Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Забравените кралства 3 — Наследството на мрака (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starless Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2010)
Форматиране и корекция
mistar_ti (2010)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Р. А. Салваторе. Беззвездна нощ

Редактор: Ангелина Вълчева

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Таня Петрова

ИК „Инфо дар“, София, 2004

ISBN 954–761–141–0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Глава 24
С главата напред

Когато Дризт се върна в малката стаичка, Кати-Бри все още лежеше на пода, стиснала паешката маска в ръка, и се мъчеше да успокои дишането си. Ентрери висеше на стената с ръка, хваната в лепкавата примка на зелената слуз, и не можеше да помръдне.

— Това ще го свали оттам — обясни Кати-Бри и подхвърли магическия предмет на приятеля си.

Дризт го улови, ала дори не помръдна от мястото си — в момента изобщо не му бе до това да освобождава убиеца.

— Риджис ми каза — обясни Кати-Бри, макар че това бе повече от очевидно. — Аз го принудих.

— И дойде съвсем сама?

Момичето поклати глава и за миг Дризт усети, че му причернява от ужас — нима още някой от приятелите му беше тук, в опасност, а може би дори мъртъв! Имаше чувството, че от гърдите му пада огромен товар, когато видя Кати-Бри да кимва към Гуенивар.

— Каква глупост! — възкликна той невярващо и гневно се смръщи насреща й.

— Не по-голяма от онази, която ти извърши — не му остана длъжна младата жена и тъжната усмивка накара гневът му да се изпари.

При цялото си притеснение за нея, Дризт не можеше да отрече, че се радва да я види, дори и при такива опасни обстоятелства.

— Сега ли ще го обсъждаме? — продължи да се усмихва Кати-Бри. — Или предпочиташ да го отложим… може би докато се върнем в Митрил Хол?

Скиталецът просто поклати глава и прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса, после замислено премести поглед от маската в ръката си към Ентрери и отново се намръщи.

— Имаме уговорка — побърза да се намеси Кати-Бри. — Той ме доведе при теб и се закле, че ще ни помогне да се махнем от Мензоберанзан. В замяна обещах да му покажем пътя до Повърхността.

— И когато стигнем там? — мрачно попита Дризт.

— Ще се разделим. Той ще поеме по своя път, а ние — по нашия — твърдо отвърна Кати-Бри, сякаш искаше да убеди не само него, но и самата себе си, че е взела правилното решение.

В очите на скиталеца отново проблесна съмнение. Мисълта да оставят Артемис Ентрери да си тръгне току-така никак не му се нравеше. Колко ли страдания щеше да причини техният избор, когато се върнеха на Повърхността? Колко ли още щяха да станат жертви на ужаса, който страховитият убиец всяваше, където и да отидеше?

— Дадох му думата си — добави Кати-Бри, досетила се за опасенията на приятеля си.

Дризт все още се колебаеше. Не можеше да отрече, че в тежкото пътуване, което им предстои, опитният убиец ще им бъде много полезен, особено ако (както очакваше) им се наложеше да вадят оръжия, за да се измъкнат от двора на Баенре. И преди се бяха били рамо до рамо, за да спасят живота си, и скиталецът отлично помнеше как никой не можеше да излезе насреща им.

И все пак…

— Д-д-дойдох с добро — с усилие изрече Ентрери, мъчейки се да овладее тракащите си зъби. — Аз я… аз я спасих — опита се да посочи към Кати-Бри със свободната си ръка, ала не успя и вместо това се удари в стената.

— Много добре — отстъпи Дризт най-сетне и се приближи към него.

Канеше се да настоява за обещание, че щом стигнат Повърхността палачът веднъж завинаги ще се откаже от черните си дела, дори искаше да го принуди доброволно да се изправи пред съда и да отговаря за сторените от него злини, само че Ентрери предугади намеренията му и го прекъсна, още преди да е започнал:

— Нищо повече! — изръмжа палачът. — Ще получите само онова, което обещах на жената!

Дризт се обърна към Кати-Бри, която междувременно се бе изправила на крака и тъкмо се канеше да вдигне изпуснатия си лък.

