Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 11
Безнадеждност

— Значи туй е мястото, а? — ревна бесовойнът с цяло гърло, опитвайки се да надвика воя на вятъра.

Беше излязъл от Митрил Хол заедно с Бруенор и Риджис (всъщност почти насила бе накарал Риджис да ги доведе тук) в търсене на тялото на Артемис Ентрери.

— За да намериш улики, трябва да ги потърсиш — беше единственото му обяснение.

Риджис придърпа качулката на прекалено голямото си палто още по-ниско над лицето си, в отчаян опит да се опази от бурните вихри. Намираха се в тясна долчинка, чиито стени сякаш привличаха вятъра и го превръщаха в свирепа стихия.

— Тук някъде беше — отвърна полуръстът и сви рамене, за да покаже, че не може да бъде сигурен.

Когато преди няколко седмици дойде, за да открие тежко ранения Ентрери, Риджис изобщо не бе слизал тук, а се бе изкатерил до върха на дерето, използвайки многобройните скални тераси, които осейваха цялата местност. Знаеше, че онова, което търсят, е някъде тук, но от мястото, където бяха застанали сега, всичко изглеждаше съвсем различно.

— Ще го открием, кралю — уверено се обърна Пуент към Бруенор.

— Не че ще има кой знае каква полза — промърмори унилият Бруенор и Риджис потръпна от болка при звука на безжизнения му глас.

Очевидно бе, че рижото джудже отново затъва в блатото на отчаянието. Поданиците му, макар хиляда от тях да се трудеха неуморно нощ и ден, все още не бяха успели да разгадаят плетеницата от тунели в долните нива и да намерят верния път; вестите от земите на изток също не бяха никак обнадеждаващи — ако Кати-Бри и Дризт наистина бяха минали през Града на сребърната луна, и двамата отдавна го бяха напуснали. Постепенно Бруенор започваше да проумява, че усилията му са обречени. Бяха минали седмици, а той все така безуспешно се опитваше да открие път, който да го отведе до приятелите му. Бруенор Бойния чук започваше да губи надежда.

— Ама, кралю! — възропта Пуент.

— Той е мъртъв — напомни му Бруенор.

— Че какво пък толкоз! — махна с ръка бесовойнът. — Жреците могат да разговарят с мъртвите, а пък той сигурно има карта. О, все ще измислим начин да се промъкнем в града на мрачните и аз пръв ще тръгна натам, зарад’ своя крал! Ще претрепя всеки миризлив елф… с изключение на онзи пазител, де… — побърза да допълни Тибълдорф и скришом смигна на Риджис, — и ще ти доведа момичето вкъщи!

Бруенор само въздъхна и му даде знак да продължи с търсенето. Въпреки привидното си недоволство, той тайничко предвкусваше удоволствието от вида на обезобразеното тяло на Артемис Ентрери.

Известно време тримата търсиха мълчаливо, като полуръстът час по час надничаше изпод голямата си качулка, за да види къде точно се намират. Най-сетне съзря онова, което му трябваше — високо над главата му, подобно на протегната ръка, стърчеше гола скала.

— Там — посочи той. — Мисля, че е това.

Пуент вдигна очи, после се залови да изследва каменистото дъно, като дори застана на четири крака и започна да лази насам-натам, сякаш се опитваше да надуши дирята на трупа.

Риджис се засмя развеселено, ала усмивката му се стопи, когато се обърна към Бруенор. Джуджето стоеше до една скала и недоволно клатеше глава, докато внимателно опипваше камъните.

— Какво има? — попита полуръстът и отиде при него.

Чувайки думите му, Пуент, който не изпускаше нищо от онова, което ставаше около него, също забеляза странното изражение на краля и побърза да се присъедини.

Когато се приближи достатъчно, Риджис видя нещо да се сивее върху каменната стена. Бруенор откъсна парче от чудноватото вещество и му го показа.

— Какво има? — повтори полуръстът и предпазливо протегна ръка.

От неизвестната материя се проточи тънка нишка и Риджис трябваше да положи доста усилия, за да освободи пръста си от лепливата субстанция.

Бруенор преглътна с мъка, а Пуент се разтича наоколо — първо подуши стената, после отиде да провери скалите на отсрещната страна.

— Останки от паяжинна мрежа — мрачно каза Бруенор.

Двамата с Риджис вдигнаха очи към издадената скала над главите си, обзети от безрадостни мисли — имаше една-единствена причина, която би накарала някого да опъне мрежа под падащия убиец.

* * *

Безмълвните заповеди се лееха прекалено бързо и убиецът, който все още не разбираше езика на жестовете достатъчно добре, не смогваше да ги следи. Поклати яростно глава и събеседникът му ядосано плесна с ръце:

— Иблит! — презрително процеди той и се отдалечи.

