни глупецо. Но можеш ли да надвиеш мощта на един крадец на мисли?

И тя потупа по рамото илитида, който междувременно се бе приближил до нея.

Скиталецът почувства как и последната капка кръв се отцежда от лицето му. Прекрасно помнеше времето, което беше прекарал в плен на крадците на мисли — безпомощен, окаян и напълно подчинен на волята им. Тогава не бе успял да им се противопостави, не мислеше, че и този път ще съумее да го стори.

— Нима наистина вярваше, че всичко ще свърши толкова лесно, глупецо! — повиши глас матрона Баенре. — Та ти току-що ни поднесе като на тепсия трофея, който преследваме толкова отдавна, о безумни, дръзки глупецо!

Дризт усети, че му прилошава, стори му се, че светът рухва върху него. Лицето му се изкриви от болка, докато матроната продължаваше тържествуващата си тирада, всяка дума, от която се забиваше като отровна стрела в сърцето му:

— Ти си само част от онова, към което се стремим, но с твоя помощ най-сетне ще се доберем и до него. Митрил Хол ще падне в ръцете ни много по-лесно сега, когато най-могъщият съюзник на крал Бруенор Бойния чук вече не може да му се притече на помощ. И каква ирония — именно този съюзник ще ни открие слабостите на джуджешката твърдина!

Старата матрона замълча, сякаш за да се наслади докрай на този миг, после се обърна към илитида:

— Метил! — заповеднически изрече тя и гнусното създание пристъпи напред.

Дризт здраво стисна очи, ала четирите пипала вече пъплеха по лицето му и сякаш търсеха нещо.

Той изкрещя от ужас и рязко отметна глава назад, дори успя да отхапе един от лепкавите израстъци.

Крадецът на мисли се отдръпна.

— Дък-Так! — нареди матрона Баенре и Вендес нетърпеливо се втурна напред.

Юмрукът, облечен в твърда, медна обковка, се стовари върху бузата на скиталеца, после пак и пак. С всеки нов удар, жестоката жрица се опиваше все повече и повече.

— Наистина ли трябва да бъде в съзнание? — умоляващо попита тя.

— Достатъчно! — гласът на старата матрона сякаш долетя от нейде много далече или поне така се стори на омаломощения Дризт.

Вендес го зашлеви за последно, после отвратителните пипала отново запълзяха по лицето му. Опита да се противопостави, искаше да се дръпне назад, ала нямаше сили дори да отвори очи.

Пипалата се впиха в кожата му и по лицето му пробягаха вълни скверна енергия.

Писъците на Дризт през следващите десетина минути бяха съвършено инстинктивни, породени от най-първичен ужас, докато илитидът тършуваше в съзнанието му и му изпращаше страховити образи, които го сковаваха и обричаха на неуспех всеки опит да се защити. Чувстваше се гол и беззащитен, струваше му се, че са му отнели най-съкровените чувства.

През цялото време, докато трая мъчението, Дризт (макар да не го знаеше) храбро се съпротивляваше. Най-сетне пипалата се отлепиха от лицето му, а Метил се обърна към матрона Баенре и сви рамене.

— Какво научи? — настоя тя.

— Много е силен — телепатично отвърна крадецът на мисли. — Трябва ми още време.

— Продължавай тогава! — сопна се матроната.

— Това ще го убие — възрази Метил с клокочещ глас. — Утре.

Старата матрона се замисли за миг и кимна в знак на съгласие. После се обърна към Вендес и щракна с пръсти.

Жестоката жрица не чака втора покана и веднага се залови за работа.

Няколко минути по-късно Дризт се свлече на земята, а безсъзнанието го заля като черна вълна.