— Дадох му думата си — повтори тя и твърдо срещна погледа му.

— Губим… ценно… време — задъхвайки се, добави Ентрери.

Скиталецът измина няколкото стъпки, които го деляха от стената и надяна маската на лицето му. Ръката на палача се измъкна от лепкавото вещество и той се свлече на земята — краката му все още не го държаха. С надеждата, че изцелителната отвара ще помогне на Ентрери да си възвърне контрола над тялото, Дризт изтича до лавицата със стъклениците. Все още не бе напълно убеден доколко е правилно да му покаже пътя до Повърхността, ала прекрасно разбираше, че сега всяко забавяне може да им струва живота. Щеше да го освободи и заедно с Кати-Бри и Гуенивар щяха да опитат да се измъкнат от двора на Баенре и от града. За останалото щеше да се тревожи по-късно.

Всичко обаче щеше да е напразно, ако отварата не помогнеше — двамата с Кати-Бри никога нямаше да успеят да изнесат на ръце безпомощния убиец.

За щастие още първата глътка вдигна Ентрери на крака — ефектът от стреличката беше временен и бе започнал да отзвучава още преди изцелителната течност да ускори процеса.

Дризт и Кати-Бри също си поделиха една стъкленица, а след като си облече ризницата и окачи ятаганите на кръста си, скиталецът пъхна две бутилчици в пояса си и накара другите двама да сторят същото.

— Трябва да излезем оттам, откъдето дойдохме — рече Ентрери, докато си събираше нещата. — Церемонията не може да е свършила толкова рано, ала ако са открили телата на убитите минотаври, горе сигурно ни очаква цял отряд войници.

— Освен ако в самонадеяността си Вендес не е слязла сама — отвърна Дризт, ала както тонът му, така и мрачното изражение на палача, издаваха съмненията им.

— С главата напред! — обади се Кати-Бри и двамата й спътници я погледнаха неразбиращо. — Като джуджетата — обясни тя. — Когато си притиснат до стената, не ти остава друго, освен да се хвърлиш с главата напред.

Лавандуловите очи на скиталеца се спряха върху Гуенивар, после върху Кати-Бри и големия лък, вгледаха се в Ентрери и смъртоносните му остриета и най-накрая обходиха собствените му магически ятагани (колко мило от страна на наперения Дантраг, че в отчаяното си желание да премери сили с него, му бе оставил оръжията толкова наблизо!).

— Може и да са ни притиснали в ъгъла — проговори той, — ала дори не подозират срещу какво ще се изправят!

* * *

Матрона Баенре, матрона Мез’Барис Армго и К’иорл Одран стояха на върха на централния олтар в огромното светилище на първия дом. Още пет матрони — повелителки на следващите домове в йерархията — бяха образували кръг около тях. Тези осем жени, Управляващия съвет на Мензоберанзан, често се срещаха в малката тайна стаичка, в която провеждаха заседанията на Съвета, ала от векове не се бяха събирали, за да се помолят заедно.

В този миг матрона Баенре се чувстваше на върха на славата си. Именно тя беше обединила осемте управляващи домове в един съюз, който щеше да принуди цял Мензоберанзан да я последва в похода срещу Митрил Хол. Дори свирепата К’иорл, която в началото не искаше и да чуе за подобно съглашение, сега изглеждаше обхваната от истинско оживление. В началото на церемонията тя дори бе предложила, без някой да я е принуждавал, лично да вземе участие в нашествието! Разбира се, матрона Мез’Барис Армго, повелителка на втория дом, в желанието си да не остане по-назад, веднага бе поискала същото.

Лолт я подкрепяше, в това престарялата Баенре вярваше с цялото си зло сърце, вярваха го и останалите матрони и ето че съюзът им бе сплотен по-здраво отвсякога.