Думата обаче остана да се върти в главата на Артемис Ентрери. На елфически тя означаваше „измет“ и откакто Джарлаксъл го бе довел в това отвратително място, надали бе минал и ден, без да я чуе поне веднъж. Какво ли искаше елфическият войн от него, зачуди се той. Вярно, полека-лека започваше да научава езика на жестовете, но той бе толкова сложен, а движенията на пръстите — толкова многобройни, че от двадесет човеци надали и един би успял да се справи с него. Освен това се мъчеше да усвои и обикновената реч на Мензоберанзан. Вече знаеше доста думи, изучил бе и основните граматически конструкции, та все някак се оправяше.

А какво значи иблит знаеше прекалено добре.

Облегна се на стената на малката пещера, където членовете на Бреган Д’аерте се събираха тази седмица. Чувстваше се дребен, по-незначителен от когато и да било. А още помнеше деня, в който отвори очи в тясната пещера близо до клисурата край Митрил Хол. Тогава Джарлаксъл, който го бе спасил и го бе върнал към живота, му направи предложение — да се върне с него в Мензоберанзан. В ушите на Артемис Ентрери думите на наемника (които, горчиво се засмя той, бяха по-скоро заповед, отколкото предложение) прозвучаха като сбъдната мечта. Като че ли бе на път да се впусне в най-голямото приключение в живота си.

Само че приключението се бе превърнало в истински ад. Тук убиецът беше колнблут, другоземец, и живееше сред двадесет хиляди мрачни елфи, които съвсем не се славеха с търпимостта си към останалите народи. Не че мразеха хората повече, отколкото другите раси, ала положението му на колнблут неизменно го поставяше (него, чието име някога бе всявало страх надлъж и нашир из Царствата!) сред най-низшите редици на войската на Бреган Д’аерте. Нямаше никакво значение какво прави или кого побеждава — в обществото на Мензоберанзан Артемис Ентрери винаги щеше да заема двадесет хиляди и първото място.

А и паяците! Той мразеше паяци, а тук пълзящите гадини пъплеха навсякъде. Мрачните дори създаваха нови, още по-големи и отровни породи и отглеждаха гнусните същества като домашни любимци. Да убиеш паяк бе едно от най-страшните престъпления и се наказваше с дживвин куи’елгин, смърт чрез мъчения. Гъбената горичка и покритите с мъх и лишеи земи край езерото Донигартен в източния край на пещерата, където Ентрери често бе изпращан да надзирава работата на робите — гоблини, гъмжеше от паяци. Те лазеха в краката му, катереха се по тялото му, спускаха гнусните си нишки от тавана и се поклащаха на милиметри от позеленялото му лице.

Палачът вдигна сабята си и по острието заигра слабо сияние. Ако не друго, в града сега поне имаше повече светлина. От известно време и поради причини, които Ентрери не знаеше, в Мензоберанзан навсякъде горяха фенери и магически огньове.

— Никак няма да е разумно да изцапаш това прекрасно оръжие с елфическа кръв — долетя познат глас и Джарлаксъл прекрачи прага на пещерата.

— Нима предполагаш, че съм в състояние да нараня някой от могъщите елфи — отвърна Ентрери, без да откъсва поглед от сабята. — Как бих могъл аз, един иблит… — опита се да продължи той, но гръмкият смях на наемника не му даде възможност да довърши.

Убиецът най-сетне вдигна очи и видя, че Джарлаксъл е свалил широкополата си шапка и си играе с перото от диатрима.

— Никога не съм подценявал уменията ти, палачо — рече той, все така на Общия език. — Оцелял си в бой срещу Дризт До’Урден. Малцина в Мензоберанзан биха могли да се похвалят със същото.

— Двамата сме равни! — процеди Ентрери през стиснати зъби.

Заболя го от самото произнасяне на думите. Беше се изправял срещу Дризт на няколко пъти, ала само две от битките не бяха прекъснати преждевременно. И в двата случая Ентрери бе изгубил. А така отчаяно жадуваше да обърне резултата в своя полза, да докаже, че не Дризт, а той е по-добрият боец! И все пак, дълбоко в сърцето си знаеше, че всъщност не иска отново да се бие със скиталеца. След първата загуба, която претърпя в зловонната клоака и мръсните улици на Калимпорт, Ентрери бе така обсебен от жаждата за отмъщение, че всичко в живота му се бе завъртяло около едно-единствено събитие — нов двубой с Дризт. Ала след второто поражение, което го бе оставило да виси полумъртъв и напълно безпомощен над каменистото дъно на брулената от ветровете клисура…

Ала какво, запита се убиецът. Защо вече не желаеше да се бие с изгнаника? Дали онова, което двамата искаха да си изяснят, вече бе доказано, или просто се страхуваше? Този въпрос го измъчваше, нямаше място у човек като Артемис Ентрери, също както в Мензоберанзан нямаше място за него самия.