Първата матрона с мъка сдържаше развеселената си усмивка, опитвайки се да бъде търпелива с Вендес. Все пак, беше я изпратила да доведе Дризт, а дъщеря й бе достатъчно опитна, за да се досети, че пленникът надали ще преживее церемонията. И ако сега бе решила да си позволи още едно-две особено изтънчени мъчения с него, майка й наистина не можеше да я вини. Всъщност, матрона Баенре нямаше намерение да принася Дризт в жертва, не и този ден. Още доста щеше да се позабавлява с него, преди най-сетне да го убие и не на последно място горещо копнееше да даде на Дантраг възможност да го победи и така да засенчи всички останали Повелители на меча. Ала по време на подобни ритуали събитията невинаги се развиваха по план и ако все пак се наложеше Дризт да бъде даден на Лолт, матрона Баенре собственоръчно щеше да забие камата в сърцето му.

Мисъл, която наистина й се нравеше.

* * *

Дантраг и Берг’инйон стояха край масивните двери на кръглата постройка и се чудеха какво да правят. Един от стражите току-що им бе съобщил за вълнение в голямата могила, говорело се, че неколцина минотаври били убити и че Вендес и малката й свита били слезли в долните тунели.

Погледът на Дантраг обходи множеството елфи, насядали в светилището, после се премести върху издигнатия олтар в средата. Всичките му сестри бяха там, както и Громф, първородният син в семейството (макар да бе сигурен, че стига да можеше, архимагьосникът на драго сърце би отхвърлил поканата да присъства на това предимно женско сборище). Подобни ритуали винаги бяха изпълнени с емоционални приливи и отливи и точно в този миг матроните от Съвета бяха подхванали ритуален танц, въртяха се около олтара и пляскаха с ръце в необуздания ритъм на напева, който се лееше от устните им. Очевидно церемонията наближаваше поредната си кулминация.

Дантраге обърна към Берг’инйон и в очите му съзря въпрос — какво да сторят?

Повелителят на меча даде знак на брат си и на стража да го последват и излезе от централното помещение на светилището, изпроводен от все по-бурните викове на участниците в церемонията.

— Обиколи наоколо, за да се увериш, че е чисто — нареди той на Берг’инйон на езика на жестовете — трябваше да крещи, ако искаше да надвика шума от ритуала.

Младият Баенре кимна и хлътна в една от тайните врати недалече оттам, за да доведе гущера си.

В това време Дантраг внимателно провери оръжията си. Най-вероятно Вендес отдавна се бе справила с проблема (ако изобщо бе имало такъв), ала дълбоко в себе си елфът се надяваше да не е успяла, та битката с Дризт да стане неизбежна. Магическият му меч, вечно жаден за още и още кръв, беше напълно съгласен, от самите глъбини на злата сила, която му даваше живот, изригна вълна на алчно очакване.

Дантраг си позволи да помечтае. Вече си представяше как хвърля мъртвото тяло на изменника в краката на майка си, за да могат тя и останалите матрони (и най-вече Утегентал Армго, който също присъстваше на церемонията) със собствените си очи да видят на какво е способен.

Мисъл, която наистина му се нравеше.

* * *

— С главата напред — беззвучно прошепна Кати-Бри, когато достигнаха главното ниво.

Гуенивар бе приклекнала пред нея, а Дризт и Ентрери стояха от двете страни на пантерата с оръжия в ръце. Все още се намираха в малката цилиндрична стаичка във вътрешността на мраморната колона, но бе дошъл моментът да излязат и младата жена свали лъка от рамото си.

Алените очи на жената, изпречила се насреща им в мига, в който вратата се отвори, се разшириха от учудване и тя инстинктивно вдигна ръце пред лицето си.

Безсилна защита срещу среброперата стрела на Таулмарил, която ги прониза със страховита лекота и спря смъртоносния си устрем едва в тялото на следващия елф. С мощен скок Гуенивар прелетя над главите на двете жертви на Кати-Бри и се приземи насред малка групичка войници, запращайки ги във всички посоки.

Миг по-късно Дризт и Ентрери също влетяха в стаята, размахали безпощадните си оръжия, които много скоро почервеняха от вражеска кръв.

От тетивата на Таулмарил се откъсна нова стрела, профуча между скиталеца и палача и се заби в гъстата стена от тела, която препречваше изхода. Кати-Бри дори не изчака да види колцина елфи е повалила, а побърза да изскочи от цилиндричната стаичка и да застане между двамата си спътници, които въртяха оръжия с невиждана ловкост. Третата стрела прикова един от войниците о страничната каменна врата. Камата на Ентрери се заби в сърцето на поредния неприятел; ятаганите на Дризт отбиха нападението на друг от злите елфи, кръстосаха се и политнаха в ответна атака, изписвайки кърваво Х върху гърлото на мрачния войн.

Ала най-голям ужас от всички всяваше Гуенивар. В препълнената стая нищо не би могло да предизвика по-страшна неразбория и паника от тристакилограмовата озверяла пантера и страховитите зъби и нокти. Тя се хвърляше във всички посоки, някого поваляше с един удар на лапата си, друг сам рухваше на земята, стиснал ухапания си глезен. Тя така и не уби никого по време на отчаяния им опит да се доберат до вратата и тунела, започващ отвъд, но остави мнозина ранени, а още повече накара да побегнат ужасени.

Кати-Бри първа достигна коридора.

— Изкърти проклетата врата със стрелите си! — долетя гласът на Ентрери от вътрешността на стаята, ала тетивата на Таулмарил бе запяла още преди убиецът да довърши.

Много скоро пороят от искри, които хвърчаха около вратата, стана толкова ярък, че младата жена почти не различаваше къде се прицелва. Едно обаче виждаше болезнено ясно — портата си оставаше все така здрава.

— Отвори се, хайде, отвори се! — изкрещя Кати-Бри. — Ако не успееха скоро да се измъкнат оттук, щяха да се окажат в капан, а щом първоначалната изненада на неприятелите им отминеше, те с лекота щяха да ги надвият, толкова голямо бе численото им превъзходство.

Сякаш за да засили страховете им още повече, в този миг в коридора се спусна непрогледен мрак.

Спаси ги единствено късметът — следващата стрела уцели механизма за отваряне и вратата зейна широко. Все още, без да вижда нищо, Кати-Бри изскочи на двора, следвана плътно от Дризт, Ентрери и Гуенивар.

Алени проблясъци, хвърляни от символите на дома Баенре, се мяркаха тук-там в мрака и оставяха след себе си слаб светлик — неколцина стражи от Гущеровия отряд идваха да проверят каква е тази врява. Във въздуха засвистяха отровни стрелички и четиримата бегълци разбраха, че трябва веднага да се махат оттам. Начело на малката им групичка застана Ентрери. Първата му мисъл бе да ги поведе към оградата, ала бързо се отказа, когато си припомни, че паешката маска не може да прехвърли и тримата достатъчно бързо. Вместо това реши да заобиколи голямата могила отдясно. Стената, покрай която тичаха, бе доста неравна, тъй като скалното образувание всъщност представляваше няколко гигантски сталактита, скупчени съвсем близо един до друг. Кати-Бри и Дризт се втурнаха след него, ала Гуенивар изостана за миг, за да разпръсне първите преследвачи, добрали се до изхода на могилата.

Палачът трескаво се опитваше да си припомни всичко, което знаеше за това място — разположението на постройките в него, броя на стражите, които най-вероятно бяха на пост по това време и обичайните места, из които патрулираха. Огромният двор на Баенре се простираше на повече от половин миля в едната посока и на четвърт миля в другата и ако Ентрери успееше да избере правилния път, голяма част от часовоите изобщо нямаше да разберат за битката.

Само че това не го успокояваше особено, не и в този миг, когато му се струваше, че всички войни на първия дом са тук и ги обграждат отвсякъде.

— Няма накъде да тръгнем! — извика Кати-Бри.

Докато говореше, над главата й прелетя тежко копие и се удари в близката скала. Младата жена рязко се обърна, вдигнала Таулмарил пред себе си. Нападателят вече бе успял да се скрие зад една могила близо до оградата, ала въпреки това магическата стрела полетя натам. Естествено, камъкът я спря и тя се заби в оградата, където изчезна сред дъжд от сребристи и алени искри. За секунда Кати-Бри си позволи да повярва, че късметът й се усмихва и че току-що е открила начин да преодолеят това препятствие, но когато искрите угаснаха, тя разочаровано установи, че оградата дори не беше одраскана.