— Двамата сме равни! — тихо повтори той, опитвайки се да убеди сам себе си.

— Не бих го казвал така открито, ако бях на твое място — отвърна Джарлаксъл. — Дантраг Баенре и Утегентал Дел’Армго биха се изправили един срещу друг в двубой на живот и смърт, само за да получат възможност да те убият.

По лицето на Ентрери не трепна нито едно мускулче, ала сабята му припламна, сякаш искаше да отрази бушуващите в гърдите му гордост и гняв.

Джарлаксъл отново се разсмя.

— Само за да получат възможност да се бият с теб — поправи се той и се поклони извинително.

Ентрери отново не трепна. Дали нямаше да успее да си възвърне част от изгубеното достойнство като убие някой от тези прославени Мрачни войни, питаше се той. Или отново щеше да загуби и да бъде принуден — по-страшно и от смъртта! — да живее с този срам?

С мъка се откъсна от тези мисли и рязко мушна сабята в ножницата си. Никога досега не се бе чувствал толкова несигурен! Дори когато беше още момче, което трябваше да оцелява само в безмилостния свят на калимпортските улици, Ентрери преливаше от самоувереност и винаги съумяваше да се възползва от нея. Ала не и тук, не и в това отвратително място!

— Бойците ти ме предизвикват! — сопна се той неочаквано, насочвайки раздразнението си към наемника.

Джарлаксъл се засмя и нахлупи шапката върху голата си глава.

— Убий неколцина — преспокойно предложи той и Ентрери не бе сигурен дали хладнокръвният, пресметлив елф се шегува или не. — Така останалите ще те оставят на мира.

Убиецът се изплю на пода.

Да го оставят на мира? Останалите щяха да го изчакат да заспи, за да го накълцат на парчета, после щяха да нахранят паяците в Донигартен с тялото му. При тази мисъл Ентрери усети как по гърба му полазват ледени тръпки. Беше убил жена (което тук бе много по-страшно, отколкото убийството на мъж) и кой знае, може би точно в този миг някой от домовете в Мензоберанзан държеше домашните си любимци гладни, за да изостри апетита им и да ги подготви за предстоящия пир с човешко месо.

— Станал си толкова избухлив — рече Джарлаксъл, сякаш наистина му съчувстваше.

Ентрери въздъхна и като прокара език по пресъхналите си устни, отмести поглед. В какво се превръщаше? В Калимпорт, дори сред пашите и онези, които наричаше свои господари, винаги държеше нещата под свой контрол. Беше убиец, който работеше за най-подлите и лукави крадци в целите Царства и въпреки това никой никога е се бе опитвал да го изиграе, него, Артемис Ентрери. Как жадуваше отново да види бледото небе над Калимпорт!

— Не се бой, аббил — продължи Джарлаксъл, използвайки елфическата дума за „приятел“ — Ще дойде денят, в който отново ще видиш изгрева.

И той се усмихна широко, досетил се от изражението на палача, че правилно е прочел мислите му.

— Двамата с теб ще посрещнем утрото заедно, седнали на прага на Митрил Хол.

Преследването на Дризт продължаваше, разбра Ентрери. Само че този път, ако можеше да се съди по светлините и фенерите, Мрачните се канеха да смажат целия род Боен чук!

— Разбира се — подразни го Джарлаксъл, — ако домът Хорлбар не открие, че не друг, а ти посече тяхната матрона — майка.

И като тракна с ботуши и докосна шапката си, наемникът напусна стаята.

Джарлаксъл знаеше! А и убитата не е била обикновена жрица, а матрона — майка! Съвсем нещастен, Ентрери тежко се облегна на стената. Откъде можеше да предположи, че онова проклето чудовище в затънтената уличка ще се окаже матрона — майка!

Струваше му се, че скалите се стесняват около него, че го задушават в жестоката си прегръдка. Обикновено хладното му чело се ороси от капчици ледена пот, започна да се задъхва. Единствената мисъл, която изпълваше ума му, бе как да се махне, ала накъдето и да се обърнеше, срещаше непробиваеми стени. Беше пленник не само на елфите, но и на самото място.

Веднъж се бе опитал да избяга, беше напуснал града през източния изход. Ала къде можеше да иде? Подземният мрак представляваше необятен лабиринт от опасни тунели и дълбоки ями, където се спотайваха чудовища, с които той не знаеше как да се справи. Ентрери беше рожба на Повърхността, един коренно различен свят. Той не разбираше Подземния мрак и не би могъл да се надява да оцелее тук долу. Сам никога не би успял да намери пътя навън. Беше хванат в капан, бяха му отнели гордостта и достойнството и сега можеше единствено да чака жестокия край, който несъмнено го очакваше тук долу.