Позабави се, чудейки се какво да прави, ала в този миг Дризт се блъсна в гърба й и тя трябваше да продължи напред.

Ентрери свърна зад поредния завой и едва сдържа гневното си проклятие при вида на многобройния отряд, който се задаваше оттам. При това положение да продължат към открития двор би било истинско самоубийство. Пътят пред тях беше отрязан, назад също не можеха да се върнат. Време за губене обаче нямаше и палачът се втурна напред, после рязко сви надясно, скочи върху могилата и ловко се прехвърли върху пътечката, която тръгваше нагоре и която се използваше от гоблините, работещи по украсата на внушителния дворец.

За Ентрери, свикнал да се движи по високите, тесни улуци на къщите в Калимпорт, скалната издатина беше детска игра; пъргав като котка, Дризт също не срещна никакви затруднения. Ако Кати-Бри имаше време да размисли на спокойствие, надали щеше да се осмели да ги последва — пътеката бе широка по-малко от половин метър, от едната страна зееше пропаст, а от другата се издигаше неравна скала. Ала враговете им се приближаваха застрашително бързо и никой от бегълците нямаше време да се притеснява за подобни неща. Кати-Бри не само че успяваше да не изостава от Дризт и Ентрери, но дори съумя да изпрати няколко стрели към двора под себе си, принуждавайки преследвачите да се разбягат в търсене на прикритие.

Щом свиха зад близкия завой, четиримата се натъкнаха на първото препятствие… или поне така си мислеха. Два гоблина стояха там и се взираха в тях с глуповато изумление. Само че робите нямаха никакво желание да се бият и в ужаса си се хвърлиха към ръба на пътеката и се затъркаляха през глава по неравната стена на могилата.

Зад следващия ъгъл Ентрери забеляза голям, богато украсен балкон, само на метър и половина от пътечката. Без да се колебае, той скочи на него и се насочи към доста по-удобната стълба, която тръгваше нагоре.

В мига, в който стъпи на пода, от една врата в дъното на терасата изскочиха две жени. Първата бе посрещната от свистяща сребърна стрела и политна обратно в стаята, от която бе излязла; палачът побърза да се заеме с втората и когато Кати-Бри и Дризт се присъединиха към него, тя беше мъртва.

В този миг Гуенивар прелетя над главите им и застана начело.

Изкачваха се все по-нависоко и по-нависоко, от земята вече ги деляха петнадесет, тридесет, шестдесет метра. Задъхваха се и се препъваха, ала продължаваха напред, въпреки изтощението, което обхващаше телата им — просто нямаха друг избор. Най-сетне, след като бяха оставили повече от триста метра зад гърба си, сталагмитът отстъпи място на масивен сталактит, а стълбите бяха заменени от хоризонтални пътечки, които свързваха по-голямата част от камъните, висящи над двора.

Насреща им се зададе нова група мрачни войни. Стреличките от миниатюрните им арбалети се посипаха върху Гуенивар, която се бе хвърлила срещу тях в мига, в който ги видя. Когато разбраха, че отровата няма да спре огромната пантера, елфите се втурнаха да бягат, а тези, които бяха прекалено близо до нея, просто скочиха от пътеката, използвайки умението си да левитират, за да не се пребият.

Кати-Бри светкавично свали лъка от рамото си и стрелата се заби в тялото на един от войниците с такава сила, че то се преобърна няколко пъти във въздуха и накрая увисна надолу с главата, а кръвта шурна от грозната рана и оплиска каменния под далече-далече под него. Другарите му, разбирайки колко са уязвими докато левитират, побързаха да се скрият между камъните.

Гуенивар се нахвърли върху онези, които не бяха успели да скочат от пътеката навреме, а Ентрери довърши малцината ранени, оцелели след смъртоносното нападение, после се обърна към спътниците си и изкрещя победоносно при вида на внезапно чистата пътека.

Кати-Бри също изглеждаше обнадеждена, ала изражението на Дризт си оставаше все така мрачно — скиталецът прекалено добре осъзнаваше колко сериозно е положението. Повечето от елфите на Баенре със сигурност можеха да левитират (умение, което самият той бе изгубил малко след излизането си на Повърхността) и съвсем скоро не един и двама войни (между тях и доста жени) щяха да се спотаят в гъстите сенки около тях с арбалети в ръце.

Не след дълго достигнаха поредния сталактит. Гуенивар тръгна по пътеката, която го заобикаляше отляво, Ентрери пое надясно.

Боейки се от засада, убиецът се хвърли на колене в мига, в който сви зад скалата. Както и очакваше, там наистина имаше някой — елфическа жена, която щом го видя, побърза да сведе арбалета си надолу и да се прицели. Не улучи и сабята на Ентрери потъна в крака й. Изправяйки се, палачът използва оръжието като лост и запрати тялото на противницата си в бездната.

Дризт и Кати-Бри чуха свиреп рев и миг по-късно видяха как Гуенивар събаря друг елф от пътеката. Младата жена тъкмо се канеше да тръгне натам, когато зад гърба й се разнесе остро изсвирване. Погледна през рамо точно навреме, за да види как тъмнозеленият плащ на скиталеца се развява във въздуха. Инстинктивно се наведе, после мрачно се взря в стреличката, която се заби в дебелия плат… стреличка, предназначена за беззащитната, мека част на тила й.

Дризт свали наметалото си и отскочи встрани, разкривайки група елфи, които бързо се приближаваха към тях.

Върху тясната пътека нямаше оръжие, което да се мери с Таулмарил.

Стрела след стрела прорязваха мрака и прииждащите врагове започнаха да падат един по един, мъртви или тежко ранени. За миг Кати-Бри повярва, че ще ги спре, че може да ги удържа до безкрай, ала внезапно усети как Дризт я сграбчва за раменете и я дръпва встрани, прикривайки я с тялото си.

Ярка светкавица се удари в камъка, пред който двамата стояха допреди миг, и ги обля с дъжд от пъстроцветни искри.

— Проклети магьосници! — изруга младата жена и като се привдигна на едно коляно, се прицели натам, където й се бе сторило, че вижда заклинателя.

Стрелата полетя към елфическия отряд, ала се блъсна в невидима вълшебна бариера и се взриви, без да нарани никого.

— Проклети магьосници! — повтори Кати-Бри и заедно с Дризт се втурнаха да бягат.

Зад сталактита пътеката беше чиста и преследвачите им бързо изостанаха, тъй като трябваше да внимават самите те да не станат жертва на вражеска засада.

Сега пред четиримата спътници се виеше същинска плетеница от каменни мостове, наоколо не се виждаха почти никакви войници. Никой не ги спираше, но накъде ли трябваше да поемат оттук нататък? Огромната пещера на Мензоберанзан се бе ширнала около тях, ала никоя от пътеките не водеше вън от двора на Баенре; нямаше и много сталактити, които да са достатъчно големи, за да се съединят с масивните сталагмитени колони на земята.

Очевидно Гуенивар също не знаеше какво да стори и Ентрери отново застана начело. Скоро се озоваха на кръстопът, но когато палачът се обърна за съвет към Дризт, скиталецът само сви рамене — и двамата бяха достатъчно опитни, за да разберат, че враговете им бързо ги обкръжават.

Следващият сталактит, който се изпречи на пътя им, бе опасан от стръмна пътека. Откриха и врата (очевидно тази колона бе свещена), ала вътре имаше само една празна стая, която не предлагаше никакво скривалище. На върха пътеката отново поемаше в две различни посоки и след кратко колебание, Ентрери сви наляво. Не бе направил и две крачки, когато се закова на място и се хвърли на земята.

Над главата му профуча тежко копие и се заби в колоната, на сантиметри от лицето на Кати-Бри. Младата жена с ужас се взря в гнусните пипала, които стърчаха от все още трептящото оръжие, гърчеха се зловещо и дробяха яката скала на късчета — лесно можеше да си представи каква болка причинява подобна могъща магия.

— Гущерови ездачи — прошепна Дризт в ухото й и я дръпна, за да я накара да го последва.

Кати-Бри се огледа във всички посоки, мъчейки се да открие тези нови врагове. Чуваше как влечугите пъплят по тавана, ала в слабия светлик, хвърлян от диадемата, беше трудно да ги различи достатъчно добре, за да се прицели.

— Дризт До’Урден! — долетя вик откъм съседната, по-ниска пътека.

Скиталецът се вгледа натам и видя Берг’инйон, възседнал голям гущер, да се прицелва с копието си. Опитът беше забележителен, като се имаха предвид значителното разстояние и причудливия ъгъл, под който младият Баенре бе принуден да го хвърли, но оръжието не достигна бегълците.

Кати-Бри светкавично опъна тетивата на Таулмарил, ала Берг’инйон беше по-бърз и успя да се скрие под каменния свод тъкмо навреме, за да види как стрелата отскача от яката скала и полита надолу.

— Беше един от синовете на Баенре — обясни Дризт. — Наистина е опасен!

— Беше — натърти младата жена и този път се прицели в пътеката, под която бе избягал злият елф.

Магическата стрела с лекота проби камъка и отдолу се разнесе пронизителен писък. Берг’инйон падна от седлото и политна надолу, мъртвото тяло на гущера също потъна в мрака. Когато се скри от очите на враговете си, младият Баенре призова умението си да левитира, преобърна се във въздуха и меко се приземи на каменния под в двора.

Искрено възхитен от съвършения изстрел, Дризт целуна Кати-Бри по бузата, после се втурнаха след Гуенивар и Ентрери. Откриха ги зад следващия завой, където двамата тъкмо довършваха поредния мрачен елф.

И все пак, всичко изглеждаше толкова безсмислено, толкова безнадеждно. Можеха да извоюват дребните си победи в продължение на часове и пак нямаше да са премахнали и една десета от многочисленото войнство на първия дом. Дори по-лошо, рано или късно защитниците на дома щяха да се организират, самата матрона — майка и дъщерите й — до една върховни жрици — щяха да се включат в преследването, множество могъщи магьосници също щяха да се присъединят.

Изкатериха се по каменния мост, опасващ поредния сталактит и стигащ до най-високата част на пещерата. Не виждаха никого, ала бяха сигурни, че наоколо се спотайват още елфи и дори в този момент се прицелват в тях от седлата на гущерите си.

Внезапно Гуенивар подскочи право нагоре и изчезна в сенките, надвиснали между групата сталактити, които висяха на около десетина метра над главите им. Миг по-късно тупна обратно на моста, вкопчена в жестока схватка с огромен гущер и Дризт с ужас си помисли, че пантерата ще се изтърколи от моста.

Ентрери се закова на място, на безопасно разстояние от двете животни, ала скиталецът се втурна към тях, размахал двата си ятагана.

Кати-Бри продължи да се взира в тавана, дори след като котката се върна и затова видя мрачния войн в мига, в който той се заспуска надолу. Двамата стреляха почти едновременно — отровната стреличка падна някъде зад гърба й, а младата жена успя само да отчупи парченце от сталактита до главата му.

Елфът начаса осъзна, че няма никакъв шанс срещу момичето и смъртоносния му лък. Без да губи време с повече изстрели, той се оттласна и се зарея близо до тавана. Следващата стрела се заби в един камък недалече от него; третата разтроши сталактита, за който тъкмо се канеше да се залови.

Вече нямаше за какво да се хване, а висеше на около осем метра над пътеката и на около петнадесетина встрани от нея. Разбира се, можеше да се спусне надолу и да се върне към левитацията, когато излезе извън обсега на страховития лък. Вместо това той предпочете да се издигне още по-нависоко и да потърси прикритието на многобройните ниши и пролуки в неравния свод.

Кати-Бри се прицели, тетивата звънна прокобно. Безпогрешната стрела прониза обречения елф, продължи нагоре и потъна в тавана. Миг по-късно се разнесе силен взрив, който сякаш идваше извън пещерата или по-скоро от тунелите над покрива й.

Кати-Бри вдигна очи нагоре, мъчейки се да разтълкува значението на далечната експлозия.